Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (11)

XI

Шведският крал още не беше напуснал саксонската земя, когато Аугуст, за да се утеши след събитията, които оставиха за дълго толкова тежки следи подир себе си, започна най-блестящи забавления, за които наистина разполагаше с достатъчно време, но пари трябваше да се изнамират по всякакъв начин.

По това време Ко̀зел беше на върха на своите успехи и деспотично владееше краля и кралството му. Всички опити да се освободят от нейната власт се разбиваха в страстта на Аугуст към нея. Ко̀зел го придружаваше непрекъснато; тя предлагаше идеи за нови и нови забавления, а понеже познаваше краля, не му даваше нито миг почивка, за да не го овладее скука и умора. Тя господствуваше навсякъде с блясъка на възродената си хубост, обожавана от чужденците, признавана от всички, които я бяха виждали по това време, за несравнима и очарователна.

Скоро след заминаването на Карл XII, след баловете и въртележките, след като събра в своя двор чужденци, посланици и блуждаещи рицари от целия свят, Аугуст организира великолепно празненство със стрелба по птици. До Аугуст в златна броня, винаги на белия си кон, се показваше амазонка с най-изискани тоалети, която смайваше със сръчността си да владее жребеца, да борави с оръжието, да се състезава на кон за пръстен. Тя се беше научила да бъде първа в тези състезания, при които възхищаваше краля. Присъствуващият лорд Питърбъръ^[1] не можеше да намери думи, за да изрази възхищението си. Нейното появяване на плаца се приветствуваше с оръдейни изстрели. Кралят изглеждаше като неин пръв царедворец, обграждаше я най-блестящ кръг от аристократи, магнати, сановници. Тя беше кралица на забавите, тя ги ръководеше, как нямаше да бъде уверена, че властта й никога не ще има край.

Когато добродушният и искрено привързан към нея Хакстаузен^[2] и рядко обаждащият се Заклика, на когото не беше позволено да говори, отваряха понякога дума и й препоръчваха да бъде внимателна с оглед на бъдещето си, като й припомняха лекомислието на краля, Ко̀зел се намръщваше и сърдеше.

— Аз съм негова жена — отговаряше тя. — Той може да зареже любовница, но няма да посмее да изостави съпруга. Освен това той знае какво го чака в такъв случай: ще го застрелям и сама ще се убия!

Първото място в стрелба по петел зае английският посланик Робинсън^[3], който получи наградата от ръцете на прекрасната Ко̀зел. Тази победа беше чествувана с голямо пиршество.

Така завърши тая нещастна година — със забавления, които непрекъснато следваха едно подир друго. Ко̀зел ги измисляше, кралят ги осъществяваше. Неприятелите на графинята вече не смееха да отворят уста, при все че хазната беше празна и страната стенеше под бремето на нововъведенията на Хоим.

На великденския панаир в Лайпциг Ко̀зел придружаваше краля. Аугуст II обичаше тези панаири повече от всичко; там той забравяше кралската надменност, смесваше се с тълпата, влизаше в досег с простия народ, търсеше най-обикновени развлечения, виждаха го как с луличка в уста по цели дни обикаля улиците на града често пъти в компания, съвсем неподобаваща за кралското му достойнство. По това време дворът спираше у Апфел или, както казваха тогава, в странноприемницата „Под ябълката“, защото къщата на търговеца имаше за емблема златна ябълка. Там лудуваха по цели дни и нощи, като привличаха чужденци и актриси, дошли с пътуващи театри.

Ко̀зел можеше само да пази своя господар да не отива прекалено далече в тези буйни гуляи, но да го възпре от тях, й бе невъзможно. Дори когато Карл XII беше още в Саксония и панаирът се организира под негово покровителство, като му платиха сто хиляди талера, Аугуст пак дойде на него. На тези лудешки Месни заговезни се събираха авантюристи и авантюристки от целия свят. А кралят беше свикнал да търси развлечения навсякъде, където можеше да ги намери.

На 12 май в Дрезден бе чествуван именният ден на краля, на който дойдоха княз Еберхард, Лудвиг Вюртембергски и един Хохенцолерн. Пиха до смърт, стреляха, яздеха, лудуваха, а Ко̀зел неуморно придружаваше краля винаги и навсякъде.

В старите славянски заселища на лужишките сорби в Нижице, в подножието на планината, наричана Щолпи, от векове съществува селище. Тук стърчат черни базалтови колони, изхвърлени от някаква мощна сила из недрата на земята, стиснати сякаш от ръката на духове, изсечени в стройни грамадни кристали — странна игра на природата. На тия скали, с които желязото трудно може да се справи, преди векове се е издигала крепост, която е господствувала и бранила селището, разположено в нейното подножие. От върха на възвишението, от чиито недра излизат черните колони, погледът стига до далечните краища наоколо: на юг се виждат гористите възвишения на чешките и саксонските планини; на запад стърчи гребенът на Медните планини в Саксония, по-наблизо, като грамадни пресечени пирамиди, се възправят скалите, върху които се издигат замъците Зоненщайн, Дитерсбах, Оорн; на изток — хохвалдските гори и планини, по-нататък в далечината се белеят чешки селища.

Старият щолпенски замък^[4], притежаван и украсяван от майсенските епископи, които) са се стараели да го укрепят, още стърчеше и изглеждаше внушителен, макар и тъжен, със своите остри кулички, често навестявани от гръмотевици, с огромните защитни зидове, с отбранителните си кули и с базалтовите основи, с които го беше опасала природата. При замъка имаше оградено ловно поле, а в близките гори не липсваше дивеч. Когато му ставаше скучно, Аугуст II с удоволствие обикаляше провинцията.

Един хубав юлски ден, преди жегата да стане досадна, конете вече стояха пред замъка, готови за разходка. Предния ден един от пируващите с краля му беше разказал за странния хълм с колони като че ли от желязо, на който бе построен щолпенският замък. Кралят не можеше да си го спомни и пожела да го види.

Росата още покриваше дърветата и тревата, а слънцето бавно се издигаше над изпаренията на земята, когато конете вече цвилеха пред тремовете, а многобройната прислуга тичаше насам-натам и извършваше приготовленията за път. Аугуст се готвеше вече да възседне коня си, когато изпратеният от Ко̀зел Заклика дотича да попита закъде възнамерява да замине светлейшият господар.

— Кажи на господарката си, че отивам да видя Щолпен — рече кралят. — Ако желае, нека ме настигне, защото поради жегата не мога да чакам, а и не бих я дочакал, докато довърши тоалета си.

Ко̀зел току-що беше станала от леглото и нетърпеливо надничаше през прозореца, сърдита, че не й беше съобщено за това пътуване. Когато Заклика й донесе отговора и същевременно видя, че кралят възсяда коня си, тя се засегна силно, че той не беше пожелал да я чака. Тогава заповяда да оседлаят конете. Поканени бяха Хакстаузен и няколко младежи; всички трябваше да бъдат готови за половин час. Ко̀зел реши да покаже на краля, че не й е необходимо да се гласи дълго, за да бъде хубава. Тя искаше да го догони, преди да е стигнал в Щолпен. След половин час поканените да участвуват в излета чакаха с конете си. Белият арабски жребец на Ко̀зел с дълга грива, с тапицирано с яркочервено кадифе и обковано със злато седло цвилеше от нетърпение. Прекрасната дама дотича и смая обожателите си. Облеклото й отиваше удивително. На главата си беше сложила малка синя шапчица с бяло и синьо перо, облечена беше в прилепнал до тялото й жакет в същите цветове, който стигаше до коленете й и беше цял гарниран със златни ширити; широка бяла рокля от тифтик^[5], обшита със злато, допълваше тоалета й. Тя скочи на коня, който приклекна заради нея и веднага се изправи, цял разтреперан и готов да се устреми напред. Прекрасната кралица поздрави с прелестна усмивка придружителите си.

— Господа! — извика тя, като вдигна ръка, в която държеше бич с украсена със скъпоценни камъни дръжка. — Негово величество кралят ме предизвика да се надбягваме. Той е тръгнал преди половин час, дори конете ни да изпопадат от умора, а аз да си строша главата, ще летим с всички сили. Който ми е приятел, след мен!

Като каза това, дръзката амазонка насочи коня си към портата, стегна юздите, смръщи вежди и изхвръкна право на улицата. Грижливият Заклика и конярят застанаха от двете й страни, та ако се случи нещо, да хванат коня и да спасят смелата рицарка. Останалите от свитата полетяха след нея. Белият арабски кон веднага се понесе бързо, мостът затрополи под конските копита, прелетяха през стария град и поеха надясно по пътя, към горите около Щолпи. За щастие пътят беше широк и песъчлив, ранната утрин освежаваше, конете бяха отпочинали и силни. Бляскавата свита на графинята летеше мълчаливо сред облак прах, сякаш гонена от вихър. Арабският кон изпреварваше другите коне, а Ко̀зел с черните очи, в които гореше странен огън, със заруменяло лице, с полуотворена уста, сякаш се опиваше от тази лудешка езда.

Прекосяваха хълмове и гори, ливади и тихи, пусти нивя, мяркащи се тук-таме край пътя. По онова време тия места бяха слабо заселени, само венедски села с техните къщи с дървени стрехи и високи покриви се виждаха сред вишневи градини. Срещнат тук-таме по пътя селянин сваляше шапка пред чудесното видение, но докато успее да отговори на въпроса дали е видял краля, ездачите изчезваха в облаци прах.

Конете се покриха с пяна, след един час такава езда конярят ги заклинаше да спрат, Ко̀зел не искаше и да чуе, но накрая понамали скоростта и сама спря белия си кон пред вратата на една стара къща. Спряха всички, конете дишаха тежко и пръхтяха. При вратата за дворчето стоеше някаква жена с жълто лице, слаба, загърната с груба домашна черга, подпряна на тояга. Тя изгледа конниците с някакво безразличие, като че ли беше същество от друг свят, и извърна очи.

Само веднъж взорът й срещна погледа на Ко̀зел и прекрасната кралица потрепери вътрешно от него.

Попитаха жената за кралската свита. Тя поклати глава.

— Знам ли кой е крал и кое е кралско? — рече тя. — Ние нямаме крале, нашите измряха.

Тя говореше бавно, равнодушно, завалено и с чужд акцент.

Когато започнаха да я разпитват, от къщата излезе мъж на средна възраст с тъмносиня дреха с големи копчета, дългокос, с къси панталони и чорапи. Той смирено свали шапка и поздрави гостите на чист, саксонски немски език.

Селянинът съобщи, че кралят е минал по пътя преди около три четвърти час, но така препускал, че едва ли ще го настигнат, освен ако спре някъде да почива, но до Щолпи кралят не се нуждае от почивка.

Ко̀зел загуби надежда, че може да го настигне, попита за по-пряк път, па макар и най-лош, но такъв нямаше, тъй като отдясно долините бяха пресечени от тресавища и гъсталаци, през които конете не биха могли да минат.

Ко̀зел скочи от коня си и даде кратка почивка на придружаващите я. Горещината им досаждаше и всички се хвърлиха към водата. Немецът им предложи бира. При тази жега и това възкисело селско питие им се стори великолепно.

— Каква е тази жена? — попита Ко̀зел домакина, като посочи просякинята, която продължаваше да стои при вратника, облегната на тоягата си, и съвсем не проявяваше любопитство към прекрасната господарка. Немецът сви презрително рамене.

— Тя е славянка, венедка! Не мога да се отърва от нея. Казва, че някога този двор принадлежал на баща й. Живее някъде наблизо в изкопана или по-скоро изровена с ръце землянка под възвишението. Не зная от какво живее, но по цели дни обикаля нивите ни и мърмори. Не знам, може би някакви дяволски заклинания, защото сигурно е магьосница. Исках да й платя, за да се премести някъде по-далече, но тя не желае да се махне оттук; казва, че това е земята на дедите й и на нея трябвало да умре и да остави костите си. Много пъти нощем, когато реве буря, тя пее, а на нас тръпки ни полазват по гърба, като чуваме този глас. Пък и не е лесно да я изгоним — добави той още по-тихо, — тя знае много, знае заклинания, с които може да накара дяволите да й служат, знае и страшни магии.

След малко добави с въздишка:

— Предсказва с помощта на сатаната и наистина никога не греши.

Ко̀зел я погледна заинтригувана и се завтече към нея. Тя единствена беше толкова смела; останалите от компанията, щом се спомена за магии, се отдръпнаха и се разпръснаха по-надалеч.

— Как й е името? — попита Ана немеца.

Домакинът се поколеба и прошепна толкова тихо, че едва можеше да се чуе:

— Млава.

При все че Ко̀зел с мъка можа да разбере сподавения глас, старицата се размърда, сякаш беше чула името си. Тя вдигна гордо немощната си глава, тръсна дългата си разплетена коса и сякаш обидена, търсеше с черните си очи виновника, който бе посмял да изрече името й.

Ко̀зел, без да обръща внимание на удивлението на околните, бавно се приближи до старицата. Една минута двете се гледаха смело в очите.

— Коя си ти, старо? — попита Ко̀зел накрая. — Съжалявам те за твоите бели коси, покрити е прах, и за бедността ти. Кажи защо си толкова бедна като…

Млава поклати глава.

— Аз не съм бедна — заяви тя с горд глас, — аз нося в себе си спомен за светли години, аз съм още тук и зная какъв е бил някога моят род; аз съм кралица.

— Ти? Кралица? — засмя се Ко̀зел.

— Да, можех да бъда кралица, защото в жилите ми тече кръвта на старите крале на тази земя: така както ти, макар че днес си кралица, утре можеш да бъдеш сиромахкиня като мене. На тоя свят всичко е възможно…

— На какви крале, на каква земя? — започна Ко̀зел замислено. — Ти?

Старицата вдигна ръка и посочи земята наоколо.

— Всичко това е било наше, всичко, докато дойдохте вие и оковахте земята, а нас изтребихте като диви зверове. Защото ние бяхме добри и излязохме срещу вас с хляб, сол и песен, а вие идвахте с желязо, огън и смях. И се заселихте тук, и се размножи немското племе, и ни изтика от отечеството ни. Това е моя земя! — повтори тя замислено. — Макар че тук не мога да живея, аз трябва да умра тук. Оттук душата ми ще намери пътя към своите.

— Можеш ли да врачуваш? — попита Ко̀зел след малко, сякаш обзета от трескаво любопитство.

— Зависи на кого и кога — равнодушно каза Млава.

— А на мене?

Старата я изгледа продължително и със съжаление.

— Защо ти е врачуване? — попита тя. — Който е стигнал толкова високо, той може само да падне; не питай…

Ко̀зел побледня, но поиска със смеха си да покаже храброст, при все че устните й трепереха и сълзи напираха в очите й.

— Какво ще ми кажеш? Аз не се боя от нищо — каза тя. — Аз умея да гледам щастието в очите както слънцето, ще съумея да погледна и мрака.

— А ако нощта бъде дълга, дълга…

— Няма да бъде вечна — отвърна Ко̀зел.

— Кой знае! Кой знае! — прошепна Млава и протегна ръка. — Покажи ми дланта си.

Графинята се дръпна леко назад, от страх да не би Млава да докосне ръката й: по онова време вярваха в магии.

— Не се страхувай, моя хубавице — спокойно отвърна старицата, — няма да омърся белите ти пръстчета, само с очи ще ги докосна.

Ко̀зел свали послушно ръкавицата си и пред очите на смаяната жена светна чудно хубава, бяла, сякаш изваяна от слонова кост ръка, отрупана с пръстени. Млава я измери алчно с поглед.

— Прекрасна ръчица! Заслужава крале да пият от нея нектар, но, детето ми, по нея има страшни знаци! Тази ръка неведнъж е докосвала лице, което я е поглеждало дръзко, нали?

Ко̀зел се изчерви. Млава стоеше замислена и клатеше глава.

— Какво ще ми кажеш? — прошепна неспокойно графинята.

— Ти вървиш към своето предопределение! Кой е избягнал някога съдбата си? Кой е видял някога пропастта? След дълго щастие те чака по-дълго, о, много по-дълго покаяние, чака те робство! Дни непреживени, нощи непреспани, сълзи неизброими! С деца ще бъдеш бездетна, с мъж ще бъдеш вдовица, ще бъдеш кралица и робиня, ще бъдеш свободна и ще отхвърлиш свободата, ще бъдеш, о, не питай!

Ко̀зел беше бледа като мрамор, но пак поиска да се усмихне, устата й се изкривиха.

— Каква вина имам пред тебе — каза тя, — че искаш да ме уплашиш?

— Аз те съжалявам — обади се Млава. — Защо поиска да надзърнеш в душата ми? Там расте само пелин, горчивина се лее от думите ми. Жал ми е за тебе — наведе глава старицата. — Мислиш, че си единствена! Каквото сама ще преживееш, хиляди на тази земя са то изстрадали, изстенали, измрели са без гроб, а праха им ветровете са разнесли. Като тебе хиляди са стенали в дълга, много дълга неволя: моите бащи и нашите прадеди, кралете ни, аз съм вече последната. Немецът ме прогони от къщи.

Без да каже нещо, Ко̀зел извади златна монета и понечи да я сложи в ръцете на старицата, но тя се дръпна назад.

— Няма да я взема — рече, — милостиня не желая, а дълга си някога ще платите по друг начин: там го записват.

Вдигна пръст нагоре и като скочи, увита в чергата си, повлече се към ливадата.

По време на този разговор спътниците на Ко̀зел стояха настрана и се удивляваха от нейната смелост. Немецът стопанин също наблюдаваше тази сцена, от която долиташе само тихо мърморене. Никой не посмя да попита Ко̀зел защо е толкова бледа, защо замислено хвана коня за гривата и като го възседна, почти хвърли поводите върху шията му и го остави да върви, както желае.

Отново яздеха, но вече не галоп, не в гонитба; конете пръхтяха. В далечината се показваха островърхи, накамарени една върху друга високи кули. Конярят каза тихо:

— Щолпен.

Почти след един час път успяха да стигнат до замъка. Тук срещу палисадата от черен базалт стоеше цялата кавалкада на краля и очакваше графинята, която бяха вече видели отдалеч.

Аугуст излезе да я посрещне, без да се усмихва.

— Чаках най-малко един час — каза той.

— А аз пропилях половин час с някаква просякиня, която накарах да ми врачува — отговори Ко̀зел.

Кралят я погледна учуден.

— И какво ти предсказа? — попита той.

Ана го изгледа и сълзи потекоха от очите й. Това беше толкова странно, че Аугуст се смути и уплаши. С усмивки и нежности се помъчи да възвърне обикновената й веселост.

— Какъв великолепен стар замък на някогашните майсенски епископи! — каза той и посочи стените.

— Грозни! Отвратителни! Страшни! — обади се Ко̀зел потресена. — Учудва ме, че кралят е могъл да дойде за развлечение тук, където царят ужасът и спомените за жестокости и злини.

— Господарко моя — прекъсна я Аугуст, — твоите прекрасни очи могат да направят светла и най-мрачната местност, с тебе ми е весело навсякъде.

И той й подаде ръка, на която Ко̀зел се облегна и отпусна умислена. Тръгнаха така заедно около стария замък. Графинята беше мълчалива, кралят в добро настроение. Кой знае, може би мислеше, че когато Зоненщайн и Кьонигщайн станат тесни за затворниците, ще може да настани някои от тях тук, и затова, като обиколи замъка отвън, пожела да влезе вътре. Ко̀зел го възпря.

Тя застана на прага и погледна към черните кули и стени. Кралят продължи нататък. Той разгледа кулата на Донат^[6], надникна в помещенията, където някога се е намирало мъчилището. Огледа Йоановата куличка, построена от епископ Йоан VI, и ключарят, който вървеше напред, му показа второто мъчилище, подземието, наричано „Монашеската яма“ (Monchsloch), където са били наказвани монасите, затвора Richterge-horsam, Йоановия затвор и ямата Burgverlies, в която осъдените са били спускани по стълба. Всички те бяха в доста добро състояние, но празни. Аугуст ги разглеждаше с изострено любопитство, сякаш търсеше в тях следи от хора и мъчения. Накрая хвърли поглед към крепостните стени и излезе бавно.

Той намери Ко̀зел там, където я беше оставил; тя бе потънала в необикновена замисленост, но от време на време със страх поглеждаше към кулите на замъка.

— Целта на днешната разходка съвсем не е весела — обади се тя с променен глас, — не можем да я наречем развлечение. Макар да не видях замъка, той ми прави мъчително впечатление: струва ми се, че чувам стенанията на хората, които са страдали тук.

Аугуст се усмихна.

— Това не е ставало без тяхна вина — каза той равнодушно, — човек мъчно може да бъде отзивчив към всички. Но откъде, прекрасна графиньо, ти идват тези черни мисли? Нека обърнем гръб на замъка и да отидем в ловното поле. Аз заповядах да наредят там маси под шатра. Ще ни напъдят дивеч, ще се оживиш и ще ръкопляскаме както обикновено на твоята ловкост.

Както беше заповядал кралят, така и стана: при входа на ловното поле масите чакаха готови под великолепна турска шатра, която помнеше виенския поход. Ко̀зел зае първото място. Слънцето се беше издигнало високо и печеше силно, въздухът бе станал тежък за дишане и жегата се чувствуваше дори в настроението на обикновено шумната компания, която не можеше да се развесели. Киан, който бе дошъл заедно с краля, седеше тъжен и надвесен над чашата, без да се опитва да блесне с винаги готово остроумие. Аугуст не обичаше такова погребално мълчание, затова бързо прибраха яденето, сервизите и приборите, а ловната прислуга донесе пушки, с които всички влязоха навътре в ловното поле.

Ко̀зел също тръгна с краля, но със смръщени вежди. Това се приписваше на предсказанието на побърканата жена, която сама бе предизвикала без нужда. В душата й наистина звучаха думите на бедната Млава, които й пророкуваха страшно бъдеще, и при все че в този момент нищо на света не я караше да го предполага, Ко̀зел беше тъжна и мрачна. Аугуст, напротив, проявяваше необикновена веселост и сякаш напук се възхищаваше от хубостта на Щолпи и якостта на укреплението, което на границата на Саксония можеше да бъде неин страж.

Надвечер, след като бяха убили няколко сърни и глигани, кралят възседна коня си. Ко̀зел яздеше край него, но когато тръгнаха от подножието на хълма и вече отминаваха градчето, от запад се появи чер облак и те бяха принудени отново да се скрият в замъка. В града нямаше друго убежище, готово да приеме краля и свитата му. Затова, макар че от векове замъкът не беше приемал курфюрсти, наложи се да се отворят ръждясалите врати на кръглата стая в Йоановата кула. Прислугата се настани под Донатовата порта и в пустата крепост, а Аугуст и Ко̀зел намериха убежище в старата сводеста зала. Няколко дървени столчета, пейки и дъбова маса представляваха цялата мебелировка, на това тъжно, затворническо жилище. Като влезе вътре, Ко̀зел се огледа, тръпки я побиха и тя се притисна до краля.

— Господарю мой — каза тя, — колко страшно е тук, колко тъжно, каква мъртвешка пустота!

— Ако можех да предположа, че ще бъдем принудени да се скрием тук, щях да заповядам да приготвят поне една стая. Какво искаш, тук не е живял никой друг, освен монаси, затворници и техните пазачи. Това не е място за удоволствия; стените, макар и неми, говорят за миналото.

Сякаш за да се вреже още по-дълбоко тоя момент в ума на жената, която може би за пръв път през живота си се чувствуваше неспокойна, заваля пороен дъжд с град, който чукаше по прозорците с оловни рамки, сипеше се като камъни по покривите, а следващите една подир друга непрестанни светкавици сякаш нахлуваха вътре в стаите. По едно време в кулата на Донат със страхотен трясък и ужасна светлина удари гръм, обхвана я с пламъците си и бухна в земята. Ко̀зел извика от страх, кралят стоеше неподвижен. Все пак гръмотевицата отгоре не запали огън, а след нея само рукна обилен дъжд.

Половин час вихърът и поройният дъжд вилняха над замъка, още няколко гръмотевици паднаха наблизо, накрая откъм запад небето се показа като жълта ивица и огромните черни облаци се източиха на изток. Дъждът се превърна сякаш в тиха роса и слънцето отново стрелна светли лъчи иззад разкъсаните облаци.

Ко̀зел си отдъхна.

— О! Да си вървим, господарю мой — извика тя, — да си вървим, да си вървим, тук аз не мога да дишам!

След миг всички вече бяха на конете и освежени от въздуха, охладени от бурята, се устремиха назад към града. Когато стигнаха пред къщата, където сутринта стоеше Млава, Ко̀зел я потърси с поглед, но нея вече я нямаше там. Тя чакаше малко по-далеч, изглежда, за да види краля. Мълчаливо хвърли поглед към Ко̀зел и й се усмихна със съжаление като стара познайница. Аугуст пришпори коня и се обърна отвратен.

Така всеки ден крал Аугуст II, отстранен от короната, която му бе струвала толкова много, се стараеше да убие времето с някакво ново развлечение. Той изпитваше омраза към Карл XII, оплакваше се от злата си съдба, но нищо не можеше да се сравни с антипатията му към неблагодарните поляци. На тях той приписваше всичките си нещастия и тези, които тайно бяха с него и идваха да му се поклонят — сякаш предчувствуваха бъдещето, — изпитваха гнева, който таеше в сърцето си срещу цялата страна. Кралят с огромната сила, който ревностно бдеше за славата си на воин-герой и заповядваше да го рисуват в броня и в рицарска поза, не можеше да забрави, че го беше победил един невзрачен хлапак, който се бе разпореждал в собствената му страна.

Нужно му беше да си възвърне славата с някакъв подвиг и едновременно да се отплати и на императора; затова тръгна като доброволец с шепа хора за Фландрия, да се бие срещу французите. Запазвайки пълно инкогнито, Аугуст се присъедини към двора на княз Евгений Сабаудски. Тук той желаеше непременно да блесне със своята смелост, да спечели възхищението на другите и до такава степен се излагаше на опасности, че княз Евгений и херцог Марълбъри трябваше да го възпират, за да не рискува напразно драгоценния си живот.

— На война — отговори кралят — трябва да бъдеш малко калвинист и да вярваш в предопределението.

По този повод злоради хора шушукаха, че кралят, макар току-що да беше приел католицизма, изглежда, не вярва в нищо.

„Казват, че Аугуст бил променил вярата си — пише Лоен^[7] — аз бих могъл да допусна това, ако той изобщо беше имал някога вяра.“

Със сигурност се знае, че след като беше приел католицизма, той на шега окачваше броеницата на врата на любимото си грамадно куче, изглежда същото, което беше счупила скъпоценната бутилка с живака на Бьотигер…

Аугуст II не издържа дълго на войната, която беше за него развлечение, и понеже предвиждаше, че обсадата на Лизъл може би ще продължи много, закопня за Саксония и… за Ко̀зел.

Въпреки това в пълно инкогнито, под името граф Торгау, се отби в Брюксел, където първата му работа беше да покани на вечеря в прочутия по онова време ресторант „Изобилие“ танцьорката Дюпар. Четири момичета от операта, кралят, Фицтум, Баудиц и граф В. се забавляваха до сутринта, а Аугуст покани госпожица Дюпар в Дрезден. Явно графинята му ставаше все по-безразлична, а животът — тежко бреме!

 

 

Докато кралят отсъствуваше, наместникът Фюрстенберг и граф Флеминг се сговориха и си подадоха ръце, за да се помъчат да се освободят от властта на Ко̀зел. Тя им заповядваше като кралица, отнасяше се с тях с надменността на съпруга, която вярва в силите си, пилееше парите като дете, което не знае тяхната стойност. Влиянието, което имаше върху краля, плашеше всички и лагерът на неприятелите й растеше с всеки изминат ден. Никоя от кралските любимки не беше имала такава власт, такава самонадеяност и не бе съумяла да задържи толкова дълго Аугуст II при себе си. Господарските й прищевки можеха, да се понасят, но да й се даде възможност да укрепи властта си, която се засилваше с всеки ден — това ставаше опасно за всички. Целият двор трескаво жадуваше да замести Ко̀зел с когото и да било, но непременно да я събори. Графинята по-скоро се досещаше за интригите, отколкото ги знаеше, но се отнасяше с презрение към тях. Когато верният Заклика й донасяше за козните, защото той се ослушваше в приказките, които се носеха из двора, Ко̀зел се смееше презрително.

Постепенно силите на неприятелите се трупаха, съсредоточаваха се, макар че все още не смееха да обявят открита война. Те чакаха известни симптоми у краля, от които би се разбрало, че е отегчен и че борбата може да започне с надежда за победа. От едната страна стояха съюзените сили на необикновено сръчни и опитни хора, от младини обучени на придворно интригантство, подпомагани от разпуснати и хитри жени. От другата — Ко̀зел, горда, самонадеяна, благородна, уверена в своите сили и прелести, в своето въображаемо положение на съпруга, във връзката, която представляваха признатите й деца; освен това — няколко приятели без значение и няколко двулични особи, които посещаваха двата лагера в очакване кой ще надделее, за да се присъединят към него. Имаше изгледи за продължителна война, но противниците на Ко̀зел при своята озлобеност бяха търпеливи и виждаха в характера на краля гаранция за успеха си.

Най-сетне Ко̀зел трябваше да му омръзне със своите прищевки, ненаситна алчност за разкош, кралско високомерие и избухлив характер. Досега кралят се забавляваше с всичко това, но препълнената чаша можеше всеки ден да наклони везната на другата страна. Можеше да се каже, че всички по-значителни и по-авторитетни лица в двора бяха застанали в противниковия лагер.

Княз Фюрстенберг, граф Флеминг, графиня Ройс, госпожица Хюлхен и госпожа Фицтум сега се числяха към ожесточените й противници. Непоносимата Глазенап се беше вмъкнала в дома на графинята само за да я шпионира и да изнася клюки навън. Като се възползуваха от отсъствието на краля, докато той беше във Фландрия, наместникът, от една страна, и Флеминг — от друга, се сговориха постепенно да настройват краля срещу графинята с донесения за разсипничеството и разкоша в двора й.

Те рисуваха нейните искания толкова преувеличено, че Аугуст, отегчен, нареди да се сложи известна задръжка. Фюрстенберг се хвана за това й се противопостави няколко пъти на заповедите на всевластната дама, която заплашваше, че публично би му ударила плесница, ако положението й позволяваше да се срещне с наместника. Понеже познаваха характера на госпожа Ко̀зел, можеха да повярват, че тя би изпълнила заканата си. С непредпазливи думи Флеминг също си навлече буря от заплахи. И двамата обаче се успокояваха, защото от писмата на Баудиц знаеха, че кралят е поканил госпожица Дюпар в Дрезден, че властвуването на фаворитката може да се свърши, че е дошло време да излязат решително срещу нея.

Но кралят, едва завърнал се в Дрезден от лагера, дори не погледна Фюрстенберг, а отиде направо в Двореца на четирите годишни времена, където отново завари Ко̀зел току-що станала от легло след боледуването, но по-красива от когато и да било, нежна и разплакана.

— О, господарю — извика тя, като се хвърли на шията му, — винаги желая и съм желала връщането ти, дори ако отсъстваш само един час, но може би никога не съм копняла така, както сега! Избави ме от преследванията! Още ли съм кралица на твоето сърце, или вече си ме изхвърлил от него, щом тия хора могат да се гаврят с мене!

— Кои? — попита кралят.

— Твоите най-добри повереници и приятели — отвратителният пияница Флеминг и хитрият лицемер Фюрстенберг — направиха от мен посмешище. Наговорили са се да ме свършат — мене, болната — с най-различни неприятности. Господарю, спаси ме или кажи, че вече си ме осъдил!

След дългата раздяла Ко̀зел с несравнимата си прелест възвърна някогашната си власт над краля. Аугуст започна да я успокоява:

— На Фюрстенберг и Флеминг ще натрия ушите. Смятам, че и ти, поради боледуването, си взела много присърце това, което може да не е било сторено от зла воля.

— Не от зла воля — това са мои смъртни врагове, както всички тук; само от такива съм обградена. Завистливи, готови да ме изтръгнат от сърцето ти.

Ко̀зел плачеше, кралят не обичаше сълзите и се мъчеше да я успокои.

Когато след няколко часа излезе, за да отиде в замъка, той беше вече под нейното обаяние и на първата обвинителна дума, изречена от Фюрстенберг, кралят му отговори сухо, че утре трябва да отиде при графинята, за да се извини. Князът млъкна.

— И ти, и Флеминг сте виновни, но аз не търпя кавги и свади в моя дом, утре трябва да бъдете у нея! Ще ви помиря.

Флеминг, който понякога си позволяваше да възразява на краля, отвърна:

— Светлейши господарю, за мене това би било много унизително!

— И все пак трябва да го преживееш — отговори кралят, — иначе вероятно ще се наложи да напуснеш двора. Сигурно при първата среща няма да мине без разправии. Ко̀зел не прощава лесно, но аз не обичам скандали.

Напразно генералът се възмущаваше и сумтеше. Спогледаха се с Фюрстенберг, Моментът още не беше дошъл, трябваше да се подчинят на кралската заповед.

Още на другия ден кралят нареди двамата да бъдат повикани в Двореца на четирите годишни времена и те трябваше да се явят. Ко̀зел беше червена от гняв и горда като кралица. Аугуст сам въведе виновниците.

— Смятам — каза той, — че само недоразумение е могло да бъде причина за оплакването на графинята от лошо отношение към нея. Бих се радвал, ако заличим спомена за това. Графинята ще забрави, а вие, господа, като учтиви хора, които уважават нежния пол, няма да й се сърдите, ако в огорчението си ви е казала някоя по-остра думичка. Моля и двете страни да забравят станалото.

Докато кралят говореше, двете страни се измерваха с очи. Погледът на Ко̀зел още беше пълен с гняв и възмущение, на Фюрстенберг — с омраза, на Флеминг — с хитър сарказъм. И двамата обаче се поклониха най-учтиво, а мърморенето им можеше да се вземе за комплимент.

И двете страни не си правеха илюзии, че помирението е искрено, знаеха, че то е само временно примирение и че борбата ще започне при пръв удобен случай. След това формално помирение, чиято привидност навярно виждаше и самият крал, князът и генералът се отдалечиха, като произнесоха няколко безразлични и студени думи. Кралят остана при Ко̀зел. Пет години вече той поне привидно постоянствуваше в любовта си към хубавата графиня. Всеки момент се очакваше, че ще се насити и ще настъпи промяна. Графиня Ройс и Фицтум, кандидатки за трона, напразно търсеха бръчки по челото на Ко̀зел, напразно се мъчеха да се убедят, че блясъкът на хубостта й помръква. Тя беше едно от ония чудни същества, надарени едва ли не с безсмъртна младост, чието мраморно лице не можеше да нащърби никаква болест. Скритите похождения на краля, нетрайни, пошли, можеха да го развличат, но не можеха да заместят привързаността към жената, която имаше и благороден характер, и образован ум, и всичко, което би могло да я отличи между хиляди други. Суетният Аугуст можеше да се похвали с графиня Ко̀зел пред света, можеше да я покаже и да се гордее с това завоевание; от всички други той трябваше да се срамува. Никоя от предшественичките на Ана не можеше да се сравни с нея нито по красота, нито по ум, нито по характер. Напразно искаха да намерят нещо срещу нея, което да им послужи поне за майсторски скроена клевета. Злобата се чувствуваше безсилна, защото животът на госпожа Ко̀зел беше напълно открит, нямаше никакви тайни. Безкрайната й надменност и постоянните й твърдения, че е съпруга и кралица, можеха да представляват единствената й вина.

Скоро след тази сцена опитните й неприятели се постараха по друг начин да откъснат краля от нея. Показването на госпожица Дюпар в Дрезден им даде оръжие в ръцете. Те знаеха колко ревнива е Ко̀зел и колко пъти Аугуст трябваше да търпи най-неприятни укори и заплахи поради своята разпуснатост. Използуваха баронеса Глазенап. Когато покани госпожица. Дюпар, кралят не й откри кой е всъщност. Той се запозна с нея под името граф Торгау и когато тя дойде в столицата, напразно тичаше да търси човек с такова име. Тук тя имаше леля, която работеше в театъра.

Лелята я заведе при шамбелана Мурдакс, който ръководеше кралските развлечения и беше осведомен за всичко. Лелята се учуди безкрайно, когато господин шамбеланът прие Дюпар необикновено любезно, изрази готовност да изпълни веднага всичките й желания и я покани да участвува в балета на княгиня Елида, подготвян в момента във връзка със завръщането на краля. Всичко това било по поръчение на граф Торгау, за когото лелята и момичето започнаха да се досещат, че е кралят. Предположенията им още повече се затвърдиха от анонимните подаръци, които й беше изпратил. — Целият двор веднага узна, че когато Дюпар видяла краля в театъра и разбрала, че той е именно граф Торгау, примряла от радост и кралят наредил на актьора Белтур да се погрижи за нея, а графиня Ко̀зел се почувствувала засегната от тази голяма грижа на Аугуст за здравето на една авантюристка.

— Струва ми се, светлейши господарю — казала засегнатата графиня, — че вие прекалявате с грижите си за някакво си непознато същество, което сигурно съвсем не заслужава такова внимание.

Аугуст се обидил и отговорил сухо:

— Вярно е, че неведнъж биха могли да ме упрекнат заради прекалената ми доброта към лица, които злоупотребяват с нея, но смятам, че тази Дюпар ще бъде по-скромна.

Сцената станала в ложата. Ко̀зел, без да овладее нито движенията, нито гласа си, се дръпнала назад в креслото и навикала:

— Ваше кралско величество, вие, имате особена вкус към уличниците!

Уплашен да не би от тези думи да избухне публичен скандал, което било съвсем лесно, кралят станал и се преместил в ложата на кралицата, която била с брат си, маркграф Бранденбург-Байройт.

Изложена под погледите на целия двор и на саркастични усмивки, графинята останала за минута с наведена глава, после извикала, че и прилошава, заповядала да й докарат лектика и се върнала вкъщи. Този път кралят, който не позволяваше на никого да пречи на прищевките му, разсърден, не отиде при нея, нито пожела да се осведоми за здравето й.

Ко̀зел прекара цялата вечер разплакана, отчаяна, разгневена. Тя вече не очакваше никакъв гост, когато късно през нощта почти насила при нея се вмъкна баронеса Глазенап. Неприятелите на графинята смятаха, че ако в яростта й я подбуждат, към нови изблици на ревност, които кралят този път явно не искаше да търпи, ще успеят да ускорят скъсването между двамата.

Дюпар наистина не можеше да се мери с Ана и дори не бе сънувала такова щастие. Въпросът беше само да съборят госпожа Ко̀зел или поне да разклатят нейното могъщество. Глазенап се втурна при Ко̀зел, като се преструваше, че безкрайно я съжалява и й съчувствува, а като я видя да лежи на канапето, потънала в сълзи, коленичи до нея и забъбри.

— Не можеш да повярваш — извика тя — как ми се свива сърцето за съдбата ти! Зная всичко, видях! Възмутена съм… боли ме… но това не беше всичко! Кралят те пренебрегва… Веднага щом ти излезе, той заповядал да му поднесат вечерята у Мурдакс и да поканят Дюпар и три други актриси. Зная го от най-сигурен източник. След театъра кралят отиде у шамбелана, там Дюпар паднала на колене пред него. На вечерята кралят бил в най-добро настроение и сигурно още е там; отпратил другите три актриси, на които дали по една рокля и по сто талера.

Ко̀зел изслуша клюките, като леко отблъсна натрапчивата Глазенап.

— Това никак не ме учудва — отговори тя, — не смятай, че бих могла да бъда ревнива. Аз преживях вече много: подновената любов към княгиня Тешен и Хенриета Дювал и много други, но оплаквам унижението на краля, който прави на себе си по-голяма злина, отколкото на мене.

Като каза това, Ко̀зел стана от канапето и избърса сълзите си. Идването на тази импровизирана приятелка и нейното бързане накараха графинята да почувствува коварната интрига и резултатът беше обратен: наглед тя се успокои. Баронеса Глазенап напразно се мъчеше да разпали гнева й. Той кипеше в сърцето й, но не излизаше на устата й; Ко̀зел бе успяла да се овладее.

— Скъпа баронесо — каза тя накрая, — аз стоя твърде високо, за да ме засегне капризът на краля. Той не е пръв, няма да бъде и последен. Ние, жените, трябва да свикнем с тях. Срамувам се за краля, но не смятам, че това би могло да ме изтръгне от неговото сърце.

На другия ден кралят изстина от това си увлечение; наистина сутринта изобщо не дойде при Ко̀зел, страхуваше се от нейната избухливост, но изпрати Фицтум на разузнаване. До този момент Фицтум не беше участвувал в никакви интриги срещу Ана и двамата се разбираха. Той дойде уж по свое желание, за да узнае как е тя със здравето. Съвсем неочаквано я завари да държи на колене по-голямата си дъщеря; беше тъжна, но спокойна. За вчерашната случка не спомена нито дума. Той също. Попита я само как се чувствува, обаче не смееше да засегне деликатния въпрос.

— Както виждаш, графе, аз съм здрава — отговори Ко̀зел с тъжна усмивка. — Личи ли ми нещо? Кажи!

— Ти си винаги прекрасна, госпожо!

— А ти, графе, винаги си добър и любезен.

Разговаряха за безразлични неща. Като видя, че тя сигурно няма първа да заговори за краля и Дюпар, Фицтум постоя малко и се върна, за да съобщи, че е намерил Ко̀зел изненадващо спокойна.

Цялата партия на противниците й чакаше с необикновено любопитство дали кралят ще отиде при Ко̀зел, след като вчера беше проявил толкова открито гнева си. Надвечер кралят отиде при нея. Вестта падна като гръм, лицата се издължиха. Разчитаха все още на избухливостта на графинята.

Но и тя, и Аугуст при срещата проявиха твърде много разум, за да се стигне до скъсване. Кралят не искаше да се раздели с Ана, той беше свикнал с нея. И при все че буйната му любов към графинята отдавна вече бе прегоряла в непостоянното му сърце, навикът беше останал. Той не можеше да признае връзката си с Дюпар. Ко̀зел се смяташе за негова жена, беше майка и реши по примера на кралицата да търпи изневерите на съпруга.

— Вчера ти ми направи неприятна сцена в театъра — започна кралят. — Аз не понасям такива публични разправии, те са под достойнството ми, както и под твоето.

— Светлейши господарю, любовта ми към вас…

— Нека бъде разумна — прекъсна я кралят.

— На любовта е присъщо да бъде неразумна — добави Ко̀зел. — Аз също искам невъзможни неща от любовта на моя господар, тоест да бъде постоянна.

— А аз от вас — да се освободите от смешната си ревност.

— Не давайте повод за нея, светлейши господарю — прошепна Ко̀зел.

Кралят сви рамене.

— Детинщина.

Ко̀зел се въздържа да не избухне, знаеше вече, че нищо не я заплашва. Отношенията й е краля никак не се промениха, само станаха по-малко сърдечни: галантност и донякъде церемониалност заместиха някогашната любов.

На другия ден баронеса Глазенап дойде да й съобщи, че Дюпар продължава да се среща непрекъснато с краля, че кралят я обсипва с подаръци. Графинята я прие студено.

Компанията, графиня Ройс и Фюрстенберг, които очакваха друго развитие на събитията, разбраха, че Ко̀зел е решила да се задържи, като пожертвува чувствата си, преодолее характера си и овладее своята избухливост. Това уплаши неприятелите й. Ко̀зел, каквато я познаваха, не изглеждаше толкова опасна; новата, която мислеше за себе си, ставаше по-трудна за събаряне.

Драматичната сцена с госпожица Дюпар и нейният припадък зад кулисите, падането й на колене в нозете на краля, вечерята у Мурдакс, цялата тази карнавална история, от която се мъчеха да направят нещо голямо, даде съвсем обратен резултат. Кралят, който в първия момент се раздразни от ревността на Ко̀зел, после откри в нея доказателство за страстната привързаност на графинята. Това го ласкаеше. Те се караха почти всеки ден заради госпожица Дюпар, но споровете свършваха с нежности. Аугуст не се признаваше за виновен.

— Моя скъпа графиньо — казваше той, като се усмихваше, — ти се поддаваш на някакви фантазии, за да ме измъчваш. Защо смяташ, че обичам друга? Има ли някакви доводи? Нима съм по-малко нежен, благосклонен и послушен, нима не изпълнявам всичките ти прищевки? Почувствувала ли си поне за миг студенина у мен? Мога ли да погледна някоя жена, да я заговоря, без да ме обвиниш веднага, че съм влюбен в нея? Аз съвсем не крия, а открито заявявам, че ако не те обичах повече от всичко, щях да те зарежа заради постоянната ти ревност.

Ко̀зел отговаряше полушеговито:

— Зная, че те измъчвам с укори, но съм принудена непрекъснато да следя зорко малките приключения на моя господар. Въпреки това моята подозрителност и опасения няма да помогнат с нищо, аз ще бъда мамена — и аз, и хиляди други, ревниви като мене.

Кралят се усмихваше, тази роля на някакъв Юпитер го ласкаеше, той се оправдаваше, привидно се сърдеше, но ставаше по-нежен. Дюпар също не можа да го задържи за дълго, защото тя беше същество, което можеше да се хареса, и то временно, само на един толкова разпътен и развилнял се човек като краля.

Просташкото държане — както нейното, така и на другарките й — будеше у светлейшия господар още по-голямо желание за благоприлична компания. За кратко време Ко̀зел не само възстанови някогашната си власт, но за ужас на тия, които чакаха гибелта й, тази власт сякаш растеше и укрепваше.

Най-добро доказателство, че графинята не беше загубила нито частица от сърцето на своя възлюбен — краля, беше посещението на датския крал Фридерик IV, който следващата година на връщане от Италия се отби да види леля си, кралица Еберхардина. Аугуст, който само търсеше случай да пръска пари за тържества и забавления, с които смайваше Европа, реши да посрещне с най-голяма пищност своя достоен племенник.

Той лично обмисли плана за великолепните забавления, с които искаше да го възхити, а някогашната поданица на датския крал (родена в Холщайн), графиня Ко̀зел, беше определена да играе първата роля в тях. Вярно, че и сега още графинята беше най-красивата и дори нейните неприятели не можеха да отрекат прелестите й, с които очароваше всички. Особено в такива случаи, когато трябваше да се покаже като богиня, чародейка, кралица, Ко̀зел с държането, с величието, с чара си надминаваше всички обкръжаващи я. Кралят изглеждаше сякаш оправдан, че обожава такова изключително същество.

Щом в Дрезден узнаха датата, когато ще пристигне Фридерик IV, съставиха програмата за цялото му пребиваване. Първата вечер изпратиха да го посрещне младия курфюрст, наместника княз Фюрстенберг, граф Флеминг и Пфлуг с цяла свита от шамбелани, пажове, придворни, военна част и музика.

Само за малко през тоя ден графиня Ко̀зел трябваше да остане у дома си, за да не причини болезнена неприятност на кралицата пред очите на нейния сестриник. Кралят, обграден от великолепна свита, излезе да посрещне датския крал на две мили от града и го въведе в Дрезден при оръдейни, изстрели, тълпи от хора, под звуците на музика, сред вълшебна илюминация на улиците и сградите. — Пред замъка беше строена гвардията, която лъщеше от злато. На главното стълбище ги чакаха кралицата и синът й, които хванаха датския крал от двете страни и го поведоха нагоре по стъпалата; зад тях кралят вървеше сам.

В големите зали на двореца чакаха събралите се дами, които кралицата му представи. Но този официален прием продължи много кратко. След разговора на датския крал с леля му и семейството Аугуст го взе под ръка, и го поведе към определеното за него жилище. Тук постояха малко и по скрития проход, който свързваше замъка с двореца на графиня Ко̀зел, отидоха у нея, за да прекарат там вечерта.

Тържествената вечеря с целия церемониал на двора на Аугуст, който по примера на Людовик XIV беше влюбен в церемониите, свързани с пищност, се състоя в голямата зала на замъка. Всички придворни служители, трапезници, виночерпци, домакини, пажове — в официално облекло — изпълняваха задълженията си на масата.

Датският крал седеше между краля и кралицата, а първият тост беше приветствуван с оръдейни салюти от крепостните стени. На галериите свиреха оркестри, обкичените със зеленина и цветя зали блестяха от злато, картини, кристали, богатства, каквито може би нямаше никой двор в Европа.

Около масата, на която беше поставен златен сервиз със скъпоценни камъни — истинско произведение на изкуството, — като живи цветя сновяха най-красивите дами от двора на Аугуст, а между тях — най-прекрасната от всички — Ко̀зел, цяла покрита с диаманти. Нейният колан, шнуровете, огърлицата, превръзките в косата, гривните светеха от тези капки роса и с тях тя изглеждаше като някакво неземно видение.

Датският крал, на когото нейната хубост направи силно впечатление и който беше любезен човек и смяташе, че с това ще се хареса на домакина, не можа да понесе Ко̀зел да стои права и помоли да й се разреши да седне. Кралят кимна с глава и за графинята беше донесена табуретка, но понеже другите дами трябваше да стоят прави, това засили техния гняв, възмущение и завист.

Пребиваването на датския крал продължи четиридесет дни, но крал Аугуст имаше достатъчно въображение, за да ги запълва с най-различни забавления, устроени с присъщото за него умение. Никой не можеше по-добре да разнообрази развлеченията, да устройва изненади, да възхищава с чудновати хрумвания; може би това беше единственият безспорен талант, който съвременниците и потомците признават на Аугуст II.

Забавленията на двора бяха също така скъпи и изискани, по-късно дълго време им подражаваха, но в това отношение никой не можеше да се сравни с Аугуст. Дрезденските карнавални игри, за състезателен плац на които често служеха дворовете на замъка или площадът на Стария, град, събираха придворните и благородниците, принудени да участвуват в тях на собствени разноски и да се обличат в дрехи на най-различни народности.

Ловните игри също бяха най-разнообразни: преследване на елени из горите с кучета и на коне, хайки за глигани в ловните полета край Дрезден, лов на фазани и яребици в голямата градина, демонстрация с мечки в дворовете на замъка, гонене на лисици в стопанствата около резиденцията на владетеля. Но най-любим на Аугуст II беше ловът на глигани.

Рицарските турнири, въртележките, надбягването за пръстен, пешите турнири, стрелбата по мишени при светлината на факли в нарочно уредените за целта стрелбища в Цвингера^[8], на площада и т.н. сменяха и разнообразяваха лова. Мишената се поставяше така, че сполучливият изстрел запалваше фойерверк и хиляди ракети политаха нагоре. Раздаваха награди, често пъти големи, понякога шегобийски, като например лисичи опашки за несръчните. Разходките с шейни, които имаха най-разнообразни форми, също спадаха към любимите развлечения.

Забавления, които по-късно се уреждаха в богатите дворове на Полша до края на XVIII век, бяха тъй наречените ханове и панаири. Красиви дами се преобличаха като кръчмарки, лавкаджийки, продавачки и черпеха гостите. Преобличаха се и като момчета, като цигани. Тези панаири обикновено се разиграваха нощем при илюминация, а в някои бараки се устройваха куклени театри.

Когато Аугуст обявяваше разходка с шейни, а снегът започнеше да се топи, хиляди селски коли излизаха да карат сняг и да го изсипват на пътя.

Маскарадите и костюмираните балове в голямата зала на замъка, в Цвингера или на площада се отличаваха с необикновено великолепие. Грамадната зала се осветяваше от седем грамадни, също така кристал ни полилея, в които запалваха по пет хиляди восъчни свещи. До нея, в залата за аудиенции, за поканените гости нареждаха осемнадесет огромни маси, отрупани с изискани ястия и питиета. На маскенбала пускаха всеки, който беше прилично облечен и съобщаваше името си при входа.

Понякога ставаше толкова весело, че маските тръгваха из града, нахълтваха в мирните домове и плашеха обитателите им, а карнавалната свобода не позволяваше да им затварят вратите под носа. Понеже всички, дори кочияшите и слугите, носеха маски на лицето, кой можеше да разбере дали кралят не се намира между маските?

Френски театър, италианска опера, балети, концерти, които струваха огромни суми, правеха времето да минава най-приятно. Някои певци и музиканти вземаха значителни суми и тези зрелища струваха годишно над осемдесет хиляди талера на кралската хазна.

Военните игри, прегледи, маневри, имитиране на сражения също служеха за приятно прекарване на времето. Устройваха лагери в околностите и вместо да лудуват в столицата, лудуваха под открито небе. Всеки ден носеше името на ново тържество, изискваше нови принадлежности и облекла, но кралят не обръщаше внимание на това. На когото беше определена някаква роля в игрите, той трябваше да се приготви съответно за тези юпитерови празненства, марсови игри, за празника на Диана, празника на Меркурий и т.н. Та кой ли може да изброи и опише всичко?!

Пребиваването на датския крал предизвика цяла такава поредица от тържества. Крал Аугуст искаше да му покаже своето великолепие и богатство. За графиня Ко̀зел това беше един от най-блестящите моменти на триумф. Кралете носеха нейните цветове, нейните цифри светеха във фойерверките, висяха сред зелените венци. Тя раздаваше наградите, тя водеше дамите при състезанията за пръстен, защото там беше много изкусна, заемаше първото място и не един сполучлив изстрел й беше спечелил ръкопляскания по онова време. Прекрасната дама сияеше от щастие. Кралят можеше да се гордее с нея, тя прозираше мислите, му, предлагаше му планове, помагаше му в изпълнението на най-чудноватите програми. От всички тържества обаче най-великолепен беше парадът на боговете и богините, който веднъж вече беше устройван през 1695 година, а сега го повториха още по-блестящо, по-скъпо и с несравнима пищност.

 

 

Датският крал също участвува в него като Юпитер, крал Аугуст беше Аполон, графиня Ко̀зел представляваше Диана, обкръжена от свита от най-красиви нимфи. Зад нея се движеше златна триумфална каляска, в която беше настанена музиката. Дори кралицата не можа да откаже да заеме определеното й място в храма на Веста като жрица на тази богиня.

По това време Аугуст наистина все още можеше да се представя като Аполон, фигурата: му беше съвсем запазена, целият сияеше, току-що преживените тежки събития бяха отминали, без да оставят следа върху величественото му лице.

Всички бяха капнали и едва имаха сили да участвуват в това забавление. Но Ко̀зел беше неуморна, а кралят — в своята стихия. Прекрасната графиня не се отдалечаваше нито за миг, не изчезна дори за малко, за да потърси тишина и почивка. Тя стоеше до краля усмихната и се упояваше от похвалите, които можеха да главозамаят друга жена. Само заради нея устроиха женско надбягване за пръстен, което й донесе триумф. Този ден двамата крале носеха нейните емблеми, цветове и цифри. Датският крал я водеше, Аугуст вървеше от дясната й страна, хофмаршалът — от лявата.

От ложата гледаше кралицата…