Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (10)

X

Дръзкото скитане на Карл XII из Саксония не само у Шуленбург породи мисълта да го хванат и да му отмъстят за нещастията на страната. Освен Флеминг и безстрашната, смела и отмъстителна графиня Ко̀зел скрито хранеше тази мисъл и заговорничеше тайно. Целият й двор, обвързан с клетва, работеше за осъществяването на тази задача. Тя именно първа бе подхвърлила на Шуленбург идеята за нея посредством офицерите, които тайно бяха разгледали квартирата на Карл XII и го бяха наблюдавали, когато обикаля из страната, придружен само от няколко конници. Ана не бе споменала за това на краля, защото предварително знаеше, че той няма да приеме този смел план. Изпълнената с жажда за отмъщение жена отиваше по-далече от другите заговорници, като настояваше Карл XII да бъде хванат и незабавно убит. Тази мисъл я разпалваше, не й даваше мира.

Колкото пъти се опиташе, дори отдалече и сякаш случайно, да разбере становището на краля, Аугуст не даваше и дума да се издума за това. Следователно работата трябваше да се върши, независимо от него. Враждебно настроеният към Ко̀зел, но смел Флеминг беше спечелен за тази идея. Горещо я подкрепяше и Шуленбург, който предлагаше своята конница за осъществяването й.

Ко̀зел твърдеше, че когато акцията бъде осъществена, Аугуст може би ще се възмути, но ще се възползува от свършения факт и никой в Европа няма да се изправи в защита на оня авантюрист. Всичко беше уговаряно, планирано, вършено много скрито, докато най-сетне беше наредено на Шуленбург да проучи какво мисли кралят. След като излезе от неговия кабинет, при все че на никого не каза нищо, по лицето му лесно можеше да се познае, че проектът е бил отхвърлен. Вестта за това се разнесе бързо.

Ко̀зел обаче съвсем не се смути от това; тя чувствуваше в себе си сили да застане дори срещу краля и да воюва с него по този въпрос. Аугуст нямаше тайни от нея; същата вечер той й предаде разговора си с Шуленбург. Графинята скочи от мястото си.

— Как така? Нима ти не прие, кралю?! Нима не желаеш поне да се опиташ да отмъстиш на този убиец за загубите си?

— Ще се намери кой да отмъсти вместо мен — каза кралят, — аз съм твърдо убеден в това. Да не говорим повече за тия неща.

С намръщено чело Ко̀зел прецени, че не е време да спори, затова промени темата на разговора. На сцената излязоха дворцовите клюки.

Тя отдавна настояваше пред краля да я заведе някой ден в лабораторията на алхимика. По онова време държаха Бьотигер в ъгловата кула на замъка, с изглед към Елба и далечните й гористи брегове. Затворен вече петнадесетина години, нещастникът беше гледан така, както заслужава човек, от когото се очаква много злато.

Фюрстенберг непрекъснато подхранваше у краля илюзията, че целта е почти постигната. Самият той работеше със затворника ту в собствената си алхимическа лаборатория в своя дворец, ту на терасата. Бьотигер имаше там удобно, почти великолепно жилище, градина, пълна с екзотични цветя и дървета, столова със сребърни сервизи и прибори, в която приемаше много гости, а за развлечение — позволението да се разхожда по всички черни коридори на дългата галерия, която опасваше крепостта на замъка и служеше също така на краля за тайните му излизания. Като свикна със своята съдба, виждайки, че не ще може да се измъкне от ръцете на стражата, Бьотигер по-скоро се забавляваше и лъжеше Фюрстенберг, отколкото сериозно да мисли за злато. Той беше изчерпал всички формули, прочел бе всички книги, изпробвал бе всякакви рецепти. Напразно!

Като виждаше колко всесилна е Ко̀зел, в желанието си да спечели благоволението й отдалече, затворникът всеки ден й изпращаше букет от най-прекрасните си цветя.

Графинята желаеше да го види поне веднъж. Кралят протакаше и отказваше. Този ден обаче тя беше толкова настойчива и едновременно толкова нежна, толкова хубава, че Аугуст стана, подаде й ръка и каза:

— Да вървим при Бьотигер!

Наблизо нямаше никой, който да съобщи на Бьотигер за това посещение. Кралят видя през прозореца Фрьолих с островърхата шапка, който се мъчеше да се отърве от додяващите му със закачки царедворци. Смях кънтеше наоколо.

Аугуст кимна на шута.

— Тъкмо подходящ пратеник да съобщи за посещението! — извика той. — Ще го изпратя напред, за да има време моят алхимик да се преоблече или да не го сварим в прекалено непристойна компания.

Бьотигер, за доброто настроение на когото също се грижеха, приемаше дори и лица от нежния пол. На прага се появи Фрьолих.

— За днес, но само до довечера, те назначавам за шамбелан — засмя се кралят, — за да не кажеш, че напразно носиш толкова тежък ключ. Иди и съобщи на Бьотигер, че богинята Диана ще го посети заедно с мене.

— С Марс, Аполон и Херкулес! — добави Ко̀зел зарадвана.

— Значи, целият Олимп — каза Фрьолих с поклон, — но къде ще се побере той там?!

Фрьолих излезе с извънредно важна походка и с бастуна си проправяше път по черния коридор към ъгловата кула.

Тъкмо този ден в столовата на алхимика се забавляваше весела компания. Чашките и остроумията нямаха край. Сред гостите се намираха княз Фюрстенберг, големият приятел на Бьотигер, славният любител-алхимик Чирнхаузен^[1], секретарят му и надзирателят Немиц^[2]. Обградената с дебели стени кръгла стая в кулата, която заемаше целия етаж и служеше на затворника за приемна, беше подредена с вкус и с почти господарска елегантност. Копринена персийска материя на цветя, обкована по краищата със златни летвички, покриваше стените й, огледала я оживяваха, а мебелите в нея бяха лакирани и позлатени. Бронзови фигури по вкуса на епохата украсяваха масите и витринките. Малки стълбички в дебелата стена, към които водеше тайна вратичка, свързваха тази стая с лабораторията долу, а други — със спалнята на горния етаж.

Сред гостите си Бьотигер изпъкваше със своята прекрасна, фигура и весело лице, от което като че ли бликаше проницателност и свободно и весело остроумие. Облечен грижливо, той изглеждаше по-скоро като богат благородник, дошъл на посещение, отколкото като оня прославен пленник, човека на великите тайни, изтощен от висене над тиглите. По вида му не личеше онова, което беше преживял, нито че бе напрягал сили, за да открие великата тайна. На чаша той беше най-веселият от пируващите, в компания — най-остроумен шегобиец. Точно когато на прага застана кралският пратеник с островърха шапка и яркочервен фрак, неколцината гости вдигаха тост за успеха на домакина, а аптекарят се готвеше да отговори на тази наздравица.

— О! Фрьолих! Фрьолих! — извикаха пируващите. — Какво правиш тук?

— Извинявам се, но днес аз не съм просто Фрьолих, както може да ви се струва. На негово кралско величество му хрумна да ме провъзгласи за шамбелан в продължение на двадесет и четири часа. И в изпълнение на тази функция ме изпрати да съобщя, че богиня Диана заедно с Херкулес ще направи чест на Бьотигер да го посети. Dixi^[3]!

Той чукна с бастуна на пода й всички скочиха от масата. Бьотигер, Немиц и повиканото момче започнаха бързешком да разтребват масата. Отвориха прозорците, домакинът изпрати за букети цветя. Чирнхаузен, който познаваше добре разположението на дома, отвори вратичката и се спусна в лабораторията, за да се скрие от краля. Другите се пръснаха из страничните коридори, защото знаеха, че кралят ще мине по черния коридор. Останаха само Бьотигер, Немиц и князът.

Невероятно бързо подредиха стаята, посипаха пода с цветя, а Бьотигер взе букет от разцъфнали портокалови клонки и застана на прага.

Появяването на графиня Ко̀зел в целия блясък на красотата й озари помещението, при чийто вход чакаше коленичил затворникът.

— Божествата се посрещат на колене — каза той, — а в жертва им се принасят само благовония и цветя!

Запалената светлина веднага разпръсна вечерния мрак.

Ко̀зел прие с усмивка букета от ръцете на домакина, благодари му любезно, като се оглеждаше любопитно и се учудваше, че тук няма и най-малка следа от „великото дело“.

Кралят, който влезе след графинята, тихо й обясни защо е така.

— Но аз бих искала да отида именно там, където с пот на чело и с молитва на уста се извършва великото тайнство!

— Госпожо — обади се Бьотигер, — това е толкова страшна пещера, миризмите там са толкова вредни за здравето, а изгледът така тъжен, че едно божество не бива да слиза в такъв ад.

— Но женското любопитство! — въздъхна Ко̀зел и погледна към Аугуст.

Кралят на свой ред обърна очи към Фюрстенберг: князът повдигна рамене.

— Госпожа графинята не е свикнала да слиза по такива тъмни и тесни стълбища — добави той.

Без да обръща внимание на съпротивата и колебанията, Ко̀зел се обърна към Бьотигер:

— Божествата заповядват, води ни!

Като каза това, тя се насочи към вратата, докато стопанинът натисна едно бронзово копче на отсрещната страна, отвори скрития вход и със свещник в ръка застана пред него.

Аугуст мълчеше и не се противопоставяше. Тогава всички тръгнаха през затворената желязна врата по тесните и неудобни стъпалца към лабораторията. Когато Бьотигер отвори вратата, показаха се масивни, почернели от дим сводове на просторна стая, сякаш взета от старинна картина. До дебелите й колони имаше няколко пещи, върху които стояха изстинали реторти и тигли, разнообразни съдове с чудновати форми, а множество бутилки и буркани покриваха стените. На няколко маси бяха натрупани стари книги с месингови закопчалки, пергаментови свитъци, изписани хартии и инструменти с най-различна форма. Всичко това заедно изглеждаше тайнствено, мрачно, удивително и будеше някакъв страх у графинята, която увисна на ръката на краля.

Бьотигер вдигна светлината нагоре и застана мълчалив. Аугуст с известно уважение разглеждаше тази лаборатория на велики надежди, която трябваше да вдъхне сили на всички негови мечти, за да се превърнат в плът и кръв. Докато плъзгаше поглед из помещението, кралят направи няколко крачки към масата и изведнъж вниманието му привлече един предмет, който се намираше между книжата.

Това бяха няколко чашки за кафе с ясписов цвят, които големият познавач и любител на порцелана, светлейшият господар, разменящ хора за японски вази, взе за източно изделие.

— Бьотигер! — възкликна той. — Какво е това?! Порцеланът е японски, но формите са други. Откъде си ги взел? Това е голяма рядкост!

— Светлейши господарю — отвърна домакинът, като се поклони ниско, — това е мое забавление. От докараната ми глина се опитах да направя нещо като порцелан.

Кралят грабна живо подадената му съдинка с прекрасен цвят и мълчаливо започна да я разглежда, да я претегля в ръка, да я гледа недоверчиво срещу светлината.

— Какво? Твърдиш, че ти си направил това? Ти?

Бьотигер се наведе и вдигна от земята няколко подобни отломъка, после извади иззад книжата няколко чинийки и ги подаде на Ко̀зел и на краля.

— Но това е най-прекрасният порцелан на света! — възкликна кралят възхитен.

Бьотигер мълчеше.

— Ти си откривател, ти си разгадал тяхната тайна! — довърши Аугуст. — Докато направиш злато, за бога, прави ми порцелан! За един сервиз от Китай с моите гербове платих петдесет хиляди талера! Прусакът ме одра и ми взе цяла рота най-прекрасни хора за огромните вази, а ти можеш да правиш порцелан и мълчиш!

— Светлейши господарю, това беше опит!

— Който ти се е удал най-щастливо! Бьотигер ще направи първия сервиз за Диана и ще го сложи в нозете й.

Като видяха възторга на краля от изделието на Бьотигер, всички се приближиха, за да го разгледат, но освен Ко̀зел и Аугуст никой не изпадна в захлас. Фюрстенберг си мислеше, че заради тия порцеланови играчки Бьотигер е занемарил тинктурата.

Кралят, който се палеше от всичко, се зарадва безкрайно на своя порцелан. Не се знае дали повече би го зарадвала вестта, че шведите напускат Саксония. Той взе първата чашка, даде я на Ко̀зел да я прибере и като изрази цялото си задоволство от Бьотигер, тръгна да си върви. За да не измъчва светлейшия господар и Ко̀зел по неудобните стъпала, домакинът отвори вратата, която водеше направо към неговата градинка, и кралят, предшествуван от прислугата си, която вече го чакаше тук, отново тръгна към черния коридор, който водеше към замъка. Този ден остана паметен в историята на Саксония, която всъщност получи златна мина чрез случайното изобретение на Бьотигер, дълго време пазено в най-голяма тайна под страх от смъртно наказание.

След няколко дни много по-драматична сцена развълнува целия Дрезден. При все че след първия си разговор с краля Шуленбург се беше отказал напълно от мисълта да хване Карл XII, далече по-смелата Ко̀зел, както и Флеминг от своя страна съвсем не бяха се отказали от нея. Безгрижието на Карл XII почти всеки ден създаваше удобен случай за осъществяването на тази мисъл; липсваха само хора и подготовка.

Дръзкият и уверен в щастието и смелостта си Карл XII — сякаш знаеше за тези помисли и се подиграваше с тях — преспокойно се движеше из неприятелската страна. Никому дори наум не можеше да дойде, че той ще посмее сам да се хвърли в устата на неприятеля и да се яви в самия Дрезден. Една такава крачка би могла да предизвика отчаяние в оболелия народ, ако този народ не беше прогнил и развален от излишества и разпуснатост.

На първи септември, същия ден, когато подписа ратификацията на договора с императора за свобода на вероизповеданието на шльонските протестанти, Карл XII напусна Алтранщат. Той вървеше по следите на своите войски, които под командуването на Ренскьолц още от петнадесети август бяха започнали да се придвижват към Шльонск, към Полша и още по на север. Значителна част от неговите сили най-сетне бяха напуснали Саксония и само няколко полка останаха край Лайпциг.

На шести септември Карл спря с главната си квартира в Оберау близо до Майсен. В прекрасен есенен ден той тръгна на кон да се разходи и от един хълм свитата му забеляза в мъглата черковните кули на Дрезден.

Карл XII дълго стоя замислен, гледаше, мълчеше, накрая се обърна към малката свита, която го придружаваше:

— Щом сме вече толкова близо, ще идем и дотам.

Беше между три и четири часа следобед, когато неочакваният гост се намери пред портите на Дрезден. Вратите на крепостта бяха затворени, Карл XII се представи на офицера като трабант, изпратен от шведския крал. Отведоха го с другарите му в главната караулка. Флеминг, който случайно минаваше оттам, го позна ужасен.

Мисълта, която отдавна таеше в себе си, сякаш сама напираше да бъде осъществена. Карл XII беше беззащитен, придружаваха го само няколко души, сам се беше наврял в ръцете на неприятеля. В първия момент Флеминг почти загуби ума и дума, но съумя да се овладее и когато Карл попита за краля, предложи да го заведе при него.

В този час Аугуст II беше свикнал да се забавлява в оръжейната, като демонстрираше различни сръчности и тренираше силата си. Сега тук беше и графиня Ко̀зел, която не се делеше нито на крачка от него; той трошеше железата със силните си ръце, които умееха да употребяват силата си само за забавления.

Весел смях се разнесе под сводовете на сградата, когато на вратата се почука.

Кралят извика:

— Влез!

Погледна към вратата, очите на графинята също се обърнаха натам, и Аугуст се смая, като видя Карл XII. Флеминг, който вървеше след него, започна отчаяно да дава на краля и Ко̀зел знаци, които можеха да бъдат разбрани лесно; той искаше само да му се кимне, за да свика хората и да хване злополучния гост.

Аугуст още продължаваше да стои като зашеметен, когато Карл XII побърза да го прегърне с веселото:

— Добър ден, брате!

Ко̀зел не можа да издържи, лицето й пламна цяло; тя хвана краля за дрехата.

— Кралю, това е съдбоносен час! Ако излезе оттук здрав и читав, ти ще си виновен!

Карл XII, изглежда, чу тези думи, лицето му придоби строг и въпросителен израз. Аугуст се обърна хладнокръвно към графинята:

— Моля, заповядвам ти, остави ни сами.

С присъщото на характера си нетърпение графинята вече щеше да отвори уста, когато кралят повтори решително, смръщил вежди:

— Излез!

Ко̀зел отстъпи, като хвърли гневен поглед към Карл XII, който стоеше съвсем спокоен и разглеждаше оръжейната. Изпаднала в отчаяние, Ана хвана Флеминг, чиито очи също горяха. Флеминг повдигна рамене. Погледът на Аугуст налагаше мълчание и на двамата. Кралят прие госта си с голямо спокойствие.

— Много сме чували за вашата сила — обади се малко саркастично Карл XII, — бих се радвал, ако видя едно от тези чудеса, които правите толкова лесно.

На земята лежеше един железен прът, Аугуст го вдигна.

— Дайте ми ръката си — каза той с усмивка, — без да се страхувате, че ще я засегна.

Карл подаде мълчаливо широката си прашна длан; Аугуст започна да извива пръта и обхвана с него ръката на Карл. Спогледаха се. Желязото се уви като послушна връв около ръката. Щом го сви на възел, Аугуст свали с усмивка примката и я хвърли на земята. След като наблюдава мълчаливо тази проява на сръчност и сила, Карл тръгна с водача си из оръжейната. Оръжие имаше предостатъчно.

— Вие имате достатъчно желязо — каза лаконично шведът, — колко жалко, че ви липсват хора за него.

От оръжейната, която се намираше в района на крепостта, близо до бастиона на Бьотигер, двамата крале тръгнаха заедно за замъка. Карл XII искаше да посети завърналото се в Дрезден семейство на своя неприятел; той и преди това проявяваше толкова по-голямо уважение към семейството, колкото по-подчертано отказваше всякакви отстъпки на самия Аугуст II.

В това време от караулката из града се разнесе вестта, че е пристигнал Карл XII, придружен само от няколко конници.

Неговото име събуди необикновен интерес. Протестантите, които бяха чували какво е направил за техните едноверци в Шльонск, се блъскаха най-много, за да го видят. Този двадесет и няколко годишен младеж будеше по онова време удивление в Европа. Дворът Флеминг, всичко, което живееше в близост и беше свързано със съдбата на Аугуст II, бе възмутено от дързостта на героя, който се подиграваше с победения и с ореола на триумфатор се вмъкваше беззащитен в неговото гнездо. Флеминг пламнал, Ко̀зел разгорещена — заплашваха. Генералът тайно заповяда да се съберат елита от гарнизона, та дори въпреки волята на Аугуст да хванат неприятеля. Ана грабна пистолета и заплашваше, че ще изтича на улицата, за да стреля в главата му.

Вълнението беше огромно, всеобщо, видимо още по пътя за замъка, когато Аугуст и Карл отиваха към него. Единствено кралят беше запазил невъзмутимо, ведро и добродушно изражение, което сякаш повеляваше на всички спокойствие. Той отдалече забелязваше приготовленията, които не можеха да убегнат и от окото на Карл XII. Шведът обаче нито за миг не загуби самообладание и смелост.

Той съвсем не се мъчеше да съкрати своето посещение, не бързаше да се връща: а понеже и Аугуст предпочиташе да го задържа, може би, за да изпробва неговата смелост и търпение, посещението се проточи много дълго. Карл отиде да се поклони на кралицата, помоли да му разрешат да прегърне младия курфюрст. От следобедната закуска обаче се отказа студено. Половин час прекараха в замъка, а през това време Флеминг можа да събере хората, да ги подреди, за в случай че кралят не позволи неприятелят да бъде задържан в Дрезден, и изпрати на собствена отговорност една конна част, която трябваше да го обгради и залови по пътя за Майсен.

Докато Карл XII беше още при кралицата, Флеминг успя да извика краля навън.

— Светлейши господарю — каза той възбудено, — това е единственият момент, когато можеш да отмъстиш за всички нанесени ни злини! Карл XII е в твоите ръце!

— Защото вярва в моята чест — отвърна Аугуст. — Затова косъм от главата му няма да падне.

— Светлейши господарю — добави Флеминг, — смешно би било да се проявява великодушие към човека, който ти причини такива злочестини! Аз ще го уловя въпреки твоята воля дори и ако за това загубя главата си.

— Въпросът не е за твоята глава — каза спокойно Аугуст, — а за нещо по-голямо от нея: за моята кралска чест. Да не си посмял да предприемаш каквото и да било!

— А на собствена отговорност? — подхвана Флеминг.

— Ти нямаш собствена отговорност там, където е моята — каза Аугуст намръщено.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да счупя сабята си, с която не мога да си служа — като каза това, генералът посегна да я извади от ножницата, но Аугуст го спря:

— Флеминг, не забравяй, че аз съм тук и че става въпрос за моята кауза, че никой, освен мене, няма право да заповядва тук!

Той се извърна заплашителен, генералът млъкна, спогледаха се. Флеминг кипеше.

— Светлейши господарю — каза той, — като постъпваш така, ще загубиш и другата си корона.

След тия думи той си излезе, кралят се върна спокоен при жена си, при която беше оставил госта. Карл XII дори не го погледна, макар че можеше да се досети, че зад вратата се бяха съвещавали за него.

Докато в замъка ставаше всичко това, Ко̀зел непременно искаше да изтича на улицата и да намери място, за да стреля срещу Карл XII. Заклика, който я виждаше развълнувана до безразсъдство, се мъчеше по всякакъв начин да я възпре, особено със забележката, че народът вижда в лицето на Карл могъщ закрилник на протестантите и би могъл да се вдигне в негова защита.

Такова беше настроението на по-голямата част от простолюдието, което беше се изсипало на улицата. Аугуст II схващаше това и беше принуден да се въздържа от всякакво насилие, опасявайки се да не би тълпите да се вдигнат срещу него.

Аугуст II заповяда да му докарат кон, за да придружи неприятеля. Задръстените от хора улици, прозорците, отрупани от любопитни, придаваха необикновен изглед на града. Глухо, странно мълчание придружаваше минаващите крале; изглежда, тълпите бяха затаили дъх, за да чуят поне дума от разговора, но разговор нямаше. Всички очи бяха впити в Карл, който яздеше спокойно, без ни най-малка проява на каквото и да било чувство. До него яздеше Аугуст, мрачен и замислен, но величествен. Право по улиците, през които едва можеше да си пробият път, те се насочиха към портата, водеща за Майсен. Кралят изпрати заповед да се дадат три залпа от оръдията по валовете в чест на шведа. При първия изстрел, когато Карл XII се обърна да благодари, Аугуст, усмихнат, допря равнодушно ръка до шапката си. При вратата и в момента на излизането оръдията повториха залпа. Карл XII поиска тук да се сбогува с домакина, но Аугуст познаваше много добре Флеминг и своите, за да не предположи, че те ще устроят по пътя клопка. Единственият начин да спаси шведа от нападение и едновременно собствената си чест беше да го съпроводи дотам, където вече никаква опасност не можеше да го заплашва.

И така, кралят изпрати госта си половин миля, чак до Нойдорф, като мълчаливо яздеше до него. Тук, като си подадоха ръце, те се разделиха. Карл XII се спусна в бърз тръс нататък. Аугуст остана за малко замислен; той гледаше пред себе си и преценяваше добре ли беше постъпил или зле, като последва гласа на честта си.

Кралят още стоеше на пътя, сред храсталака, останал зад селото, на мястото на изсечените гори, когато Флеминг долетя на кон гневен, с пламнали очи.

— Светлейши господарю! — извика той. — Ако смяташ, че Европа ще се възхищава от твоето великодушие и ако мислиш, че с пускането на Карл ще й се отплатиш за арестуването на Паткул, лъжеш се. Хората ще се смеят на това геройство! Трябваше този кръвожаден хлапак да бъде окъпан в собствените си кърви!

— Млъкни, Флеминг! — извика кралят заплашително и сам препусна към града.

При вратата на Двореца на четирите годишни времена той слезе от коня. Тук го чакаше Ко̀зел, по-сърдита от Флеминг, обляна в сълзи, отчаяна.

— Не се приближавай до мене! — извика тя. — Ти извърши грешка, отхвърли съветите ми. Не искам да те видя! Двадесет и няколкото милиона от хазната, няколкото десетки хиляди души, смъртта на твоите офицери, своя срам — за всичко можеше да отмъстиш, но ти не пожела и не съумя, страхуваше се! На твое място аз, слабата жена, бих осъществила това благородно отмъщение.

Кралят рухна на канапето и изчака да й мине ядът. Не отговаряше нито дума. Едва когато изтощена Ана се отпусна на стола, той й каза студено:

— Не исках да си цапам ръцете с отмъщение, някой друг ще отмъсти за мене.

На другия ден обаче, като видя как всички го укоряват за прекалената му нерешителност, заповяда да се свика военен съвет. Съветът заедно с Флеминг изказа мнение, че човекът, който толкова пъти беше погазил правата на народите със своите претенции, е трябвало, щом е имало удобен случай, да бъде хванат и принуден да се съгласи на други условия за мир, така както той ги беше наложил безмилостно на изтерзания Аугуст. Кралят замълча.

Казват, че по-късно, когато шведският посланик във Виена узнал за този съвет, рекъл с презрение: „Уверен съм, че те са решили на другия ден онова, което е трябвало да сторят на предния.“