Джералд Даръл
Пияната гора (10)

Страхотни жаби и гъмжило от птици

След двуседмично пребиваване в Чако нашата колекция нарасна дотолкова, че посвещавахме цялото си време на животните. Нашият работен ден започваше още преди изгрев-слънце, когато Паула ни поднасяше чай в спалнята. В името на справедливостта трябва да кажа, че се надигахме толкова рано не поради любов към ранното ставане, а чисто и просто защото се оказа по-лесно да свършим по-тежката работа, преди слънцето да се е издигнало твърде високо и да е станало много горещо.

Преди всичко се заемахме с почистването на клетките — дълга, еднообразна и мръсна работа, която ни отнемаше обикновено по два часа. Продължителността на почистването на клетката зависеше изключително от нейния обитател. При войнствено настроеното животно, човек трябваше да внимава повече да не го ухапят или клъвнат. При игривото също губеше доста време, докато му внуши, че почистването на клетката не е измислена само за него игра. Повечето от животните свикват много бързо с тази еднообразна дейност. Те чакат търпеливо в ъгъла на клетката, докато се почисти едната половина, после преминават в чистата половина и чакат да се изчисти измърсената. След почистването на всички клетки и застилането им със сухи листа или дървени трици, ние се заемахме с приготвянето на храната. Преди всичко обелвахме и нарязвахме плодовете. На пръв поглед това изглежда твърде просто и действително щеше да е така, ако приготвяхме плодовете по един и същ начин за всички животни. За съжаление не бе никак просто. Някои птици например обичат бананите нарязани надълго, набучени на кукички и окачени на телената мрежа на клетките им; други предпочитат бананите нарязани на малки парченца. Трети не се докосват до мангото, ако не е смесено с хляб и мляко във вид на кашичка, четвърти изискват непременно (преди да сложат каквото и да е в уста) да хапнат филийка презряло пау-пау заедно със семенцата. Махнете ли семенцата, птиците се отказват от него, макар в действителност да не ги изяждат, а само да ги измъкват от мекия оранжев плод и да ги разпръскват из клетката. И така приготвянето на плодовете е дълъг процес, изискващ добро познаване на вкусовете и предпочитанията на животните.

След плодовете другата голяма работа бе приготвянето на месото. Ежедневно използвахме около седем килограма месо, своеобразна гигантска мешана скара, състояща се от сърца, дроб, мозък и отделни късове месо, които трябваше да нарязваме или смиламе по съответния начин. Да приготвите седем килограма месо при температура повече от 38° С на сянка не е шега работа. За да си спестим труда, купих от Асунсион огромна машинка за мелене на месо. В основата й стоеше внушителен надпис: „Primero classe“^[1]. Въпреки това прибързано самохвалство тромавият механизъм се превърна в същинска напаст за нас. При най-слабия удар от нея изпадаха всевъзможни части, колкото и малки късчета месо да пускахме в нейната паст, те винаги заяждаха, а това налагаше разглобяването на целия механизъм. Дори когато работеше нормално, машинката се тресеше и стенеше, а от време на време издаваше остро и пронизително скърцане, което можеше да стресне и най-хладнокръвния човек.

След приготвянето на месото следваше измиването на съдовете, от които животните се хранеха и пиеха вода. Жестоко се лъжат онези, които смятат, че като се заемат със залавянето на диви животни, се избавят от подобни домакински задължения. Към края на нашето пътешествие ние разполагахме с около петдесет клетки, като във всяка от тях имаше поне по два съда, а в други по три или четири. Всяка съдинка се изтъркваше и измиваше старателно преди употреба. В тази тропическа горещина и най-малкото оставено в съда парченце храна бързо се разлага, заразява прясната храна и може да причини смъртта на животното.

Онзи, който никога не се е занимавал с лов на животни, може да си помисли, че сме си създавали много излишни грижи с това прекалено глезене на нашите животни. В отговор бих казал, че ако не ги глезите, няма да успеете да отведете живи със себе си ценните екземпляри. Във всяка колекция се срещат, разбира се, група по-флегматични животни, които се справят с всякакво приложено към тях отношение, но на всяко подобно животно се падат примерно по двадесет други, към които отношението трябва да е тъкмо обратното.

Едва след приключването на еднообразната работа можехме да се заемем с по-необикновените, а в отделни случаи и с по-трудните ни задължения, като хранене на новородените животни с биберон, лекуване на болните, настаняване на новопристигналите. Подобна работа възникваше по всяко време на денонощието и в повечето случаи ни създаваше неприятности, преди още да сме я привършили. Повечето от животните са твърде уравновесени и не създават затруднения, след като привикнат веднъж към живота в лагера, но от време на време попадахме на отделни екземпляри, които се различаваха коренно и ни причиняваха допълнителни грижи. В много случаи това бяха животни, които по общоприетите норми на колекционирането на диви животни се отглеждат най-лесно в клетки.

В някои райони на Южна Америка се среща жаба, която е може би най-причудливата сред земноводните. Нарича се рогата жаба и тъй като жабите се отглеждат много лесно, аз си помислих, че и с рогатата жаба ще бъде така. Искаше ми се много да се снабдя с няколко такива жаби още докато се намирахме в Чако. Знаех, че се срещат из тези места и че местното им наименование е escuerzo, но с това така да се каже, се изчерпваха всичките ми познания за тях. Една от най-необикновените особености при ловенето на животни е тази, че когато най-силно желаете да уловите дадено често срещано животно, то като че потъва вдън земя в момента, когато попитате за него. Така се случи и с рогатата жаба. Показвах рисунки на всички, едва не подлудих Джеки и Рафаел, като ги вдигах от сън в два часа след полунощ да оглеждаме заедно блатата с надеждата да уловим някой екземпляр, но всичко се оказа напразно. Ако знаех предварително колко неприятности ще ми донесат рогатите жаби, нямаше да хабя толкова сили да се сдобия с тях.

Веднъж по обяд намерих на нашата веранда смачкана консервена кутия, запушена с листа, Паула не успя да ми обясни нищо повече от това, че вътре имало някакво си бичо, нещо съвсем очевидно за мен, и че било донесено от възрастен индианец. Аз измъкнах внимателно запушалката с пръчка и надникнах в ръждясалата консервена кутия. За свое най-голямо изумление зърнах грамадна рогата жаба, разположена спокойно върху гърбовете на две други по-малки.

— Какво има там? — заинтересува се Джеки, застанала заедно с Паула на безопасно разстояние.

— Рогати жаби… три красавици — отвърнах възторжено аз.

Аз преобърнах консервената кутия и преплелите се жаби се разпиляха върху пода на верандата. Паула подскочи и изчезна някъде в къщата. Скоро се показа разтреперана от страх на един от прозорците.

— Внимавайте, сеньор — проплака тя, — es un bicho muy malo, senor, muy venenoso^[2].

— Глупости — отвърнах аз. — No es venenoso… no es yarara… es escuerzo, bicho muy lindo^[3].

— Пресвета дево! — възкликна Паула и вдигна очи към небето, когато чу, че наричам рогатите жаби „чудесни животни“.

— Отровни ли са? — попита Джеки.

— Разбира се, че не са… просто изглеждат такива, там е работата.

По това време жабите се разделиха, а най-голямата ни наблюдаваше приклекнала със сърдит поглед. На големина достигаше колкото чинийка за чай и главата й като че заемаше три четвърти от тялото. Имаше къси и набити крака, издут корем и две големи очи със златисти и сребристи нишки върху огромната си глава. Кожата над всяко око се повдигаше във формата на равнобедрен триъгълник и напомняше рогцата на малко козле. Невероятно широката уста като че разделяше тялото наполовина. Цялата жаба с направената й като че от гума уста, рогцата на главата и мрачно отпуснатите ъгли на устните, съчетаваше изражението на жесток злодей и арогантен, охранен монарх. Общото зловещо впечатление се подсилваше още повече от бледожълтата, като цвета на горчица, окраска на тялото, покрито с ръждивочервени и сивкаво зелени петна, като че някой бездарен художник без абсолютно никакви познания по география се бе опитал да нарисува върху него картата на света.

Докато Паула призоваваше всички светци на помощ и убеждаваше Джеки, че само след половин час ще стане вдовица, аз се приведох напред да огледам по-добре нашата находка. Жабата пое моментално и конвулсивно въздух, с което изду два пъти повече тялото си, и след това започна да го изпуска в поредица пронизителни и възмутени квакания. В същото време тя приближаваше с малки подскоци към мен и отваряше и затваряше заплашително огромната си уста. Това беше ефектно и страшно зрелище, тъй като вътрешната повърхност на устата й беше оцветена жълто-розово.

Когато чу бойния вик на жабата, Паула зачупи отчаяно ръце и започна да се поклаща насам-натам на прозореца. Помислих си, че това е най-удобният момент да й дам елементарен урок по естествена история, като същевременно издигна собствения си авторитет в нейните очи. Вдигнах жабата във въздуха и тя започна да рита ожесточено с крака и да диша като астматичка, после приближих прозореца със застаналата на него като огромна кукла Паула.

— Bueno, Paula, mira… no es venenoso… nada, nada^[4] казах аз на развален испански език.

Когато жабата разтвори огромната си уста, за да издаде своя наподобяващ звука на гайда крясък, пъхнах палеца си в нея. Жабата остана толкова учудена, че застина за миг с широко отворена уста, а аз се усмихнах бодро на Паула, намираща се вече на границата на припадъка.

— No es venenoso — повторих аз. — No es…

Точно в този миг жабата се отърси от изненадата и хлопна бързо уста. Изпитах чувството, че някой отряза палеца ми до първата става с изключително изтъпена брадвичка. Едва не изревах от болка. Паула ме наблюдаваше с изхвръкнали от учудване очи и за първи път не издаде ни стон, ни звук. Аз се ухилих насила, като се надявах да приеме това за жизнерадостна усмивка, а в това време жабата се забавляваше, като притискаше с всички сили челюстите си на промеждутъци от половин секунда. Имах чувството, че съм поставил палеца си върху железопътни релси, по които се движи безкрайно дълъг товарен влак, снабден с допълнителни колела.

— Santa Maria! — възкликна Паула. — Que extraordinario… no tiene venemo, senor^[5]?

— No, nada de veneno^[6] — отвърнах хрипливо аз, без да свалям служебната усмивка от лицето си.

— Какво се е случило? — запита с любопитство Джеки.

— Махни, за Бога, това женище оттук. Проклетата жаба едва не отхапа палеца ми.

Джеки отвлече на бърза ръка вниманието на Паула с някакъв въпрос относно обяда и тя отплава към кухнята, като не преставаше от време на време да възкликва „extraordinario“^[7]. Когато се скри от погледите ни, ние насочихме вниманието си към спасяване на останките от моя палец. Оказа се трудна задача. Независимо от необикновено силната захапка жабата имаше нежни челюсти и при всеки опит да разтворим устата й с пръчка челюстите започваха да се огъват застрашително. В момента, в който издърпвахме пръчката, жабата отново притискаше победоносно палеца ми. Най-сетне, изпълнен с отчаяние, поставих ръка с жабата върху циментовия под, като се надявах, че ще поиска да избяга, но тя просто приклекна като кошмарен булдог с предизвикателен поглед в очи.

— Сигурно не й харесва мястото — предположи услужливо Джеки.

— А какво според тебе трябва да направя? — запитах троснато аз. — Да отида с нея в блатото?

— Не, разбира се, но ако пъхнеш ръка в онзи хибискус, ще се опита да избяга и ще пусне палеца ти.

— Ако не избяга тук, не съм сигурен, че пълзенето из хибискуса ще помогне.

— Прави каквото знаеш. Надявам се, че няма да прекараш остатъка от живота си с жаба на пръста!

В края на краищата се убедих, че ако не искам да счупя челюстите на жабата с принудително отваряне, трябваше да изпробвам варианта с хибискуса, ето защо се пъхнах в сянката на храста и пъхнах ръка в най-големия гъсталак. Жабата отскочи незабавно назад като изплю с явно отвращение палеца ми. Отново я хванах и без особени усилия я върнах обратно в тенекиената кутия, без да обръщам внимание на нейните колебливи протести. От челюстите на жабата имах червен кръг върху палеца и след около час под нокътя се образува неприятна синина. Цели три дни не можех да си служа с пръста, а синината остана цял месец.

Това беше последният ми опит да покажа на жителите на Чако безобидността на рогатата жаба.

Тъй като Чако е истински рай за птиците, те естествено наброяваха повече от половината от всички животни в нашата сбирка. Най-едрите наши птици бяха бразилските кариами. Големите им като на кокошки тела стояха върху високи и силни крака, имаха дълги вратове и топчести глави. Клюновете им бяха леко закривени, а очите — големи и бледо сребристи, поради което приличаха на ястреби. Вратовете и гърбовете им бяха покрити с нежна сиво-кафява перушина, преминаваща отдолу в кремава. Върху главите им, точно над ноздрите, стърчаха странни качулки от пера. Когато птиците се разхождаха с надменен вид, огънали леко вратове и отхвърлили назад глави, те ми приличаха много на високомерни камили с пера. Двете наши птици бяха съвършено питомни и ние всеки ден ги оставяхме да скитат свободно из лагера.

Когато сутрин ги пускахме от клетките, първата им работа беше да обиколят и огледат целия лагер. Известно време те крачеха бавно и величествено на дългите си крака, после застиваха внезапно на един крак, като другия държаха вдигнат във въздуха. По лицата им се появяваше израз на аристократично негодувание и те поклащаха възмутено качулки. След малко отново оживяваха, издигнатият във въздуха крак се спускаше върху земята, разтъпкването с отмерени крачки продължаваше. След като изминеха няколко метра, те повтаряха всичко отначало. Следвайки поведението им, човек можеше да си ги представи като две разхождащи се из парка овдовели херцогини, освирквани от пийнал войник.

От време на време „херцогините“ изоставяха надменните си пози и се отдаваха на необуздани и чудновати танци. Някоя от тях откриваше клонка или туфа трева, вдигаше я с клюн, втурваше се с големи танцови стъпки към приятелката си и хвърляше своя дар на земята. Около минута двете се взираха съсредоточено в него, а след това започваха да правят пируети около него на дългите си тромави крака, покланяха се учтиво една на друга, пляскаха крила, от време на време повдигаха развеселени клонката или тревната туфа и я подхвърляха във въздуха. Танцът завършваше така неочаквано, както и започваше; те застиваха на едно място, вглеждаха се една в друга с някаква безмълвна ярост и се разделяха, всяка тръгнала в различна посока.

Кариамите изпитваха истинска страст към пироните и (подобно на Анастасий — касапина, нашия бивш дърводелец) бяха твърдо убедени, че са живи същества. Те измъкваха внимателно по някой пирон от кутията и го удряха о земята дотогава, докато него „убиваха“. След това го пускаха и хващаха нов. За кратко време опустошаваха цялата кутия и се изправяха гордо сред море от „мъртви пирони“. За щастие не правеха никога опити да ги гълтат, но това им забавление ми лазеше по нервите, защото всеки път, когато исках да скова нещо, губех доста време в ровене из прахта, докато събера „умъртвени“ пирони, разхвърляни сутринта из целия лагер от кариамите.

Освен кариамите, птицата, която като че ни забавляваше най-много, беше един дърдавец: малка блатна птичка с пронизващи яркочервени очи, дълга остра човка и необикновено големи крака. Тази птица имаше честта да бъде единственият екземпляр, заловен собственоръчно от Паула по време на нашия престой в Чако и, излишно е да го подчертаваме, най-учудена от всички остана самата Паула. Ето как се случи всичко това.

Една сутрин Джеки се събуди с повишена температура и побиване на тръпки, свидетелстващи за слаба треска. Накарах я да остане на легло. След като закусихме, съобщих на бърза ръка на Паула, че сеньората е болна на легло и излязох да се заема с обичайната си работа около животните. Когато се върнах за обяд, видях, че леглото на Джеки е поставено на верандата и тя продължава да лежи в него, а от къщата се разнасяше невъобразима какофония, сред която като параходна сирена се извисяваше гласът на Паула.

— Какво се е случило? — попитах жена си.

— Слава Богу, че се върна — отговори уморено тя. — Прекарах извънредно весела сутрин. Първите два часа Паула стъпваше на пръсти и ми предлагаше чай от отвратителни билки с желе, но когато разбра, че не искам нищо друго, освен да ме остави да спя, тя престана да се занимава с мене и се зае да почиства къщата. Очевидно веднъж седмично разтребва къщата и точно днес е този ден.

Около нас се разнасяше такъв шум, като че около къщата галопираше в кръг отряд казаци, следвани с диви крясъци по петите от червенокожи индианци. Разнесе се трясък, звън от разбити стъкла и в рамката на един прозорец се показа дръжка на метла.

— Какво, по дяволите, става в тази къща? — попитах отново аз.

— Сега ще ти разкажа всичко — отвърна Джеки. — Тъкмо се унасях в сън, влезе Паула и каза, че иска да почисти спалнята. Отговорих й, че не искам да ставам и че ще бъде по-добре, ако остави тази работа за следващата седмица. Това просто я скандализира; тя изскочи от стаята и повика със силен глас своите момичета. Появиха се десетина и преди да разбера какво става, те грабнаха леглото заедно с мен и го пренесоха тук. После всички се запретнаха заедно да почистват спалнята.

От къщата се разнесе нов трясък, последван от пронизителни крясъци и топуркане на боси крака.

— Така ли разтребват стаята? Изглежда, прилагат някакъв нов начин за почистване.

— Не, не, те вече я почистиха. Искаха дори да ме пренесат обратно, когато Паула издаде един от своите крясъци, който едва не ми проби мозъка и съобщи, че виждала в градината някакво бичо. Аз не виждах нищо, но девойчетата също като че го забелязаха. Преди да успея да ги попитам какво е това бичо, те се втурнаха към единия край на градината и под непосредственото ръководство на Паула започнаха да се пъхат из храсталаците. Животинчето си плю на петите, не зная защо се стрелна право през вратата и влезе в къщата… Всички го последваха вкупом и продължават в момента да го гонят от стая в стая. Господ знае какво са изпочупили вътре. От половин час не са престанали да беснеят. Виках им, виках им, гласът ми пресипна от викане, но не искат да отговарят. Чудно как от този шум животинчето все още не е умряло от разрив на сърцето.

— Във всеки случай едно е ясно. Това бичо е безопасно, в противен случай едва ли биха се втурнали да го преследват. Отивам да видя какво става.

Аз надникнах внимателно през входната врата. Във всекидневната цареше същински хаос от преобърнати столове и изпочупени чинии. Приглушената врява и грохот показваха, че ловът е приключил във втората спалня. Открехнах вратата и плисналият отвътре шум едва не ме оглуши. Разтворих по-широко вратата, пъхнах глава и се огледах. В този миг, неизвестно откъде, отгоре падна една дръжка за метла и едва не се стовари върху главата ми. Отскочих назад и притворих вратата.

— Хей, Паула, que pasa^[8]? — извиках аз през отвора. В миг се възцари тишина, после вратата широко се разтвори и на прага застана Паула, потрепвайки като наполовина издут баражен балон.

— Senor — заяви тържествено тя и посочи леглото с тлъстия си показалец, — un bicho, senor, un pajara muy lindo^[9]!

Влязох в стаята и затворих вратата след себе си. Заобиколени от изпочупени вещи, момичетата на Паула ме погледнаха с блеснали от задоволство погледи. Те бяха с разчорлени коси и дишаха тежко, а една от тях бе разкъсала по време на лова роклята си отпред и сега малка част от прелестите й ставаха достъпни за погледа. Това не я смущаваше ни най-малко и аз забелязах, че диша най-тежко от всички останали. От благоуханията на единадесет различни парфюма се завъртя и моята глава, но аз пристъпих към леглото, коленичих и надникнах под него. Докато разглеждах бичо, Паула и девойчетата се струпаха около мене, притискаха се, хихикаха и излъчваха задушливи аромати. Под кревата, покрит с перушина и прахоляк, стоеше задъхан, раздразнен, но все още крайно войнствено настроен, един дърдавец. Следващите пет минути се изпълниха с големи вълнения. Паула и девойчетата отидоха да подгонят птицата от другата страна на леглото, а аз се пъхнах с пешкир в ръката под него и се опитах да я сграбча. Първият опит се оказа несполучлив, защото тъкмо щях да хвърля пешкира върху птицата и открих, че Паула, без да иска, го е застъпила от другия край. И вторият ми опит се оказа несполучлив, тъй като една от обхванатите от силно вълнение девойки ме настъпи здравата по ръката. На третия път обаче ми провървя и аз изпълзях изпод кревата с дърдавеца, който, макар и увит в пешкира, кряскаше с цяло гърло. Аз отидох да го покажа на Джеки, а Паула строи моментално момичетата да оправят хаоса, причинен от преследването на дърдавеца.

— Нима заради това жалко същество се вдигна цялата тази врява? — възкликна Джеки и погледна недоволно изпоцапаната с прахоляк глава на дърдавеца, щръкнала от омотания около тялото му пешкир.

— Точно така. Десет души го гонеха и пак не успяха да го хванат. Страшно забавно, нали?

— Според мене не трябваше да го залавяте — каза Джеки. — Изглежда ми ужасно скучна птица.

Джеки не бе права. Независимо от своя изключително раздразнителен и избухлив характер, дърдавецът се оказа птица с ярко изразена индивидуалност и за кратко време стана една от любимките ни в лагера.

Скоро установихме, че дърдавецът се придвижва почти по същия необикновен и смешен начин като кариамите. Той спираше на едно място, навеждаше ниско глава и като че подобно на късоглед и дългурест учител надничаше през отвора на ключалката с надеждата да спипа най-сетне на местопрестъплението своя немирен клас. След това удовлетворен от видяното той се изправяше, разтърсваше три-четири пъти късата си заострена опашка и поемаше със ситни крачки към следващата въображаема ключалка. Този навик да тресе непрестанно опашка му спечели подходящото, но неприятно име Тръсниопашко. Той използваше без ни най-малко колебание своята наподобяваща копие човка и се нахвърляше яростно върху ръката на всеки, който почистваше неговата клетка. Това задължение се превърна в кръвопролитие и тежко изпитание. Спомням си, че в деня на неговото залавяне поставих в клетката му голяма тенекиена кутия от цигари, напълнена с вода. В момента, в който тенекиената кутия се оказа в клетката, Тръсниопашко подскочи напред и я удари с човка. За наше най-голямо изумление човката премина през тенекията като игла през плат. Той започна да танцува из клетката с тенекиената кутия на човката и мина доста време, преди да успея да го уловя и да я сваля. Ние държахме Тръсниопашко в клетка с дървена решетка. През цялото време той надничаше през нея, изпълнен с надежда, и сегиз-тогиз издаваше едно стържещо „арррк“, изпълнено със заплашителни нотки в гласа.

В клетката на Тръсниопашко живееше и една от любимите птици на Джеки, която за най-голяма нейна досада аз кръстих Дракула още на първия ден след нейното пристигане. Това бе голям колкото гълъб ибис с голо лице, набити крака с телесен цвят и дълъг закривен клюн със същия цвят. Траурно черна перушина покриваше цялото му тяло, с изключение на мястото около очите и основата на клюна, където се виждаше гола бледожълта кожа. От това голо място надничаха две малки, кръгли и печални очи. Дракула беше много изтънчена по отношение на храната и не близваше поднасяното й месо, ако не е накълцано на микроскопични парченца и накиснато във вода. Ако към тази смес се прибавяше малко суров мозък, тя изпадаше във възторг, потапяше клюн в храната, потракваше с него и издаваше тихи и доволни писукания. Дракула беше благородна и мила птица, но в злорадството, с което поемаше кървавата смес от мозък и месо, прозираше нещо зловещо, също като развеселен върколак, току-що открил пресен гроб.

Друга обожаваща мозъка птица беше черноликият ибис, когото накратко наричахме Чли. Той живя известно време, като се прехранваше само с месо. Веднъж реших да му устроя гощавка и примесих в месото малко мозък. Чли не би могъл да има възможността да опита този деликатес по време на своя свободен живот, но се нахвърли върху него така, като че бе любимата му храна. За съжаление той реши веднага, че месото е твърде груба и неподходяща за него храна и при всяко хранене настояваше гласовито за мозък. Докато, както казах, Дракула бе изтънчена по отношение на храната, Чли не спазваше никакво благоприличие. Той предпочиташе да застане колкото се може по-близо до съда за хранене (за предпочитане дори в самия съд) и да наплеска не само себе си, но и цялата клетка с парченца мозък подобно на развеселен участник в карнавал, който разпръсква щедро конфети и крещи силно и победоносно: „аррр-онк“ с препълнен клюн.

Веднъж седмично Тръсниопашко, Дракула и Чли имаха рибен ден, за да не отвикнат от обикновената за тях храна. Организирането на този ден се оказа трудна работа, защото на никого в Чако и през ума дори не минаваше да се залавя с ядене на риба, ето защо тя не се намираше дори на местния пазар. Рано сутрин ние се отправяхме към реката, въоръжени с дълги и дебели върви и страшни на вид въдици, пригодени като че за ловене на акули. На половин миля под селото се намираше стар пристан, отдавна вече неизползван от никого. Проядените му от червеи греди гъмжаха от паяци и разни други насекоми и почти се губеха от погледа, загърнати от лъскавите листа на различни пълзящи растения, украсени с розови цветове с формата на фунийки. Пристъпвайки внимателно от греда на греда, за да не изплашим огромните обагрени в електрик оси, които строяха гнезда из тези места, ние се добирахме до останките на малкия надвиснал над тъмните води пристан, чиито разклатени колове се украсяваха от листа на водни лилии. Ние присядахме на края, слагахме стръв на въдиците и ги хвърляхме в тъмните води. Това едва ли можеше да се нарече риболов, тъй като реката кипваше от пирани и за кратко време към окървавеното късче месо за примамка се устремяваше истинска въртележка от риби, които се боричкаха помежду си коя да се хване по-напред на въдицата. Това в никакъв случай не би могло да се нарече спорт, защото не съществуваше абсолютно никакво съмнение по отношение на крайния резултат. Тези риболовни излети ни даваха възможност да поседим на края на пристана и да се любуваме на великолепните извивки на потеклата на запад река. Залезите бяха толкова величествени, че дори облаците комари около нас не можеха да помрачат удоволствието, което изпитвахме.

След два месеца Рафаел ни остави сами в Чако и се завърна в Буенос Айрес. Нощта преди неговото отпътуване отидохме отново за риба и бяхме възнаградени с един от най-импозантните и най-впечатляващите залези, които съм виждал някога през живота си.

Някъде на север из необятните бразилски гори бяха валяли дъждове и придошлата река течеше сега по-бързо. Бледосиньото, гладко и безоблачно небе сияеше като из лъскан тюркоаз. С постепенното спускане към хоризонта слънчевият диск от златист се превръщаше в тъмен, почти виненочервен; непрогледните води на реката започнаха да наподобяват размотан между бреговете топ шанжанена коприна. Слънцето докосна хоризонта и като че застина на мястото си; върху безкрайното и чисто небе се появиха изневиделица три малки облачета, същински сапунени мехурчета с кървавочервени контури. Облачетата се подредиха едно до друго с изящна точност и слънцето се скри дискретно зад тях. След това откъм завоя на реката се появиха първите плаващи островчета. Течението носеше тези островчета от по-високите места и те се състояха от водни лилии, поветици и треволяк, увити около разкиснати от водата стволове на дърветата от необятните гори. Слънцето залезе и в краткия сумрак реката стана сребристобяла. Край нас беззвучно и стремително преминаваха стотици малки островчета, изпълнени с желание да пристигнат час по-скоро до морето. Едни от тях достигаха на големина колкото обикновени шапки, други представляваха здраво оплетени рогозки с размери на цяла стая. Всяко едно носеше свой собствен товар от семена, фиданки, луковици, пиявици, жаби, змии и охлюви. Ние наблюдавахме този необикновен парад, докато се стъмни дотолкова, че престанахме да различаваме каквото и да било. Досещахме се за продължаващото движение на огромната флота от островчета само по мекото шумолене на листата и тревите, когато се удряха в подпорките на пристана. Скоро след това, изпохапани от комарите и с вкочанени тела, ние се отправихме мълчаливо обратно към селото. Безкрайният низ от тревисти островчета не стихна през цялата нощ, но на следната сутрин реката отново стана гладка и чиста като огледало.