Джералд Даръл
Зоологическа градина в моя багаж (16)

Зоологическа градина в нашия багаж

Настана време да се подготвяме за напускане на Бафут и за преминаването на повече от триста мили, които ни отделяха от морския бряг. Предстоеше ни много работа, преди да се отправим на път. По редица причини това е най-мъчителната и най-опасната част от една експедиция за събиране на живи животни. Само натоварването на животните в камиони и преодоляването на тези триста мили по пътища, наподобяващи много повече танков полигон, отколкото каквото и да е друго, е само по себе си голямо начинание. А необходимо е да се извършат и редица още други важни неща. На пристанището трябва да ви чакат хранителни припаси за пътуването. Тук отново не бива да се допуска никаква грешка, защото не може да се оставят двеста и петдесет животни на кораба за три седмици, ако не им е осигурена достатъчно храна. Всичките клетки трябва да се прегледат много внимателно и нанесените в продължение на шестмесечното им използване повреди да се отстранят, защото не бива да се поемат излишни рискове, ако някое животно избяга на кораба. Мрежите на клетките трябва да се притегнат, да се поставят нови заключалки на вратите, нови подове на повредените клетки и да се помисли за още хиляди други дребни неща.

Като се има предвид всичко това, не е за учудване, че подготовката за напускане на главния лагер трябва да започне понякога месеци преди определената за тръгване дата. И като че точно тогава всичко се обръща нагоре с краката. Ужасено от предстоящата загуба на такъв чудесен източник на доходи, местното население удвоява своите усилия, за да извлече максимална полза преди вашето заминаване. На практика това означава, че не само подновявате вашите стари клетки, но започвате да строите нови, и то колкото може по-скоро, за да се справите с внезапния наплив на животни. Местният телеграфист по това време получава помрачение на разума. Важните телеграми, които изпращате и получавате, остават неразбираеми както за вас, така и за получателя. Когато очаквате с нетърпение новини за провизиите, предназначени за пътуването, не би ви подействало успокоително на нервите, ако получите следната телеграма:

„Телеграмата получена засъне немодаос римогозебани може ли давзе полу-бели?“

След много усилия и допълнителни разходи успявате да преведете текста:

„Телеграмата получена за съжаление не можем да осигурим много зелени банани може ли да вземем полузрели?“

Излишно е да споменавам, но и животните много скоро започват да долавят, че става нещо, и се опитват по свой начин да успокояват нервната ви система: положението на болните се влошава още повече. Те започват да ви хвърлят такива жални и угасващи погледи, че у вас не остава никакво съмнение — няма да издържат пътуването до морския бряг. Най-редките и незаменими експонати правят опити за бягство и ако това им се удаде, започват да се навъртат наоколо и да ви дразнят, а вие губите ценно време, за да ги заловите наново; животните, отказали да живеят повече, ако не им поднасяте специална храна от рода на авокадо и батати, изведнъж решават да не се докосват повече до тази храна, и трябва да пращате срочни телеграми, за да се откажете от големите количества разни деликатеси, които току-що сте поръчали за пътуването. Изобщо този период от експедицията е същински ад.

Обезпокоени и изнервени, ние, разбира се, допускахме разни глупости, които объркваха още повече нещата. Пример за това е случаят с шпорестите жаби. Всеки може да бъде оправдан, ако реши на пръв поглед, че това са обикновени водни жаби. Те са дребни, имат заоблени глави подобно на водните жаби и гладка, хлъзгава кожа, която съвсем не е типична за краставите жаби, към които принадлежат систематично и нашите шпорести питомци. Освен това водят почти напълно воден живот, който също така ги отличава от краставите жаби. Според мен те са до известна степен глуповати създания, които прекарват деветдесет процента от своето време отпуснати във водата и понякога изскачат бързо на повърхността, за да глътнат малко въздух. Поради някаква причина, която и досега не съм си обяснил, Боб се гордееше безкрайно с тези отвратителни жабоци. От този вид жаби имахме двеста и петдесет екземпляра и ги държахме на верандата в огромна пластмасова вана. Изчезнеше ли някъде Боб, човек положително можеше да го открие клекнал с гордо лице над огромния и кипнал от жаби казан. Но дойде денят на голямата трагедия.

Току-що бе настъпил дъждовният сезон и ярката слънчева светлина всеки ден се редуваше с поройни дъждове, които траеха само около час, но в този час се изливаше невероятно количество вода. В утрото, за което става дума, Боб си тананикаше тихичко, наведен над своите шпорести жаби, когато започна да вали и той реши, че жабите ще бъдат доволни, ако остави техния съд под дъжда. Той понесе внимателно съда по верандата и го постави на най-горното стъпало. Идеята му бе блестяща, защото в съда попадаха не само дъждовните капки, но и стичащата се от покрива вода. После той се залисал с нещо друго и съвсем забравил за жабите. Дъждът продължаваше да вали, като че да потвърди славата на Камерун като едно от най-влажните места на света, и постепенно напълнил догоре легена. Нивото на водата в съда се повишило, а с нея се издигнали нагоре и жабите и започнали да надничат над неговия ръб. След още десетина минути жабите щели да бъдат изхвърлени навън от преливащата вана.

Жалният вик на Боб привлече вниманието ми към поразителна гледка. От гласа му струеше такава болка пред случилата се беда, че се втурнахме към него от всички страни. Съдът продължаваше да стои на най-горното стъпало, но в него сега нямаше нито една жаба. Преливащата от него вода влечеше надолу по стълбите скъпоценните амфибии на Боб. Стъпалата бяха почернели от жаби, които се хлъзгаха, мятаха се и се търкаляха една през друга във водата. С див поглед Боб подскачаше насам-натам сред тази Ниагара от амфибии и събираше бързо жабите. Да хванеш шпореста жаба в ръце е направо подвиг, също като да се опиташ да уловиш живак. Освен че телата им са невероятно хлъзгави, за ръста си жабите са извънредно силни, ритат и се въртят с учудваща енергия. Като капак на всичко това задните им мускулести крака са въоръжени с малки и остри шпори, които нанасят болезнени драскотини. Боб ту охкаше, ту ругаеше от болка, изобщо нямаше спокойствието на колекционера, така необходимо при ловене на шпорести жаби, затова всеки път, когато загребваше с шепи от тези създания и се устремяваше с бързи стъпки нагоре, за да ги постави обратно в съда, те се изхлузваха между пръстите му, падаха обратно на стълбите и водата ги помиташе моментално отново надолу. Наложи се и петимата да употребим три четвърти час, преди да успеем да заловим и върнем обратно в съда всичките жаби. И точно когато свършихме цялата работа и се намокрихме до кости, дъждът спря.

— Ако трябваше да пуснеш на свобода двеста и петдесет екземпляра, поне да бе избрал хубав ден и такива животни, които се хващат лесно — казах с укор аз.

— Не мога да си обясня как допуснах подобна глупост — отвърна Боб и надникна мрачно в съда, в който обезсилените след палавата игра жаби висяха неподвижно във водата и, както обикновено, ни наблюдаваха с глупаво ококорените си очи. — Надявам се, че не им се е случило нищо лошо.

— А, така ли? А за нас не те е грижа. Ние можахме да тичаме като луди под дъжда с риск да хванем пневмония само и само тези противни малки гадини да са добре. Няма ли да им премериш температурата?

— Знаеш ли — каза Боб и се намръщи, като не обърна никакво внимание на саркастичната ми забележка, — струва ми се, че са се изгубили доста жаби… тези ми изглеждат много по-малко.

— Във всеки случай не разчитай, че ще ти помагам сега пък и да ги броиш. И без това съм така изподраскан от тези шпорести жаби, че ми стига за цял живот. Защо не отидеш да се преоблечеш и не ги оставиш на мира? Започнеш ли да ги броиш, току-виж, отново си ги обърнал навън.

— Вярно — отвърна Боб с въздишка. — Струва ми се, че си абсолютно прав.

Половин час по-късно освободих Чолмондли Сейнт Джон от клетката да си направи сутрешната разходка и сглупих, че го изпуснах за десетина минути от погледа си. Изведнъж до слуха ми долетя крясъкът на Боб, крясък на човек, дошъл до пълно отчаяние. Мигновено се огледах наоколо. От Чолмондли Сейнт Джон нямаше и следа и аз моментално разбрах, че именно шимпанзето е причина за неговия предсмъртен вопъл. Изтичах по верандата и видях Боб, който кършеше отчаяно ръце. На най-горното стъпало седеше Чолмондли и гледаше така невинно, че човек неволно започваше да търси ореол над главата му. По средата на стълбите се виждаше обърнатият с дъното нагоре пластмасов съд, а стъпалата под него и част от двора кипяха от подскачащи и бягащи жаби.

След едночасово хлъзгане и препъване из червеникавата кал на двора и последната жаба бе заловена и върната обратно в съда. После, като дишаше тежко, Боб вдигна съда и двамата се заизкачвахме мълчаливо по стълбите. Когато стигнахме до последното стъпало. Боб се подхлъзна с накаляните си обуща, съдът се търкулна долу и шпорестите жаби за трети път се пръснаха радостно из широкия свят.

Чолмондли Сейнт Джон стана причина и за друго бягство, макар и този случай да не бе толкова интересен и да не ни създаде толкова грижи, както случаят с шпорестите жаби. В нашата колекция имахме около четиринадесет най-обикновени местни съселчета, които напомнят много европейския съсел, с изключение на това, че са малко по-светло пепелявосиви и имат по-пухкави опашки. Съседската колония живееше дружно в една клетка и вечерно време ни забавляваше с акробатичните си номера, особено едно съселче, което различавахме по бялото като клеймо петно на хълбока. Много по-добър атлет от останалите, то предизвикваше най-голямо възхищение със смелите си скокове и салта. Поради качествата му на цирков артист, ние го кръстихме Бертрам.

Една сутрин пуснах, както обикновено, Чолмондли Сейнт Джон на обичайната му разходка и той се държеше превъзходно до един момент, в който смятах, че го наблюдава Джеки, а Джеки смятала, че това върша аз. Чолмондли никога не пропускаше такива възможности. Когато открихме грешката си и тръгнахме да го търсим, установихме, че е твърде късно. Този път Чолмондли се бе забавлявал, като отворил вратите на отделенията, в които спяха съселчетата, после преобърнал цялата клетка и нещастните гризачи изпадали на пода така, както дълбоко и сладко си спели. Когато пристигнахме на местопрестъплението, те бягаха на всички страни и търсеха укритие, а Чолмондли кряскаше весело „у-у-у“, скачаше около тях и се опитваше да ги стъпче. След като уловихме и наказахме шимпанзето, наоколо не се виждаше нито едно съселче. Всички се бяха напъхали зад наредените клетки, за да продължат прекъснатия си сън. Наложи се да преместим цялата сбирка от животни, клетка по клетка, за да ги заловим отново. Първи изскочи иззад една клетка за маймуни Бертрам. Той побягна по верандата, преследван по петите от Боб, който се хвърли към устременото напред животинче. Едва успях да го предупредя, като изкрещях:

— Опашката… не го хващай за опашката!

За съжаление бе твърде късно. Като видя, че Бертрам пъха вече тлъстото си тяло зад друг ред клетки, Боб го сграбчи за опашката, най-удобната за хващане част от тялото му. Всички дребни гризачи, особено този вид съселчета имат много нежна кожа на опашката си. Хванете ли го за нея и животинчето се дръпне, кожата моментално се къса и се обелва от костта, все едно, че сваляте ръкавица от ръката си. Това явление е много обичайно сред дребните гризачи и аз съм склонен да мисля, че е особен вид отбранителен механизъм, подобен на самооткъсването на опашката на гущера, когато бъде хваната от някой неприятел. Боб знаеше това не по-зле от мен, но възбуден от преследването бе забравил напълно за него. И така Бертрам се скри благополучно зад клетката, а в ръката на Боб остана да се поклаща една пухкава опашка. В края на краищата успяхме да измъкнем Бертрам и да го разгледаме. Той седна решително на дланите ми, леко задъхан. Голата му розова опашчица отблъскващо наподобяваше приготвена за казана волска опашка. Такива случаи не оказват абсолютно никакво неблагоприятно влияние върху животното. Не може изобщо да става сравнение с човека. Разбирате какво би се случило на човек, ако изведнъж одерат кожата на единия му крак до самата кост. От опит знаех, че останала без кожа, опашката постепенно щеше да съхне и да се пречупи като сухо клонче, без това да навреди ни най-малко на животното. За Бертрам загубата щеше да бъде малко по-сериозна, защото използваше опашката си за балансиране при своите акробатически номера. Той обаче бе толкова подвижен, че тя едва ли щеше да му липсва много. От наша гледна точка Бертрам изгуби вече своята стойност, защото се превърна в повреден експонат. Оставаше само едно — да ампутираме опашката му и да го пуснем на свобода. След като направих операцията, ние го пуснахме с голямо огорчение сред гъстите клони на бугенвилията, която растеше край перилата на верандата. Надявахме се, че ще се засели наблизо и когато навикне да ходи без опашка, може би ще започне да забавлява и други пътешественици със своите акробатически номера.

Той приседна на едно клонче на храста, стисна го силно с малките си розови, лапички и се заоглежда наоколо през щръкналите и потрепващи мустаци. После скочи пъргаво на перилата на верандата, явно чувството му за равновесие не бе ни най-малко пострадало, оттам на пода, след което притича бързо към наредените край стената клетки. Помислих, че може би се е пообъркал малко, затова го хванах и го върнах на храста. Едва го пуснах и той отново повтори същото нещо. Пет пъти го поставях на храста и пет пъти той скачаше на верандата и се отправяше към клетките. В края на краищата, уморен от глупостта му, аз го занесох до края на верандата, поставих го отново на храстите и си отидох, като сметнах, че този път ще си остане вече на мястото.

Върху клетката на съселчетата държахме куп памучни отпадъци, с които правехме нови постели за животинчетата, когато старите се изпоцапваха. Тази вечер им занесох храна и забелязах, че е време да им сменим постелята. Като преместих необикновените съкровища, които съселчетата обичат да крият в леглата си, аз извадих всички изцапани памучни отпадъци и се приготвих да ги заменя с чисти. Когато хванах отпадъците с намерение да си откъсна колкото ми е необходимо, внезапно и най-неочаквано нещо ме ухапа за палеца. Уплаших се не на шега не само затова, че бе съвсем неочаквано, но защото за момент помислих, че може би ме е ухапала змия. Тревогата ми не трая дълго — в момента, в който се докоснах до памучните отпадъци, от тях надникна възмутеното личице на Бертрам и чух гневно цвърчене. Доста ядосан, аз го измъкнах от уютното му местенце, понесох го по верандата и отново го пъхнах в храстите. Той се хвана сърдито за едно стъбло, започна да се люлее насам-натам и разярено да пищи. Два часа по-късно отново се завърна в памучните отпадъци.

Ние се отказахме от неравната борба и го оставихме на мира, но Бертрам не бе свършил още. След като удържа над нас победа по квартирния въпрос, той започна да ни обработва в друго направление. Вечерно време, когато другите съселчета излизаха от постелите си и откриваха изненадани и с радостни писъци съда с храна, Бертрам се измъкваше от своето легло и се приближаваше до телената преграда на клетката, после увисваше на нея и започваше да хвърля завистливи погледи към останалите съселчета, които гризяха своята храна и отнасяха парченца банани и авокадо, за да ги крият в постелите си, навярно да не гладуват през нощта. Видът на увисналия на мрежата Бертрам бе толкова трогателен, той така жално гледаше как другите прибягват насам-натам със своите вкусни хапки, че в края на краищата се предадохме и поставихме малко блюдо с храна върху клетката. Най-сетне този хитрец постигна целта си: след като вече го хранехме, твърде глупаво би било да го държим отвън, затова го хванахме, пуснахме го отново при останалите съселчета и той моментално се настани сред тях, като че нищо не бе се случило. Стори ни се, че този път изглеждаше мъничко по-самодоволен, отколкото преди. Но какво да се прави с животно, което отказва да бъде пуснато на свобода?

Малко по малко всичко се нареждаше, както трябва. Клетките, които се нуждаеха от поправка, бяха поправени — на всяка клетка отпред поставихме по един навес, направен от чувал, който можеше да се спуска по време на пътуване. На кутиите за отровните змии поставихме двоен пласт от тънки метални мрежи, за да се избегнат нещастни случаи, а самите капаци затегнахме с винтове. А смайващата с разнообразието си екипировка — като се започне от машинките за месо и се стигне до генератори, от разни спринцовки до теглилки, всичко бе опаковано в сандъци, най-внимателно заковани с пирони. Тънките мрежи загърнахме заедно с огромните брезенти. Сега ни оставаше само да дочакаме камионите, които щяха да ни откарат до морския бряг. Вечерта преди пристигането на камионите при нас дойде фонът, за да пийнем по чашка за сбогуване и за добър път.

— Ва! — възкликна с нотка на тъга той, като отпиваше от уискито. — Съжалявам много, приятелю, че напускаш Бафут.

— Ние също съжаляваме — отвърнах най-искрено аз. — На нас ни бе много весело тук, в Бафут. Събрахме много и чудесни животни.

— Защо не останеш тука? — попита фонът. — Щети дам място да си построиш хубава къща и после ще направиш в Бафут твоята зоологическа градина. Тогава всички европейци ще идват тук от Нигерия да гледат твоите животни.

— Благодаря ти, приятелю. Може би някога наистина ще се върна в Бафут и ще си построя къща. Това е хубава идея.

— Прекрасно, прекрасно! — отвърна фонът и вдигна чаша.

Долу на пътя, пред вилата, група от децата на фона пееха тъжна бафутска песен, която не бях чувал дотогава. Бързо извадих магнетофона, но когато го приготвих, децата престанаха да пеят. Фонът наблюдаваше с интерес моите приготовления.

— Можеш ли да хванеш Нигерия с тази машина? — попита той.

— Не, тази машина прави само записи, това не е радиоапарат.

— Аха! — възкликна с разбиране фонът.

— Ако твоите деца се качат горе и изпеят тази песен, ще ти покажа как работи машината — отвърнах аз.

— Да, да, прекрасно! — отвърна фонът и изрева към една от своите жени, която стоеше отвън на тъмната тераса. Тя се спусна бързо по стълбите и след малко се завърна, повела малка групичка свенливи и подхилкващи се дечица.

Подредих децата пред микрофона, после поставих пръст на клавиша и погледнах към фона.

— Нека започнат да пеят и аз ще запиша песента.

Фонът извиси величествен ръст над децата:

— Пейте! — заповяда той и размаха пълната си с уиски чаша.

Напълно смутени, те направиха няколко несполучливи опита, после полека-лека се окопитиха и запяха гладко, фонът се поклащаше насам-натам и размахваше в такт чашата си и от време на време пригласяше с по някоя дума. Когато песента завърши, той се усмихна доволно на своите рожби.

— Прекрасно, прекрасно, пийте! — каза той.

Децата запристъпваха със сгънати пред устата си розови лапички и той им наливаше по глътка чисто уиски. Докато фонът ги черпеше, аз превъртях лентата, после подадох наушниците на фона, обясних му как да ги нагласи и включих магнетофона.

Лицето на фона представляваше безкрайно интересна гледка. Първо по него се изписа пълно неверие. Той свали наушниците и ги погледна подозрително. После ги постави наново и започна да слуша удивено. Постепенно заедно със самата песен, лицето му се озаряваше от широка и възторжена младежка усмивка.

— Ва! Ва! Ва! — шепнеше възхитено той — Прекрасно!

Фонът отстъпи с голямо нежелание наушниците, за да послушат неговите жени и съветници. В стаята се разнесоха възторжени възгласи, мъжете щракаха с пръсти от удивление, фонът настоя да изпее още три песни в съпровод на своите деца и после прослуша записа на всяка една поотделно. Възторгът му бе толкова голям, че бе готов да слуша безкрайно.

— Чудна машина — каза накрая той, като отпиваше от чашата и не сваляше очи от магнетофона. — Може ли да се купи такава машина в Камерун?

— Не, тук не ги продават. Може би ги има в Нигерия… в Лагос — отвърнах аз.

— Ва! Прекрасно — отвърна замечтано той.

— Когато се върна в моята страна, ще препиша тази песен на обикновена грамофонна плоча и ще ти я изпратя да я слушаш на твоя грамофон — казах аз.

— Прекрасно, прекрасно, приятелю! — отвърна той.

След час фонът си отиде. На тръгване той ме прегърна нежно и ме увери, че на другата сутрин ще се видим преди заминаването на камионите.

Тъкмо се готвехме да лягаме, понеже ни предстоеше много труден ден, чух леки стъпки по терасата и слабо пляскане с ръце. Приближих до вратата. На терасата стоеше Фока, един от най-големите синове на фона, който приличаше поразително на своя баща.

— Здравей, Фока, добре дошъл. Влез вътре — поканих го аз. Той влезе в стаята с вързоп под мишница и стеснително се усмихна.

— Фонът Ви изпраща това, са — каза той и ми поднесе вързопа.

Развързах го, озадачен. Вътре бе поставен гравиран бамбуков бастун, чудесно бродирана шапчица и жълто-черна роба с прекрасна бродерия на яката.

— Тези дрехи са на фона — обясни Фока. — Праща ги за вас. Фонът ме помоли да ви кажа, че сега вие сте втори фон на Бафут.

— Ва! — възкликнах дълбоко трогнат. — Баща ти ми е изпратил чудесни неща!

Фока прие с радостна усмивка моя искрен възторг.

— Къде е сега баща ти? Легнал ли си е? — попитах аз.

— Не, са, той е в танцувалнята.

Надянах робата през глава, натъкмих ръкавите, поставих богато украсената шапчица на главата си, стиснах бастуна в една ръка и бутилка уиски в другата и се обърнах към Фока:

— Добре ли изглеждам?

— Чудесно, са, чудесно — отвърна усмихнат той.

— Добре, заведи ме тогава при баща ти.

Той ме поведе през огромния и опустял сега двор и през лабиринта от колиби към къщата за танци, откъдето се носеше тътенът на барабаните и писъкът на флейтата. Прекрачих прага на вратата и спрях за миг. Поразени, музикантите престанаха да свирят. Всички присъстващи ахнаха от удивление, а седналият в дъното на стаята фон остана с повдигната към устата чаша. Знаех много добре как трябва да постъпя. Много пъти бях наблюдавал как съветниците приближаваха до фона, за да му засвидетелстват уважение или пък да поискат нещо. Аз преминах в мъртва тишина през цялото помещение. Във въздуха се носеше само шумоленето на робата около глезените ми. Спрях пред стола на фона, поклоних се и плеснах три пъти с длани в знак на поздрав. Тишината продължи още миг, след което се разрази истинска буря.

Жените и съветниците крещяха и свиркаха от възхищение. С разляла се по цялото му лице усмивка фонът скочи от стола, сграбчи ме за лактите, изправи ме на крака и ме прегърна.

— Приятелю, приятелю, добре дошъл, добре дошъл — гърмеше гласът му, а цялото му тяло се тресеше от смях.

— Виждаш ли — започнах аз и разперих ръце така, че дългите ръкави на робата увиснаха като крила. — Виждаш ли, сега приличам напълно на бафутец.

— Вярно, вярно, приятелю. Тези дрехи са мои. Аз ти ги подарявам и сега ти си бафутец — ликуваше той.

Седнахме и фонът обърна усмихнатото си лице към мен.

— Харесват ли ти моите дрехи? — попита той.

— Да, много ми харесват. Много съм ти благодарен, приятелю — отвърнах аз.

— Добре, добре. Сега ще бъдеш фон като мен — продължи усмихнат той.

Очите му се спряха замислено върху бутилката уиски.

— Добре — повтори той, — сега ще пием и ще се веселим.

Когато съблякох, капнал от умора, робата и се пъхнах под мрежата против комари, часът бе три и половина сутринта.

— Добре ли прекарахте? — попита сънена от леглото си Джеки.

— Да — прозях се аз. — Знаеш ли, че никак не е лесно да бъдеш заместник — фон на Бафут.

На следващата утрин камионите пристигнаха час и половина преди уговореното време. Това необикновено обстоятелство — безпрецедентен случай в историята на Камерун, ни предостави достатъчно време да натоварим спокойно багажа си. Товаренето на сбирка от животни е истинско изкуство. Преди всичко трябва да се прехвърли на камионите цялата екипировка. След това клетките с животните се нареждат край задния капак, където има най-голям достъп на чист въздух. Те не могат да се нареждат както и да е. Трябва да се поставят така, че между тях да има достатъчно пространство за циркулация на въздуха; не трябва да бъдат една срещу друга, защото по време на пътуването някоя маймуна може да провре ръка през телената преграда на клетката и да бъде ухапана от цибетка, или пък кукумявка (може би именно защото е кукумявка и се кокори), настанена срещу клетка с малки птички, да ги доведе до такава истерия, че да измрат до една до края на пътуването. Най-сетне трябва да се подредят клетките така, че най-отзад да бъдат поставени онези животни, които се нуждаят от грижи по време на пътуването, за да бъде по-лесен достъпът до тях.

Към девет часа натоварихме и последния камион и го вкарахме под сянката на дърветата. Сега можехме вече да изтрием потта от лицата си и да си отдъхнем за малко на терасата. Там по-късно ни намери и фонът.

— Приятелю — започна той, като наблюдаваше как му наливам догоре прощалната чаша уиски. — Съжалявам много, че си заминаваш. Прекарахме весело в Бафут, нали?

— Много весело прекарахме, приятелю.

— Шин-шин! — предложи фонът.

— Наздраве — отвърнах аз.

Слязохме заедно по дългата стълба и си стиснахме ръцете за сбогом. След това той постави ръцете си на моите рамене и ме погледна в очите.

— Пожелавам на теб, приятелю, и на всички тези животни добър път — каза той — и да пристигнете бързо у дома си.

Двамата с Джеки се вмъкнахме в душната и гореща кабина на камиона. Моторът изрева, фонът вдигна огромната си ръка за поздрав, камионът потегли с друсане, вдигна облак червена прах след себе си и ние поехме през зелените хълмове към далечния морски бряг.

Пътуването до океана продължи три дни. Това бе неприятно, опъващо до крайност нервите пътуване, каквото впрочем е винаги пътуването с диви животни. На всеки няколко часа камионите спираха, ние разтоварвахме клетките на дребните птички и ги нареждахме край пътя, за да се нахранят техните обитатели. Без тези почивки малките птички биха измрели много бързо, защото не могат да се хранят, докато камионите са в движение. Платнените торби с нежните амфибии също се сваляха и се потапяха в някой поток на всеки час, час и нещо, защото в противен случай кожата им изсъхва и те умират. Колкото по-ниско се спускахме в обраслата с гори низина, толкова горещината се усилваше. Повечето от пътищата бяха изровени и с дълбоки коловози. Камионите подскачаха, накланяха се и се тресяха, а ние седяхме притеснени на предните седалки и си мислехме с безпокойство кое ли от нашите ценни животни се е наранило или загинало при последното подскачане на камиона. На едно място бяхме застигнати от проливен дъжд и шосето моментално се превърна в истинско море от лепкава червена кал, която се пръскаше под колелата на камионите като кървава каша. После един, от „белфордите“ — огромна машина с двойно предаване — се поднесе толкова силно, че шофьорът не успя да го задържи и колата попадна в канавката. Цял час копахме пръстта около колелата и поставяхме клонки, докато извадим камиона. За щастие не пострада нито едно от животните. Ние въздъхнахме с облекчение, когато камионите, преминали с грохот през банановата горичка, спряха пред пристанището. Разтоварихме животните и екипировката направо върху малки вагончета — платформи, с които превозват бананите до самите параходи. Влакчето пухтя и трополя близо половин миля през едно мангрово блато и най-сетне пристигна до дървения пристан, към който бе привързан корабът. Колекцията отново бе разтоварена и подредена на платформи, откъдето на скрипци щеше да бъде вдигната на кораба.

Застанах до люка на предната част на кораба, където щяха да бъдат подредени клетките, за да контролирам товаренето. Когато първата партида животни бе качена благополучно на кораба, към мен приближи един моряк. Той бършеше ръцете си с кълбо конци, надничаше през перилата към натоварените с клетки платформи, после ме погледна и ми се усмихна.

— Всичко това ваше ли е, господине? — заинтересува се той.

— Да — отвърнах аз — и всичко останало на кея.

Той пристъпи и надникна в един от сандъците.

— Да ме вземе дяволът, ако това не е пълно с животни!

— Да, всичко е пълно с животни.

— Да ме вземе дяволът! — повтори той в недоумение. — Вие сте първият човек, когото виждам със зоологическа градина в багажа си.

— Да — отвърнах радостно аз, като наблюдавах как следващият товар от клетки се издигаше към борда, — при това зоологическата градина е моя собствена.