Юзеф Игнаци Крашевски
Графиня Козел (1)

I

В кралския замък в саксонската столица сякаш всичко беше замряло — бе тихо, мрачно и тъжно. Нощта беше есенна, но в края на август само тук-таме по дърветата ще зажълтее някой лист, рядко духат хладни ветрове, дните още са приятни, а нощите ясни и топли.

Тая вечер обаче духаше от север и черни облаци, разръфани, дълги, се влачеха един след друг, а ако нейде върху оловния фон светнеше за миг звездица, угасваше веднага в гъстите облаци. Пред Георгентор^[1], във входовете на замъка и по дворовете кралската стража обикаляше мълчаливо. Обикновено ярко осветените прозорци на кралските покои, от които весело се лееше светлина и музика, сега бяха тъмни и затворени. А през владичеството на Аугуст, наричан Силния^[2], това беше нещо необичайно, защото той наистина беше силен във всичко: ломеше подкови и хора, тъга и зла орис, но него нищо не можеше да сломи. Великолепният кралски двор се славеше в цяла Германия, в цяла Европа, дори всички други бледнееха пред него; никой не го надминаваше, никой не можеше да се сравнява с него по блясък, изящен вкус и господарско разточителство.

Тази година обаче Аугуст претърпя крах. Шведът му изтръгна изборната полска корона^[3]. Кралят, почти свален от престола, прогонен от кралството, се върна в гнездото на курфюрстите^[4], за да оплаква поражението си, напразно пропилените милиони и черната неблагодарност на поляците. Саксонците не можеха да разберат как е възможно да не боготвориш един толкова благороден и мил владетел и да не се съгласиш да те убиват за него.

Аугуст още по-малко можеше да разбере това. Думата „неблагодарност“ неотстъпно съпътствуваше всяко споменаване на Полша. Накрая започнаха да избягват разговорите за нея, за краля на Швеция и за всичко, което се беше случило и което Аугуст Силния си обещаваше да поправи някога.

След завръщането на Аугуст, Дрезден започваше отново да се забавлява, за да развлече своя владетел; само тази вечер в замъка цареше такава странна тишина. Защо, никой не знаеше. Кралят не беше заминал за някой от другите си замъци, а панаирът в Лайпциг още не беше започнал. Дори из града и в двореца се говореше, че напук на шведа Аугуст ще заповяда да се устроят балове, конни състезания и маскаради, за да му покаже, че не взема много присърце временното поражение.

Редките минувачи по улиците около двореца поглеждаха към прозорците и се чудеха, че толкова рано у краля цари мрак и тишина. Но ако някой би могъл, като мине през грамадната порта и първия вътрешен двор да се промъкне във втория, щеше да се увери, че само отвън замъкът изглежда заспал, докато вътре животът още кипи.

Тук стражата не пускаше никого.

На първия етаж прозорците бяха широко отворени въпреки вятъра. Иззад полудръпнатите завеси бликаше обилна светлина, отразена от безброй огледала, а от време на време от вътрешността на залата долиташе буен, неудържим смях, който огласяше двора и плашеше разхождащата се стража, която се спираше, щом го чуеше, после се блъсваше в сивите стени и постепенно замираше като ехо.

Смехът се съпровождаше от ту по-слаба, ту по-силна гълчава, която растеше или преминаваше в шепот и мълчание. Внезапно, сякаш след прозвучала реч, отново избухваха ръкопляскания и отново екваше властен смях, кралски, необуздан, величествен — смях на същество, което не се бои, че някой ще го чуе и ще му отговори с друг, саркастичен смях. След всяко такова избухване стражата, която обикаляше с алебарди под прозорците, се спираше, войникът вдигаше поглед нагоре, въздъхваше и пак свеждаше очи към земята.

Нещо страшно имаше в тоя нощен пир в заспалия замък, сред бурния вихър и смълчаната столица.

Там се веселеше кралят.

След завръщането му от Полша тези вечерни пиршества само с неколцина доверени хора — да ги наречем приятели — се устройваха по-често, отколкото в миналото. Аугуст Силния, победен от чудноватия Карл XII^[5], наричан Малоумния, се срамуваше да се покаже пред многолюдни събрания, но понеже се нуждаеше от забавления и развлечения, събираше около себе си неколцина свои любимци. Тогава донасяха златисто унгарско вино, за което всяка година нарочно пращаха доставчици в Унгария, нареждаха чаши и пиеха чак до разсъмване, чак докато заспят, докато всички изпопадат от столовете, а Хофман^[6] отведеше под ръка смеещия се крал до леглото.

Към тази група от избрани жреци на маджарския Бакхус принадлежаха малцина: само близки, доверени и любимци на Аугуст, защото се говореше, че след няколко чаши кралят ставал опасен за тия, които не понася. Той имаше херкулесовска сила, гневът му беше олимпийски, а властта — неограничена. Обикновено, когато се разгневеше, кървав огън сякаш обливаше лицето му, очите блясваха, а устните затреперваха и той се извръщаше, за да не гледа този, който така го бе разярил, но след няколко чаши не един бе изхвръквал през прозореца и бе падал върху камъните, за да не стане вече.

Така говореха хората. Гневът му биваше рядък, но страшен като гръм. Във всекидневния живот нямаше по-добродушен и благ господар, нито по-милостив към всички. Смяташе се дори, че колкото по-малко понася някого, толкова по-мила усмивка има за него, а преди да изпрати някого в Кьонигщайн^[7], където често пъти фаворитите прекарваха десетки години, Аугуст го прегръщаше като най-добър приятел. Такава благородна натура имаше той, че желаеше да подслажда съдбата на хората.

А да се забавлява — това, естествено, беше крайно необходимо за владетеля. Какво чудно, че понякога на пиршествата докарваха две гладни мечки, за да се хапят, или напиваха двама ожесточени неприятели, за да се заяждат. Тоя вид развлечения бяха най-приятни на господаря и когато двама фицтумовци, фризеновци или хоимовци започнеха след няколко чаши да се нападат ожесточено, той се смееше до пръсване. Това беше невинно развлечение.

Кралят много лесно успяваше да ги скара, защото знаеше всичко за тях: кой в кого е влюбен, кой кого мрази, колко са взели от касата му по непозволен начин, дори какво замисля всеки от царедворците, а ако не знаеше, досещаше се. Напразно си блъскаха главата да разберат кой му пошушва всички тия неща, кой му донася и кой издайничи. Свърши се с това, че никой вече не вярваше на никого, брат се страхуваше от брата, мъжът криеше от жена си, бащата се боеше от сина, а крал Аугуст Силния се смееше на тая сган.

Той наблюдаваше отвисоко човешката комедия, без да се отказва в нея от ролята на Зевс, Херкулес и Аполон, а вечер — на Бакхус.

Но тази вечер кралят се чувствуваше толкова тъжен и отегчен, че реши да напие и изповяда всичките си министри, любимци и царедворци, та поне малко да се развлече.

Около дългата маса насред осветената зала, с цяла стена, заета от бюфет с искрящо сребро и чаши, в който грабваше окото едно сребърно буре със златни обръчи, бяха насядали избраните участници в кралските забавления: току-що пристигналият от Рим граф Тапарели Ланяско^[8] и Вакербарт^[9] — от Виена, както и местните — Вацдорф, наричан „Селянина от Мансфелд“^[10], Фюрстенберг^[11], Имхоф^[12], Фризен^[13], Фицтум^[14], Хоим^[15] и несравнимият в шегите, неизчерпаемият във вицовете, винаги строг и сериозен, но умеещ да те разсмее дори когато ти се плаче — барон Фридрих Вилхелм Киан^[16].

Кралят седеше разгърден, с разкопчана връхна дреха и жилетка, облегнат на лакътя си и тъжен. Хубавото му лице, обикновено ведро, сега сякаш бе замъглено от овладялата го тъга. Чашата пред него стоеше празна. Няколкото изпити бутилки свидетелствуваха, че пиршеството не беше току-що започнало, но по лицето на краля не личеше въздействието на божественото питие. Кехлибарената течност не бе позлатила мрачните му мисли.

Царедворците се надпреварваха да развеселят господаря си с остроумия, но нищо не помагаше. Аугуст седеше замислен, сякаш не ги слушаше. А за него това състояние беше много рядко, защото той искаше разтуха и търсеше развлечения. Неспокойни, сътрапезниците му го гледаха изкосо.

На другия край на масата седеше невзрачният, мрачен Киан и сякаш желаеше да подражава на краля, та също се беше подпрял на лакът, изпънал бе нозе и въздишаше загледан в потона. Той беше толкова тъжен, че изглеждаше смешен.

— Слушай — прошепна Фюрстенберг, като побутна Вакербарт с лакът (и двамата бяха вече доста пийнали), — виждаш ли негово величество? Зле е, днес нищо не може да го развесели, единадесет часът е, а до това време вече трябваше да бъде в розово настроение. Ние сме виновни.

— Аз съм тук гост — отвърна Вакербарт и сви рамене, — това не е моя работа. Вие го познавате по-добре и вие трябва да измислите по-благотворни средства.

— Много ясно, Любомирска^[17] му е омръзнала — обади се Тапарели отстрани.

— Не, съгласи се, че и историята с шведите му е трудно да смели — прошепна Вакербарт тихо. — Не му се чудя.

— Е! Шведите! Засега те не влизат в сметката; някой друг ще им тегли боя вместо нас, в това можем да бъдем сигурни, а ние ще отидем само да събираме плодовете — започна Фюрстенберг и чукна чашата му. — Не го глождят него шведите, ами Любомирска му е втръснала вече. Трябва да му намерим друга.

— Толкова ли е трудно това? — прошепна Вакербарт, като повдигна рамене.

— О! Трябваше пак във Виена да му намерите друга Естерле^[18] — засмя се Ланяско.

И започнаха да си шепнат толкова тихо, че вече да не могат да ги чуят, защото кралят сякаш се пробуди от сън, плъзна поглед по сътрапезниците си, а когато зърна трагично отпуснатия барон Киан, прихна в гръмогласен смях. Това беше достатъчно цялата зала да му отговори като ехо, при все че половината от присъствуващите съвсем не знаеха защо негово величество бе благоволил да се засмее.

Единствен Киан нито мръдна, нито трепна.

— Киан! — викна кралят. — Какво ти е? Любовницата да не ти е изневерила? Или си гол, или неприятел се е впил в хълбока ти? Изглеждаш като Прометей, на когото невидим лешояд ръфа черния дроб!

Киан се обърна като дървена кукла и въздъхна страхотно. От тая въздишка шестосвещникът до него угасна наполовина и димът от свещите се разнесе по залата.

— Киан, какво ти е? — попита кралят.

— Светлейши господарю — отвърна баронът, — лично на мене нищо ми няма. Не съм нито гладен, нито влюбен, нито имам дългове, нито съм ревнив — отчаян съм.

— Какво се е случило? Говори! — каза кралят.

— Измъчва ме злочестата съдба на нашия най-любим монарх! — отвърна Киан сериозно. — Точно така! Роден за щастие, с божествен лик, с Херкулесова сила, с чудесно сърце, с непоколебима храброст, създаден, за да лежи светът в нозете му, а няма нищо.

— Да, това е вярно — рече Аугуст и свъси вежди.

— Петнадесет души седим тук и не можем да те разсмеем. Любовниците ти изменят и стареят, виното ти киселее, парите ти крадат, а когато вечер искаш да отдъхнеш във весел кръг, верните ти поданици идат с гробовни лица. Как тогава аз, който те обичам, да не се късам от мъка?!

Аугуст се усмихна, грабна чашата с разтреперана ръка и чукна с нея по масата. Иззад бюфета мигом изтичаха две джуджета и застанаха пред краля.

— Слушай, Трам^[19] — викна Аугуст, — кажи да донесат един бинлик амброзия! Киан назначавам за виночерпец. Виното, което пихме, беше подправено с вода.

Амброзия наричаха кралското унгарско вино, което лично Зихи беше наредил да произвеждат за Аугуст от най-добрите сортове немачкано грозде. То беше вино над вината, точеше се като сироп, беше предателски сладко и пивко, но можеше да повали и великан.

Трам и другарят му изчезнаха, а след малко се появи негър в източно одеяние, който носеше на сребърна табла грамаден бинлик. Всички станаха и го приветствуваха с поклон; кралят ги наблюдаваше.

— Киан, разпореждай се! — извика той.

Киан стана. На друга табла джуджетата носеха чаши, но те не се харесаха на виночерпеца; той им пошепна нещо и те се завтекоха със ситни крачки зад бюфета и след миг се появиха с нови чаши с различна големина.

Със сериозността на служител, който знае колко важни са възложените му задължения, Киан се зае да нарежда чашите.

На средата сложи стройната, внушителна чаша на краля; наоколо като венец я обгради с няколко по-малки чаши за министрите, а зад тях се притискаха множество съвсем малки, като напръстник, сякаш направени за шега, смешни чашчици.

Всички гледаха с любопитство.

Киан взе бавно грамадния бинлик, за да не разклати утайката, и започна да налива внимателно. Най-напред напълни най-малките чашки. Наглед те не поемаха много, но броят им беше толкова голям, че докато напълни всичките, бинликът доста се поизпразни. Дойде ред на министерските чаши. Сред всеобщото мълчание виночерпецът добросъвестно напълни и тях догоре. Виното в бинлика намаляваше ли, намаляваше и когато дойде ред да се напълни кралската чаша, то се свърши. Киан изля в нея няколко мътни капки, изправи се и погледна към Аугуст.

— О! Добър виночерпец си, твоя милост! — засмя се кралят. — За тебе явно аз съм последният. Какво значи това?

Всички наоколо се смееха.

— Светлейши господарю — обади се Киан, като слагаше на масата празния бинлик; той съвсем не беше загубил хладнокръвие и чувството си за хумор, — това не е никакво откритие, а нещо обикновено: каквото направих аз с виното, твоите служители правят всеки ден с приходите на държавата. Най-напред всяко дребно чиновниче си напълва своята чашка, после високите сановници се погрижват за себе си и когато дойде ред за кралската чаша, оказва се, че е останала само мътилка.

Кралят плесна с ръце й загледа саркастично присъствуващите.

— Киан! За твое здраве! Притчата ти е достойна за Езоп. Но нека донесат друг бинлик за мене.

Негърът вече носеше на табла амброзия. А всички се смееха, защото кралят се смееше, но някак кисело; те гледаха накриво Киан, който бе взел най-малката чашка и вдигна наздравица за саксонския Херкулес.

Всички, леко пийнали, паднаха на колене, настана страхотна врява, чашите се вдигнаха нагоре.

Кралят изпи чашата си с лице към барона и я сложи на масата.

— Да говорим за нещо друго! — викна той.

Фюрстенберг стана.

— Светлейши господарю — каза той, — дойде часът, когато не подобава да се говори за нищо друго, освен за тези, които царуват и денем, и нощем — за жените.

— Отлично — подкрепи го кралят, — нека всеки опише своята любовница. Фюрстенберг започва пръв.

Кралят изрече тия думи, като се усмихваше саркастично. По лицето на Фюрстенберг премина странна гримаса.

— Даденото ми първенство — обади се младият приятел и любимец на краля — доказва само, че нищо не може да се скрие от аргусовото око^[20] на нашия светлейши господар. Той ме познава, аз не бих могъл да го лъжа, и ме излага на унижение. Светлейши господарю — добави Фюрстенберг, като сключи ръце, — моля, позволете ми да не описвам любовницата си.

— Не, не! — развикаха се наоколо. — Портретът може да бъде без надпис, ако дамата трябва да остане скрита, но заповедта на господаря е свещена и неотменима. Опиши я, Фюрстенберг.

Всички знаеха донякъде защо младежът толкова се дърпа. Той преживяваше критичен момент в своя живот, защото се преструваше на страшно влюбен във вдовицата на едного от рода Фризен, която бе прехвърлила четиридесетте и се славеше с това, че лицето й не се виждаше под белилата и червилата. Вдовицата обаче беше богата, а Фюрстенберг се нуждаеше от пари. Всички знаеха, че той няма да се ожени за нея, но въпреки това на дворцовите балове, маскарадите и разходките той се влачеше след нейната карета.

И понеже Фюрстенберг се бавеше, те така започнаха да настояват и да тропат с крака, че кралят трябваше да въдвори тишина и като сочеше Фюрстенберг, повтори:

— Няма милост, опиши тази изписана любовница, пред която принасяш жертви.

За да събере смелост, младият лекомисленик обърна чашата си до дъно.

— Моята любовница е най-красивата на света — възкликна той, — може ли някой да ми възрази, знае ли някой какво се крие под тая маска, която тя си слага за очите на смъртните? Моята любовница е от рода на богините, защото нея единствена не заплашва това, което чака всички други! Нейната зряла хубост ще си остане завинаги такава, каквато е. Зъбът на времето ще се строши в мраморните й форми.

Прекъсна го смях.

До него седеше Адолф Хоим. Той беше със стройна осанка, но с неприятен израз на лицето. Присвитите му очички, които пронизваха, когато се взреше в човека, издаваха някаква тревожна проницателност. Бледо и жълто, лицето му едва сега, от виното, се покриваше със слаба руменина, Хоим беше прочут донжуан, но от няколко години любовните му приключения бяха толкова тайнствени и скрити, та вече се мислеше, че е улегнал. Носеха се слухове, че се бил оженил, но жена му^[21] не се показваше никъде и никой не беше я виждал; говореше се, че живеела на село.

Хоим, който носеше по-малко от другите, а и беше вече уморен от неколкодневното си участие в нощните пирове на краля, явно беше много пиян. Това лесно можеше да се познае по неволните движения на главата му, по усилието, с което вдигаше натежалите си ръце, по усмивката на изкривената му уста, по затварящите се клепачи и по цялото му държание, което издаваше, че вече е престанал да се владее.

За краля и другарите му беше особено приятно да хванат министъра на акцизите^[22] в такова благословено състояние, когато разумът не може да спре езика.

— Сега е ред на Хоим — каза кралят и добави: — Хоим, ти ме познаваш, увъртания да няма. Всички знаем, че си голям познавач и поклонник на женските прелести и че без любов не можеш да живееш. От тия стени не излиза нищо навън. Изповядай се!

Хоим въртеше глава на всички страни, а с ръка си играеше с празната чаша.

— Хе-хе! — засмя се той.

Киан незабелязано му наля вино.

Министърът вдигна машинално чашата към устата си и я изпи с оная неразумна алчност, присъща вече на пияните, изгарящи от адска жажда. Лицето му стана пурпурно.

— Хе-хе! — зафъфли той. — Вие искате да знаете как изглежда моята любовница, но аз, мили господа, нямам и не се нуждая от любовница, защото имам жена богиня!

Всички се засмяха в хор, само кралят слушаше любопитно, като се взираше сериозно в него.

— Смеете се — продължаваше Хоим, — но който не я е виждал, той не е видял Венера, а мисля, че пред нея и Венера би изглеждала като жалка перачка. Нима аз мога да я опиша? В черните й очи има толкова сила и чар, че никой смъртен не е в състояние да им устои. Фигурата й би засрамила длетото на Праксител, за усмивката й нямам думи, но тя е божество строго и страшно и тази усмивка не разцъфва всеки ден.

Присъствуващите недоверчиво клатеха глава, Хоим искаше да спре, но кралят удари по масата.

— Опиши я по-добре, това са въздишки, а не портрет!

— Кой ще опише съвършенството? — добави Хоим с вдигнати към потона очи. — Тя притежава всички прелести и нито един недостатък.

— Аз съм готов, да повярвам, че е прекрасна — възкликна Ланяско, — щом непостоянният Хоим от три години е влюбен в нея и не ловува из чужди гори.

— Преувеличава! Пиян е! — прекъсна го Фюрстенберг. — Как така, нима е по-красива от княгиня Тешен?

Хоим сви рамене и разтревожено погледна краля, но Аугуст рече спокойно:

— Тук не е важно нищо друго, освен истината. По-красива ли е от Любомирска?

— Светлейши господарю — провикна се Хоим. — Княгинята е прекрасна, но жена ми е богиня! В целия двор, в целия град, в цяла Саксония, в Европа — друга като нея няма!

Залата екна от гръмогласен, мощен, лудешки смях.

— Колко е забавен Хоим, когато е пиян!

— Колко е смешен пияният акцизен!

— Какъв недодялан човек!

Кралят не се смееше. Хоим явно беше под влияние на виното и бе забравил къде се намира и пред кого говори тия неща.

— Смеете се! — възкликна той. — Но всички вие ме познавате и сами ме наричате донжуан. Бъдете справедливи и признайте, че никой по-добре от мене не разбира от женски прелести. Защо ще ви лъжа? Тя не е жена, а божество! Достатъчен е един неин поглед, за да запали пожар в най-студеното сърце; нейната усмивка…

Както говореше, Хоим неволно погледна краля. Изразът на лицето на Аугуст, който жадно слушаше възклицанията и следеше всяка негова дума, така го ужаси, че той почти изтрезня от страх. Беше готов да оттегли думите си, но щеше да се изложи, че лъже, и като побледня, замлъкна вцепенен. Напразно се мъчеха със смях и подканвания да го накарат да продължи. От страх Хоим бе изтрезнял, ръката му държеше чашата, но очите му бяха впити в пода и той беше някак странно умислен.

По знак на краля Киан му наля амброзия, чукнаха се.

— Пихме за здравето на нашия божествен Херкулес! — извика Фюрстенберг. — Сега за здравето на нашия светлейши Аполон.

Едни пиеха коленичили, други прави. Хоим стана, но се олюляваше, та трябваше да се облегне на масата. Въздействието на виното, което тревогата бе спряла за миг, започваше отново. Виеше му се свят, затова може би изпи чашата на един дъх.

Зад стола на краля стоеше Фюрстенберг, когото Аугуст гальовно наричаше „Фюрстхен“ и обикновено него вземаше за компания в любовните си похождения. Аполон се обърна към него.

— Фюрстхен — каза той тихо, — акцизният не лъже, той от няколко години се затваря и крие със своето съкровище. Трябва да го накараме да ни я покаже. Употреби всякакви средства, но колкото и скъпо да ни струва, трябва да я видим.

Фюрстенберг се усмихна: и за него, и за други това беше много удобно. Властвуващата досега кралска любовница, en litre^[23] княгиня Тешен, беше настроила срещу себе си всички приятели на сваления от нея велик канцлер Байхлинг^[24], след падането на когото тя бе наследила двореца на улица Пирнайска, а Фюрстенберг, при все че навремето бе помагал на Любомирска срещу другите дами, които се бореха за сърцето на краля, беше готов да служи на Аугуст срещу всички в света. Красотата на Любомирска, не особено блестяща, малко попрецъфтяла, господарското й държание и тон започваха да досаждат на краля, който предпочиташе любовници с по-решителен, по-енергичен и жив характер.

Фюрстенберг отгатна всичко това по погледа и думите на краля. В миг той отскочи от неговия стол и се озова интимно опрян върху облегалото на Хоим и наведен до ухото му.

— Драги акцизе! — извика той високо — Срамувам се заради тебе, ти лъга безсрамно, и то пред негово величество краля; подиграваше се с нас и с него. Готов съм да приема, че жената на такъв негодник и женкар като тебе не може да бъде грозотия, но да я сравняваш с Венера и богиня, дори и с княгиня Тешен — това е подигравка!

Виното отново бушуваше в главата на Хоим.

— Това, което казах — заяви той с гняв, — беше истина! Tausend Donnerwetter! Potz und Blitz!^[25]

Присъствуващите избухнаха в смях при тия груби ругатни, но на интимно пиршество кралят прощаваше всичко. Когато се напиеха, обикновените смъртни го прегръщаха през шията и го целуваха, без да се страхуват, че тоя Голиат може да ги удуши в прегръдките си.

— Обзалагам се на хиляда дуката — викна Фюрстенберг, — че жена ти не може да бъде по-хубава от другите придворни дами!

На Хоим доливаха вино, акцизният пиеше от отчаяние.

— Приемам облога! — скръцна той със зъби, блед и пиян. — Приемам.

— Арбитър… аз ще бъда арбитър! А съдът не може да се протака — добави Аугуст и протегна ръка. — Хоим веднага ще доведе тук жена си и ще я представиш на първия бал у кралицата.

— Хоим, пиши! Кралски куриер ще отнесе писмото в Лаубегаст^[26] — добави някой отстрани.

— Веднага пиши! — отново завикаха от всички страни.

В миг сложиха пред него хартия, Фюрстенберг насила му натика перо в ръцете, кралят с поглед настояваше да пише. Нещастният Хоим, у когото от време на време се обаждаше съпружеската тревога и мисълта за донжуанството на краля, сам не разбра как написа на жена си продиктуваната му заповед да дойде в Дрезден и как мигновено му я изтръгнаха от ръцете. Някой изтича по стъпалата към двора, за да изпрати веднага писмото по кралски куриер в Лаубегаст.

— Фюрстенберг — прошепна Аугуст, — като гледам Хоим, струва ми се, че щом изтрезнее днес, ще отмени заповедта си. Трябва да го напием така, че да не може да помръдне нито ръка, нито крак.

— Той е вече толкова пиян, че аз се боя за живота му — добави князът.

— А аз не — каза спокойно кралят. — Нима никой на света вече не е в състояние да замести Хоим? А какво пищно погребение бихме му устроили с безброй палмови клонки и венци!

Усмивката на краля подействува така, че около Хоим се събра групичка с чаши. Подканяха го, измисляха тостове, доливаха във виното му разни течности от някакви бутилки, които вадеха скришом, и след половин час Хоим, блед като мъртвец, с увиснала глава, с грозно зинала уста, спеше, легнал върху масата. По даден знак кралските слуги го изнесоха. Но по-скоро от предпазливост, отколкото от грижа за здравето му, вместо да го отнесат с лектика в дома му на улица Пирнайска, настаниха го в един от кралските кабинети и поставиха на пост грамадния Коянус^[27], комуто бе заповядано да не го пуска да си отиде вкъщи, ако се събуди. Хоим обаче не се събуди; а само стенеше тежко през сън и лежа така в безсъзнание до сутринта. След изнасянето на тоя труп в залата започна истинска оргия при затворени врати, в тесен кръг, свидетели на която бяха само огледалата.

Кралят беше в чудесно настроение и сиянието на лицето му се отразяваше по лицата на царедворците. Вече се беше съвсем развиделило, когато най-после двама слуги изнесоха, последен от всички, и Аугуст Силния, за да го сложат като дете в леглото.

Може би ще ме обвините, че съм преувеличил в описанието си?! Уви! Всичко до най-дребната подробност е истина!

Фюрстенберг остана сам сред развалините; почти напълно трезв, той само свали перуката, за да си разхлади главата и, замислил се дълбоко, си каза:

— Значи ще имаме нова владетелка. Любомирска прекалено много се месеше в политиката и успя да оплете краля… Защо му е на него умна любовница? Нека само го забавлява и люби! Това е нейното призвание. Ще видим Хоимова…