Стефан Дичев
Равни колиби (7)

7

Постепенно огънят намаля. Сън обори и преялите първенци, и заптиите, пък и ратаите. Само часовоят обикаляше в полукръг до коневръза и обратно. Пушеше в тъмнината. Прозяваше се. Кашляше. Някъде отдалече дойде вълчи вой. А в близост тъмен силует притича към стражницата. Закачи нещо на вратата й. Шмугна се към коневръза.

— Има ли там някой? — приближи часовоят, привлечен от подозрителен шум.

Никакъв отговор. За минутка заптието зорко оглеждаше. Не, наистина нищо. Тръгна спокойно. Засвири дори с уста. Докато внезапно една ръка се пресегна и така силно стисна гърлото му, та той само зяпна. А миг след това Левски затъкна в тая зяпнала уста кърпа. Свали заптието на земята и върза краката и ръцете му.

Все тъй безшумно, бързо той освободи конете от коневръза. Метна се на своя, разблъска ги и изчезна в тъмнината.

Тропотът на конските копита стресна всички. Сънени глави се надигнаха.

— Какво става?…

— Ратаите ли? Я ги дръжте!… — ревяха един през друг чорбаджията и агата. Да, всеки мисли най-напред за своето!

А Ибрахимовият глас гърмеше най-силно:

— Надувай зурлата! Свири тревога!…

Някои вече стреляха напосоки. Но защо? Едва ли и те знаеха.

Най-сетне донесоха фенери. И огъня разпалиха. Бяха намерили вързания часовой. Измъкнаха кърпата от устата му.

— Баш комитата… Нападна ме… Избяга!… — изрече наведнъж, дълго мълчалото заптие.

— Къде са гледали ония? Ще го пребия това говедо, Мустафа! — разтреперан от гняв, бинбашията беше готов да изпълни заканата си. Само че злополучният часовой го спря.

— Не, бей!… Тука, дето беше… Тоя с превръзката!…

— С превръзката ли? Как? Тоя, дето с нас?!…

И друг вик ги стресна:

— Книга окачена! От него ще е!

Донесоха хартията, оставена от Левски. Всеки надничаше. Всеки искаше да види, да бутне.

— Ще я скъсате! — разблъска ги беят. — Я да дойде кятипина. Чети де! — заповяда той, когато някакво кльощаво заптие с остър гръцмул взе в разтрепераните си ръце хартията.

— Ами… най-отгоре пише: „За всекиго по нещо“ — започна кятипинът.

А в това време и ратаите дойдоха. И Юмер.

— Ха̀ да видим какво е написал тоя джанабетин — рече насмешливо хаджи Билал. — Чети да видим!…

Кятипинът мръдна острия си гръцмул и продължи:

— „Първом, на моите сънародници нека кажа: близък е денят!“

— Какъв ден бълнува тоя?! — избухна бинбашията.

Ратаите моментално се раздвижиха.

— Ама той… от черковата дето… Той… Дякона Левски е бил, момчета! — зашепнаха едновременно. Почуда, изумление, буйна радост избликваше на лицата им.

— Ей, вие там, да млъквате! — закани им се с юмрук бинбашията. А изпъкналите му очи — като на разярен бик.

Млъкнаха. Само дето продължаваха тайничко да се побутват.

— Карай нататък.

— Ама по-добре да не чета, бей! — Кльощавият кятипин от опит знаеше, че Ибрахим може и на него да си излее гнева.

— Карай!…

Кятипинът преглътна страха си и продължи:

— „И на друг един казвам, че с добро ще го помня. И дано по-често срещам такива като него, защото ние не се борим против турчина, а против господството му.“

— А̀ сега де!… Туй пък за кого е?! — гледаха се един друг заптиите.

Не беше за тях. Не. Пък и за когото бе предназначено, той сам си го разбра — такива думи направо в сърцето влизат!… Едва забележима усмивчица пробягна по устните на Юмер и се скри в ъгълчето под мустака. Равни колиби! Демек за това му допадна толкова името на селото ни, мислеше си. Усетих аз, че е по-друг човек… С добро ще ме помни, казва, но и аз с добро ще го помня, разсъждаваше си Юмер… А и не преставаше да слуша кятипина.

— „На хаджи Билал ага казвам хич да не води ратаите в чифлика си, че няма къде да ги настани, тъй като скоро ще изгорят конаците му.“

Незавършил още, и настръхналите момци викнаха:

— Чуваш ли, ага!… Не си дири белята, хаджи Билале!…

— Сус!… Ще млъкнете ли там бре! — заплаши ги пак бинбашията. Но и не му беше чак толкоз до хаджи Билаловите конаци. Нито пък на чорбаджи Дръндьо. Макар че той пък проплака с тъжен глас:

— Какво ти се кани тоя хаирсъзин, хаджи?…

Откак свят светува, все е така — големците хем се поддържат, хем си завиждат един другиму.

Но Ибрахим беше нетърпелив.

— Какво пак млъкна? Чети! — сопна се той на кятипина. — Има ли нещо за мен?

— Не знам, бей… Тук за чорбаджията пише…

— Бе прескочи го него!

— Ама не може така, бей… Нека и аз да разбера, джанъм — примоли се Дръндьо.

Ратаите си намигаха един на друг.

— Нека… нека!…

Единият, със засукани вече мустаци, присмехулно додаде:

— Ха̀ сега да те видим, чорбаджи!

— Вас кой ви пита бре? — понечи да ги скастри Дръндьо, но гласът му беше половин глас.

— Е карай тогава наред! Карай! — заповяда бинбашията.

И кятипинът продължи:

— „На чорбаджи Дръндьо известявам, че петдесетте лири златни, които по своя воля ми даде да купя оръжие за бунт, няма да го спасят…“

— Каквоо?! — измуча изуменият Ибрахим.

— Той лъже, бей!… Никакви не съм давал. Аз никому нищо не давам!…

— Той само знай да взема! — заливаха се от смях ратаите.

Присмехулникът със засуканите вече мустаци рече на своите:

— Добре, добре го нареди, момчета!…

А бинбашията крещеше:

— Бе, свиньо гяурска!… Ти на Баш комитата пари даваш, и после ми се лигавиш, а?! — И такъв шамар му зашлеви, та Дръндьо чак политна. — Я му хвърлете един бой бре!

Заптиите само това чакаха.

— Ама милост, бей… Той нарочно, бей… защото аз… такова, нали аз… — мъчеше се да се отърве от коравите им ръце чорбаджията. От ужас гласът му едва излизаше от гърлото.

Ибрахим само още един път измуча срещу него и веднага го забрави. А заптиите вече го мъкнеха към стражницата.

— Ооо!… оо!… о! — носеше се все по-далечен гласът на Дръндьо.

— Аз какво ви рекох! — намигна на другарите си ратаят със засуканите мустаци. Намигнаха му и те. В полумрака стояха, но отблясъците на разпаления огън разкриваха лицата им.

А кятипинът все тъй невъзмутимо продължаваше:

— „… и ако чорбаджи Дръндьо не внесе още петдесет лири златни…“

— Стига с тоя!… Чети за мене! — не искаше повече да слуша бинбашията.

— За тебе ли, бей? Ами ето и за тебе… А… а…

Гробно мълчание настана. Ратаите, заптиите — всички чакаха в тъмнината. Най-вече самият бей, колкото любопитен, толкова и тревожен. Само огънят пращеше.

— „На бинбашията Ибрахим бей един съвет ще му дам…“ — подхвана пак кятипинът, но нещо куражът му не достигна. Острият му гръцмул изведнъж се изкачи нагоре по врата, после слезе надолу. — Да чета ли по-нататък, бей? — блесна той с очите си умолително.

Ибрахим само кимна.

— „… един съвет ще му дам. Да не приказва толкова много…“

— Това ли е? — измуча презрително беят.

— „… и да не слага масло в тиганя, преди да е хванал рибата, защото сам ще се опържи в него!“

Смях огласи прохода. Дори заптиите, разбрали-неразбрали, се кикотеха. А Юмер отиде да разправя на жена си.

— Стига!… Млъквайте! — тресеше се от обида Ибрахим. — Той ще ми падне в ръцете!… Ще ми падне той!

Неговите хора млъкнаха. Но не и ратаите.

— Махайте се! Отивайте да спите!

Ратаите отидоха да спят, но сънят не ги хващаше. Дълго през нощта те продължаваха да си шушукат и да си разправят кой какво е чувал за неуловимия Дякон Левски. И все той им беше в ума. А после и в съня…