Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (1)

1

— Каква по-величайша награда за баща ми, ваше превъзходителство? Синът му отива да служи в столицата. На вас го дължа! И той го знае!

Така говореше българинът хаджи Иванчо, висш сановник в Русенското валийско управление. И гледаше с предани очи госта си, валията Мидхат паша — мъж в зряла възраст, с интелигентно, вдъхновено лице.

Беше пролетен следобед. Денят — нито топъл, нито студен. На кьошка, дето завършваха обяда си с кафе, освен тях двамата се намираше и валийският адютант Шакир, в тоя миг зает да наблюдава през далекогледа си насрещния дунавски бряг.

— Е, стига, достатъчно, хаджи! — каза меко Мидхат. — Ти сам си заслужил… Важното е да го заловим сега тоя Левски. Колко години стана? Размири империята!

— Телеграмата на баща ми е ясна, ваше превъзходителство! Вчера Баш комитата е напуснал Букурещ, значи днес тръгва с парахода от Гюргево. Завръща се! — Хаджи Иванчо тържествуващо потри ръце и намигна. — Е, ще го посрещнем тогава ние тук, в Русчук!

Неговите думи подсетиха валията. Той се извърна към адютанта си:

— Какво става, Шакир?

— Още се бави, ваше превъзходителство! — отвърна младият офицер.

— Да не са пък променили часа?

Съобразителният хаджи Иванчо беше проверил.

— Разписанието си е същото! — каза той. И заклима с дългия си нос. После разговорът пак се върна на заслуженото повишение. Мидхат дори благосклонно издаде своята тайна. След някой и друг месец той също щял да остави провинцията. Друго е да се живее в столицата. Да, друго е.

— Щастлив ще бъда, ако се случи и там да служа под вашето далновидно ръководство, паша ефенди! — възкликна българинът.

— Щѐ, щѐ, хаджи! Още само няколко месеца — и аз ги броя!

Възбуденият глас на Шакир стресна и двамата:

— Тръгна! Параходът тръгна!

— Дай! — изправи се Мидхат. Невисок, вече напълнял, а от цялата му фигура все още лъхаше младежка енергия. Той пое далекогледа, пригоди го към зрението си, взря се. В кръга застана излезлият от насрещното пристанище параход.

— Ако чорбаджи Величко не е сгрешил, тоя път вече Демона на империята е в ръцете ми! — обяви той тържествено. Силно развълнуван беше.

— Не, не е сгрешил той, баща ми, не е — заклима веднага българинът сановник. — Пък и началникът на полицията е с него, паша! Нали Ибрахим бей е с него!

Ала друга мисъл тревожеше валията. Внезапно той рязко се извърна към адютанта си:

— Разпоредено ли е?

— Както ваше превъзходителство благоволи да заповяда.

— Не, слушай! — прекъсна го Мидхат. — Я ти сам! Сам, да не стане пак някоя поразия, чуваш ли? Лично на теб възлагам!

Шакир отсечено направи темане и с бързи крачки се запъти към изхода. Гласът на валията го застигна.

— Отваряйте си очите дали няма и други посрещачи освен вас! — предупреди го.

Младият офицер повторно поздрави и тичешком се спусна по стълбата. Хаджи Иванчо го изпрати с поклони и благопожелания.