Стефан Дичев
Годеж (2)

2

И ето я оживялата местност… Истинската. Ето я реката. Край нея хълмове. Път лъкатуши през нивите, изкачва се, слиза. А по него някакъв конник. Левски. На предела той спря, извади малък далекоглед, разтегна го, заразглежда през него… Обичани простори! Напред сиви широти. През сребърни була над реката се прецежда бледа светлина. Водната площ светлее.

А още и две села видя. В по-близкото минаре. В селото зад него черкова. Един-единствен път води през тях, същият, на който се беше спрял.

Но друго задържа погледа му. В самото подножие на предела имаше дъбова кория и той я гледаше като на длан. Различаваше дървари. Кастрят отсечените трупи, товарят ги на колите си. Досами тях бе запрял конният отряд на Ибрахим. Жестовете на бея резки. Бичът му се заканва. А Левски гледаше всичко това и се усмихваше иронично. Ала и с тъга се усмихваше. Позната картина наистина — земя родна, злочеста, като в песента!…

С привично движение той прибра далекогледа и извади от силяха кутийка с принадлежности за дегизиране. А от нея рунтави селски мустаци. Овлажни ги. Залепи ги. Огледа се в огледалце. Прихлупи калпака си и нагласи гуглата върху му. Сега вече беше готов. Подкара коня. Само че не по пътя, а надолу, по пътечката. Към реката.

Скоро излезе на брега. Конските копита се отпечатваха по пясъка. Тук-таме водата ги заливаше.

Внезапно се озова пред две пушки, подпрени на някакъв пън. Миг по-късно видя и заптиите, пазачи на тая пътека. Ловяха риба. Единият беше Узун Гирай, бейският слуга, позна го. Другият дребничко човече с мише изражение.

Да се върне ли, или да ги обезоръжи? При всеки нов звук залисаните въдичари можеха да извърнат глави. А недалеч бе отрядът на Ибрахим бей!

Той безшумно се свлече от коня. Остави го в храстите. Запристъпя.

— Наслука! Наслука, ефендилер! Кълве ли, а? — каза височко и ги гледаше наивно-благопожелателно.

А те, в първия момент сграбчили оръжието, отново размахаха въдиците.

— Кълве, къде ще иде! — каза по-високият, Узун Гирай. И хич не усети, че сам се бе хванал на неговата въдица.

Но дребничкият продължаваше да го гледа подозрително.

— Ти кой си? — рече.

— Кой, аз ли? Тукашен, от селото… И аз съм по тая част — прибави Левски с най-наивна усмивка. Наведе се; гледаше нанизаните риби, цъкаше с език. — Е, това се казва… И като ги сложите после на въгленчетата — мале мила! Само дето не сте улучили мястото, ефендилер!

— Защо, бре гяур?

— Оттатък на тихото пъка от риба.

— Брех, не думай!

— Аз из оня ден, като му седнах, две ей такива хванах! — посочи с ръка новоизпеченият рибар. А ония хем му вярват, хем не. Цъкаха. Подсмиваха се.

— Али, слушаш ли? — не издържа бейският слуга.

— Ами ако речеш, да идем там — съгласи се дребничкият.

Тръгнаха, понесли въдиците и нанизаната риба. Но Али се сети за пушките. Личеше, че е човек на дълга.

— Дай да ти ги нося — предложи селянинът Левски и пак така наивно гледаше, като че ли става реч за мотики и лопати.

— Я не бутай! — ухили се Али. — Ти знаеш ли, че това гърми! — прибави той. Духовит беше. Вместо пушките подаде му въдиците. В края на краищата никой не устоява на любезността!

Когато отидоха на тихото място, селянинът Левски загрижено погледна небето.

— Язък, облаците пречат — каза той съчувствено. — Ако да имахте фишеци…

— Фишеци ли?

— Малко барутец, че да му гръмнем… И да видиш после как се събира с коша!…

— Бе барут има, ама таквоз, нали сме на пост…

— Ще чуе бинбашията, после отиде! — поясни и Али. Подсетен, той се надигна. Погледна към пътя.

— Аа! Тоя, дето… при нас?… — проследи погледа му селянинът Левски. — За не знам кого си дето разпитва?…

— Ти от дърварите ли си?

— От тях… Гледай, гледай, тегли! Дърпай де! — разтрепера се той (пустата му рибарска страст!) и когато Узун Гирай издърпа въдицата, на пътечката се запремята едър, бляскав шаран. — Нали ви казах! Това е мястото! Като не щете с фишеци, вар да сложим! Веднага ще я изкара отгоре!

— Вар, ама откъде вар?

— Е, че аз имам в къщи!

— Я го виж ти!… Я тичай, бре гяур!

Конски тропот заглуши думите. Отвъд храсталака, по пътя, приближаваше отрядът. Чу се Ибрахимовият глас:

— Узун Гирай! Али! Хей, чувате ли ме? Минавал ли е оттам някой?…

Али погледна селянина и ха да отговори. Но бейският слуга съобразително му направи знак да мълчи.

— Никой няма, бей! Пазим ний! Птичка не може да прехвръкне оттук! — побърза да отговори сам.

— Отваряйте си очите, хей!

Отрядът продължи пътя си. Нашите рибари го изпратиха с очи, докато зави към черкезкото село.

— Той, моят бей, съвсем се чалдиса с тоя Баш комита! — оправдаваше се присмехулно Узун Гирай.

— Сто хиляди гроша, Узуне! Пара̀ е това, не е риба! — дълбокомислено прибави Али.

— А ти още не си ли отишъл! — сети се бейският слуга; рибарлъкът е такова нещо, та не оставя човека на спокойствие. — Тичай де! Колкото вар имаш, всичката я донеси… И да не се бавиш, ей, гяур!

— Че аз си имам кон! — надигна се с готовност новият им приятел.

— Виж ти късмет!… Хайде де!

Все тъй въодушевен, селянинът Левски се затича. Докара коня. Направи няколко неловки движения да се качи. Османлиите се смееха.

— Бе ти да не си го дигнал отнякъде това добиче? — намигаше Узун Гирай. — Ами че ти не можеш да го възкачиш бре!

— Повдигнете ме де!… Нали за варта!

Те го повдигнаха, а когато той подкара по брега, извърна се и рече:

— И за мен ще има някоя и друга, а, ефендилер?

— Хубаво де, хубаво! От нас да мине! Ти донеси варта, пък после ще приказваме… Видя ли какъв кон има? — прибави многозначително Али, щом българинът се скри от погледа му. Лакомия се изписваше на мишето му лице. — Какво ще речеш, кон за риба, а?

— Това, гяурите, са балами хора, но като тоя чак балама не съм виждал! — потвърди ухиленият Узун Гирай.