Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (2)

2

Параходът, свързващ двата насрещни бряга, спокойно пореше придошлите води на Дунава. Приближаваше.

Както обикновено, палубата му гъмжеше от пътници. Мъже, жени. Стари, млади. Най-вече българи, ходили на гурбет или да погостуват на роднини. В свободното румънско княжество от десетилетия вече живееше многобройна българска емиграция, изселила се там не от добро.

Все пак всред това гъмжило опитното око още от пръв поглед можеше да отличи трима пасажери. Бяха се разположили на пейката пред комина. В единия й край — чорбаджи Величко, бащата на хаджи Иванчо: дребно старче с пъргави очички и малка козя брадичка. В другия — Ибрахим бей, началникът на русенската полиция. С фес, но за случая оставил униформата. Помежду двамата седеше букурещчанинът домнул Медреа. Мъж представителен. С цилиндър. С черни накъдрени бакенбарди и дълъг златен ланец, проточен по карирана жилетка.

Като кимаше, той каза замислено усмихнат:

— Не знам как щеше да мине това време, ако не бяхме се запознали в трена, господа!

— Ами аз нали това му викам на чорбаджи Величко — съгласи се веднага турчинът, набит и кръглобрад мъжага. Очите му — малко ококорени, при това помътнели от ракията, която пиеше от калаеничето, скрито в скута му. — Язък, викам, чорбаджи, една сладка дума не можахме да продумаме заради тоя Левски… Така ли беше, кажи, не беше ли?

И подаде калаеничето на чорбаджи Величко, на домнул Медреа. Те и двамата отказаха с глава. А той само това чакаше. Надигна го, засмука. Каква наслада! Дребничкият чорбаджия го гледаше с прикрит укор.

— Та знаеш ли го какъв е човекът, бей! — изписка той. Пъргавите очички запремятаха погледи. — Я ги виж! — прибави и събеседниците му също вторачиха очи в пътниците. — Да се съмняваш във всекиго, да!

— Негов портрет някакъв нямате ли? — изненада се букурещчанинът.

— Нямаме, това е то я! По чужди приказки само го знаем. Но може ли някой да ти каже какъв е бил в началото?

Домнул Медреа не искаше да повярва.

— Не, вие ме плашите, господа! Как може веднъж с брада, веднъж без брада… рус, черен… Сто глави ли има тоя човек?

— Ех, чужденец си ти! Де да е шега, домнуле Медреа!

— И как казахте, че му е правото име?

— Той и имена има много… Левски му викат. Други пък го наричат Дякона. Други Аслан Дервишоглу…

— Сто глави, сто имена, домнуле! — вмеси се Ибрахим. — Сто хиляди гроша дава падишахът за него!

Домнул Медреа подсвирна с уста.

— Сто хиляди! Ще рече: по хиляда на глава. Или на име, а, Ибрахим бей! Та това е цял капитал, господа! Аз като търговец мога да ви уверя — това са много пари!

Той извади привично часовника си. Погледна го. Щракна капака му. Прибра го. Видимо нещо обмисляше.

— Прощавайте — каза. — Само едно не мога да приема. Не, не мога да приема, че той тъкмо с тоя параход ще мине Дунава, и то тъкмо днес!

Събеседниците му се спогледаха.

— Да му кажем ли, бей! — подхвърли затаено тържествуващо чорбаджи Величко.

Цивилният началник на полицията кимна. Но някакъв мъж с капела минаваше край тях, запътил се към другия борд. И чорбаджията трябваше да чака.

— Ние в Букурещ си имаме свой човек в комитета им, домнуле! — рече най-сетне той. Говореше тихо, ала явно изпитваше наслада от думите си. — Нашият човек там всичко е разучил. Васил Дякон Левски ще бъде на парахода днеска! Васил Дякон Левски ще пренесе днеска техните най-важни книжа, уставите!

— Какви са тия устави? — попита също тъй тихо привелият се към него домнул Медреа.

— Какви ли? Ей такива! — И чорбаджията извади от пояса си някаква брошурка. — От моя човек! — додаде той и намигна.

— Ама това книжле ли?

— Огън! Огън, домнуле!

Букурещчанинът пое брошурката. Запрелиства я. Зачете тук и там: Човещина, Равенство, Свобода. И комитетска организация… И Революция…

— Разбираш ли накъде ги тика той нашите говеда? — не преставаше да разяснява чорбаджията. — Роби сме били! Я ни виж с бея как се спогаждаме… Ах, ах! Като си помисля, че един от тия тук, на парахода, е той! Кой, кой може да бъде? Тоя до парапета даскал Петко сѐ пише в книжата: той ми е най-съмнителен. А може, домнуле, може и тоя, дето все рови из джамадана си — нищо, че си е турил зъркала, тъй де — доктор Пушкарев се казва, демек пушки! Опасен човек. Ами ако се е предрешил като поп? Ей го там един — всичко става! Или оня, гурбетчията… А, видиш ли го, рус! Рус, спомняш ли си какво ти разправях — рус, синеок, ербап мъж!

— Ербап той, ама днеска сто хиляди ще ми влязат в ковчежето! — изтърси наведнъж Ибрахим и щастливо развълнуван, надигна отново своето калаениче.

В същото време параходната камбанка задрънча. Зарева сирената. Цялата палуба се оживи. Навред местеха сандъци, торби, бохчи. Попадията на подозрителния поп се запречка със слънчобрана си. Някакво дете се затича. Препъна се. Ревна с все глас.

Но друго, съвсем друго беше, което решително промени облика на парахода. Преди единствени чорбаджи Величко, беят и слугата му носеха фесове. А сега палубата почервеня. Само попът не смени калимавката. И селянинът гурбетчия си остана с калпака.

На пейката до комина също бяха в треска. Ибрахим бързаше да доизпие ракията.

— Бей, стига! Остави я тая пущина, работа ни чака! — съветваше го укоризнено-приятелски чорбаджи Величко. — Аз най-добре да се поразмеся с ония. А ти виж за багажа и избързай. Избързай да не са я объркали там нашите! — Извърна се към домнул Медреа. Заклима, засвятка с очи. — Прощавай, любезни — каза. — Дългът преди всичко! — И с котешки стъпки се отдалечи.

Багажът, споменат така загрижено, се намираше наблизо. А до него клечеше Узун Гирай, бейският слуга.

— Хайде, вземай и тръгвай! — викна Ибрахим.

— Моите две чанти аз ще си ги занеса сам — намеси се усмихнато домнул Медреа.

Узун Гирай и не мислеше за тях. Предостатъчно му бяха двата куфара — бейският и на чорбаджията. Той ги нарами. Тръгна. Заклати се. По-големият се изхлузи от рамото му и с трясък падна на пода.

— Говедо с говедо! — ревна Ибрахим. Негов куфар беше. — Я ела бре, хващай се и ти! — дръпна той един от пътниците българин, който тътреше сандъка си.

— Ефенди, аз моя си едва…

— Ай, свиньо гуярска! — кръглобрадото лице на бея настръхна, стана страшно. — Ти къде се намираш, тук да не е Влашко, бре!

Миг по-късно изплашеният българин мъкнеше вече и двата куфара. А подире му се повлякоха беят и бейският слуга. Домнул Медреа ги погледа известно време. После прехвърли очи на своите две чанти. Еднакви, тумбести. Но и на тях не ги задържа. А се извърна към приближилия вече насрещен бряг, към пристанището с плоската сграда на митницата, пред която притичваха заптии и хамали, и зад него — градът, разделен наполовина от светлината и сянката на пролетното небе.

— Турция! Турция, ефендилер! — викаше оттам някой.

Друг глас, съвсем наблизо, прошепна:

— Ех, нашата България мила!…

До парапета беше застанал селянинът гурбетчия. Свалил калпака, рус, загорял от вятъра, той гледаше развълнувано брега. А домнул Медреа гледаше него.