Стефан Дичев
Годеж (5)

5

Съвсем се бе стъмнило. Облаците се бяха изпокрили зад хълмовете и над плетищата блестеше бялата луна, любопитствуваше какво има още да става.

А това, което имаше да става, се наричаше тайно събрание. Но поканените се бояха. Озъртаха се. Криеха се в сянката на зидовете. Притичваха от порта на порта, докато стигнат най-кривата, бай Нойковата порта. Там вече Славей ги чакаше.

— Ти ли си, Къньо?…

Или:

— Бай Будине, обади се, че си ти!…

— Закъснях ли, Славейче?

Малката вратичка скръцваше.

— Влизай, още неколцина чакаме!… Върви направо в собата!

А в същото време долу в пещника ставаше не по-малко изумително събитие. Левски преправяше външността си, та да е готов за следващия ден. Пусна в котлето с вода някаква боя и каза на Ружка:

— Поливай сега!

Наведе глава. Момичето несмело грабна от котлето. Поля косата му. Поля я пак. Застаналият при вратата бай Нойко размени многозначещ поглед с жена си, хубавица някога, вече повехнала и съсухрена. Учудени бяха. И изплашени. Левски приближи окаченото огледалце и се погледна усмихнат. Оттам го гледаше друг човек, чернокос и мургав.

— Е, ще ме харесат ли такъв момите, бай Нойко? — наведе се той към огъня, та да изсуши косата си.

— Ти гледай турците да не те харесат! — каза с половин глас стопанинът.

— Ами че аз нали за тях се докарвам я! — разсмя се Левски.

А бай Нойко го гледаше все тъй смутено удивен, чудеше се наистина ли му е весело!…

И Ружка бе вперила очи в него. Но не говореше. Не питаше. Някакво непознато чувство се беше разтворило в душата й. Люлееше я. Сама не знаеше чернокос или рус, какъвто беше преди, й е по̀ на сърце.

И други събития ставаха тая нощ в селото!… По пътя приближаваше конник. Чаушът Мустафа, а с него и някакъв черкезин, и той пазач, напрегнато се взираха в приближаващия.

— Тоя ваш ли е, ага? — попита шепнешком чаушът. Гласът му издаде, че не е забравил премеждието от деня.

— Не, по̀ изглежда да е ваш, чауш ефенди! — отвърна черкезинът.

Двамата (те караулеха в покрайнините на селото) продължаваха да гледат конника. А той все повече приближаваше, не подозирайки засадата.

— Я, я ти го спри, та да разберем… Върви! — избута Мустафа помощника си. Не че се страхуваше, това не би признал. Но агата бе местен човек. Познаваше тукашните хора!…

— Хей, чакай! Стой! — викна излезлият от засадата черкезин.

Ездачът стреснато опъна повода. И към силяха посегна, но те не видяха. Дигнал фенера, черкез ага се мъчеше да го освети. Откри се чаталеста брада, големи живи очи. Конникът бе с ямурлук.

— Къде по това време? Не си тукашен!… — продължаваше да вири фенера си черкезинът.

— Българин съм, човече божи. Замръкнах. Нойковата къща диря, Нойко, дето има син Славей! — рече на един дъх пътникът. Не знаеше за отряда на Ибрахим. А и трябваше някак да научи къде е тая къща.

— А!… Него ли? — съобрази веднага черкезинът. — Ей там зад мегдана е. Като вървиш, тъкмо там ще те изведе. С най-кривата порта.

— Благодарско, ага, не знам колко щях да се оправя — кимна конникът. И отмина. А чак тогава укрилият се в тъмнината Мустафа се плесна по челото.

— Бе тъй ли ми се стори?… Че той нали беше с брада!

Сега изведнъж и черкезинът се затресе.

— С брада беше, чауш ефенди… И с ей такива очи… Ами ако е той?

— Той е! Баш комитата е! Веднага го познах… Тичай, тичай да събудим бея!… — И последван от помощника си, Мустафа се втурна по тъмния сокак да дига бинбашията.

А събраните у Нойкови мъже и не подозираха какво ти очаква.