Джералд Даръл
Пияната гора (3)

Лещарки и пещерни сови

Аржентина е сред малкото страни в света, където тръгнете ли нанякъде и стигнете ли до средата на пътя, виждате мястото, от което сте тръгнали, и мястото, към което сте се отправили. Пампата^[1] се простира навсякъде около вас, плоска като билярдна маса и като че достига края на света. Нищо не нарушава равните тревни простори, зацапани тук-там от пурпурните петна на извисилите се бодили и тъмните ивици на дърветата.

Когато покрайнините на Буенос Айрес останаха зад нас, а силуетите на светлите с цвят на слонова кост небостъргачи започнаха да трептят и да губят очертанията си в омарата на хоризонта като необикновени кристали, ние излязохме на някакъв път, изпънат като стрела през тревата. На отделни места край пътя растяха гъсти и нежни на вид храсти, обсипани с бледозелени листа и дребни златисти цветчета. Цветчетата бяха толкова миниатюрни и толкова многобройни, че отдалече въобще не се различаваха и придаваха някакво особено златисто сияние на храстите, също като че ги обкръжаваше мъглив ореол. При нашето преминаване от тях излитаха вилоопашати тирани — дребни черно-бели птички с необикновено дълги пера на опашката. Те имат странен, гмуркащ се полет, като при всяко гмуркане перата на опашката се отварят и затварят също като ножици. От време на време през пътя прелиташе по някой сокол чиманго, размахал тежко заоблените си крила, красив и величествен в своята кафява перушина, преливаща в шоколадови и карамелени багри.

След като пътувахме около час, ние свърнахме от главното шосе по един прашен междуселски път с дълбоки коловози и спретната ограда от двете му страни. Върху коловете на оградата забелязахме странни буци, наподобяващи засъхнала кал. Те ми напомняха гнезда на термити, каквито бях виждал в Африка, но си помислих, че едва ли се срещат термити толкова на юг от екватора. Тъкмо си блъсках главата над чудноватите кълба, когато от едно от тях неочаквано изхвръкна птичка, приличаща по форма на английската червеношийка със загладени гърди и подвижна опашка. Голяма колкото дрозд, тя имаше сивобежови гърди, а отгоре бе червеникаворъждива. Оказа се лещарка. В момента, в който я зърнах, разбрах, че именно тази птичка бе архитектът и главният строител на необикновените гнезда, които украсяваха стълбовете на оградата като чудновати могилки, направени от кал. По-късно се убедих, че лещарката е една от най-често срещаните и най-обичани птички в Аржентина и че нейните гнезда, както и гигантските бодили са неизменна част от пейзажа на страната.

Пътят се насочи към океана и ние навлязохме в блатиста местност: от двете ни страни се опънаха широки и пълни с вода канавки, а върху златистата трева на пампата се появиха яркозелени петна, които сочеха наличието на големи водни пространства, обрасли по краищата с гъста тръстика. Лещарките, вилоопашатите тирани и чиманго отстъпиха място на блатните и водоплаващи птици. Отстрани на пътя излетяха паламедеи — огромни, сивопепеляви на цвят птици на големина колкото пуйки — размахващи силно, но тромаво крила, закръжиха във въздуха и заиздаваха отсечени, напомнящи на флейта, крясъци: „уийп… уийп… уийп…“. Върху спокойната и проблясваща водна шир плаваха ято патици, които много приличаха на закръглени и зализани бизнесмени, забързали да хванат влака. Виждаха се и сиви бърнета, дребнички и изящни със сивосинкавите си човки и черни като шапчици петна по главите; червени лопатари — едри птици с дълги лопатообразни клюнове и безизразни очи; розовоклюни гмурци — безупречни в своята блестяща сивочерна перушина и с клюнове като че току-що потопени в алена кръв; малки черноглави патици, заплували скромно сред останалите птици. Скромността им бе почти лицемерна, защото тази птица съперничи по своите навици с кукувицата — снася яйцата си в чужди гнезда и прехвърля на лесно измамените от нея птици тежестта по мътенето, излюпването и прехраната на малките. Върху гладката заблатена повърхност се бяха разпръснали чапли. Из плитчините се кълвяха едни други, правеха пируети и пляскаха с крила огромни тълпи от блъскащи се блестящи ибиси, чиито дълги и закривели клюнове и тъмно траурно оперение контрастираха необикновено с тяхната жизненост. Тук-там между тях се открояваха по-малки групи от червени ибиси като отблясъци на залязващо слънце на фона на по-тъмната перушина на своите братовчеди. Върху по-откритата и по-просторна водна повърхност плаваха величествено цели флотилии прекрасни черношии лебеди. Тяхното снежнобяло оперение изпъкваше ясно на черните им глави и изящно извити шии. Сред гордите ята на черношиестите плаваха няколко лебеда коскобара, същински придворни — тантурести, чисто бели и със съвсем делничен вид. По същите места групички фламинго се хранеха из плитчините при високата тръстика. Отдалече те приличаха на огромни движещи се алени и пурпурни розови храсти на зелен фон. Всяка птица пристъпваше бавно и внимателно по тъмната вода, свела глава и огънала шия във вид на голямо розово S, всяка птица привързана чрез подобните по цвета си на червен восък крака със собственото си неясно и поклащащо се отражение. Упоен от това пищно зрелище на птичия свят, аз седях в колата, обхванат от някакъв орнитологичен екстаз, сляп за всичко останало, освен за бляскавите перушинени тела, плискането и раздвижването на гладката водна повърхност, пърхането на крилата.

Колата изви рязко от пътя, заподскача по тясна блеснала от локви алея, промъкваща се през гъста гора от огромни евкалиптови дървета, и спря пред дълга, ниска бяла сграда, наподобяваща английска ферма. Сънливото съселче се събуди от предната седалка, проспало непробудно целия път от столицата до тук, и ни огледа със сънливите си сини очички.

— Добре дошли в Лос Инглесес! — произнесе тя и изящно се прозя.

Вътрешността на къщата излъчваше очарователна викторианска атмосфера: тъмна и масивна мебел, окачени по стените препарирани глави на животни и поизбелели гравюри, покрити с каменни плочи коридори и навсякъде едва доловима и приятно тръпчива миризма на парафин, идваща от високи, блестящи, куполообразни лампи. Двамата с Джеки ни настаниха в голяма стая, която изглеждаше смалена от огромно легло, попаднало тук направо от приказката на Ханс Андерсен „Принцесата и граховото зърно“. Същински креват на креватите, широк като тенис корт и висок като купа сено! Когато лягате в него, той ви обгръща в сладострастна прегръдка и вие пропадате, и пропадате в неговата мека глъбина и потъват моментално в такъв дълбок и спокоен сън, че събуждането се възприема като същинска трагедия. Прозорецът на стаята, през който се виждаше равна морава и редица ниски овощни дръвчета, бе ограден от някакво пълзящо растение със сини цветчета. Между цветчетата се гушеше гнездо на колибри — половин орехова черупка с две бели яйчица колкото грахови зърна, което можех спокойно да наблюдавам така, както си лежах в леглото.

На сутринта след нашето пристигане се излежавах блажено в топлите глъбини на гигантското легло, посръбвах чай и наблюдавах как женската колибри мъти спокойно яйцата си, а мъжкият каца и излита стремително от гнездото като малка, блестяща комета. Такъв метод на наблюдение на птиците ме задоволяваше напълно, но в края на краищата Джеки не повярва, че при подобни обстоятелства мога да прибавя нещо особено към моите орнитологични познания за семейство Trochilidae (Колибри), ето защо бях измъкнат с нежелание от октоподоподобните обятия на леглото и принуден да се облека. Докато вършех всичко това, възмути ме мисълта, че Ян може би продължава да спи, затова закрачих по коридора към неговата стая, изпълнен с решимост да го измъкна от леглото. Намерих Ян по пижама и пончо — това е една удобна аржентинска дреха, наподобяваща одеяло с дупка по средата, през която се пъха главата. Приклекнал на пода, той смучеше нещо от тънка сребърна луличка, потопена с единия си край в малко, кръгло сребърно гърненце, напълнено с тъмна и неприятна на вид течност, върху която плаваха парченца нарязана на ситно трева.

— Здравей, Джери! Събуди ли се? — попита леко изненадан той и смукна енергично от луличката, от която се чу мелодично бълбукане, също като че ли се оттече водата от някаква миниатюрна вана.

— Какво правиш? — попитах го строго аз.

— Пия си сутрешното мате — отвърна той и избълбука отново с луличката. — Искаш ли да го опиташ?

— Това да не е онзи чай от билките? — попитах аз.

— Да. Тук го пият много, дори повече, отколкото пият чай в Англия. Опитай го, може и да ти хареса — предложи той и ми подаде малкото сребърно гърненце и луличката.

Помирисах недоверчиво тъмнокафявата течност с плаващата по повърхността й зеленина. Почувствах силния и приятен аромат на напечена от силно слънце ливада. Захапах луличката и смукнах. Разнесе се мелодично хриптене, в устата ми се изля струйка вряща течност и опари езика ми. Обърсах насълзените си очи и подадох обратно гърненцето на Ян.

— Благодаря — казах му аз, — уверих се, че у вас е прието да се пие врящо мате, но се страхувам, че моят език няма да издържи.

— Можеш да го пиеш и малко охладено — отвърна неуверено Ян, — но ми се струва, че тогава губи аромата си.

По-късно опитах мате с по-човешка температура и ароматът на току-що окосено сено и едва нагарчащият и стипчив вкус на това освежително питие дори ми харесаха. Въпреки това не успях никога да се науча да го пия като разтопен метал, така както го пие всеки истински познавач.

Закусихме превъзходно и поехме в лъчезарния ден да огледаме околността. Не бяхме успели да преминем гъстата горичка от евкалиптови дървета, които обкръжаваха подобно на гигантска ограда естансията, и се натъкнахме във високата трева на дънер с кацнало отгоре му гнездо на лещарка. Разгледах го отблизо и се удивих, че такава дребна птичка може да строи големи и сложни съоръжения. Гнездото имаше форма на глобус, приблизително два пъти по-голям от футболна топка, изградено здраво от кал, размесена с коренчета и влакна, нещо като птичи железобетон. Погледнато отпред, където се намираше сводестият му вход, гнездото приличаше на миниатюрен модел на старинна пещ за хляб. Полюбопитствах да надникна във вътрешността на гнездото. Ян ме увери, че то е старо и отдавна изоставено и аз го свалих от дънера и отрязах внимателно с остър нож върха на неговия изграден като че от тухли купол. Отвътре гнездото приличаше на черупка на охлюв: от сводестия вход наляво водеше проход, дълъг около петнадесетина сантиметра, и следваше извивката на външната стена, но преди да наближи входа от противоположната му страна, извиваше надясно. Проходът завършваше с кръгло помещение, оформено от естествените очертания на гнездото, грижливо застлано с трева и перушина. За разлика от грубия и неравен външен вид на гнездото, вътрешността на малкото помещенийце и проходът бяха гладки и почти полирани. Колкото повече разглеждах гнездото, толкова повече се удивлявах от птичката, която единствено с помощта на своя клюн бе създала това строително чудо. Ето защо не бива да се учудваме, че аржентинците изпитват такива нежни чувства към жизнерадостната птичка, която кръстосва гордо парковете им и огласява въздуха с веселите си и звънки трели. Хадсън^[2] разказва очарователна случка за двойка от тези птички, построили гнездото си върху покрива на едно ранчо. Един ден, за нещастие, женската попаднала в капан за мишки, който пречупил и двата й крака. Все пак тя успяла с големи усилия да се освободи и отлетяла до гнездото си, където в края на краищата умряла. Мъжкият кръжал в течение на няколко дни около гнездото, оплаквал своята любима и най-сетне изчезнал. След два дни се завърнал отново, придружен от друга женска. Двете птички моментално се захванали за работа и запушили входа на старото гнездо, в което лежали останките на първата съпруга. След това построили върху гробницата второ гнездо, в което отгледали щастливо своето потомство.

Лещарката несъмнено притежава нещо повече от самобитност и обаяние, защото оказва странно въздействие дори върху най-закоравелите циници. Малко по-късно, по време на нашия престой един възрастен пеон, който не изпитваше никакви сантиментални чувства и вероятно не би изпитвал никакво угризение на съвестта, ако убиеше, когото и да било от човек до насекомо, ми заяви тържествено, че не можел никога да навреди на hornero^[3]. Веднъж, както яздел коня си из пампата, се натъкнал на пън с гнездо на лещарка. Гнездото било наполовина завършено, а калта още мокра. От едната страна на гнездото висял собственикът с преплетени крака от дълго стръкче трева, което очевидно използвал за подсилване на жилището си. Птичката по всяка вероятност висяла от дълго време, пърхала напразно с крила в опитите си да се освободи и била останала почти без сили. Пеонът приближил гнездото и подтикнат от някакъв внезапен порив, извадил ножа си, разрязал внимателно преплетените тревички и поставил предпазливо изнурената птичка върху гнездото, за да си отдъхне. И тогава се случило нещо нечувано!

— Кълна се, че е истина, сеньор — разказваше пеонът. — Аз стоях на няколко крачки от птичката и въпреки това тя не изпитваше никакъв страх. Макар и много слаба, тя се изправи с мъка на крака, повдигна нагоре главица и запя. Близо две минути пя за мене, сеньор, чудесна песен, а аз седях върху коня и слушах. После полетя над тревата. Птичката ми благодареше, че съм й спасил живота. Птичка, способна да изразява по такъв начин своята благодарност, сеньор, заслужава напълно уважението на хората.

Джеки, която беше застанала на известно разстояние от дясната ми страна и на около стотина метра от гнездото на лещарката, заиздава някакви тихи, нечленоразделни звуци и ме повика с енергични жестове при себе си. Приближих я и забелязах, че стои с възхитен поглед пред входа на малка дупка, полускрита сред тревните туфи. Пред дупката се беше изправила неподвижно като часовой малка пещерна сова и ни наблюдаваше с кръглите си очи. Неочаквано тя се поклони бързо два-три пъти, после отново застина в своята войнишка поза. Беше толкова смешно, че двамата с Джеки прихнахме да се смеем. Совата ни хвърли изпепеляващ поглед, издигна се безшумно във въздуха и се зарея над къдрената от вятъра трева.

— Трябва да заловим няколко от тези птици — заяви решително Джеки. — Очарователни са наистина!

Съгласих се, тъй като винаги съм проявявал слабост към различните видове сови и тези привлекателни птици всеки път са намирали място във всички мои сбирки. Обърнах се към Ян, който крачеше по тревата като самотен и унил жерав.

— Ян! — подвикнах му аз. — Ела тук. Струва ми се, че открихме гнездо на пещерна сова.

Той се затича към нас и всички заедно огледахме входа на дупката, пред която стоеше пещерната сова. Отпред имаше малка отъпкана площадка от изхвърлена при копането на дупката пръст, осеяна с блестящи останки от най-различни бръмбари и кръгли топчета от малки костички, пух и перца. Дупката очевидно не се използваше само за нощуване. Ян оглеждаше дупката и мръщеше замислено нос.

— Смяташ ли, че вътре има нещо? — попитах го аз.

— Трудно ми е да ти отговоря — отвърна той. Времето, разбира се, е подходящо. Всъщност малките би трябвало вече да са напълно оперени. Бедата е в това, че тези сови изкопават няколко дупки, а използват само една за гнездене. Пеоните твърдят, че мъжкият използвал останалите дупки за ергенски квартири, но самият аз не съм уверен в това. Практически трябва да разкопаем няколко дупки, преди да ни се усмихне щастието. Ако не се страхуваш от разочарования, нека да опитаме.

— Можеш да ме разочароваш колкото си искаш, стига в края на краищата да хванем някоя сова — заявих решително аз.

— Добре. Необходими са ни лопати и една пръчка, за да определяме направленията на тунелчетата.

Ние се върнахме в естансията и госпожа Бут, крайно доволна, че щастието ни се е усмихнало толкова скоро след нашето пристигане, изнамери чудесни градински инструменти и нареди на един пеон да преустанови работа и да ни придружи, в случай че ни е необходима помощ. Докато се тътрехме през градината като гробарско шествие, натъкнахме се на кротко заспалото върху едно килимче Сънливо съселче Бут. Когато минавахме край нея, тя се събуди и запита със сънлив глас накъде сме се запътили. Узнала, че отиваме на лов за пещерни сови, тя разтвори широко сините си очи и предложи да ни откара до гнездото на совите с колата.

— Но вие не бива да карате колата през лампата… та това не е джип! — възпротивих се аз.

— А и баща ти току-що смени ресорите — напомни й Ян.

Върху лицето й се разля очарователна усмивка.

— Ще карам много бавно — отвърна тя и като разбра, че се двоумим, добави лукаво, — помислете само колко по-голямо разстояние можете да изминете с колата.

И така ние заподскачахме през пампата по посока на първата дупка. Ресорите на колата скрибуцаха мелодично и всички, освен Сънливото съселче изпитвахме страшно угризение на съвестта.

Откритата от нас дупка се оказа дълга около два и половина метра, извиваше слабо под форма на буквата „С“ и се спускаше на повече от половин метър под повърхността на земята. Установихме това, като бъркахме внимателно с дълга и тънка бамбукова пръчка. След като очертахме с пръчици приблизителното разположение на гнездото, ние се заловихме за работа и на всеки половин метър от тунелчето изкопавахме по една малка шахта. После проверявахме внимателно разположената между две шахти част от тунелчето и като се убеждавахме, че там няма нищо, го запушвахме с буци пръст. Най-сетне изкопахме последната шахта и ако нашето примитивно изчисление се окажеше вярно, тя трябваше да ни насочи право към гнездовата камера. Ние работехме в напрегнато мълчание и разравяхме твърдо изпечената почва. От време на време притискахме уши към земята, но отвътре не се чуваше ни най-слаб звук и аз бях уверен, че дупката ще се окаже празна. Ето че откъртихме и последната бучка пръст и тя изведнъж пропадна в гнездото. От разкрилата се тъмна дупка в нас се втренчиха сивопепеляви личица с огромни златисти очи. От гърдите ни се изтръгнаха ликуващи викове, а малките сови запримигваха бързо-бързо с очи и затракаха човки като кастанети. Те изглеждаха така пухкави и очарователни, че забравил напълно навиците на совите, аз протегнах ръка към разрушеното гнездо и понечих да уловя едно от тях. От изплашени мънички и пухкави птиченца с огромни очи те се превърнаха начаса в разярени фурни. Наежиха перушината на гърба си, станаха два пъти по-едри, разпериха крилца и като ги държаха от двете си страни като щитове, се нахвърлиха с нокти и клюнове върху ръката ми. Отскочих назад и засмуках окървавените си пръсти.

— Ще се намери ли парче дебел плат? — попитах аз. — Нещо по-плътно от носна кърпа, за да хвана тези „невинни“ сладурчета?

Сънливото съселче припна към колата и се върна със стар и изпоцапан с машинно масло пешкир. Обвих два пъти ръката си с него и предприех нов опит. Този път успях да сграбча една от малките птици. Макар и пешкирът да ме предпазваше от човката, острите нокти все пак се добраха до ръката ми. То се залови здраво за пешкира и отказваше да го пусне, затова с големи усилия успяхме да го освободим от него и да го пуснем в една торба. Останало самичко, братчето като че изгуби желание за съпротива и много по-лесно се остави да го хванем и пуснем в торбата. Върнахме се при колата разгорещени и изпоцапани от пръст, но безкрайно доволни от себе си.

През останалата част от деня криволичихме из пампата и оглеждахме къде от тревата ще излетят двойка пещерни сови. След това обикаляхме мястото, откривахме дупката и започвахме да я разкопаваме. Предсказанията на Ян се оправдаха и ние изпитахме повече разочарования, отколкото радост, но към края на деня (когато ми се струваше, че сме разкопали няколко мили подземни проходи) ние се върнахме в естансията с осем малки птиченца в торбата. Те моментално се заеха да унищожават месо и бръмбари в такова голямо количество, че неволно се запитахме дали техните обезпокоени родители ще се натъжат от раздялата си с тях, или ще приемат изчезването им като акт на проявено към тях милосърдие!

След като се сдобихме с първите животни от Лос Инглесес, в кратко време се появиха и други. На следващия ден след залавянето на пещерните сови един пеон донесе в къщата кутия с две току-що оперени кукувици гуира. Тези птици се срещат често в Аржентина, а в Парагвай още по-често. По форма и размери приличат на английския скорец, но с това тяхното сходство приключва, защото гуирите са покрити с бледо бежово-кремава перушина със зеленикаво-черни резки, имат раздърпани червеникавокафяви качулки на главите и дълги като на свраки опашки. Те се движат из гъсталаците и горите на малки групички от десет до двадесет и са много красиви, когато се реят задружно от храст на храст подобно на хвърчила от кафява амбалажна хартия. Освен възхищението ми от груповия полет на тези кукувици, не се бях замислял сериозно за тях, докато не получих двете новоизлюпени пиленца. Когато отворих кутията, в която бяха затворени, моментално разбрах, че кукувиците гуира не приличат ни най-малко, на които и да е други птици. Преди всичко съм дълбоко убеден, че тези птици се излюпват умствено недоразвити и нищо не е в състояние да ме накара да променя мнението си. Отворих капака на кутията и зърнах двете пиленца. Те седяха на дъното с разкрачени крачка, разперени опашки и щръкнали червеникавокафяви качулки. Те ме огледаха спокойно с бледожълтите си очи, които излъчваха равнодушно, замечтано и отнесено изражение, като че птиците слушаха някаква далечна и вълшебна музика, недостъпна за слуха на такъв прост бозайник като мене. След това едновременно подобно на превъзходно обучени изпълнители те вдигнаха още повече качулките си, отвориха жълтите си човчици и изтракаха като същински картечници цяла поредица силни и истерични крясъци. После млъкнаха, отпуснаха качулки, излетяха тежко от кутията и едното кацна на китката, а другото върху главата ми. Това върху китката издаде радостен кудкудякащ звук, премести се настрани към копчетата на ръкавите, наежи качулка и се нахвърли яростно отгоре им. Второто, върху главата ми, сграбчи с човката си дебел кичур коса, разкрачи крака и започна да дърпа с всички сили.

— Този човек откога притежава пиленцата? — попитах Ян, поразен от нахалството и опитомеността на птичките.

Ян и пеонът размениха набързо по няколко думи на испански, след което Ян се обърна към мене.

— Казва, че ги е уловил преди половин час.

— Това е невъзможно — възразих аз, — тези птички са опитомени. Вероятно са живеели в нечий доми са избягали оттам.

— Нищо подобно — отвърна Ян, — гуирите са си такива.

— Какво говориш, нима са толкова питомни?

— Разбира се. Когато са малки, като че не се страхуват от нищо. Пораснат ли, не са вече толкова глупави.

След като се убеди, че няма да може да ме скалпира, птичката слезе от главата на рамото ми и започна да опитва колко дълбоко може да вкара човката си в ухото ми. Махнах я на бърза ръка оттам и я поставих до другата върху китката. Те моментално започнаха да се държат така, като че не се бяха виж дали от години. Качулките им щръкнаха, заоглеждаха се любовно и зацвъртяха бързо-бързо като компресорни пистолети. Когато отворих вратичката на клетката и приближих китката на ръката си, двете птички се пъхнаха вътре и кацнаха на напречната пръчка, като че се бяха родили в клетка. Учуден от това птиче примирение, тръгнах да търся Джеки.

— Ела да видиш новопристигналите — поканих я аз, когато я срещнах, — същинска мечта за всеки колекционер!

— А какви са те?

— Двойка кукувици гуира.

— А, ти имаш предвид онези рижави птички отвърна пренебрежително тя. — Не ми се струват чак толкова интересни.

— Добре де, ела само ги погледни. Това е наистина най-странната двойка птички, която съм виждал досега.

Накацали върху напречната пръчка, гуирите си чистеха перушината. Когато ни забелязаха, те преустановиха за миг да се занимават с тоалета си, огледаха ни с блестящи погледи, изчуруликаха кратко приветствие и продължиха заниманията си.

— Когато ги разгледаш отблизо, наистина са малко по-привлекателни — съгласи се Джеки, — но не разбирам защо чак толкова се прехласваш по тях.

— Нищо ли не ти прави впечатление… нещо такова необикновено?

— Не — отвърна тя и отново внимателно ги огледа. — Добре, че са опитомени. Това ще ни спести доста неприятности.

— Там е работата, че не са опитомени — отвърнах победоносно аз. — Уловени са само преди половин час.

— Глупости! — възрази твърдо Джеки. — Погледни ги само! Веднага разбираш, че са навикнали да живеят в клетка.

— Напротив, никога не са живели в клетка. Според Ян на тази си възраст са страшно глупави, лесно се ловят и са съвсем като питомни. Когато пораснат, малко поумнявали, но това очевидно е недостатъчно.

— Да, странни птици наистина — заяви Джеки, като не сваляше очи от тях.

— На мене ми изглеждат като малоумни — казах аз.

Джеки пъхна пръст между отворите на мрежата и подмами близко застаналата птица. Без ни най-малко колебание тя подскочи към решетката, наведе главичка и се остави да я помилват. Със светнали от възбуда очи нейното братче подскочи незабавно върху гърба й, за да получи своята част от ласките. Птичките стояха като вцепенени, едното кацнало несигурно върху другото и докато Джеки ги почесваше по гушките, се поклащаха леко напред-назад. Птичките все повече и повече се наслаждаваха на масажа, качулките им се повдигаха, главичките се накланяха, докато човчиците се насочиха към небето, очичките са затвориха в екстаз, а перцата на гушките щръкнаха нагоре, като самите гушки се изтегляха все повече и повече и заприличаха на вратове на оперушинени жирафи.

— Не, те наистина са ненормални! — повторих аз, когато горната кукувичка протегна твърде много шийка, изгуби равновесие, тупна върху пода на клетката и остана да седи, като примигваше с очи и цвъртеше недоволно.

По-късно се снабдихме с повече от тези забавни птички и всички се оказаха еднакво глупави. След това, вече в Парагвай, един от нашите придружители улови две такива птички по най-удивителен начин. Както си вървеше по една пътечка, той премина на около метър от две хранещи се с трева гуири. Учуден от това, че птиците не отлетяха при неговото приближаване, той се върна и премина отново край тях. Птиците останаха по местата си и продължаваха глуповато да го наблюдават. Третия път той подскочи към тях и се върна тържествено в лагера, понесъл по една птица във всяка ръка. Благодарение на леснината, с която дори и неподготвеният човек може да улавя тези птици, не след дълго ние притежавахме вече няколко двойки от тях и те ни доставяха безкрайно удоволствие. Клетките им имаха малък, около два и половина сантиметров процеп, който използвахме за тяхното почистване. Гуирите обичаха да седнат на пода, да подадат глави през този процеп, да следят всичко, което ставаше в лагера, и да го обсъждат помежду си със силни кудкудякащи гласове. Когато надничаха от клетките с наежени и разчорлени качулки, святкащи от любопитство очи и изразяваха с пронизителни гласове мнението си, те ми приличаха на група разчорлени стари чистачки, наблюдаващи улично сбиване от прозореца на някой таван.

Гуирите изпитваха страст към слънчевите бани и просто се бяха вманиачили по тях. Попаднеше ли и най-слабият слънчев лъч в клетката им, той ги възбуждаше до крайна степен. Като надаваха радостни трели, те се скупчваха върху напречната пръчка и започваха подготовка за слънчевата баня. Подготвяха се много сериозно, като за сложна работа. Преди всичко много важно беше да заемат най-точното положение. Трябваше да се разположат по-удобно на напречната пръчка и да уравновесят умело телата си така, че да останат върху нея дори и ако се захванат по-хлабаво. След това разрошваха перушината си и я разтърсваха енергично като стара бърсалка, направена от пера. После разрошваха и перушината по гърдите си, наежваха перата на трътките си, провесваха дългите си опашки, притваряха очи и полека-лека се снишаваха надолу, докато гърдите им опираха на пръчката, на която бяха кацнали, и от едната й страна увисваше перушината на гърдите, а от другата опашките. Накрая много бавно и внимателно те отпускаха пръчката, за която се държаха, и застиваха на едно място, като едва забележимо се поклащаха. Когато правеха по този начин слънчеви бани с перушина, стърчаща под най-различни ъгли, приличаха на току-що излюпени пиленца. В това беззащитно положение изглеждаха като проядени от молци. Независимо от странните им маниери гуирите бяха очарователни птички и когато ги оставехме дори за половин час, те ни посрещаха отново с такива възторжени приветствени гласове, че просто бе невъзможно човек да не изпитва най-дълбока симпатия към тях.

Първата двойка, с която се сдобихме в Лос Инглесес, си останаха докрай наши любимци и Джеки непрестанно ги глезеше. След приключване на нашето пътешествие ние ги предадохме на Лондонската зоологическа градина и цели два месеца не успяхме да ги посетим. Решихме, че за това време възглупавите птички са ни забравили напълно, затова пристъпихме към тяхната клетка със смесени чувства. Беше краят на седмицата и около клетката на гуирите се тълпяха много посетители. Преди още да успеем да се присъединим към посетителите, кукувиците, които преди това си чистеха перата, впериха блестящите си налудничави очи в нас, вирнаха учудено качулки и със силни и радостни крясъци долетяха до мрежата. Докато ги почесвахме по гушките, които се разтягаха като гумени, решихме, че гуирите може и да не са чак толкова глупави, колкото предполагахме.