Джералд Даръл
Зоологическа градина в моя багаж (6)

Плешивите птици

Селцето Ешоби е разположено на отсрещния бряг на река Крос, на осем мили път през гъста гора. Познавах добре както селцето, така и неговите жители, защото при едно от предишните ми пътувания там бе разположена в продължение на месеци една от моите бази. Мястото предлагаше добри условия за ловуване, а жителите на Ешоби бяха изкусни ловци, така че по време на престоя ми в Мамфе много ми се искаше да установя връзка с тях и да разбера дали могат да ни доставят някои животни. Най-сигурният начин да се научи нещо ново или да се изпрати съобщение беше да се използва местният пазар, затова изпратих там нашия готвач Филип. Той имаше чудесен характер. По лицето му често се разливаше широка усмивка, при която се откриваха всичките му зъби. Той имаше навик да се движи с изправена походка като военен и винаги заставаше мирно, когато някой се обърнеше към него. Хората смятаха, че е служил в армията, което не отговаряше на действителността. Той премина с тежки стъпки по верандата и се изправи като войник пред мен.

— Филип, искам да ми намериш някой човек от Ешоби, разбра ли?

— Разбрах, са.

— Когато отидеш на пазара, намери някой ешобиец, доведи го тук и аз ще пратя по него писмо до Ешоби, ясно ли ти е?

— Да, са.

— Нали няма да забравиш? Ще намериш един ешобиец!

— Да, са — отвърна Филип и се отправи към кухнята. Той нямаше навик да губи време за излишни разговори.

Изминаха два дни, без да се появи някой от Ешоби, и улисан с други работи, аз забравих за нашия разговор. На четвъртия ден обаче, Филип се зададе тържествено по пътя, помъкнал след себе си едно четиринадесет годишно момче с изплашен израз на лицето. Момчето очевидно бе облякло най-хубавите си дрехи за посещение на столицата — очарователен костюм от дрипави къси панталони и мърлява бяла риза, ушита навярно от някакъв чувал, на гърба на която стоеше загадъчен, но ефектен надпис със сини букви „произведено в ГР“. На главата си носеше сламена шапка, която с течение на времето бе придобила сребристозеленикав оттенък. Това дърпащо се привидение бе домъкнато на предната веранда, а неговият пленител застана мирно със самодоволна усмивка и с чувството на човек, научил с цената на дълги усилия ефектен фокус. Филип произнасяше думите по много странен начин и измина доста време, преди да започна да го разбирам. Той говореше много бързо на пиджин — инглиш и с приглушено боботене, което наподобяваше нещо средно между звука на фагот и рева на полкови фелдфебел. А когато Филип се вълнуваше, човек не можеше нищо да му разбере.

— Кое е това момче? — попитах аз, като огледах юношата.

Филип доби вид на обиден:

— Това е оня човек, са — изгърмя гласът му, като че обясняваше нещо на някой изключително тъп ученик. Той погледна нежно своето протеже и така тупна нещастното момче по гърба, че то едва не изхвръкна от верандата.

— Виждам, че е човек — отвърнах търпеливо аз. — А какво иска?

Филип хвърли свиреп поглед на разтреперания младеж и отново го ръгна в гърба.

— Говори, де — изгърмя отново гласът му. — Говори, де, маса чака.

Чакахме с интерес. Младежът пристъпи несръчно, размърда смутено пръстите на краката си, усмихна се стеснително и заби поглед в земята. Ние продължавахме да чакаме търпеливо. Изведнъж той вдигна очи, свали шапка, поклони се и произнесе с плах глас:

— Добро утро, са.

Филип ме погледна лъчезарно, като че този поздрав обясняваше напълно присъствието на момчето. Реших, че моят готвач не притежава дарба на изкусен и търпелив следовател, затова се заех сам с момчето.

— Приятелю — подхванах аз, — как те казват?

— Питър, са — отвърна изплашено той.

— Казват го Питър, са — изрева Филип, да не би случайно да не съм разбрал добре.

— Е, добре Питър, защо си дошъл при мен? — попитах го аз.

— Маса, този човек, вашият готвач, каза, че търсите човек, който да отнесе писмо до Ешоби — отвърна огорчено момчето.

— А! Значи ти си от Ешоби? — Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Да, са.

— Филип — извиках аз. — Ти си истински идиот!

— Да, са — съгласи се Филип, доволен от спонтанно изказаната оценка.

— Защо не ми каза веднага, че момчето е от Ешоби?

— Ва! — зяпна Филип, разтърсен до дъното на своята фелдфебелска душа. — Нали казах на маса, че това е този човек!

Махнах с ръка и се обърнах отново към момчето.

— Слушай, приятелю! Познаваш ли в Ешоби един човек на име Илайъс?

— Да, са, познавам го.

— Добре. Ще отидеш при Илайъс и ще му кажеш, че отново съм пристигнал за животни в Камерун, нали? Кажи му, че искам отново да работи като ловец при мен, нали? Кажи му да дойде в Мамфе да поприказваме. Кажи му, че този маса живее в къщата на маса от ОАК, разбра ли?

— Разбрах, са.

— Браво, сега тръгвай бързо и предай всичко на Илайъс, нали? Ето ти цигари, за да ти е весело през гората.

Той пое пакетчето цигари с две ръце, поклони се и ме погледна сияещ.

— Благодаря, маса.

— Няма нищо… А сега тръгвай за Ешоби. Добър път!

— Благодаря, маса — повтори той, после пъхна пакета цигари в пазвата на своеобразната си риза и тръгна бързо надолу по пътя.

Илайъс пристигна след двадесет и четири часа. По време на предишния ми престой в Ешоби той бе един от моите постоянни ловци, затова ми стана приятно, когато видях дебелото му тяло да се поклаща по пътя към нас, а по питекантропската му физиономия да се разлива широка и радостна усмивка. След като се поздравихме, той ми връчи тържествено дузина яйца, загънати старателно в бананови листа. Аз му се отблагодарих с кашон цигари и един ловджийски нож, който носех специално за него от Англия. След това започнахме сериозен разговор за животни. Най-напред Илайъс ми разказа за всички животни, за които бе ходил на лов и които бе хванал по време на осемгодишното ми отсъствие. Разказа ми и как се чувстват моите приятели ловци. Старият Н’аго бил убит от див бивол, Андрайя пък — ухапан по петата от воден звяр, пушката на Самуел експлодирала и откъснала част от ръката му (паднал голям смях), а тия дни Джон убил най-големия глиган, който някога били виждали, продал месото му и взел повече от две лири.

След това най-неочаквано Илайъс спомена нещо, което прикова вниманието ми.

— Маса спомня ли си онази птица, която маса харесва много? — попита той с дрезгав глас.

— Коя птица, Илайъс?

— Е, онази, която няма нищо на главата. Миналия път, когато маса беше в Мамфе, аз му донесох две малки на тази птица.

— Онази птица, която си прави гнездо от кал? Птицата с червената глава? — попитах развълнувано аз.

— Да, същата — потвърди той.

— Е, какво искаш да ми кажеш за нея? — попитах го аз.

— Когато разбрах, че маса е дошъл отново в Камерун, отидох в гората да търся тази птица — обясни Илайъс. — Помня, че маса я харесва много тази птица. Търсих, търсих, два-три дни търсих.

Той спря за миг и ме погледна, като примигваше.

— И после?

— Намерих я, маса — отвърна той и по лицето му се разля широка, от ухо до ухо, усмивка.

— Намери ли я? — едва можех да повярвам, че така неочаквано ми се усмихва щастието. — Къде… къде живее… колко птици видя… на какво място?

— На едно място — продължи Илайъс и прекъсна моя поток от думи, — на едно място с много голяма скала. Живее на върха на хълма, са. Гнездото е на една висока скала.

— Колко гнезда видя?

— Три, са, но едното не е завършено.

— Какво сте се разгорещили такива? — запита Джеки, която в този момент се появи на терасата.

— Picathartes^[1] — отвърнах лаконично аз и за нейна чест тя разбра какво исках да кажа.

Picathartes е вид птица, известна допреди няколко години само по няколкото излагани в музеите кожи. Струва ми се, че само двама европейци са я видели в естествената й среда. Сесил Уеб, щатен доставчик на диви животни за лондонската зоологическа градина, по това време успя да залови и да донесе в Англия първия екземпляр от тази необикновена птица. Шест месеца по-късно, по време на моя престой в Камерун, ми донесоха две възрастни птици. За нещастие те умряха по пътя за Англия от аспергилоза — твърде опасно заболяване на белите дробове. Илайъс беше открил сега гнездяща колония и ако имахме късмет, може би щяхме да се сдобием с няколко новооперени малки, които бихме могли да отгледаме после сами.

— Имаше ли малки в гнездата, Илайъс?

— Сигурно, са — отвърна неуверено Илайъс. — Не съм гледал в гнездата. Страхувах се да не изплаша птиците.

— Не остава нищо друго — обърнах се аз към Джеки, — освен да отида до Ешоби и сам да се уверя. Ти и Софи ще останете тук да се грижите за животните. Ще взема Боб и два дни ще търсим Picathartes. Дори и да не открием малки, много ми се иска да видя птицата в естествената й среда.

— Добре, кога тръгвате? — попита Джеки.

— Ако намеря носачи, още утре. Обади се на Боб и му кажи, че най-сетне действително отиваме в гората. Кажи му да си приготви съоръженията за ловене на змии.

Рано на следващата утрин, когато въздухът бе още сравнително хладен, пред къщата на Джон Хендерсън се появиха осем африканци. След обичайните препирни за това, кой какво ще носи, поставиха вързопите с нашата екипировка върху къдравите си глави и се отправихме към Ешоби. След като пресякохме реката и нашата малка група прекоси поляната, където не успяхме да заловим питона, ние потънахме на отсрещната страна в тайнствена гора. Пътеката за Ешоби се виеше и лъкатушеше между дърветата и описваше такава сложна плетеница, че би ужасила и римските строители на пътища. Понякога тя извиваше в обратна посока, за да избегне някоя голяма скала или повалено дърво, а друг път се проточваше права като булевард през съвсем същите препятствия по нея и нашите носачи се принуждаваха да спират и да образуват верига, за да пренесат багажа над ствола на някое повалено напреки дърво, или пък се навеждаха и се промушваха под някоя малка скала. Бях предупредил Боб, че едва ли ще срещнем някакви животни по пътя си, но това не му пречеше да се нахвърля на всяко загнило отвътре дърво, край което се случеше да минем, с надеждата да измъкне някое рядко животинче от него. Приказките и писаниците за това, че тропическата гора изобилствала с опасности и изненади и гъмжала от кръвожадни животни вече са ми дошли до гуша. Тропическата гора е толкова опасна, колкото нашите гори през лятото, и, на второ място, тя съвсем не гъмжи от диви зверове; не зад всеки храст ви дебне свирепо животно, готово да се нахвърли отгоре ви. Животните безспорно са в гората, но те винаги се стремят да ви отбягват. Поканвам всеки да тръгне през гората за Ешоби, за да се убеди, че няма да срещне и десетина „диви животни“ по пътя си. А как ми се иска всичките тези приказки да са верни! Как ми се иска действително зад всеки храст да се спотайва дебнещ в засада „кръвожаден горски обитател“! Колко по-лесна щеше да бъде тогава задачата на колекционера на диви животни!

Единствените диви обитатели, които срещахме най-често по пътеката за Ешоби, бяха пеперудите, навярно те не бяха чели съответните книги, та не оказваха ни най-малко желание да ни нападат. Когато пътеката се спущаше и пресичаше някоя малка долчинка с поточе, по мочурливите му и сенчести брегове се струпваха безброй пеперуди. Те отваряха и затваряха бавно криле и изглеждаше като че бреговете на потока припламват и променят багрите си от огненочервено до бяло, от небесносиньо до бледомораво и розово. Като че изпаднали в транс, насекомите приветстваха сенчестата прохлада с крилата. Кафявите мускулести крака на носачите понякога стъпваха сред тях и ние мигновено потъвахме до кръста в разноцветна трепкаща въртележка. Пеперудите се въртяха около нас, а след като отминавахме, кацаха отново върху тъмната почва — сочна, пъстра и ароматна като плодова торта.

Огромно и старо дърво бележеше половината път до Ешоби. То бе така обрасло с гъста плетеница от лиани, че почти не се забелязваше. Това беше място за почивка. Носачите свалиха с пъшкане товарите си на земята и клекнаха край тях. Телата им лъщяха от избилата пот. Раздадох на всички цигари и седнахме да ги изпушим на спокойствие. В неясния, църковен полумрак на гората не се чувстваше никакъв полъх и цигареният дим се издигаше право към небето на извиващи се сини колонки. Единствените звуци издаваха накацалите по всички дървета големи зелени цикади. Техните песни наподобяваха свистенето на електрически трион. В далечината се носеше бръщолевенето на ято птици — носорози^[2]. Ние пушехме и наблюдавахме как малки горски кафяви сцинки^[3] ловуват сред корените на дърветата около нас. Тези дребни гущерчета винаги имат спретнат вид и телата им блестят от чистота, като че току-що са лакирани. Те се придвижваха бавно и предпазливо, сякаш се пазеха да не измърсят красивите си кожи. Надничаха ту тук, ту там с блестящите си очички и се движеха меко из своя свят от окапали кафяви листа, горички от дребни отровни гъби и полянки от мъх, покрил камъните като килим. За плячка им служеше цялото огромно разнообразие от дребни животинки, населяващи горската постилка: малки черни бръмбарчета, забързани като закъснели за погребение, бавни голи охлювчета, които се придвижваха безшумно напред и тъчаха върху листата сребърен филигран от слуз, и дребнички кафяви щурци, приклекнали на сянка и заразмахали насам-натам необикновено дългите си пипалца също като любители — рибари на брега на някой поток.

В тъмните и влажни дупки на корените на огромното дърво, под което седяхме, зърнах цели гроздове от едно насекомо, което винаги съм наблюдавал със силно любопитство. Кацнали, тези насекоми приличат на дребни конски комари, но са с матови млечнобели криле. Те се струпваха по десетина, трептяха едва забележимо с криле, движейки крехките си крачка като неспокойни коне. Подплашат ли се, те се вдигат едновременно във въздуха и представляват необикновена гледка. Извисяват се на двадесетина сантиметра от земята и образуват кръг колкото чиния, след което се завъртат все по-бързо и по-бързо — едни в хоризонтално, други във вертикално положение. Отдалече гледката е фантастична, защото наподобяват въртяща се бяла топка, която от време на време променя леко своята форма, но винаги се запазва на едно и също място в пространството. Те летяха толкова бързо, а телцата им са толкова тънички, че се забелязваше само леденият блясък на крилцата им. Трябва да призная, че този въздушен танц силно възбуждаше любопитството ми и когато ходех из гората, често се отбивах от пътя, откривах групи от тези насекоми, подплашвах ги и така ги карах да ми танцуват.

По обяд достигнахме Ешоби. Установих, че след последното ми посещение преди осем години селото се е променило твърде малко — същите две неправилни редици посивели сламени колиби, разделени от широка прашна пътека, която служеше за главна улица на селището, за игрище на децата и кучетата и за бунище, в което ровеха мършави домашни птици. Илайъс се зададе с тромава походка по пътеката, за да ни посрещне. Той подбираше внимателно пътя си сред пръснатите навсякъде деца и домашни животни, следван от малко момченце, понесло върху главата си два огромни кокосови ореха.

— Добре дошъл, маса, добре ли пътувахте? — попита той с дрезгав глас.

— Добре намерил, Илайъс — отвърнах аз.

Той се засмя, зарадван, и носачите започнаха да разтоварват с пъшкане нашия багаж направо на улицата.

— Иска ли маса да пие кокосово мляко? — попита Илайъс и размаха своя мачете.

— Да, с най-голямо удоволствие — отвърнах аз и погледнах жадно огромните кокосови орехи.

Илайъс разви трескава дейност. От най-близката колиба донесоха два разкапани стола и ни настаниха с Боб на сянка в самия център на селската улица. Заобиколи ни цяла тълпа благопристойно смълчани и очаровани ешобийци. С бързи и точни удари на своя мачете Илайъс обели кората на кокосовите орехи, после с по един замах на ножа отряза върховете им и ни ги подаде. Сега можехме да изпием прохладния сладък сок. Всеки орех съдържа около две и половина стъклени чаши херметически опакован и уталожващ жаждата нектар. Ние се наслаждавахме на всяка глътка.

След почивката се заехме да подредим стана си. На около двеста метра от селището течеше малко поточе, на чийто бряг избрахме сравнително лесно за почистване място. Група въоръжени с мачете мъже се заеха да кастрят храстите и фиданките, следвана от друга група, които с помощта на широки мотики с къси дръжки подравняваха червената пръст. Най-сетне след обичайните за тукашните жители обиди, взаимни обвинения, седящи „стачки“ и дребни спорове, мястото бе обработено така, че наподобяваше лошо изорана нива. Можеше вече да опънем палатките. Докато приготвяха храната, ние слязохме на потока и измихме потта и праха от телата си в ледено студената вода. Розовокафяви раци размахваха към нас щипци между камъните, а по краката си чувствахме слабото пощипване на дребни, блестящи синьочервени рибки. Върнахме се освежени в стана, където вече цареше някакъв ред. Илайъс дойде след обяд в нашата палатка, приклекна на сянка и започнахме да обсъждаме ловните планове.

— Кога ще отидем да видим онази птица, Илайъс?

— Е, маса, сега е много горещо. По това време птицата търси храна в гората. Привечер, когато се захлади, се връща да работи по гнездото си. Тогава ще отидем да я видим.

— Добре, ела тогава към четири часа, разбра ли? Тогава ще отидем да търсим птицата, нали?

— Да, са — отвърна Илайъс и се изправи.

— Ако не казваш истината, ако не видим птицата, ако си се пошегувал с мен, ще те застрелям, бушмено, разбра ли?

— Ех пък, вие — възкликна той и се ухили. — Никога не съм се шегувал, маса, честна дума, са.

— Добре, ще се видим по-късно.

— Да, са — отвърна той, уви саронга около дебелите си бедра и се отправи към селото.

Към четири часа след обяд слънцето се спусна зад най-високите дървета в гората и във въздуха се разля топлата дремлива тишина на идващата вечер. Илайъс отново се появи. Вместо с пищния саронг този път той бе увил слабините си с парче мръсен плат и размахваше безгрижно своя мачете.

— Аз пристигнах, маса — заяви той. — Маса готов ли е?

— Да — отвърнах аз и преметнах през рамо бинокъла и торбата. — Да вървим, ловецо!

Илайъс ни поведе по прашната главна улица на селото, после свърна рязко встрани по тясна пътечка между колибите, от която излязохме на малка площ обработваема земя, обрасла с бухнала маниока и прашни бананови дървета. Малко след това пътеката пресече едно поточе и след няколко извивки се вмъкна в гората. Преди да свърнем от селската улица, Илайъс ми посочи малък хълм и каза, че там е „домът“ на Picathartes. Макар хълмът да изглеждаше доста близо до селото, аз не се подадох на измамата. Камерунската гора прилича на зала с криви огледала. Целта, към която сте се устремили, изглежда току пред вас, но колкото повече се приближавате към нея, толкова тя се отдалечава от вас. От време на време, подобно на Алиса в страната на чудесата, човек е принуден да се движи в обратно направление, за да се добере до нея. Така се случи и с този хълм. Вместо да се насочи право към него, пътеката се виеше най-своеволно насам-натам из гората и аз останах с впечатление, че съм погледнал друг хълм. Точно в този момент пътеката започна да се изкачва определено нагоре и скоро стана ясно, че сме пристигнали в подножието на хълма. Илайъс се отби от пътеката, шмугна се в подлеса и започна да си пробива път през гъстата плетеница от лиани и трънливи храсти със своя мачете. От устата му излизаше тихо свистене, а стъпалата му потъваха безшумно в мекия килим от изгнили листа. След малко се закатерихме едва-едва по толкова стръмен склон, че от време на време стъпалата на пристъпващия пред нас Илайъс се намираха на нивото на очите ми.

Повечето хълмове и планини в Камерун имат необикновен строеж и е много трудно да се изкачваш по тях. Образувани от древни вулканични изригвания, те са се извисили по най-невъзможен начин под действието на могъщи подземни сили, които в края на краищата са им придали твърде своеобразни, чудновати геометрични форми. Тук има и безпогрешни равнобедрени триъгълници, и остри ъгли, конуси и кубове. Скалите се издигат в такова смайващо разнообразие от форми, че човек не би се учудил, ако се натъкне на скална плетеница, демонстрираща някоя от най-сложните и неразбираеми Евклидови теореми.

Хълмът, по чиито склонове се придвижвахме, се издигаше под формата на идеален конус. След като се изкачва известно време по него, човек разбира, че е много по-стръмен, отколкото му се е видял в началото, а след четвърт час е напълно убеден, че се изправя пред него като същинска стена. Илайъс се изкачваше нагоре, като че крачеше по асфалтиран път. Той се пъхаше и се промъкваше изкусно през клоните и надвисналите храсталаци, докато двамата с Боб, запъхтени и плувнали в пот, с мъка си пробивахме път след него, често и на четири крака, и се стараехме да не изоставаме. Най-сетне за наше облекчение точно под гребена на хълма наклонът премина в широка и равна площадка. През издигащите се нагъсто дървета видяхме пред нас висока петнадесетина метра гранитна скала, изпъстрена с папрат и бегонии. В основата й бе струпана същинска грамада от огромни, заоблени от водата камъни.

— Това е мястото, маса — обяви Илайъс, като се спря и подпря тлъстия си задник на един камък.

— Слава богу — възкликнахме едновременно с Боб и седнахме да си поемем дъх.

Когато си отпочинахме, Илайъс ни поведе през каменния лабиринт до едно място, където скалата се издаваше напред над огромните камъни. Повървяхме още малко и Илайъс неочаквано спря.

— Ето го гнездото, маса — съобщи той със законна гордост и чудесните му зъби блеснаха в усмивка. Той посочи нагоре по скалата и на около три метра над нас видяхме гнездо на Picathartes.

На пръв поглед то наподобяваше огромно лястовиче гнездо, построено от кафяво-червеникава кал и малки коренчета. В основата на гнездото, в самата кал, бяха втъкнати по-дълги коренчета и стръкчета трева, провиснали надолу като брада: дали това се дължеше на недостатъчна опитност на птицата, или пък се вършеше, с цел да се замаскира гнездото, е трудно да се каже. Всъщност провисналата брада от корени и треви наистина прикриваше гнездото, защото отдалеч то приличаше много на туфа трева и кал, залепена върху неравната, проядена от водата повърхност на скалата. Гнездото беше голямо колкото футболна топка, а надвисналата над него скала му беше сигурна защита от дъжд.

Първата ни задача бе да разберем дали има нещо в гнездото. За щастие срещу него растеше висока и стройна фиданка. Изкачихме се поред на нея и надникнахме в гнездото. За наше неудоволствие то беше празно, макар и подготвено за снасяне на яйца, защото на дъното му лежеше еластична рогозка, изтъкана от тънки коренчета. Минахме малко встрани и скоро попаднахме на други две гнезда, едното досущ като първото, а второто — довършено наполовина. От птици и яйца нямаше и следа.

— Ако се скрием, след малко птицата ще долети каза Илайъс.

— Сигурен ли си? — попитах със съмнение аз.

— Да, са, честна дума, са.

— Добре, ще почакаме малко.

Илайъс ни отведе до една пещера, чийто вход бе почти заприщен от огромен камък, и ние застанахме зад това естествено прикритие. Оттук се виждаха ясно и скалата, и увисналите на нея гнезда, докато ние седяхме на сянка и почти напълно скрити от каменната стена пред нас. Разположихме се и зачакахме.

Слънцето се спусна ниско над хоризонта и над гората падна сумрак. През плетеницата от листа и лиани небето над нас заприлича на зелено кадифе със златни петна, също като че между стволовете на дърветата прозираше хълбокът на огромен дракон. Започнаха да се чуват типичните вечерни звуци в гората. От далечината се понесе ритмичен трясък, също като че върху скалист морски бряг връхлиташе силен прибой. Той бе предизвикан от група маймуни мона^[4], запътили се по дърветата към местата за нощуване. На точни интервали шумът се разсичаше от крясъци: „Ойнк… ойнк“. Маймуните преминаха някъде под нас, в самата основа на скалата, но подлесът бе толкова гъст, че ни попречи да ги видим. След тях се появи обичайната свита от птици носорози. При прелитането си от дърво на дърво те издаваха с крилата си необикновено силни и отривисти звуци. Две от тях кацнаха тежко на клоните над нас, като се открояваха ясно на фона на зеленото небе, и захванаха дълъг и сериозен разговор. Те свеждаха и поклащаха глави, разтваряха огромни клюнове, хленчеха и кряскаха истерично една на друга, фантастичните им глави с огромни клюнове и наподобяващи наденици шлемове подскачаха, движеха се на фона на небето и поразително напомняха зловещи дяволски маски от цейлонските национални танци.

Със сгъстяването на мрака неспирният оркестър на насекомите зазвуча хилядократно по-силно и долината под нас като че започна да вибрира от техните песни. Дървесна жаба поде някъде проточена и треперлива мелодия, последвана от пауза. Сякаш пробиваше в дървото дупка с миниатюрна автоматична бургия и от време на време спираше да я охлади. Неочаквано долових нов шум. Никога по-рано не бях чувал подобен звук и погледнах въпросително Илайъс. Той стоеше като онемял и напрягаше взор в неясната плетеница от лиани и листа около нас.

— Какво е това? — пошушнах аз.

— Птицата, са.

Първият крясък прозвуча някъде далеч долу по хълма, но сега се раздаде нов, и то много по-отблизо. Много странен звук, приличен донякъде на остро джафкане на китайски мопс^[5], само че по-мелодичен и жалостив. Той се разнесе отново и отново, но колкото и да напрягахме очи в здрача, не виждахме нищо.

— Мислиш ли, че това е Picathartes? — пошушна ми Боб.

— Не зная… Никога не съм чувал подобен звук.

Последва пауза, след която съвсем ненадейно звукът се чу отново, този път много близо и ние замръзнахме зад камъка. Недалеч пред нас растеше десетина метрово младо дърво, сведено под тежестта на дебела колкото въже на камбанария лиана, увиснала на клупове около него. Стъблото на дървото беше напълно скрито в листака на съседното дърво. Всичко наоколо тънеше в мрак и губеше очертания, само дървото, любовно прегърнато от своя убиец лианата, се осветяваше от последните лъчи на залязващото слънце и наподобяваше досущ театрален декор. И точно тогава като че завесата на тази миниатюрна сцена се повдигна и пред нас неочаквано се появи един жив Picathartes.

Нарочно казвам „неочаквано“. Животните и птиците от тропическата гора обикновено приближават много тихо и като по магически начин изскачат пред очите ви. Дебелата лиана провисваше като огромна примка от върха на дървото и точно върху нея се появи птицата. Тя се полюшваше едва-едва на лианата с наведена на една страна глава и като че ли се ослушваше. Човек не може да не се вълнува, когато наблюдава диво животно в неговата естествена среда, но чувството, че наблюдава нещо, за което предварително знае, че представлява изключителна рядкост и са го видели само шепа хора преди него, придава на гледката още по-голяма прелест и очарование. Ние с Боб лежахме на земята и гледахме птицата със страстен и алчен поглед на филателист, току-що открил рядка марка, небрежно пъхната в детско албумче.

По големина Picathartes наподобяваше чавка, само че тялото й бе закръглено като на кос. Имаше дълги и силни крака и големи очи с остър поглед. Пухкава кремава перушина покриваше гърдите, а гърбът и дългата опашка имаха прекрасен мек, тъмносин цвят и като че ли бяха напудрени. Оцветените в черно краища на крилата служеха за разграничителна линия, която подчертаваше още по-силно цветовете на гърдите и гърба. Вниманието на зрителя обаче, привличаше и задържаше най-вече главата на птицата. По нея нямаше нито едно перце; челната и горната част бяха оцветени в ярко небесносиньо, задната — в розовочервено, а двете страни — в черно. Гологлавите птици обикновено правят неприятно впечатление, все едно че страдат от противна и неизлечима болест, но Picathartes изглеждаше чудесно със своята трицветна глава, украсена като че с корона.

Като постоя минутка-две на лианата, тя се спусна на земята и започна да се движи насам-натам между камъните с огромни и необикновени за птиците подскоци, като че вместо крака имаше пружини. Птицата изчезна между камъните, после чухме нейния зов. Почти в същата минута от върха на скалата долетя отговор. Вдигнахме глава. На едно клонче над нас зърнахме друг Picathartes, който надничаше към гнездото на скалата. Изведнъж птицата се спусна спираловидно и кацна на ръба на едно от гнездата, спря за миг, огледа се, после се наведе напред и оправи едно изскочило коренче. След това подскочи във въздуха (просто няма как другояче да се изразя) и се стрелна надолу по хълма към потъналата в мрак гора. Другата се появи отново от скалите и литна да догони първата. Малко след това чухме как си разменят жални викове между дърветата.

— Ох! — изпъшка Илайъс, надигна се и се изтегна. — Отидоха си.

— Няма ли да се върнат? — попитах аз, като разтривах изтръпналия си крак.

— Не, са. Отиват навътре в гората и спят на някой голям клон. Утре се връщат да работят на гнездото.

— Да се върнем тогава в Ешоби.

Слизането по хълма беше много по-бързо от изкачването. Под плаща на дърветата цареше такъв мрак, че често стъпвахме накриво, падахме и преминавахме големи разстояния на задните си части, като протягахме отчаяно ръце да се заловим за дърво или корен, за да спрем. Най-сетне, изпоцапани, изподраскани и покрити с изгнили листа, се добрахме до главната улица на Ешоби. Бях много доволен, че видях жив Picathartes, но в същото време се чувствах потиснат, че няма никакви изгледи да се сдобием с някое малко. Очевидно нямаше повече смисъл да се въртим из Ешоби, затова реших да се връщаме на следващия ден в Мамфе и да уловим каквото можем по пътя из гората. Един от най-успешните начини за ловене на животни в Камерун е опушването на кухи дървета, а по пътя за Ешоби забелязах няколко огромни кухи дървета, които си заслужаваше да огледаме.

Рано на следващата утрин опаковахме багажа и отпратихме носачите с него. После, без да бързаме, придружени от Илайъс и трима други ловци от Ешоби, ние с Боб ги последвахме. Първото дърво се намираше на три мили навътре в гората, непосредствено до пътя за Ешоби. На височина се издигаше до четиридесет и пет метра, а основата на ствола му бе куха като барабан.

Опушването на това дърво не ни поднесе зашеметяващи резултати. Получихме всичко на всичко няколко листоноси прилепа^[6] с необикновени, чудновати лица, три гигантски, наподобяващи наденици, стоножки с крачка, прилични на четчица, и малко сиво съселче, което ухапа един от ловците за палеца и успя да избяга. Свалихме мрежите, угасихме огъня и продължихме пътя си. Следващото кухо дърво беше сравнително по-високо и с невероятно дебел ствол. В основата на дънера му имаше грамадна цепнатина с формата на църковна врата, така че и четиримата се настанихме удобно в мрачната вътрешност на ствола. Занадничахме в кухината на дървото, заудряхме по него с мачете и усилията ни се възнаградиха с неясни и приглушени звуци, идващи някъде зад нас. По едно време върху вдигнатите ни нагоре лица заваля истински дъжд от изгнила дървесина, която попадна и в очите ни. Очевидно в дървото имаше нещо. Най-трудното бе как да изпратим ловец на върха да запуши изходните дупки, защото гладкият като бастун ствол се извисяваше на повече от 35 метра към небето. В края на краищата съединихме и трите въжени стълби и завързахме леко, но здраво въже на единия им край. След това прикрепихме тежест на въжето и го хвърляхме нагоре към горския покров, докато ни заболяха ръцете, но успяхме да прехвърлим края му през един клон. Изтеглихме стълбата горе и я прикрепихме. След малко поставихме и мрежите, запалихме огън под основата на ствола, отдръпнахме се и зачакахме резултата.

Обикновено се чака четири-пет минути, докато пушекът изпълни всички части на дървото и животните започнат да се появяват, но този път резултатът бе почти мигновен. Първи се появиха ужасни на вид насекоми, наречени паякоскорпиони^[7]. Заедно с дългите си ъглести крака те достигат размерите на супена чиния. Приличат на кошмарни паяци, върху които е преминал валяк и е направил телата им тънки като хартия. Това им дава възможност да се пъхат и в най-тесните цепнатини, в които не може да се вмъкне никакво друго животинче, и изскачат най-неочаквано от тях. Те се плъзгат с невероятна скорост по повърхността на дърветата като по лед. Именно това стремително и безмълвно движение, съчетано с гората от крака, ги прави ужасно отвратителни и всеки се отдръпва инстинктивно от тях, макар и да знае, че са съвсем безопасни. Първият паякоскорпион се появи магически от една цепнатина и полази по голата ми ръка в момента, в който се подпрях на дървото. Ефектът беше, най-меко казано, изключително деморализиращ.

Не успял още да се опомня от неприятното усещане, обитателите на дървото започнаха да излизат на групи от него. Пет тлъсти сиви прилепа изпърхаха с крила в мрежите и зацвъртяха неистово с изкривени от гняв лица. Почти в същия миг към тях се присъединиха и две зелени горски катерички с бледо сивобежови кръгове около очите. С остри и сърдити крясъци те все повече и повече се заплитаха в мрежите, докато се мъчехме да ги освободим и се пазехме да не ни ухапят. След това се появиха шест сиви съселчета, два големи зеленикави плъха с оранжеви носове и задни части и една изящна зелена дървесна змия с огромни очи, която се промъкна най-невъзмутимо през бримките на мрежите и с леко обиден вид изчезна в гъсталака, преди някой да съобрази как да я заловим. Настана ужасен шум и бъркотия. Африканците подскачаха през димните талази, подвикваха си разни команди, на които никой не обръщаше внимание, животните ги хапеха, те пронизително врещяха от ужас, настъпваха се по краката и размахваха най-безразборно и с детинска безотговорност тояги и мачете. Намиращият се на върха на дървото ловец се забавляваше по свой начин. Той крещеше и подскачаше по клоните толкова енергично, че всеки момент очаквах да се строполи с трясък на земята. Очите ни смъдяха, дробовете ни се изпълниха с пушек, но и торбите ни бяха пълни с мърдащи и подскачащи животинчета.

Най-после и последният обитател се измъкна от дървото, огънят престана да дими и ние спряхме да изпушим по цигара и да огледаме взаимно геройски получените рани. Докато се занимавахме с това, изпратеният на върха на дървото ловец спусна две торби за събиране на животни, завързани за дълго въже, и сам се приготви да се спусне на земята. Поех внимателно торбите, без да зная какво има в тях, и запитах юначагата на дървото:

— Какво си напъхал в торбите?

— Животинчета, маса — отвърна интелигентно той.

— Зная, че са животинчета, бушмено, но какви животинчета си хванал?

— Е, не зная как ги казват, маса. Нещо като плъхове, само че с крила. Една от животинките има големи — големи очи, като на човек, са.

Изведнъж ме обхвана силно вълнение.

— Лапите му като на плъх ли са или като на маймуна?

— Като на маймуна, са.

— Какво е това? — запита заинтригуван Боб, докато се мъчех припряно да развържа въженцето, с което бе завързана торбата.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че е галаго… И ако е такова, то ще е един от двата съществуващи вида, но и двата са редки.

Стори ми се, че измина цяла вечност, докато най-после успях да развържа въженцето на торбата, и внимателно я отворих. Отвътре ме погледна малко, чистичко сиво личице с грамадни уши, подгънати като ветрила край главата, и две огромни, изпълнени с ужас златисти очи, също като на уплашена стара мома, открила чужд мъж в банята си. Зверчето имаше големи, прилични на човек ръце с дълги, изящни и кокалести пръсти. Всички пръсти, с изключение на показалците, завършваха с малки, плоски нокти, като че грижливо поддържани от маникюрист. Само показалецът имаше закривен нокът, който никак не стоеше на място на тази досущ човешка ръка.

— Какво е това? — запита с шепот Боб, като видя, че гледам животното с блажен израз на лицето.

— Това — промълвих аз с възторг — е животното, което винаги съм искал да заловя в Камерун. Нарича се Euoticus elegantulus, известно повече като иглоноктест лемур или галаго. Тези животни са изключително редки и ако успеем да пренесем този екземпляр в Англия, той ще бъде първият в Европа.

— Господи! — възкликна Боб, също силно впечатлен.

Показах малкото зверче на Илайъс.

— Познаваш ли това животинче, Илайъс?

— Да, са, познавам го.

— Този вид животни ми трябват много. Ако ми намериш още, ще ти плащам по една лира на парче. Разбра ли?

— Разбрах, са. Но маса знае, че това животинче излиза само нощем. За такива животинчета трябва да се ходи с ловджийски фенер.

— Така е, но ти кажи на всички в Ешоби, че плащам по лира за парче, чуваш ли?

— Да, са, ще им кажа.

— А сега — обърнах се аз към Боб, като завързах внимателно торбата със скъпоценното животинче, — да се връщаме бързо в Мамфе и да поставим галагото в подходяща клетка, за да го разгледаме, както трябва!

Прибрахме нещата си и закрачихме бързо през гората за Мамфе. Спирахме начесто и отваряхме торбата, за да се убедим, че скъпоценният екземпляр има достатъчно въздух и не е загинал от някаква ужасна магия. В Мамфе пристигнахме по обяд, втурнахме се в къщата и извикахме на Джеки и Софи да дойдат да видят нашия трофей. Развързах внимателно торбата. Euoticus подаде глава и ни огледа всички поред с огромните си опулени очи.

— Колко е сладко! — възкликна Джеки.

— Същинско бонбонче — отвърна Софи.

— Да — казах гордо аз — това е…

— Как да го наречем? — попита Джеки.

— Трябва да му измислим хубаво име — отбеляза Софи.

— Това е едно изключително рядко… — продължих аз.

— Какво ще кажете за Бабълв^[8]? — продължи Софи.

— Мисля, че не му подхожда — каза Джеки и го погледна с критичен поглед.

— Това е Euoticus…

— Може би пък Муни^[9]?

— Нито един човек не е успял досега да занесе…

— Не, не и Муни не е подходящо.

— Нито една европейска зоологическа градина не е…

— Не ви ли харесва флавкинс^[10]? — попита Софи.

Изтръпнах от ужас.

— Ако е толкова необходимо да му измислите име, наречете го Бъг-айз^[11] — обадих се аз.

— Наистина — възкликна Джеки, — това име му отива.

— Добре — отвърнах аз. — Доволен съм, че най-сетне успяхме да го кръстим. А сега да му намерим клетка.

— Тук има клетка — каза Джеки. — Не се безпокой за това.

Пуснахме животинчето в една клетка, то приседна на пода и впери в нас изпълнените си с ужас очи.

— Колко е сладко! — повтори Джеки.

— Същинско пухено мече! — изгугука Софи.

От гърдите ми се отрони въздишка. Изглежда, че въпреки най-усърдните ми грижи около тяхното обучение, както моята жена, така и секретарката ми изпадаха в отблъскващо умиление, щом видеха нещо пухкаво.

— Добре — отвърнах аз примирено. Надявам се, че ще нахраните това пухче. А през това време другият пухчо ще отиде да сръбне глътчица джинец.