Джералд Даръл
Пияната гора (6)

Поля от летящи цветя

Когато камионът спря с подскок на малкото летище извън Асунсион, започна да просветлява и небето стана бледосиньо. Все още сънливи, ние слязохме като вдървени и разтоварихме нашата екипировка. После се поразтъпкахме, запрозявахме се и се запротягахме, а през това време шофьорът на камиона и летецът изчезнаха в един полуразрушен хангар, издигащ се на края на летището. След малко, силно запъхтени от напрежение, те се показаха отново, заблъскали пред себе си малък четириместен моноплан, майсторски боядисан в сребристи и червени багри. Когато двамата мъже го избутаха от хангара на слънчевата светлина, те ми заприличаха поразително много на две огромни кафяви мравки, помъкнали малка нощна пеперуда. Рафаел седеше върху куфар с безжизнено отпусната глава и полузатворени очи.

— Погледни, Рафаел — извиках весело аз, — нашият самолет!

Той се сепна и впери поглед в малкото самолетче, което бутаха към нас. Очите му зад очилата се разшириха от удивление.

— Не може да бъде! — възкликна недоверчиво той. — Нима това е нашият самолет?

— Изглежда, че е той.

— О, Господи!

— Какво му е на самолета? — попита Джеки, — чудесно малко самолетче!

— Там е работата, че е малък… — промълви Рафаел — много е малък.

— Изглежда много здрав — успокоих го аз, но в този момент едно от колелата премина през малка туфа трева, целият самолет се разклати и мелодично издрънча.

— О, Господи! — извика ужасен Рафаел. — Джери, се n’est pas possible^[1] да полетим с това чудо… прекалено е малко.

— Самолетът си е съвсем в ред, Рафаел, не се безпокой — каза Джеки с ведрия оптимизъм на човек, който никога не е пътувал с малък самолет. — Този модел е много добър.

— Вярно ли? — попита с тревога нашият приятел.

— Напълно вярно… В Америка използват много този вид самолет.

— Да, Джеки, но Америка не е Чако… Погледни, та той има само едно крило, n’est-ce pas^[2]? Счупи ли се и ние… бърр… трас… и право в гората — той се отдръпна и ни изгледа като унила кукумявка.

Междувременно самолетът беше изтикан на мястото за излитане и пилотът се запъти усмихнат към нас. Златните му зъби проблясваха на слънчевата светлина.

— Bueno, vamos^[3] — каза той и започна да прибира багажа ни.

Рафаел се изправи и грабна куфара си.

— Джери, това не ми харесва — произнесе жално той и закрачи към нашето въздушно превозно средство.

Когато натовариха цялата ни екипировка, разбрахме, че за нас почти не е останало свободно място. Все пак успяхме някак си да се сместим — аз с пилота отпред, а Рафаел и Джеки отзад. Качих се последен и тръшнах невероятно слабата на вид врата, която в следващия миг отново се отвори. Пилотът се наведе през мен и се вгледа във вратата.

— No buen^[4] — обясни той, сграбчи я с мощната си ръка и така я хласна, че целият самолет се разтресе.

— О, Господи! — простена тихо Рафаел.

Като си подсвирваше весело през зъби, пилотът взе да манипулира с уредите за управление, двигателят зарева, самолетът затрепери и се разтресе. След това тръгнахме напред, самолетът заподскача върху неравния терен, зелената трева се замъгли пред очите ни и ние излетяхме във въздуха. Докато набирахме височина, погледите ни се рееха върху местността под нас — сочна тропическа зеленина с пътища от червена пръст, които я прорязваха като вени. Прелетяхме над Асунсион. Розовите му къщи блестяха ярко на слънцето, а след малко пред тъпия нос на самолета, сред искрящите кръгове на витлото се показа река Парагвай. Летейки на тази височина ние виждахме как реката разделя местността като огнена, искряща граница на два типа: под нас се разстилаха плодородна червена почва, зелени гори и обработваеми земи, разположени около Асунсион и заемащи източната половина на Парагвай; отвъд протегналата се под нас река лежеше Чако, безкрайна плоска равнина, простираше се чак до хоризонта. Леко замъглена от утринната омара, равнината изглеждаше покрита със сребристо — бронзова трева, смесена тук-там с яркозелените петна на шубраците. Също като че някой беше преминал с гигантски ножици през равнината, подстригал я като хълбока на огромен пудел и оставил зелени стиски вълна за украшение на светло кафявата му козина. Странен и безжизнен пейзаж, единственият подвижен предмет беше реката, тя трептеше и блещукаше по своя път през равнината, разделяше се ту на три-четири, ту на петдесет или шестдесет ръкава, които се огъваха и преплитаха в сложна плетеница, подобно на блестящите вътрешности на огромен сребърен дракон, изтърбушен върху равнината.

Когато прелетяхме над реката, самолетът се снижи и аз забелязах, че равнината, която от началото ми се стори покрита със суха трева, бе всъщност заблатена, защото от време на време, когато върху водата попаднеха отражения от слънчевите лъчи, тя ярко проблясваше. Зелените стиски вълна по хълбока на пудела се оказаха гъсти, трънливи храсталаци, тук-там между които, се извисяваше по някоя палма. На отделни места палмите растяха в стегнати редици, посадени като че от човешка ръка, същински зелени бърсалки за прах, набучени в бронзовата трева. Водата проблясваше неочаквано и ярко, докъдето ни стигаше погледът, същински фойерверк от сребриста светлина на местата, върху които попадаше слънчевата светлина. Макар че корените на храсталаците се намираха във вода, листата им съхнеха на слънцето и те изглеждаха прашни и посърнали. Мрачна, безлюдна, но необикновено привлекателна страна. След известно време пейзажът ни омръзна, по него липсваха каквито и да е сенки, с изключение на тези, хвърлени от разрошените палми.

Пилотът измъкна някъде изпод седалката си бутилка, отпуши я със зъби и ми я подаде. В бутилката имаше студено кафе, горчиво, но много освежително. Отпих от бутилката, подадох я на Джеки и Рафаел, после върнах остатъка на пилота. Той налапа гърлото на бутилката, отметна назад глава и започна да пие. През това време носът на самолета се наклони към сребристата извивка на реката, разположена на около шестстотин метра под нас, и изведнъж взе да ни се повдига. След като се напи, пилотът избърса уста с опакото на ръката си, приведе се напред и изкрещя в ухото ми.

— Пуерто Касадо — и посочи някъде напред.

Сред неясната омара зърнах, че се насочваме към тъмните очертания на един хълм, изскочил някак си неочаквано и изненадващо сред равнината под нас.

— Una hora, mas о menos — изкрещя пилотът и посочи с пръст, — una hora… Puerto Casado… comprende?^[5]

Дремах на пресекулки цял час, а в това време тъмната грамада на хълма нарастваше и приближаваше все повече и повече. Носът на самолета се наклони надолу и ние започнахме да слизаме. Възходящите топли въздушни течения подхванаха малкото самолетче, разклатиха го, заблъскаха го и то започна да се поклаща и да подскача зашеметено във въздуха като сажда над бушуваща огромна клада. След това самолетът рязко се наклони и за момент Чако се изправи отстрани като стена, реката увисна под едното крило, а хоризонтът се оказа точно под нас.

Самолетът зае отново хоризонтално положение и ние заслизахме уверено към малко затревено поле, което в никакъв случай не можеше да се разграничи от окръжаващата го среда, ако на края му върху висок стълб не се вееше унило жълт ветрен конус. Самолетът докосна тревата, придвижи се върху нея и спря. Пилотът ме погледна и се усмихна, изключи двигателя, после разпери ръце.

— Чако! — обясни той.

Когато отворихме вратата на самолета и излязохме от него, горещината ни блъсна с почти осезаема сила, също като че внезапно изсмукаха въздуха от дробовете ни. Хрупкавата и суха златиста трева под краката ни наподобяваше талаш, а тук-там растяха същински островчета от жълти и огнени цветчета. Току-що разтоварихме от самолета и последната вещ от нашата екипировка, и в далечината се показа камион и заподскача бързо по тревата към нас. Зад волана седеше нисък и пълничък парагваец с усмихнато лице. Явно нашето пристигане му се струваше ужасно забавно. Той ни помогна да натоварим багажа на камиона, след което пресякохме с няколко подскока пистата за кацане и поехме през гората по прашен и дълбоко нарязан от коловози път. При нашето движение напред се вдигаше такъв прахоляк, пък и ние се мъчехме да се държим здраво в подскачащия камион, че просто не ми остана време да огледам, както трябва, местността, през която преминавахме. След десетина минути пристигнахме с грохот в Касадо.

Селището представляваше обикновено сборище от полусрутени колиби, разделени от изровени улици. Ние преминахме край огромно мангово дърво, издигащо се очевидно в центъра на селото. В неговата сянка като че се бе разположило цялото му население: едни спяха, други разговаряха или търгуваха с тикви, захарна тръстика, яйца, банани и разни други стоки, поставени направо в прахта.

Малката къщичка, в която ни настаниха, се намираше на края на селото, полускрита зад стена от грейпфрутови и портокалови дървета, и бухнали хибискусови храсти, обсипани с огромни червени цветове. Същински лабиринт от тесни и плитки напоителни канали, почти задушени от трева и водни растения, ограждаше къщата и нейната завеса от зеленина. Въздухът се огласяше от мелодичното жужене на комари, а нощем към него се прибавяха гласовете на най-различни видове дървесни жаби, крастави жаби и цикади. Дървесните жаби кряскаха възбудено и пронизително, краставите жаби се оригваха мудно и замислено, а цикадите от време на време издаваха резки звуци, наподобяващи електрически трион, разрязващ ламаринен лист. Без да е луксозна, къщата напълно ни задоволяваше. Тя имаше три стаи, свързани помежду си по типичния испански начин, като таваните и на трите пропускаха вода. Кухнята и банята се намираха в близост до къщата и до тях се отиваше по една покрита галерия. Десет минути след нашето пристигане открих, че ще делим банята с доста разнообразни представители на местната фауна: няколкостотин комара и достатъчно голям брой големи, блестящи и подвижни хлебарки, както и няколко унили паяка, разположили се върху пода. Резервоарчето за вода над клозетната чиния се заемаше от няколко анемични на вид дървесни жаби с големи очи и един увиснал на него малък прилеп, който писукаше злобно, подобно на своите събратя и приличаше на стар и изхвърлен от употреба чадър.

За зла беда не споделих с никого моите зоологически открития. Джеки влезе след мен в банята, но изхвръкна моментално с голяма бързина от нея и разпиля след себе си сапуна, пешкирите и четката си за зъби. При влизане в банята прилепът очевидно се възмутил от тези непрестанни посещения, спуснал се от казанчето и запърхал с крила пред лицето й. Тя изтъкна саркастично, че досега не е смятала прилепите за необходимо условие на хигиеничния живот. В края на краищата успях да я убедя, че въпреки неговата антиобществена проява, прилепът е напълно безобиден. След този случай обаче, когато и да влезеше в банята, тя поглеждаше дебнешком увисналия на казанчето прилеп, който й отвръщаше с неприязнен поглед.

Едва-що разопаковахме багажа си, когато ни поздрави и друг представител на местната фауна, този път в образа на нашата хазайка — мургава, черноока парагвайка, която ни убеждаваше, че я наричали Паула. Някога красива жена, сега тя беше вече попрецъфтяла. Телесата й напираха във всички посоки, но независимо от това движенията й се отличаваха с необикновена грация и лекота. Тя плуваше из къщата като кълбест шоколадов облак, готов всеки миг да се обърне в ураган, тананикаше някаква любима песен и гледаше с премрежен поглед вглъбена в своя специфичен начин на почистване на къщата. Той се състоеше в смитане на всичко от масата и столовете върху пода, след което с много пъшкане и напрежение се навеждаше да вдигне някой неправилно изхвърлен предмет. Скоро се убедихме, че Паула заема високо и почетно положение в местното общество: ни по-малко, ни повече тя беше местната „мадам“ и всички млади и неомъжени момичета от селото се намираха под нейно попечителство. Тя се отнасяше много сериозно към своите задължения на ръководител, възпитател и покровител. Веднъж на две седмици извеждаше своите момичета на брега на реката да посрещнат парахода и ги следеше майчински как разговарят и търгуват с екипажа и с пътниците. На около три четвърти миля от пристанището параходът винаги даваше сигнал със сирената и предвещаваше своето пристигане. При този сигнал Паула се втурваше в колибата да се преоблича. Тя натикваше огромния си бюст в малък сутиен, оставаше отвън частите, които не можеха да се приберат, нахлузваше рокля с потресаваща кройка и цветове, пъхаше крака в обувки с близо петнадесетсантиметрови токове, изливаше цяла чашка задушлива течност върху себе си и се понасяше по пътя към пристанището, подбрала пред себе си група от бърборещи и кискащи се девойчета. В такива моменти тя приличаше на добродушна и позастаряла учителка, повела подредените в нестройни и бъбриви редици свои възпитанички. Благодарение на високопоставеното си положение Паула държеше всички в ръцете си, включително и местната полиция.

За нея не съществуваше неразрешима задача. Помолете я за нещо, дори това да са контрабандни Бразилски цигари или купичка прелестно Dulche de Leche^[6], и тя разпращаше моментално своите момичета да претършуват селото за него. Тежко на онзи мъж, който откажеше да помогне на Паула. Неговото съществуване ставаше невъзможно. Много скоро се убедихме, че си заслужаваше човек да има такъв съюзник като нея.

Макар и да изгарях от нетърпение да огледам околностите, наложи се да обуздая своето нетърпение. Остатъкът от деня използвахме в разопаковане и проверка на екипировката, както и в подреждане на къщата. По мое настояване Рафаел разпита Паула по какъв начин може да се навлезе във вътрешността на страната. Тя посочи три начина: с коне, с биволска каруца и с аутовиа. В резултат на по-нататъшно разпитване се изясни, че аутовиа представлява вид транспорт, който ние нарекохме „железопътната линия на Чако“, макар и терминът „железопътна линия“ да беше всъщност чист евфемизъм. Тя се състоеше от теснолинейна линия, върху която се движеха разнебитени автомобили Форд 8. Тази линия навлизаше около двеста километра във вътрешността на Чако и представляваше истински Божи дар за нас. Паула обясни, че ако минем през селото, до линията ще видим паркираните там аутовиас, а някъде наоколо ще намерим положително и шофьора, който щял да ни каже кога тръгва следващата аутовиа. Двамата с Рафаел се отправихме веднага да изучим възможностите на железопътната линия на Чако.

В противоположния край на селото наистина открихме линията, макар и да се наложи да я потърсим, тъй като релсите бяха дотолкова буренясали, че едва се открояваха от заобикалящата ги среда. Самите релси представляваха такава фантастична гледка, че онемях от страх пред техния вид. Бяха широки приблизително метър, износени до блясък и така изкривени, че наподобяваха чифт запълзели през тревата сребристи змии. Не можех да си представя онова превозно средство, което можеше да се задържи върху тях. По-късно, когато се убедих с каква скорост се движат аутовиас по същите тези релси, ми се стори същинско чудо, че останахме живи след всичките ни пътувания по тях.

Малко по-надалеч открихме едно разклонение на линията, на което стояха няколко невероятно очукани аутовиас, а под едно близко дърво и един също така невероятно очукан шофьор, заспал във високата трева. Когато го събудихме, той съобщи, че една аутовиа щяла да предприеме на следващата сутрин двадесеткилометрово пътуване нагоре по линията, ако сме желаели, сме можели да пътуваме с нея. Като се мъчех да не си мисля за разкривените релси, заявих, че тъкмо това се готвим да направим. Надявах се това пътуване да ни даде някаква представа за местността и да разберем кои са най-често срещаните птици. Благодарихме на шофьора, който избърбори в отговор „Nada, nada…“ (нищо, нищо), после отново полегна и заспа дълбок сън. Двамата с Рафаел се върнахме в къщата и съобщихме на Джеки приятната новина, без да споменаваме и думичка за състоянието на железопътната линия.

На следващата сутрин Паула ни събуди малко преди разсъмване. Тя влезе с плавна походка в стаята, понесла подноса с чая в ръце, и ни се усмихна с такова зловещо задоволство, което някои хора пазят като че само за много ранните утринни часове. Тя влезе с олюляващи се стъпки в стаята на Рафаел и до ушите ни достигнаха избърборените от него не твърде любезни отговори на бодрите й въпроси. Отвън цареше още пълен мрак, но трелите на цикадите се преплитаха със сънните кукуригания на петлите. Рафаел се появи с очила и по долни гащи.

— Това женище — заоплаква се той — се радва много, когато мене буди… аз това не харесва.

— За тебе е полезно да ставаш рано — казах му аз, — прекарваш половината от живота си в хипнотично състояние, също като мечка, заспала зимния си сън.

— Ранното ставане закалява човека — добави подлизурски Джеки и едва сподави прозявката си.

— Така ли смяташ да дойдеш? — обърнах се аз към нашия недоумяващ преводач — или все пак смяташ да си облечеш нещо отгоре?

Рафаел смръщи вежди и се опита да схване онова, което му казах.

— Аз бих тръгнал и така — продължавах да го закачам аз, — костюмът ти е прелестен… а свалиш ли си и очилата, няма да виждаш комарите.

— Джери, аз не разбира — отвърна най-сетне Рафаел. Рано сутрин той говореше доста неправилно английски език.

— Нищо, нищо. Обличай се по-скоро, нали знаеш, че аутовиата няма нас да чака.

След половин час нашата аутовиа се носеше с тропот по релсите, потънали в гъстата крайбрежна мъгла, която в предутринния сумрак изглеждаше млечносива.

Когато напуснахме покрайнините на селото и последното селско куче остана задъхано след нас, слънцето изгря с внезапен блясък иззад дърветата и изтри багрите на източния хоризонт. През това време ние подскачахме и се полюшвахме по линията и потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко в горските дебри на Чако.

Дърветата не се издигаха много високо, но растяха толкова гъсто, че клоните им просто се преплитаха. Почвата под тях беше заблатена и обрасла с гъста растителност, трънливи храсти и, колкото и странно да прозвучи, кактуси. Имаше кактуси като редици със залепени по ръбовете им зелени чинии, обсипани с жълти шипове и бледоморави цветове; други приличаха на октоподи, разпрострели по земята дългите си пипала или пък обгърнали стволовете на дърветата в трънливите си обятия; трети напомняха огромни зелени хусарски шапки, обвити от някаква мъглявина от черни бодили. Някои от тези кактуси растяха и цъфтяха наполовина потопени във водата. Между релсите растеше бурно някакво ниско растение, което се издигаше едва няколко сантиметра на височина и завършваше с нежни, чашкообразни цветчета, обагрени в пурпурночервено. На места растеше толкова нагъсто по линията, че ми се струваше като да пътувахме по безкрайна цветна леха.

От време на време гората се разкъсваше от огромни затревени пространства, големи части от които бяха осеяни с високи, огненочервени цветове, старателно разделени от редиците на палми, чиито закръглени корони приличаха на устремени към небето зелени ракети. По затревените пространства пъстрееха множество тирани — птички колкото врабчета, със смолисточерни гърбове и бели като хермелин гърди и шийки. Накацали върху клонаци и изсъхнали дървета, те подхвръкваха от време на време, улавяха във въздуха по някое прелитащо насекомо и отново се връщаха по местата си; гърдите им проблясваха на тревата като падащи звезди. Местните жители ги наричат flor blanca (бели цветя) и това красиво наименование им подхожда твърде много. Пред нас се простираше цяло поле с летящи цветя, които пърхаха с крила и се стрелваха към земята, а през това време гърдите им искряха ослепително като отразени във вода слънчеви лъчи.

Най-удивителното дърво в целия този пейзаж имаше ствол, издут съвсем неестествено в основата си, също като кана за вино, с къси и криви клони, украсени с дребни, бледозелени листа. Тези дървета растяха на малки групи и изглеждаха като че са се насмукали прекалено много с влага и стволовете им са се издули твърде много.

— Как се наричат тези дървета, Рафаел? — извисих аз глас над грохота на аутовиата.

— Palo borracho^[7] — отвърна той. — Погледни ги, Джери, нали са много дебели? Казват, че пият много, затова ги наричат пияни дървета.

— Пияни дървета… Това наименование им приляга чудесно! И мястото е само за тях… тук цялата гора изглежда пияна.

И наистина цялата местност изглеждаше така, като че природата бе организирала грандиозно пиршество и поканила на него най-различни представители на умерения, субтропическия и тропическия климат. Палмите наоколо стояха уморено приведени също като редовните посетители на баровете с дългите невчесани коси; бодливите храсти водеха пиянски спорове помежду си; един до други се мъдреха елегантни цветя и небръснати кактуси, а Palo borracho с издути като на страстни пиячи на бира стомаси стояха наклонени под най-невероятни ъгли. Навсякъде из това гъмжило от растения сновяха тирани също като дребни и зализани келнери с невероятно бели нагръдници.

С една от отрицателните страни на тази местност се запознахме много бързо. Ние направихме един завой и зърнахме пред себе си красиво блато, оградено от палми, в което се хранеха четири огромни щъркела ябиру. Те пристъпваха бавно и величествено по тревата и по блесналите водни пътеки и ми напомняха ужасно много на една процесия от негърски проповедници с широки бели връхни дрехи, която бях виждал някога. Птиците имаха чисто бяла перушина, а смолисточерните им клюнове и глави клюмаха замислено. Изгърбени, те се придвижваха бавно и замечтано по водата, от време на време спираха, заставаха на един крак и присвиваха леко крила. Прииска ми се да ги разгледам няколко минути, затова извиках на шофьора да спре. Той ме погледна удивено и спря със скърцане аутовиата на около петнадесетина метра от птиците, които не ни обърнаха ни най-малко внимание. Едва-що се облегнах удобно на дървената седалка и посегнах за бинокъла, когато от блатото излетя невероятно голям и нашарен като зебра комар, влезе с бръмчене в аутовиата и кацна на ръката ми. Прогоних го небрежно и вдигнах бинокъла към очите си, но моментално се отказах от наблюдение и ударих с ръка по крака си, върху който стояха четири нови комара. Огледах се наоколо и за най-голям мой ужас разбрах, че леката мъгла над тревата беше всъщност облаци комари, които накацаха с възбудено жужене върху аутовиата. Облакът ни обгърна само за няколко секунди. Комарите накацаха по лицата, вратовете и ръцете ни и дори панталоните не успяха да ни предпазят от силните им ухапвания. Като се удрях и проклинах целия свят, извиках на шофьора да тръгва веднага. Въпреки моя ентусиазъм не можех да наблюдавам птиците при тези условия. Аутовиата затрака по релсите и повечето от комарите останаха зад нас, но няколко от тях ни преследваха в продължение на около половин миля. Нападението на комарите при всяка спирка разваляше удоволствието от пътуването, тъй като не бе възможно да се остане повече от десетина минути на едно място, без риск човек да подлудее от тях. Ловът и особено снимането представляваха уморителна и раздразнителна работа. Докато се занимавах с обектива и светломерите, някой трябваше да стои до мен и да гони с шапка в ръка поне част от нападащите ме насекоми, в противен случай не можех да се концентрирам и бързо губех търпение.

Когато същия следобед почервенели и подпухнали от ухапвания се завърнахме в Пуерто Касадо, бях заснел едва десетина метра филм. Колкото и неприятно да бе това първо пътуване, то ми даде известна представа за местността и евентуалните затруднения, които ни очакваха занапред. Сега ни предстоеше да се заемем със същинската работа по измъкването на представителите на фауната от гъмжащите с комари дебри на Пияната гора.