Джералд Даръл
Пияната гора (16)

Adios!

Денят на нашето заминаване наближаваше и ние напуснахме естансия Секунда заедно със заловените от нас животни: броненосци, опосуми и няколко интересни птици. До Буенос Айрес отпътувахме с влака, а животните ни придружиха във фургон. С това ново попълнение нашата сбирка заприлича малко повече на истинска колекцията, а не на магазин за животни след разпродажба. Въпреки това птиците ни все още бяха недостатъчни и това не ми даваше мира, тъй като знаех, че в Аржентина живеят няколко изключително интересни вида.

В деня преди нашето заминаване аз си спомних за един мой разговор с Бебита и й се обадих по телефона.

— Бебита, струва ми се ти ми каза, че си знаела някакъв магазин за птици в Буенос Айрес?

— Магазин за птици ли? Разб-б-бира се, виждала съм. Намира се някъде около гарата.

— Ще ми го покажеш ли?

— Разб-б-бира се. Елате на обяд, а след това ще отидем заедно.

След продължителен обяд Бебита, Джеки и аз взехме едно такси и тръгнахме из широките улици да търсим магазина за птици. Най-сетне го открихме отстрани на огромен площад със стотици малки щандове за продажба на месо, зеленчуци и разни други продукти. Магазинът се оказа огромен и за наше най-голямо удоволствие разполагаше с голям и разнообразен избор. Ние обикаляхме бавно и впивахме алчни погледи в клетките, които гъмжаха от птици с най-различни форми, размери и цветове. Собственикът на магазина, наподобяващ неуспял борец, ни следваше по петите, а в очите му проблясваха хищнически пламъчета.

— Реши ли какво ще купиш? — попита Бебита.

— Да, зная какво ми трябва, въпросът е само в цената. Ако съдя по вида на собственика, едва ли ще предложи разумна цена.

Бебита, стройна и елегантна, обърна изумен поглед към квадратния собственик на магазина. Тя свали ръкавиците си, постави ги внимателно върху чувал със семена за птици, след което се усмихна ослепително. По лицето на собственика плъзна червенина и той кимна като за поздрав с глава. Бебита се обърна към мен.

— Та той е много мил човек! — каза напълно искрено тя.

Все още непривикнал със способностите на Бебита да открива божествени черти в хора, които според мене биха продали с удоволствие и собствените си майки, стига да има кой да им предложи половин крона, аз просто зяпнах собственика на магазина.

— Не зная — отвърнах най-сетне аз, — на мен той съвсем не ми изглежда толкова мил.

— А аз съм напълно уб-б-бедена, че е истински ангел — възрази твърдо Бебита, — покажи ми само птиците, които искаш да купиш, и остави аз да говоря с него.

Независимо че този начин на започване на пазарлъка беше крайно неправилен, аз преминах отново с нея край клетките и посочих птиците, някои от които бяха толкова редки, че докато ги гледах, от устата ми просто потекоха лиги. Бебита ме попита колко съм готов да заплатя за тях и аз посочих цена, която макар и прилична, не бе прекалена. Бебита пристъпи с плавна походка до собственика, накара го със своята усмивка да се изчерви отново и с много благ глас, с който се разговаря само с ангели, започна да се пазари за птиците. Докато говореше, собственикът я прекъсваше от време на време с почтително: „Si, si, senora“, а ние с Джеки обикаляхме най-тъмните и недостъпни ъгълчета на магазина. Най-после след около двадесетина минути ние се присъединихме към тях. Бебита продължаваше да стои сред мръсните клетки като богиня, докато собственикът седеше на чувал със семе и бършеше потта от челото си. Неговото „Si, si, senora“ продължаваше като по-рано да придружава думите на Бебита, но бе изгубило първоначалното си въодушевление и звучеше сега твърде унило. Той неочаквано сви рамене, разпери ръце и й се усмихна. Бебита го погледна нежно, като да бе единственият й син.

— B-b-bueno — каза тя — muchisimas gracias, senor^[1].

— De nada, senora^[2] — отвърна той.

Бебита се обърна към мен.

— Купих ги заради теб-б-бе — каза тя.

— Добре. Колко ни обръсна?

Бебита каза цена, която беше една четвърт от онова, което бях решил да заплатя.

— Бебита, та това е пладнешки обир — възразих аз, без да вярвам на ушите си.

— Не, не, моето момче — отвърна сериозно тя, всички тези птички се срещат твърде често у нас и б-б-би било глупаво да даваш толкова много пари за тях. Освен това, както вече ти казах, този мъж е същински ангел и за него е истинско удоволствие да ми направи отстъпка.

— Предавам се — казах смирено аз. — Не би ли искала да ме придружиш в следващата експедиция? Ще ми спестиш много пари.

— Глупости, глупости, глупости — засмя се Бебита. — Не аз ти спестявам пари, а този човек, за когото твърдиш, че е толкова неприятен.

Аз й хвърлих гневен поглед и се отдръпнах с достойнство да подбера птиците и да ги поставя в клетки. Скоро върху тезгяха се издигна цяла грамада от клетки, увити в кафява хартия. След като се разплатихме и си разменихме безброй „gracias“, аз го попитах чрез Бебита дали има за продан водоплаващи птици. Отвърна, че няма такива птици, но разполагал с други подобни, от които може би сеньорът ще се заинтересува. Той ни преведе през задния вход на магазина до малка тоалетна. Собственикът отвори вратата и посочи с пръст. Едва сподавих надигналото се в гърлото ми възторжено възклицание. Видях два мръсни, изморени, но все още красиви лебеда с черни шии, приклекнали на пода. Като си придадох равнодушен вид, аз ги огледах. И двете птици бяха много отслабнали и достигнали онази степен на изтощение, която се характеризира с пълна апатия и липса на страх. При каквито и да е други обстоятелства не бих дръзнал да купувам такива изнемощели птици, но разбирах добре, че това е последната ми възможност да се сдобия с такива лебеди. Освен това си помислих, че ако им е съдено да умрат, те можеха да сторят това поне сред удобства. Сърцето не ми даде да оставя тези великолепни птици да гинат до бидето в тоалетната. Бебита отново се хвърли в атака и след доста голям пазарлък и лебедите станаха моя собственост. След това възникна ново затруднение, понеже собственикът не разполагаше с достатъчно големи клетки за тях. В края на краищата измъкнахме отнякъде два чувала и поставихме лебедите в тях, само главите им останаха да стърчат навън. Ние се натоварихме с покупките и напуснахме магазина, изпратени от собственика. Когато излязохме навън, през главата ми неочаквано премина една мисъл.

— А как ще отидем сега до Белграно? — попитах аз.

— Ще вземем такси — отвърна Бебита.

Аз държах под двете си мишци по един лебед и се чувствах така, както вероятно се е чувствала Алиса, когато е играла крокет с фламингото.

— Няма да можем да влезем в таксито с този багаж — казах аз, — на шофьорите е забранено да превозват животни… И преди сме имали неприятности по този въпрос.

— Почакайте тук, сега ще намеря такси — заяви Бебита, прекоси плавно улицата до пиацата, спря се до едно такси с най-антипатичния и отблъскващ шофьор и се върна с него при нас.

За миг шофьорът впери слисан поглед в чувалите, които стисках под двете си мишници и от които се подаваха като питони шиите на лебедите, и се обърна към Бебита.

— Това са бичос — изрече той, — забранено е да ги превозваме. Бебита му се усмихна.

— Но ако не знаехте, че имаме б-б-бичос, никой нямаше да ви об-об-обвини в нищо — възрази тя.

Шофьорът се зашемети от усмивката й, но продължи да упорства.

— Всеки вижда, че това са бичос — запротестира той.

— Виждат се само тези — отвърна Бебита и посочи лебедите, — ако ги поставите в б-б-багажника, вие просто няма да ги виждате.

Шофьорът недоверчиво изсумтя.

— Добре. Помнете обаче, че нищо не съм видял. Ако ни спрат, ще отричам всичко.

И така ние се отправихме към Белграно: лебедите натъпкахме в багажника, а предната седалка отрупахме с клетки, от които се носеше същински хор от птичи гласове и пърхане на крила. Шофьорът обаче се правеше, че не забелязва нищо.

— Как успяваш да принуждаваш тези шофьори да изпълняват желанията ти? — попитах аз. — Понякога не мога да ги убедя да вземат мене, да не говорим за животните.

— Но те са толкова мили — отвърна Бебита и се загледа нежно в тлъстия врат на нашия шофьор. Те винаги се стараят да услужат на човека.

Само въздъхнах. Бебита притежаваше някаква магическа сила, на която не можеше да устои никой. Много се дразнех, когато наричаше ангел някой човек, приличащ на избягал каторжник, и правеше абсурдни изводи за него, а той неочаквано започваше да се държи точно така, както си го представяше тя. Всичко това много ме озадачаваше.

Закупените в последния миг животни ни създадоха известни затруднения. Нашият кораб тръгваше на следващия следобед и дотогава трябваше да ги настаним в подходящи клетки, а това беше много трудна работа. Ние позвънихме на Карлос и Рафаел. Те се отзоваха на отчаяния ни зов и пристигнаха в Белграно, придружени от братовчеда си Енрике. Втурнахме се в пълен състав до местния склад за дървени материали и докато аз нахвърлях чертежите на необходимите ми клетки, дърводелецът започна да изрязва с лудешка бързина отделните детайли от шперплат с помощта на циркулярния трион. След това, залитайки под тежестта на товара, ние пренесохме дървения материал до къщата в Белграно и се заехме да сковем от тях клетки. Към единадесет и половина същата вечер направихме клетки едва за една четвърт от птиците. Когато разбрахме, че ще се наложи да работим цяла нощ, ние изпратихме Джеки в хотела, за да може на следното утро, когато щяхме да се чувстваме ужасно, поне тя да е отпочинала и да се е наспала добре, за да може да нахрани сама животните. Карлос изтича набързо до най-близкото кафене и донесе топло кафе, кифли и бутилка джин. Подкрепихме се и отново пристъпихме към изработването на клетките. В дванадесет без десет някой почука на външната врата.

— Това — обърнах се аз към Карлос — е първият разгневен съсед, дошъл да попита за какъв дявол сме се разчукали по това време на нощта… По-добре иди ти. От този джин не мога да кажа дори две думи на испански.

Карлос се върна скоро, придружен от слаб човек с очила и подчертано американско произношение, който се представи като господин Хан, буеносайреския кореспондент на „Дейли мирър“.

— Чух, че едва сте успели да се спасите от революцията в Парагвай и много ми се иска да узная цялата случка от вас — обясни той целта на своето посещение.

— Разбира се — отвърнах аз, предложих му гостоприемно една клетка за сядане и му налях пълна чаша с джин. — Какво по-точно ви интересува?

Той помириса подозрително джина, огледа клетката, преди да седне върху нея, и извади бележника си.

— Всичко — произнесе решително той.

И аз започнах да му разказвам за нашето пътешествие из Парагвай. Моето цветисто обяснение се придружаваше от удари на чук, стържене на трион и дори испански ругатни, произнасяни на висок глас от Карлос, Рафаел и Енрике. Накрая господин Хан остави своя бележник настрана.

— Струва ми се — каза той, като свали сакото и нави ръкавите на ризата си, — струва ми се, че ще се съсредоточа по-добре върху вашия разказ, ако глътна още малко джин и взема участие във вашия бал на дърводелците.

Цялата нощ, подкрепяни от джина, кафето, кифлите и изблиците на песни, Карлос, Рафаел, Енрике, аз и кореспондентът на „Дейли мирър“ се трудихме над клетките. Към пет часа сутринта, когато първите кафенета отвориха вратите си, ние приключихме работа. Пихме на бърза ръка по едно кафе и аз едва се добрах до хотела, пъхнах се в леглото и се опитах малко да подремна преди товаренето на парахода.

В два и половина следобед нашият камион пристигна на пристанището и спря край парахода. Карлос и Рафаел бяха кацнали най-отгоре, а ние с Джеки седяхме в кабината. Към четири часа почти всички хора от пристанището, в това число и няколко заинтригувани зяпача, се запознаха с нашето разрешение за износ. В четири и половина ни позволиха да товарим животните на парахода. Точно тогава се случи нещо, което не само можеше да сложи край на нашето пътешествие, но и край на моя живот. На парахода товареха огромни бали кожи и по неизвестни причини ги прехвърляха точно над стълбичката, по която пренесохме животните. Аз слязох от камиона, взех клетката с Кай и една от маймунките и тъкмо се канех да помоля Карлос да се заеме със Сара, когато нещо като гаубичен снаряд ме тласна през кръста и бедрата, вдигна ме във въздуха и ме захвърли по очи на около шестнадесет метра от мястото, на което стоях. Не мога да опиша шока, който получих. Когато излетях във въздуха и през ума не ми минаваше какво може да ми нанесе такъв силен удар, после тупнах на земята и няколко пъти се претърколих. Чувствах гърба си вцепенен, лявото бедро ужасно ме болеше и аз реших, че е счупено. До такава степен бях потресен от случилото се, че не можех дори да се изправя на крака, когато ужасеният Карлос се опита да ме вдигне. Изминаха цели пет минути, преди да дойда на себе си и да установя с най-голямо облекчение, че кракът ми не е счупен, но и тогава ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да държа дори цигарата си, та се наложи Карлос да ми я придържа. Докато седях и се опитвах да успокоя разклатените си нерви, Карлос обясни какво всъщност се бе случило. Кранистът повдигнал една бала кожи, но не я повдигнал достатъчно високо. Вместо да премине над стълбичката, балата я ударила по средата, след което излетяла заедно с нея по пристанището и ме блъснала. За щастие тази смъртоносна ракета ме закачила, когато почти достигнала крайната точка на своето люлеене, в противен случай щеше да ме пречупи на две като презрял банан.

— Трябва да призная — обърнах се аз с разтреперан глас към Карлос, — че не съм очаквал подобно изпращане от Аржентина.

В края на краищата натоварихме благополучно животните на палубата, завихме ги с брезент и слязохме долу в пушалнята, където се събраха всички наши приятели. Ние се чукнахме и разговаряхме по обичайния лек и безсъдържателен начин, характерен за последните минути преди неизбежната раздяла. След това настъпи моментът, когато всички изпращачи трябваше да слязат от парахода. Ние застанахме до перилата и наблюдавахме как нашите приятели заслизаха във верига по мостика, след което се събраха на група на кея. Едва ги забелязвахме в бързо сгъстяващия се мрак: кръглото като луна лице на Карлос и черните коси на неговата жена; Рафаел и Енрике с килнати на врата шапки на гаучо; Мари Рене Мерседес, размахваща кърпичка и наподобяваща много във вечерния сумрак на пастирка от картините на Дрезденската галерия, и накрая Бебита, стройна, красива и невъзмутима. Когато параходът тръгна, до ушите ни долетя нейният ясен глас:

— Добър път, деца! — Не ни заб-б-бравяйте, елате пак!

Ние махахме с ръце и кимахме с глави, а след това, когато фигурите на нашите приятели започнаха да изчезват в мрака, въздухът се изпълни с най-печалния звук на света — дълбокия и мрачен рев на параходната сирена, прощалния поздрав на отправилия се в открито море параход.