Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (3)

3

Напрежение и страх цареше в митницата. Дори добродушният Али ефенди, с телените очила, запъваше пищова си. А зад тезгяха за багажите едва се подаваше дребничкият Мимиш ага. Той дъвчеше непрестанно и разперените му уши също дъвчеха.

Едничкият запазил самообладание беше Шакир — адютантът на валията. При всеки рев на параходната сирена той поглеждаше с превъзходство хората си и казваше:

— Спокойствие, ефендилер! Спокойствие!

Докато внезапно дребничкият Мимиш не викна:

— Иде!

Сега вече и за Шакир беше трудно да ги удържи. Али ефенди се барикадира с писалището си, отрупано с тефтери, с печати, с чибуци и джезвета. Четиримата заптии неволно отстъпиха крачка към изхода, здраво стиснали пушките. А тъкмо в тоя миг с викове: „Дръж и ти, Узун Гирай! Здраво, отсам поеми!“, в митницата гърбом влезе началникът на полицията. Шакир не можеше да повярва на очите си.

— Тоя малкия тука… Големия на файтона и право в къщи! — разпореждаше се Ибрахим.

— Бей! — приближи го все още смутеният валийски адютант.

— И да не се отваря! — не го чу Ибрахим. — Женорята да не са посмели, преди да дойда, че колкото пари потроших за тия джунджурии!…

— Остави сега, бей! Оня, оня на парахода ли е?

— Кой оня?

— В името на пророка! Нали изпратихте телеграма от Букурещ?

— А! Ами на парахода е, разбира се, къде ще е! — Внезапно началникът на полицията се сети за българина носач. Подозрително вторачи в него изпъкналите си очи. — Я, я ти! Без преглед няма да минеш!

Българинът само това чакаше. Предаде куфара на Узун Гирай. Втурна се назад.

— Птиче няма да прехвръкне сега! — обяви беят. — Готови ли сте?

Шакир се изпъна по военному.

— Негово превъзходителство ми заповяда да завардя митницата и ми възложи лично аз да се заема…

— Какво? — пресече го беят. — Охо-хо!… Слушай, сани ефенди! Ти може да си адютант и всякакъв, но тук аз съм началник на полицията. И всеки да си знае своето, досещаш ли се? Пък, ако щеш, гледай! — Той пренебрежително му обърна гръб. — Али, отваряй си очите, като ги пребарваш, ей! Най-малко пет пищова е препасал оня… А ти, Мимиш, чуваш ли ме, Мимиш?

Мимиш спря да дъвче.

— Само уши съм, бей!

— Едни книжа се търсят, таквиз едни червени, устави пише на тях.

— Какво, какво?

— Каквото пише — пише, важното е да ги намерим! Викай ги, Али! Един по един да минават.

Пръв влезе доктор Пушкарев. Остави куфара и чантата. Подаде тескерето си. Али прочете описанието. Дигна очи. Заразгледа през очилата си очилатия пътник.

— Хм, доктор, а? Пу-шка-рев… Виж ти!

Той се извърна към бея, който насърчително му кимна. Добил кураж, с неприсъща строгост, Али внезапно изкрещя:

— Дигай ръцете!

Едновременно с неговия вик заптиите като един насочиха пушките си. А от уплаха пенснето на доктора увисна на връвчицата.

— Какво, ама к-какво, ефендилер? — запелтечи той.

Али бързешком опипа джобовете му, кръста.

— Къде си ги скрил пищовите, а? — рече, колкото изненадан, толкоз облекчен.

— Н-нямам!… Нищо нямам!…

Беят го приближи изотзад. Протегна ръка. Сграбчи мустака му и силно го дръпна. Не, не се отлепи! Докато ужасеният Пушкарев охкаше и стенеше, изражението на Али ефенди напълно се успокои.

— Щом са истински, не е Баш комитата, не! — каза той. — А после, сякаш бързаше да се отърве, подпечата тескерето и го тикна в ръцете на доктора.

— На̀, слагай там багажа и се махай!

Но не така мислеше беят. Очите му не се откъсваха от Мимиш. Питаха: Има ли устави?… Няма! — отговаряше по същия затаен начин Мимиш. И после пак беят: Още ли не си намерил?… Няма! — отговаряше Мимиш и не преставаше да дъвче.

Докато докторът си събере багажите, докато побегне навън, на входа се появи даскал Петко. Ухилен. Закачливите му очи шарят насам-натам.

— Поздрави от Влашко, ефендилер! — викна. Сложи куфара си на тезгяха. Бръкна за тескерето. — То право е рекъл оня, ходим, къде ходим, пак в къщи се връщаме! — Общителен човек изглеждаше. И сигурно очакваше, че и него ще срещнат с добра дума. Но посрещачите мълчаха. Гледаха го. Разглеждаха го от петите до главата.

А в това време още един се вмъкна в митницата. Чорбаджи Величко.

— Този е той, най-подозрителният! — прошепна пътем на Али.

После приближи валийският адютант. Зашушука и на него.

— В тескерето ти пише, че си даскал, така ли? — подхвана най-сетне нишката Али ефенди.

— Ами, щом пише, вярно ще е!

Посрещачите бързешком размениха погледи.

— Аха! — поклати глава Али. — Я да ти видя очите… Сиви, демек сини!

Внезапно той изкрещя:

— Дигай ръцете!

Отново заптиите насочиха пушките. И дори Шакир тоя път откопча кобура на револвера си. Само че странно, младият учител не се изненада. Дигна ръце и не преставаше да се подхилква. Али ефенди бързо и внимателно го опипа.

— И тоя ли няма, бре? — попита Ибрахим.

— Само тая костура, бей!

Бяха толкова разочаровани, та чак не забелязаха, че домнул Медреа се появи на вратата със своите чанти. И какво да гледат него? Тук въпросът беше за сто хиляди гроша награда!

— Къде си скрил пищовите, разбойнико? — ревна Ибрахим.

— Ще ги скрия, ако ги имам. Нямам, бей!

— Ти не ще ли признаеш, че си Баш комитата Левски, а?!

— Кой? Аз! Аз Левски?… Ама, бей, нали пише в тескерето. Пък и ти ме знаеш, бей! Я си спомни анасонлийката… Като заминавах, дето заповяда да ми вземат дамаджаната, а?

— Как, ти ли беше? Вярно бе!

— Той е, той е, бей, помня го! — вмеси се веднага Али ефенди и с все сила подпечата тескерето. — Е, щом е той, значи не е той!

Ала в същия миг викът на Мимиш ги закова:

— Той е! Ей ги книжата!

И тогава настана такава бъркотия, толкова револвери и пушки се насочиха срещу злополучния даскал Петко, че куражът му мигновено изветря.

— Стой! Не бягай! — крещяха.

Той нито бягаше, нито мислеше да бяга. Просто цял се беше разтреперал.

— Че те са си моите книжа — все пак успя да каже.

Но те тъкмо неговите книжа търсеха. Не друго. И първият, притичал до тезгяха, беше чорбаджи Величко. А там Мимиш ага продължаваше да вади от Петковия куфар и да трупа цяла грамада книги. Чорбаджията взе една. Разлисти я. Втора. Трета. Десета.

— Ама това са сметанки! — прошепна той на бея и на валийския адютант. Те също се увериха.

— Говедо с говедо! — изръмжа Ибрахим. За агата беше тая привична любезност, но можеше и да не е само за него. — А ти си събирай сметанките и по-скоро се омитай! — извърна се той към даскала. Ядосан беше беят. И с право беше ядосан.

— Съжалявам, съжалявам, господа! — вмеси се от входа домнул Медреа. Не каза защо съжалява. То се разбираше. И на любезността му веднага се откликна с любезност.

— Домнул Медреа е наш приятел! — представи го на Шакир старият чорбаджия.

Букурещчанинът се поклони. Понечи да тръгне. Ала се сети навреме и подаде паспорта си. А после дигна ръце да бъде обискиран.

— Я! И приятелите ако почнем! — развесели се Ибрахим.

— Моля! Законът си е закон! — настоя букурещчанинът.

Сега вече всички се разсмяха. Али ефенди побутна джобовете му. Върна подпечатания паспорт. Направи любезно темане. А после домнул Медреа сложи едната от тумбестите си чанти на тезгяха и я отвори. Мимиш бръкна в нея. Загреба. Метални лъжици. От учудване престана да дъвче.

— Ама все лъжици ли е до долу? — попита той.

— Това ми е стоката, ага. Мостри.

— Зле ще ти потръгне тук търговията, любезни! — приближи чорбаджи Величко. — Те, нашите простаци, си знаят с дървени.

— Щѐ, щѐ, чорбаджи! Хората се учат на новото само когато има кой да им го покаже! — усмихна се домнул Медреа.

Затвори чантата. Свали я от тезгяха. И уж посегна за другата, близначката. Но дали от разсеяност, пак същата вдигна нагоре.

— Още ли бе?! — изуми се Мимиш, когато отново видя лъжици. — Ами че цял казан пилаф може да се изгребе с тях бе!…

Как да не се смеят на такава наивност! Но всичко си има край. Домнул Медреа се сбогува със своите нови приятели османлии и се отправи към изхода, съпроводен от чорбаджи Величко. И от някакво заптие, на което беят бе заповядал да носи чантите. А зад тях смехът изведнъж пресекна. Влязъл беше подозрителният поп. С него попадията. И преди още домнул Медреа да достигне изхода, вик на изумление и болка се понесе:

— Брадата ми!…