Джералд Даръл
Зоологическа градина в моя багаж (4)

Упоритият питон

На път за Бафут реших да отседна за десетина дни в градчето Мамфе. Тук завършва водният път по река Крос, а отвъд е разположена огромна, необитаема територия. По време на предишните ми две посещения в Камерун установих, че това място е добър ловен район. Керванът ми на тръгване от Виктория бе внушителен. Джеки и аз се настанихме в първия камион, младият ми помощник Боб — във втория, а моята многострадална секретарка Софи — в третия. Пътуването ни беше истински кошмар от горещина и прах. Гладни и жадни, покрити от глава до пети с тънък слой червена прах, пристигнахме в Мамфе в краткия зеленикав сумрак на третия ден. Казаха ни да се свържем веднага с управителя на „Обединена африканска компания“ (ОАК). Спирачките изскърцаха и камионите спряха пред внушителна, залята от светлина къща.

Къщата се издигаше на най-хубавото място на Мамфе. Тя бе кацнала на върха на коничен хълм, единият склон, на който представляваше част от ждрелото на река Крос. От края на градината, оградена с плет от неизбежните хибискуси^[1], човек можеше да надзърне от около сто и двадесет метра височина право надолу в ждрелото. То бе гъсто обрасло с ниска растителност и по-високи дървета, закрепени несигурно върху високи десетина метра, надиплени гранитни скали, обвити с диви бегонии, мъх и папрат. В основата на скалите проблясваха пясъчните брегове на реката и се забелязваха някакви плочести камъни с чудновати форми, а водата лъкатушеше по своя път подобно на огромна кафява змия. На срещуположния бряг се виждаха малки ниви, зад които се разстилаше разноцветната пелена на гората. Тя се простираше докъдето стигаше погледът и от маранята постепенно в далечината се превръщаше в леко замъглено, трепкащо и разпенено зелено море.

Нямах желание да се възхищавам, на каквито и да е гледки, когато се измъкнах от нажежената кабина на камиона и скочих на земята. В този миг не исках нищо друго на света, освен да пия нещо разхладително, да се изкъпя и да се нахраня, и то точно в тази последователност. Спешно се нуждаех и от дървено сандъче за първото животинче, с което се сдобихме. Това бе извънредно рядко животно — малко на чернонога мангуста^[2]. Купих го от един местен жител в едно селце на двадесет и пет мили от Мамфе, където спряхме за плодове. Радвах се много, че този рядък екземпляр слага началото на сбирката, но хубавото ми настроение започна да се поизпарява, след като цели два часа се мъчих с мангустата в кабината на камиона. На малкото му се искаше да разгледа всичките кътчета и отвори в камиона и като се страхувах да не се заплете в педалите и да си счупи крака, аз го „заточих“ в пазвата си. Първия половин час мангустата обикаляше със силно пръхтене около кръста ми. Следващият половин час тя предприе няколко решителни опита да изрови с изключително острите си нокти дупка в стомаха ми. Когато успях да я „убедя“ да се откаже от тези си намерения, малката мангуста захапа част от корема ми и започна енергично и очаквателно да суче, като ме обливаше с неспирна струя от топла и воняща урина. Това още повече утежняваше и без туй утежненото ми положение. Когато се заизкачвах по стъпалата на къщата на управителя на ОАК, потънал в прах и пот, със закопчана догоре и подгизнала от урина риза, извън която се поклащаше опашката на мангустата, най-меко казано, съм изглеждал „леко ексцентричен“. Поех дълбоко въздух и като се стараех да се държа непринудено, прекрачих прага на ярко осветената всекидневна, където около маса за карти седяха трима души. Те ме погледнаха въпросително.

— Добър вечер — чувствах се ужасно неловко. — Името ми е Даръл.

Мина ми през ума, че след срещата между Стенли и Ливингстън^[3] подобно съобщение не би изумило никого в Африка. Независимо от това един дребничък тъмен човечец се надигна от масата и се устреми към нас. По лицето му се разливаше очарователна усмивка, а върху челото му се спускаше дълга черна коса. Той протегна ръка, стисна моята и като не обърна внимание на неочакваното ми появяване и на странния ми вид, впи съсредоточен поглед в мен.

— Добър вечер — каза той. — Случайно да играете канаста?

— Не — стъписах се аз. — За съжаление не играя.

Той въздъхна, като че се оправдаха най-лошите му предчувствия.

— Жалко… много жалко — изрече, после наклони глава и ме заоглежда по-отблизо.

— Как казахте, че ви е името? — попита той.

— Даръл… Джералд Даръл.

— Виж ти — възкликна той озарен от догадка. — Да не сте онзи налудничав ловец на животни, за когото ме предупредиха от управлението?

— Вероятно съм аз.

— Но, драги момко, аз ви очаквах преди два дни. Къде се губихте?

— Щяхме да пристигнем преди два дни, но камионът ни се повреждаше на всяка крачка.

— Тукашните камиони са ужасно несигурни — заяви той, като че ми доверяваше някаква тайна. — Ще пийнете ли нещо?

— С най-голямо удоволствие — отвърнах аз живо. — Мога ли да доведа и останалите? Чакат ме в камионите.

— Разбира се, доведете всички. Бива ли питане? За всички по чаша.

— Много ви благодаря — отвърнах аз и се запътих към вратата.

Домакинът ме хвана за ръката и ме обърна към себе си.

— Кажете ми, драги приятелю — произнесе хрипливо той, — не искам да ви обиждам, може и да е от джина, но коремът винаги ли ви се друса така?

— Не — отвърнах мрачно аз. — Това не е коремът. В пазвата си имам мангуста.

Той ме погледна за миг с широко отворени очи.

— Напълно убедително обяснение — успя да промълви той най-сетне.

— Да — отвърнах аз, — и това е самата истина.

— След като не е от джина, хич не ме е грижа какво имате в пазвата си — каза съвсем сериозно той. — Доведете останалите и докато поднесат храната, ще пийнем по една — две чашки.

Ето как нахълтахме в дома на Джон Хендерсън и само за два дни го превърнахме вероятно в най-измъчения домакин по цялото западно африканско крайбрежие. За човек, който обича уединението, приемането на четирима души в къщата му е истински благородна постъпка, но когато този човек изпитва отвращение и голямо недоверие, към който и да е представител на животинския свят, поканата на четирима ловци на диви животни представлява героизъм, който не може да се опише. Двадесет и четири часа след нашето пристигане на верандата на къщата на Джон, освен мангустата бяха разквартирувани и една катеричка, едно галаго^[4] и две маймуни.

Щом пристъпеше прага на своята стая, един млад бабун^[5] винаги прегръщаше краката на Джон. Докато привикне с него, аз изпратих съобщения на всички мои стари познати измежду местните ловци, събрах ги и им обясних какви животни търсим този път. Сега ни оставаше само да седим и да чакаме резултати. Все пак на ловците им бе необходимо известно време. Един ден, рано след обяд, на пътя се показа местният ловец Огастин. Той беше облечен в червеносин саронг и както винаги, приличаше на стегнат и делови надзирател от универсален магазин. Придружаваше го най-едрият от грамадните западноафриканци, който бях виждал дотогава, навъсен, висок около два метра гигант, чиято кожа, обратно на златисто бронзовия оттенък на Огастин, беше катранено черна. Той шляпаше до Огастин с огромните си стъпала и най-напред помислих, че е болен от елефантиазис. Те спряха до стълбите на верандата и докато Огастин излъчваше приветливост, неговият придружител ни наблюдаваше проницателно, както готвачът преценява дали даденото му месо ще стигне за предвиденото меню.

— Добро утро, са — каза Огастин и подръпна яркия си саронг, за да го затегне още около стройните си бедра.

— Добро утро, са — подхвана и гигантът с глас, наподобяващ далечен гръмотевичен тътен.

— Добро утро… Носите ли животни? — попитах с надежда в гласа, макар че не изглеждаше да носят никакви животни.

— Не, са — отвърна тъжно Огастин, — не носим животни. Дошъл съм да помоля маса, ако може маса да ни даде някакво въже.

— Въже ли? Защо ви е въже?

— Намерихме голяма боа, са, в гъсталака я намерихме. Но без въже не можем да я хванем, са.

Боб, специалист по влечугите, подскочи от стола.

— Боа? — произнесе развълнувано той. — Какво иска да каже той… боа?

— Тук наричат така питоните — обясних аз.

Пиджин — инглишът, на който говорят местните жители, обърква извънредно много естествениците, особено неправилните названия на редица животни. Така например питонът наричат боа, леопардите тигри и така нататък. В очите на Боб пламна фанатично пламъче. От момента, в който се качихме на парахода в Саутхемтън, бълнуваше само за питони и бях убеден, че няма да миряса, докато не попълни колекцията ни поне с едно от тези влечуги.

— Къде е боата? — попита Боб с глас, който потрепваше от зле прикрито вълнение.

— Ей там, в гората — отвърна Огастин и посочи неопределено с ръка. Районът, който показа, обхващаше приблизително петстотин квадратни мили. Ей там, в една дупка под земята.

— Голяма ли е змията — попитах аз.

— Голяма ли? — възкликна Огастин. — Много голяма, са.

— Ей толкова голяма — обади се гигантът и плесна огромното си бедро.

— Тръгнахме из гората от сутринта, са — започна да обяснява Огастин, — после изведнъж видяхме боата. Втурнахме се, но нямахме късмет. Тази змия е много силна. Пъхна се в една дупка в земята и като нямаме въже, не можем да я уловим.

— Оставихте ли някого да пази дупката, за да не избяга боата в гората? — запитах аз.

— Да, са, двама души оставихме.

Обърнах се към Боб.

— Ето че ти провървя: истински, див питон, затворен в дупка. Да се опитаме да го уловим?

— Господи! Разбира се! Да тръгваме веднага — възкликна Боб.

— Да отидем ли да видим змията, Огастин? — предложих аз.

— Да, са.

— Почакайте малко, ей сега идваме. Трябва да вземем въже и мрежа.

Боб закрачи бързо към камарата багаж за въже и мрежи, а аз напълних две шишета с вода, после повиках нашия прислужник Бен. Той бе клекнал край задната врата и флиртуваше с една съблазнителна девойка.

— Бен, остави тази нещастна млада дама на мира и се приготви! Отиваме в гората да уловим една боа.

— Слушам, са — отвърна Бен и неохотно остави приятелката си. — А къде е тази боа, са?

— Огастин казва, че се е пъхнала в една дупка под земята, затова ми трябваш и ти. Ако дупката е тясна и нито господин Голдинг, нито аз успеем да се проврем, ти ще се вмъкнеш вътре и ще хванеш боата.

— Аз ли, са? — попита Бен.

— Да, ти, при това сам-самичък.

— Добре — съгласи се той с философска усмивка. Аз не се страхувам, са.

— Лъжеш — казах аз. — Сам знаеш, че здравата се страхуваш.

— Честна дума, не се страхувам, са — възрази с достойнство Бен. — Никога ли не съм ви разказвал, как убих див бивол?

— Разказвал си ми, и то не веднъж, а два пъти, но все пак не ти вярвам. А сега иди по-бързо при господин Голдинг и вземи въжетата и мрежите.

За да отидем до мястото, където се намираше нашият питон, трябваше да се спуснем по хълма и да пресечем реката с ферибота — едно голямо, наподобяващо банан кану, построено навярно преди три века и започнало да се разпада от момента, в който са го спуснали за първи път във водата. Изглеждаше, че престарелият лодкар ще получи всеки миг инфаркт. Придружаваше го малко момченце, чието задължение бе да изтребва водата от лодката. Двубоят бе неравен, защото момчето разполагаше за тази цел само с една малка ръждясала консервна кутия, а лодката пропускаше вода като решето. Докато стигнеха до отсрещния бряг, пътниците неизбежно потъваха до кръста във водата. Когато пристигнахме с цялото си снаряжение до своеобразния пристан и проядените от водата стъпала, издълбани в гранитната скала, фериботът се намираше на противоположната страна. Бен, Огастин и огромният африканец (когото нарекохме Гаргантюа) закрещяха с цяло гърло на лодкаря да се връща колкото може по-скоро, а двамата с Боб приседнахме на сянка и се загледахме в обичайните за тези места тълпи от местни хора, които се къпеха и перяха в кафявите води на реката под нас.

Рояци момченца скачаха с крясъци от скалите и се пльосваха във водата, а после изплуваха бързо на повърхността. Дланите и ходилата им проблясваха седефенорозови и се открояваха на лъскавите им, шоколаденочерни тела. Като по-свенливи, девойките се къпеха със саронги. На излизане от водата дрехите им прилепваха така плътно по телата, че нямаше нужда човек да напряга въображението си. Един пет — шестгодишен малчуган заслиза внимателно надолу по скалата с изплезен от напрежение език, понесъл върху главата си огромна делва за вода. Когато достигна до водата, той не се спря да свали съда или пък да махне саронга си, а пристъпи право напред и бавно и решително нагази в реката, докато изчезна напълно в нея. На повърхността на водата остана да се поклаща мистериозно само делвата. Не мина много време и тя изчезна от погледа. След миг делвата отново се показа, този път устремна към брега, а не след дълго изскочи и главата на момченцето. То издиша силно въздуха от гърдите си и се насочи решително към брега, като крепеше препълнената с вода делва върху главата си. Когато се изкачи на брега, постави внимателно делвата на една площадка на скалата и отново се пъхна във водата, без да сваля саронга си. От някаква тайна гънка на скромното си облекло момчето извади парченце сапун и започна да го натрива по тялото и саронга си. След малко, когато насапуниса цялото си тяло и заприлича на оживял розов снежен човек, то се гмурна под водата, изми сапуна от себе си, излезе на брега, постави отново делвата върху главата си, заизкачва се бавно нагоре по скалата и изчезна от погледа. Това беше чудесен пример как африканците прилагат темата „време и движение“.

Междувременно „фериботът“ пристигна и Бен и Огастин започнаха да преговарят разгорещено с престарелия лодкар. Вместо направо на отсрещния бряг те искаха лодкарят да ни превози на около половин миля нагоре по течението до голяма, вдадена в реката плитчина. Това щеше да ни спести цяла миля по брега до пътеката, която водеше към гората. Старецът, кой знае защо, се заинати.

— Какво става, Бен? — заинтересувах се аз.

— Този глупав старец, са — отвърна раздразнено Бен, — не иска да ни превози нагоре по реката.

— Защо не си съгласен, приятелю? — обърнах се аз към стареца. — Ако ни превозиш до това място, не само ще ти платя повече, но ще те почерпя.

— Маса — отвърна твърдо той, — тази лодка е моя и ако я загубя, няма да мога да печеля повече пари… Няма да имам храна за моя стомах… Ни едно пени няма да получа.

— Как ще загубиш лодката си? — учудих се аз, понеже познавах добре тази част на реката. По нея нямаше нито бързеи, нито опасни течения.

— Ипопо, маса — обясни старецът.

Повдигнах учудено вежди. Какви ми ги бръщолеви този лодкар? Дали пък „ипопо“ не беше някаква страшна местна джуджу, за която не бях чувал дотогава?

— Къде живее този ипопо? — заинтересувах се любезно аз.

— Ва! Маса никога ли не го е виждал? — попита учуден на свой ред старецът. — Ами там, във водата, близо до къщата на районния началник… такъв един огромен, като автомобил, и реве. Страшно е силен.

— За какво говори? — попита озадачено Боб.

Изведнъж ми просветна.

— Той говори за стадото хипопотами близо до къщата на районния началник — обясних му аз, — но това ново съкращение на думата малко ме обърка.

— Да не би да мисли, че са опасни?

— Очевидно, макар и да не разбирам защо. Когато бях тук последния път, те се държаха извънредно кротко.

— Надявам се, че и сега са кротки — каза Боб.

Отново се обърнах към стареца.

— Слушай, приятелю, ако ни откараш нагоре по реката, ще ти платя шест шилинга и ще те почерпя с цигари. Съгласен ли си? Ако пък това ипопо повреди лодката ти, ще ти дам пари за нова, разбра ли?

— Разбрах, са.

— Съгласен ли си?

— Съгласен съм, са — отвърна старецът, у когото алчността взе връх над благоразумието.

Ние се насочихме бавно срещу течението, приклекнали на дъното на кануто, залято вече от нахлулата вода.

— Не вярвам да са опасни — забеляза небрежно Боб и потопи безгрижно ръка във водата.

— Последния път, когато бях тук, приближавах с кану на десетина метра от тях и ги снимах — казах аз.

— Сега тези ипопо са станали много лоши, са, — забеляза съвсем не на място Бен. — Преди два месеца убиха трима души и разбиха две лодки.

— Твърде успокоително! — забеляза Боб.

На много места пред нас в мътната вода стърчаха камъни. Друг път не бихме ги объркали, но сега всеки камък приличаше досущ на глава на хипопотам, коварен и злобен хипопотам, който се спотайва в тъмните води и чака да се приближим. Бен, който вероятно си припомни двубоя с дивия бивол, започна да си свирука, но опитът му излезе несполучлив и аз забелязах как оглежда тревожно реката. В края на краищата, навикнал веднъж да напада лодки с хора, хипопотамът се пристрастява към това като тигър — людоед и всячески се старае да прави пакости. Това за него става нещо като спорт. Аз не изпитвах никакво желание да попадна в прегръдките на някой половинтонен кръвожаден хипопотам в дълбоката около шест метра мътна река.

Забелязах, че старецът придържа лодката близо до брега и маневрира с нея така, че по възможност да се намираме все на плитко. Скалите се спускаха стръмно към водата, но изобилстваха с площадки, на които можехме да се измъкнем, ако се наложи. Те бяха надиплени на пластове и наподобяваха безразборно струпани стари списания, вкаменели и обрасли със зеленина. Растящите по скалите дървета простираха клони далеч над водата и ние се движехме на тласъци в същински тунел, изпъстрен от причудливи сенки, подплашвахме някое земеродно рибарче^[6], което се стрелваше мълниеносно пред носа на лодката подобно на яркосиня падаща звезда, или пък някоя африканска калугерица^[7], която припляскваше с крила нагоре по течението, кикотейки се като малоумна, браздеше водата с крака и поклащаше смешно дългите си жълти обици от двете страни на човката.

Постепенно обиколихме носа и на около триста метра пред нас на срещуположния бряг зърнахме бяла, като че накъдрена пясъчна плитчина. Старецът въздъхна с облекчение и загреба енергично с веслата.

— Почти пристигнахме — обадих се весело аз, — и нито един хипопотам наоколо.

Едва изрекох тези думи, и камъкът, който се намираше на около пет метра от лодката, най-неочаквано се надигна от водата и две опулени и удивени очи се впиха в нас; хипопотамът изхвърли две тънки струйки вода като малък кит.

За щастие нашата неустрашима група не се поддаде на изкушението да скочи вкупом от кануто и да заплува към брега. Старецът пое шумно въздух, потопи веслото дълбоко във водата и лодката спря рязко сред разбълбуканата вода. Ние и хипопотамът се пулехме един на друг. Той явно бе по-учуден от нас. Розовосивкавата му бузеста муцуна се полюшваше върху водната повърхност като отделена от тялото глава при факирски сеанс. Огромните очи ни изучаваха с детско любопитство, а ушите му помръдваха напред-назад, сякаш ни поздравяваха. Хипопотамът изпуфтя тежко и приближи, като не преставаше да ни наблюдава, невинно ококорен. Изведнъж Огастин нададе такъв пронизителен крясък, че всички подскочихме и едва не преобърнахме кануто. Докато шъткахме ядосано, хипопотамът продължаваше невъзмутимо да ни разглежда.

— Не се бойте — извика силно Огастин, — женски е.

Той издърпа веслото от ръцете на стареца, който го пусна неохотно, и започна да удря с широката му страна по водата. Вдигнаха се цели фонтани пръски. Хипопотамът разтвори широко уста. Разкри се същинска паст с такива широки зъби, че който не ги е виждал, не може да си ги представи. После изведнъж, без ни най-малко физическо усилие, огромната глава се скри под водата. След кратка пауза, по време на която ни се струваше, че чудовището пори водата някъде под нас, главата отново се показа на повърхността, но този път за наше облекчение наоколо двадесетина метра нагоре по течението. Хипопотамът изхвърли още две струйки вода, махна любезно с уши и отново се скри, за да се появи след секунда на още по-голямо разстояние. Старецът измърмори нещо и взе обратно веслото си от Огастин.

— Защо постъпи толкова безразсъдно, Огастин? — попитах аз, като се стараех да говоря рязко и строго.

— Са, този ипопо не беше мъжки… женски беше обясни Огастин, засегнат от проявеното към него недоверие.

— Откъде знаеш? — попитах го аз.

— Маса, познавам всички тукашни ипопо — започна да обяснява той. — Този беше женски. Ако беше мъжки, веднага щеше да ни направи на трески. Главата на женския не е така здрава, както на съпруга й.

— Да живее нежният пол! — казах аз на Боб.

В това време, отърсен от вцепенението си, старецът тласна лодката като стрела напряко на реката и тя се вряза така силно в пясъчния бряг, че във въздуха се разхвърчаха дребни камъчета. Разтоварихме екипировката, казахме на стареца да ни почака и се упътихме към убежището на питона.

Пътеката от началото водеше към обработвана някога земя, върху която лежаха отсечени огромни гниещи дървета. Личеше, че между тези великани е била отглеждана и събирана реколта от маниока, след което земята е оставена за угар, така че подлесът — остри бодливи храсталаци, поветици и други увивни растения — покриваха сега цялото пространство. Из тези изоставени ферми винаги се срещат в изобилие разнообразни животни. Докато си пробивахме път през вплелите се един в друг храсталаци, навсякъде около нас се виждаха птици. Във въздуха трепкаха красиви малки мухоловки и изглеждаха сивосинкави на фона на зеленината. Из тъмните ъгълчета на обраслите с поветица стволове на дърветата подскачаха весело някакви птички и търсеха скакалци. Те наподобяваха поразително нашите английски червеношийки; пъстра врана се вдигна от земята пред нас, изпляска тежко с криле и издаде остър, предупредителен крясък в гъсталак от бодливи храсти, покрити с розови цветчета, сред които жужаха големи сини пчели; един дрозд ни посрещна с водопад от омайващи песни. Пътеката лъкатушеше известно време през влажните, нагорещени и високи до кръста храсталаци, след което растителността изведнъж изчезна и ние се озовахме на златиста поляна, над която трептеше нажеженият въздух.

Въпреки привлекателния им вид, по тези поляни се ходеше много трудно. Жилавата и остра трева растеше на туфи, които като че нарочно бяха поставени на пътя на непредпазливия пешеходец. Тук-там над тревата се подаваха сиви плочести скали. По изложената им на слънчевите лъчи повърхност блещукаха милиони дребни люспици слюда и заслепяваха очите. Слънцето печеше силно на вратовете ни, лъчите му се отразяваха от бляскавата повърхност на камъка и ни блъсваха в лицата като топлина от фурна. Цели в пот, ние прекосихме с тежки стъпки обляното от слънцето пространство.

— Надявам се, че това проклето влечуго е имало малко ум в главата и се е пъхнало в някоя дупка на сянка — казах аз на Боб. — На тези камъни човек може да си изпържи яйца.

Огастин, който вървеше нетърпеливо напред с ясночервения саронг, потъмнял от попитата пот, се обърна и се усмихна. Цялото му лице беше оросено от капки пот.

— Горещо ли е, маса? — попита обезпокоен той.

— Ужасно горещо! — отвърнах аз. — Много ли остава до мястото?

— Не, са — отвърна той и посочи напред с ръка. — Ей там е. Маса не видя ли човека, който съм оставил да пази?

Проследих насочения му пръст и далеч напред забелязах струпани камъни от древно вулканично изригване, наподобяващи събрана небрежно завивка на легло. Те образуваха миниатюрна канара, която пресичаше в диагонал поляната. Отгоре й можах да видя фигурите на двама други ловци, клекнали търпеливо на слънцето. Когато ни забелязаха, те скочиха на крака и размахаха за поздрав страшните си наглед копия.

— В дупката ли е? — извика разтревожен Огастин с пронизителен глас.

— Там е, там е — отвърнаха ловците.

Когато стигнахме до подножието на малката канара, веднага разбрах защо питонът беше решил да заеме отбранителна позиция именно тук. Повърхността на скалата бе насечена от множество малки пещерички, полирани от вятъра и водата, свързани помежду си и леко наклонени навън и надолу, така, че обитателите им не се страхуваха от наводнение през дъждовния сезон. Входът на всяка пещеричка беше широк около два метра и половина и около метър висок — напълно достатъчно пространство за придвижване на една змия. Съобразителните ловци бяха запалили цялата трева наоколо с надежда димът да прогони влечугото. Това не бе повлияло ни най-малко на змията, затова пък ние трябваше да работим затънали до глезени в гъстата черна пепел.

Легнахме с Боб по корем и рамо до рамо пропълзяхме през входа на пещерата да открием питона и да съставим план за действие. На метър — метър и двадесет от входа пещерата се стесняваше и по-нататък можеше да се придвижи, плътно притиснат на пода, само един човек. След яркото слънце навън тук ни се струваше дваж по-тъмно и не можехме да различим нищо около себе си. Само силното и сърдито съскане, което се разнасяше при всяко наше движение, показваше, че вътре има змия. Извикахме силно за фенерче и след като ни го подадоха, насочихме лъча му в тесния проход.

На около два метра и половина от нас проходът свършваше с кръгла вдлъбнатина в скалата, а вътре, свит на кълбо, лежеше питонът, блеснал на електрическата светлина като току-що лакиран. Доколкото успяхме да преценим, беше дълъг около четири метра и половина, а тялото му — толкова дебело, че оправдахме Гаргантюа, който го бе сравнил с огромното си бедро. Питонът явно беше крайно раздразнен. Колкото по-дълго го осветявахме, толкова по-продължително и по-пронизително съскаше, докато накрая съскането му премина в зловещ писък. Изпълзяхме отново на слънчевата светлина и се изправихме на крака. От плътно полепналата по изпотените ни тела черна пепел и двамата наподобявахме по цвят нашите ловци.

— Трябва да му наденем примка на врата, после да дърпаме с всички сили и да го измъкнем навън каза Боб.

— Правилно, ама работата е как да му наденем примката. Никак не ми се иска да се заклещя в тази теснотия, ако реши да ни нападне. Вътре не можеш да се мръднеш, а и никой няма да успее да ти помогне, ако се оплетеш с него.

— Така си е — съгласи се Боб.

— Остава ни само една възможност — продължих аз. — Огастин, иди бързо да ми отсечеш едно чаталесто клонче, ама дълго да е. Разбра ли?

— Разбрах, са — отвърна Огастин, измъкна своя широк мачете и се запъти с бързи крачки към края на гората, около триста метра от нас.

— Помни — предупредих Боб, — успеем ли да го измъкнем навън, не разчитай на ловците. В Камерун всеки е убеден, че питонът е отровен! Смята се, че не само ухапването му е смъртоносно, но че са отровни и шпорите от долната страна на опашката му. Така че успеем ли да го измъкнем, няма смисъл да го хващаме за главата и да чакаме те да се вкопчат в опашката. Ти ще го хванеш от единия край, а аз — от другия, та дано се престрашат тогава ловците да го хванат по средата.

— Хубава работа! — отвърна Боб и цъкна замислено с език.

Огастин се завърна след малко с дълга, права и чаталеста на единия край пръчка. На този именно край направих примка от тънко въже, което според фирмата — производител издържа тежест 150 килограма, после размотах около петнадесет метра, а останалата му част подадох на Огастин.

— Сега влизам вътре и ще се опитам да надяна въжето на врата му. Ако успея, ще извикам и тогава всички ловци ще дърпате едновременно. Разбра ли?

— Разбрах, са.

— Само че — казах аз и легнах внимателно в пепелта, — ако се наложи, за бога, не ги карай да дърпат много силно… Не ми се иска тази гадина да се изтърси отгоре ми.

Стиснал пръчката и въжето в едната ръка, а фенерчето със зъби, аз запълзях бавно навътре в пещерата. Питонът продължаваше все така яростно да съска. Предстоеше ми твърде трудната задача да се опитам да се пресегна напред с пръчката и да надяна поклащащата се примка на главата на змията. Оказа се, че това е невъзможно, ако стискам фенерчето в уста, защото при най-малкото движение лъчът подскачаше на всички страни, но не и там, където беше необходимо. Закрепих фенерчето на пода, насочих лъча към змията, след което започнах с безкрайно внимание да придвижвам пръчката към влечугото. Питонът се беше свил на кълбо, в средата на което се намираше главата му, така че когато приближих пръчката, трябваше да принудя змията да вдигне главата си.

Имаше само един начин да я накарам да стори това — да я бодвам силно с пръчката.

След първото бодване блестящите намотки на тялото като че набъбнаха от раздразнение и в пещерата се разнесе такова рязко и наситено със злост съскане, че едва не изтървах пръчката. Стиснах я по-здраво с потната си ръка, боднах питона още веднъж и отново се разнесе зловещо съскане. Пет пъти го боднах, преди да успея. Главата на питона се надигна рязко над тялото му и широко разтворената уста с розови отблясъци на светлината на фенерчето се стрелна към върха на пръчката. Движението бе толкова неочаквано, че пропуснах да надяна примката. Змията замахва три пъти с главата си и аз всеки път напразно се опитвах да я впримча. Главната пречка беше в това, че не можах да допълзя достатъчно близо. Протягах, доколкото ми бе възможно, ръка, но пръчката беше тежка и движенията ми несръчни. Накрая, облян в пот, с изтръпнали от болка ръце, аз изпълзях отново на бял свят.

— Нищо не става — казах на Боб. — Държи главата си сред намотките на тялото и я подава само когато напада… просто не се удава възможност да я впримча.

— Дай да опитам аз — предложи нетърпеливо Боб. Той грабна пръчката и пропълзя в пещерата. Дълго време виждахме само широките му ходила, които драскаха и ровеха земята при входа на пещерата, търсейки опора. Най-после се измъкна обратно, бълвайки проклятия.

— Нищо не става — каза той. — Така няма да го хванем никога.

— Ако ни отсекат една извита тояга, нещо като овчарска гега, смяташ ли, че ще можеш да хванеш змията за една от навивките и да я измъкнеш навън? — попитах го аз.

— Мисля, че ще мога — отвърна Боб, — най-малкото мога да я накарам да развие тялото си и да се опитам да й надяна примката на главата.

И така Огастин отново беше изпратен в гората с най — точни инструкции за тоягата, от която имахме нужда. Той скоро се завърна с една шестметрова върлина, на единия край на която имаше клонче, подобно на рибарска кукичка.

— Ако можеш да се пъхнеш заедно с мен и да ми светиш през рамо с фенерчето, ще ми бъде по-лесно — каза Боб. — Поставя ли го на земята, непрестанно го бутам.

Пропълзяхме заедно в пещерата и спряхме заклинени рамо до рамо. Осветявах дълбочината на прохода, а Боб придвижваше бавно своята гигантска гега към змията. Внимателно, за да не изплаши без нужда питона, той захвана най-горната намотка на навитото му тяло, намести се по-удобно и после дръпна с всички сили.

Змията реагира мигновено и ни обърка. За наша най-голяма изненада цялото кълбо след секунда съпротивление се плъзна надолу по пещерата към нас. Въодушевен от успеха. Боб изпълзя назад (при това ние се заклинихме още по-здраво един към друг) и отново дръпна. Змията се приближи още повече и започна да се развива. Ново дръпване, в отговор на което от кълбото се подаде главата и се стрелна към нас. Натикани като сардини в малка консервна кутия, ние не можехме да сторим нищо друго, освен да се дръпнем, затова се плъзнахме назад по корем с възможната най-голяма бързина. Най-после за наше облекчение проходът малко се разшири и ни даде възможност да действаме. Боб хвана отново гегата и се присегна с мрачна решителност. Приличаше ми на кос, който се мъчи да измъкне някакъв червей — гигант от земята. Зърнахме отново питона. Той съскаше раздразнено, навитото му на кълбо тяло потръпваше от силното напрежение на мускулите, с което се мъчеше да се освободи от вкопчилата се в тялото му дървена кука. Още едно сполучливо подръпване и Боб щеше да измъкне змията до входа на пещерата. Пропълзях бързо навън.

— Дайте онова въже — ревнах на ловците. — По-бързо… по-бързо… въжето!

Те скочиха на крака и в същата минута Боб се показа на входа на пещерата, изправи се и отстъпи назад, готов за последното дръпване, с което щеше да измъкне змията на открито, и ние щяхме да се хвърлим отгоре й. Но като се отдръпваше назад, камъкът под крака му се разклати, той се просна по гръб и гегата изхвръкна от ръцете му. Змията с мощно усилие се освободи от куката и като капка вода в попивателна изчезна в една цепнатина на скалата, през която на пръв поглед изглеждаше, че не би могла да се промуши и мишка. Последният метър от тялото на змията потъваше в недрата на земята, когато с Боб се хвърлихме върху него и се вкопчихме като удавник за сламка. Чувствахме пулсирането на мощните мускули на потъналия вече дълбоко в пещерата питон, мъчещ се да освободи опашката си от нашата прегръдка. Бавно, сантиметър по сантиметър, гладките люспи се изплъзваха изпод изпотените ни пръсти и след миг змията изчезна от погледа ни. Някъде дълбоко от цепнатината се разнесе съскане.

Оваляни в пепел и прах, с изподраскани ръце и крака, с потъмнели от пот дрехи ние с Боб дишахме с отворени уста и се гледахме, без да можем да кажем и думица.

— Ех, избяга, маса — отбеляза Огастин, който явно притежаваше дарбата да подчертава очевидни неща.

— Тази змия беше много силна — заключи унил и Гаргантюа.

— Няма човек, който да може да удържи тази змия — каза Огастин с желание да ни утеши.

— Много, много силна беше — произнесе отново напевно Гаргантюа — много по-силна от човек.

Мълчаливо раздадох цигари на всички и запушихме, клекнали в пепелта.

— Добре де — философски произнесох най-сетне аз, — в края на краищата направихме всичко, което можахме. Да се надяваме, че следващия път ще ни провърви повече.

Боб обаче не можеше да се успокои. Питонът, за който така много мечтаеше, беше почти в ръцете му и изведнъж го изгуби. С това не можеше да се примири. Той закрачи наоколо, мърморейки си нещо ядосано, а ние скатахме мрежите и въжетата. Когато тръгнахме обратно, той ни последва унило.

Слънцето висеше ниско над хоризонта. Когато прекосихме поляната и вървяхме през изоставената ферма, над земята падна зелен полумрак. Навсякъде из влажните храсталаци заблестяха като сапфири огромни женски светулки и в топлия въздух наподобяваха розови перли на фона на потъналата в мрак растителност. Въздухът се изпълни с вечерни аромати, изпарения, с мирис на влажна пръст, със сладкия дъх на цветове, мокри от роса. Разнесе се древният и треперлив крясък на кукумявка. Отнякъде отвърна друга.

В мрака реката наподобяваше бронзова ивица. Пясъкът скърцаше едва доловимо под краката ни, когато запристъпяхме по бялналия се бряг. Старецът и момчето спяха свити на носа на кануто. Събудиха се и мълчаливо ни подкараха надолу по реката. Високо над нас, на върха на хълма, блещукаха светлините на къщата и едва-едва като фон на свистенето и клокоченето на водата при потапяне на греблата до ушите ни достигнаха звуци на грамофон. Рояк малки бели нощни пеперудки обвиха кануто, когато се насочихме към брега. Крехка и тънка, луната се провираше през филиграна на гората зад нас. Кукумявките изкряскаха отново — тъжен, изпълнен с копнеж крясък сред мрака на дърветата.