Франс Бенгтсон
Червеният змей (38)

Осма глава: КАК ОРМ СРЕЩНА ЕДИН СТАР ПРИЯТЕЛ

Орм взе със себе си писаря на Фасте и отиде да търси сред падналите на бойното поле печенеги. Откриха един, който не беше умрял — млад мъж, пронизан от стрели в хълбока и в коляното. Изглеждаше доста бодър, седеше и дъвчеше парче сушено месо, а в свободната си ръка държеше продълговата дървена манерка. Край него пасеше конят му.

Мъжът разбираше малко от това, което му говореше писарят, и се зарадва, щом разбра, че не са дошли за главата му. Орм накара писаря да му предаде, че искат да му помогнат да се качи на коня и да го придружат до селото. След като съобщението бе повторено няколко пъти, печенегът кимна и посочи коляното си. Стрелата го беше пронизала точно под капачката и върхът й стърчеше от вътрешната страна на крака. С жестове обясни, че се опитвал да я извади, но не успял. Орм разряза крачола на кожените му панталони и раздвижи стрелата, заби я още по-дълбоко, докато целият метален връх се показа — така можеше да го отреже, а дръжката да издърпа от другата страна. В това време мъжът чупеше пръсти и бавно подсвиркваше. След като операцията приключи, той допря манерката до устните си и я пресуши. Другата стрела бе успял да извади сам.

Орм изкара от колана си шепа сребро и му го подаде. Той го грабна жадно и лицето му светна.

Около тях имаше доста коне, които чакаха търпеливо край талигата на загиналите си господари. Щом Орм и писарят приближиха, те се отдръпнаха, но печенегът им подсвирна по особен начин и конете веднага отидоха при него; дори му позволиха да им постави оглавници.

Помогнаха на ранения да се качи на коня си. Той подгъна пострадалия си крак върху седлото, изглежда, болката не го безпокоеше. Писарят отказваше да тръгне с тях, но Орм рязко му нареди да прави каквото му казват

— Ако не се подчиниш, ще ти извия врата — рече той. Не ти, а аз отивам да им стана пленник.

Писарят промърмори, че такова нещо не подхожда на един държавен служител, чието задължение е да събира данъци; все пак изпълни заповедта и повече не се отвори дума за това.

Подкараха конете през пасбищата — това бяха владенията на печенегите. По-късно Орм отбеляза, че трудно би могло да се намери по-ужасна земя от тази — в нея не се виждаха ни дървета, ни вода, нито пък животни или хора — единствено трева и над нея празно пространство; само от време на време някой охранен плъх се шмугваше между туфите. Печенегът на два пъти задържаше коня си, посочваше към земята и казваше нещо на писаря, а той слизаше и береше посочените му широколистни растения. Раненият ги обви около болното коляно и ги привърза здраво с тетива. Това сякаш успокои болката и му позволи да продължи пътя, без съвсем да се изтощи.

Когато слънцето се издигна в зенита си, те стигнаха лагера на печенегите. Беше разположен в една падина от двете страни на някаква рекичка, там имаше стотици шатри, подредени по протежението на брега. С приближаването им се разнесоха кучешки лай и детски викове, за секунди лагерът се изпълни с коне и хора. Печенегът яздеше отпред, горд със своите пленници. След като му помогнаха да слезе от коня, той показа на всички среброто, което бе получил, и посочи с пръст към Орм.

Орм накара писаря да преведе, че желае да говори с вожда им. Отначало сякаш никой не го разбра, но накрая се появи едно малко, кривокрако човече, което им отговори на същия език.

— Кажи му — рече Орм, — че двамата ми синове, които са съвсем млади, са били пленени от тях снощи в сражението при бентовете. Аз съм известен водач и съм дошъл да ги откупя. Не нося оръжие, за да покажа добрата са воля и мирните си намерения.

Кривокракият замислено подръпваше краищата на дългите кичури брада, растяща по страните му, и размени няколко думи с ранения, който ги доведе. В ушите на Орм техният език звучеше по-скоро като бухалско клопане, отколкото като човешка реч, но те явно се разбираха чудесно помежду си. Мнозина от тези, които се бяха събрали да ги гледат, се обърнаха към Орм с широка усмивка, извадиха ножове и ги прокараха пред гърлото си, По-късно Орм сподели, че това бил най-мъчителният миг в живота му. Помислил, че с този жест искат да му покажат как вече са прерязали гърлата на пленниците, макар все пак да се надявал, че просто му обясняват как ще постъпят с него. Това съвсем не го плашело, стига по този начин да можел да освободи Чернокос. Той се обърна към писаря.

— Попитай го дали момчетата са живи.

Кривокракият кимна и изкрещя нещо към околните; трима от тях пристъпиха напред. Очевидно пленниците бяха тяхно притежание.

Орм се обади:

— Кажи им, че искам да откупя момчетата срещу много сребро. Те са мои синове.

Тримата започнаха да бърборят, но кривокракият заяви, че ще е най-добре. ако Орм и писарят отидат при вождовете заедно с него. Стигнаха до три шатри, които бяха по-големи от останалите; влязоха след дребния мъж и средната.

Върху една овча кожа по турски на земята седяха трима старци с бръснати глави, облечени в кожи, и ядяха някаква гадост от голяма глинена купа. Още щом влязоха, кривокракият се спря и направи знак на Орм и на писаря да мълчат. Тримата старци се хранеха лакомо, духаха пълните лъжици и мляскаха доволно с уста. След като изпразниха съда, те облизаха лъжиците си и ги пъхнаха в дупки, нарочно направени в дрехата за тази цел. Тогава най-после благоволиха да забележат посетителите.

Единият кимна по посока на кривокракия и той се поклони до земята. Започна да говори, а вождовете слушаха с безизразни лица, като от време на време се оригваха шумно.

Този, който седеше в средата, беше по-дребен от останалите и имаше огромни уши. Той наклони глава на една страна и се взря втренчено в Орм. Накрая кривокракият свърши и настъпи тишина. После дребният вожд изкрещя нещо, а другият се поклони почтително и излезе заедно с писаря.

След като те напуснаха шатрата, вождът заговори бавно:

— Добре дошъл тук, Орм Тостесон, макар че предпочитам да запазим познанството си в тайна. Отдавна не сме се виждали. Жива ли е Юлва, дъщерята на крал Харалд, която играеше на коленете ми като дете?

Дъхът на Орм спря. Беше познал дребния мъж веднага след като започна да говори. Това беше Фелимид, ирландският шут на крал Харалд.

— Жива е — отвърна Орм — и не те е забравила. Нейният син е ваш пленник сега. Това се казва неочаквана среща. Тя може да донесе късмет и на двама ни. Наистина ли си вожд на тия печенеги?

Фелимид кимна.

— Човек не трябва да е много придирчив, когато остарее — отговори той. — Всъщност не мога да се оплача.

Той поговори с другите вождове, обърна се и извика нещо към задната част на шатрата. Влезе една жена, която носеше огромна чаша. Всички поред пиха от нея и тя се изпразни. Жената я запълни отново и те пак я пресушиха. Другите двама вождове се изправиха на крака и залитайки, с несигурна стъпка напуснаха шатрата.

— Сега ще заспят — каза Фелимид на Орм, щом останаха сами. — Хората от това племе лесно се напиват и след това прекарват половината ден в сън. Имат чисти души. Вече ще можем да поговорим спокойно. Пътувал си и сигурно си гладен?

— Така е — рече Орм. — След като те познах, безпокойството ми се поуталожи. Сега си мечтая за три неща — да видя сина си, да ям и да пия.

— Ще се срещнеш с него веднага щом се разберем за откупа — отвърна Фелимид. — Боя се, че ще ти струва доста сребро. Ако не издам такава заповед, цялото племе ще се разгневи. Но първо бъди мой гост.

Той даде някакви нареждания и влязоха шест жени. Те започнаха да подреждат храна върху една рогозка, която постелиха на пода.

— Това са съпругите ми — обясни Фелимид. — Може да ти се сторят много за стар човек като мен, но такъв е обичаят тук. А и трябва да се забавлявам по някакъв начин сега, след като Фердиад умря и не мога вече да упражнявам своето изкуство.

— Много ми е мъчно за брат ти — каза Орм. — Как умря? И как се озовахте тук?

— Хапни си и ще ти разказвам; аз вече се нахраних. Уви, не правим бира, но това тук е питие, което приготвяме от кобилешко мляко. Опитай, не е чак толкова лошо.

Питието беше бистро, със сладникаво-кисел вкус. Орм смяташе, че ще му е трудно да намери добра дума за него, но скоро забеляза, че е доста силно.

Фелимид го накара да изяде всичката храна, която бяха поставили пред него, дори извика на жените да донесат още. Междувременно му разказа какво се беше случило с него и с брат му, след като напуснаха Грьонинг.

— Скитахме надлъж и нашир — започна той, — както ти бяхме казали на раздяла, че ще сторим. Накрая отидохме при Великия принц на Киев. Прекарахме в двореца му две години, забавлявахме хората с изкуството си и се прославихме много. Но по едно време забелязахме, че започваме да пълнеем. Уплашихме се и решихме да напуснем, макар че всички ни молеха да останем. Искахме, докато още бяхме в добра форма, да играем пред Великия император в Миклагард — нали това бе и първоначалното ни намерение. Но не успяхме да стигнем дотам, при бентовете ни плениха печенегите. Те сметнаха, че сме прекалено стари, за да им бъдем от полза, и искаха да ни убият и да набучат главите ни на кол според древния си обичай. Но ние им показахме какво можем, изпълнихме най-простите си номера, а те се тръшнаха по корем в кръг около нас и започнаха да ни боготворят. Не ни пуснаха да продължим. Веднага щом понаучихме техния език, ни направиха свои вождове — притежавахме голяма мъдрост и познания по черна магия. Скоро свикнахме с новия си живот — по-лесно е да си вожд, отколкото смешник. Освен това от известно време вече бяхме усетили, че старостта най-после започва да сковава крайниците ни. Прав е бил преди много години великият архиепископ Кормак Мак Куленан, като е казал: „Прехвърли ли петдесетте, един умен мъж никога не притъпява съзнанието си със силно питие, нито пък се люби необуздано в хладната пролетна вечер, нито танцува на ръцете си.“ Фелимид отпи от чашата и закима тъжно.

— Бил е абсолютно прав — продължи той, — а брат ми Фердиад забрави това предупреждение, когато една от жените му роди момчета — близнаци. Тогава пи прекалено много от това богато на мая мляко и танцува на ръце пред всички присъствуващи, както кралят на евреите пред Бога. И както танцуваше, изведнъж се просна на земята. Когато го вдигнахме, видяхме, че е умрял. Много скърбях за него и все още тъжа, макар че никой не може да отрече — това бе достойна смърт за един голям смешник. Оттогава си стоя, кротко и мирно при печенегите. Те са като деца и ме обожават; никога не оспорват волята ми освен тогава, когато тръгват да режат глави. Това е стар техен обичай, от който не желаят да се откажат. А сега ми разкажи какво се случи с теб и със семейството ти.

Орм му разказа всичко, което го интересуваше. Само когато стигна до съкровището при бентовете, реши, че е по-добре да спомене само за трите торби със сребро — не му се щеше да плаща повече от необходимото, когато определят откупа за Чернокос и Улф. Най-накрая описа битката с печенегите. След като завърши, Фелимид рече:

— Имаш късмет, че синът ти и храненикът ти са били пленени живи, това е така, защото са млади. Тези, които са ги хванали, са се надявали, че ще спечелят добре, като ги продадат на арабите или на византийците. Затова приготви се да платиш голям откуп. Добре, че имаш съкровището подръка.

— Ще платя колкото кажеш — рече Орм. — Съвсем естествено, че ще искат много пари за внука на крал Харалд.

— Сам аз не съм виждал момчето — каза Фелимид. — Не се занимавам с кражбите и изнасилванията на своите поданици, освен когато е абсолютно наложително. Те все залавят хора или богатства при тия бентове. Но време е да уредим този въпрос.

Излязоха от шатрата и Фелимид гръмко даде заповеди на разни хора. Събудиха другите двама вождове и те пристигнаха с натежали от сън клепачи. После, след като тримата се настаниха на един обрасъл с трева склон, при тях тичешком се стекоха всички жители на лагера и плътно ги заобиколиха. Собствениците доведоха двамата пленници. Бяха пребледнели, а по косата на Чернокос имаше кръв. Но лицата им светнаха, щом видяха Орм, и първото нещо, което Чернокос каза, беше:

— Къде е мечът ти?

— Дойдох невъоръжен, за да издействувам да ви пуснат — отвърна Орм. — Моя е вината, че ви плениха.

— Издебнаха ни в гръб иззад скалите — рече Чернокос тъжно — и не можахме да окажем никаква съпротива.

— Зашеметиха ни с удар — добави Веселия Улф — и нищо повече не помним. Събудихме се и разбрахме, че сме вързани за конете.

Фелимид поговори с останалите вождове и с мъжете, които ги бяха пленили. Последва дълъг спор за това, какъв да бъде откупът.

— Според обичая — обясни Фелимид на Орм — всички, които са участвували в сражението, трябва да вземат дял от откупа, а тези, които са ги пленили, получават двойно повече. Казах им, че Чернокос ти е син и че ти си водач в своите земи, но не споменах, че той е внук на Великия крал. Ако им бях разкрил това, претенциите им нямаше да имат край.

Накрая решиха на следващия ден да отидат до кораба с коне и Орм да плати за Веселия Улф толкова сребро, колкото се побере в четири от островърхите шапки на печенегите. Но откупът на Чернокос бе собственото му тегло в сребро.

Орм смяташе, че тази сума е прекалено голяма дори за толкова важна личност като сина му. Но когато си спомни какво изпитваше сутринта, когато научи, че Чернокос е пленен, прецени, че в крайна сметка нещата са се развили по-добре отколкото е очаквал.

— Той има крехко телосложение — успокояваше го Фелимид. — Ако тебе трябваше да теглят, би се наложило да бръкнеш по-дълбоко в тия твои торби. А собственият син струва повече от каквото и да е сребро. На външен вид прилича на Юлва. Толкова ми е мъчно, че нямам син. Роди ми се един, но умря много рано, сега имам само дъщери. Синовете на Фердиад ще станат вождове след смъртта ми.

По-късно през деня печенегите отидоха до лагера, които скандинавците бяха издигнали край бентовете, за да приберат ранените си. Мъртвите оставиха да лежат там — нямаха обичай да ги погребват, освен когато на бойното поле е паднал някой голям водач. Раздразниха се много, като видяха, че викингите са прибрали своите мъртви и по този начин са ги лишили от главите им. Те смятаха за справедливо Орм да им плати обезщетение за това, че са им отнели полагаемата се плячка.

Фелимид ги упрекна за това; беше на мнение, че исканията им са неразумни. Но те настояваха я той предупреди Орм, че ще сглупи, ако упорствува — тази ненаситност за глави била нещо като лудост и здравият разум тук не можел да вземе връх.

На Орм не му се щеше да удовлетвори желанието им. Тези печенеги, изглежда, искаха да му смъкнат кожата, но тъй като беше в ръцете им, прецени, че не бива да им отказва. Чувствуваше се нещастен при мисълта колко ще олекнат торбите със сребро, след като изплати огромния откуп за момчетата и даде на всеки член от екипажа неговия дял. Той обаче обмисли внимателно въпроса и намери задоволително решение.

— Ще им платя за главите на нашите убити, щом ме съветваш да постъпя така — рече той, — и то така скъпо, че размерът на сумата ще ги изненада. Много бързахме, когато вадехме торбите от реката, страх ни беше, че ще ни нападнете и надвиете. В суматохата една от тях се скъса и по-голямата част от съдържанието й се изсипа във водата — цялата беше натъпкана със сребърни монети. Нямахме време да ги събираме, сигурно поне една трета си стои там, на речното дъно. Ако мъжете ти не се страхуват от водата, могат да съберат цяло състояние.

Орм описа мястото и как най-лесно ще го разпознаят — по камъните, които бяха извадили от водата и натрупали върху плоските скали. Фелимид преведе думите му на събраните печенеги и още преди да е свършил, всички младежи на племето вече тръгнаха към конете си, за да пристигнат първи на мястото и да се гмурнат за тази необичайна риба.

След като уредиха тези въпроси, Фелимид предложи да вечерят, да се позабавляват и да си припомнят миналото. Той говори много за крал Харалд и за брат си Фердиад, върна се към посещението си в Грьонинг, когато помогна на отец Вилибалд да покръсти езичниците след гощавката в църквата.

— Но сега, след като шегите на братята Ерин секнаха, на света не останаха истински добри смешници. Нямахме друга момчета, бяхме последните от рода О’Флан, чиито членове са показали изкуството си пред най-различни крале още от времето на крал Конхобар Мас Неса. Чувствувах се самотен тук и се опитах да предам нещо от умението си на младите печенеги, но не постигнах успех. Момчетата не можеха да направят нищо, тогава, отчаян, се обърнах към девойките. Исках да ги науча да танцуват като големите смешници, но се оказа, че са прекалено глуповати, за да изпълняват напътствията ми, макар че толкова се старах и им обясних точно как се прави всичко. Все пак не бяха така безнадеждни както момчетата от племето, една от тях дори успя Да се научи да танцува доста прилично на ръце, като същевременно свири на свирка; но нито свирнята, нито движенията на краката й бяха достатъчно добри.

Той се изхрачи замислено и поклати глава.

— И макар да беше начинаеща в това изкуство и никога нямаше да стигне по-далеч — продължи той, — тя така се възгордя от предполагаемата си дарба, че танцуваше непрестанно. Уморих се да я гледам и я пратих подарък на Гзак. Не може да не сте чували за него, той е един от тримата най-могъщи мъже на света. Той е върховният владетел на всички печенеги и стадата му пасат предимно из Крим. Не е придирчив и малко разбира от изкуство, затова девойката му се понрави. После я изпрати на императора в Миклагард в знак на благодарност за всички подаръци, които му бе направил, за да купи приятелството му. В Миклагард сигурно има голям недостиг на танцьори и смешници, защото тя играла пред самия император и придворните му и станала много известна и прочута. Но след година толкова се възгордяла, че умряла от това. За съжаление мъките ми не свършват дотук. Миналата зима Гзак ме помоли да му изпратя две нови, също така добри танцьорки, които да я заместят в Миклагард. Всичкото ми време отива да ги обучавам. Прилошава ми от тъпотата и непохватността им, макар че сам внимателно съм ги избирал. Не си струва да ги гледаш, след като си гледал мен и брат ми. Все пак, ако искаш да им хвърлиш един поглед, аз нямам нищо против да потанцуват, може би ще бъде забавно за синовете ти.

Орм отвърна, че има желание да ги види, и Фелимид шумно се разпореди. Щом чуха думите му, хората от племето започнаха да ръкопляскат и възторжено да подвикват.

— Цялото племе се гордее с тях — печално рече Фелимид, — а майките им всяка сутрин ги къпят с подсладено мляко, за да поддържат кожата им красива. Но те никога няма да се научат да танцуват истински, колкото и усилия да положа за тях.

На земята пред вождовете постелиха рогозки, донесоха и запалени факли. После се появиха танцьорките. Цялото племе ги посрещна със затаен в очакване дъх. Изглеждаха тринадесет-четиринадесетгодишни и бяха добре сложени. Тъмните им коси бяха прибрани под червени шапки, а на гърдите им висяха нанизи от зелени стъклени мъниста. Носеха широки панталони от жълта китайска коприна, прихванати на глезените.

— Отдавна не съм виждал танцьорки — рече Орм, — от времето, когато служех на Алмансур. Но мисля, че никога не съм срещал по-привлекателни на външен вид от тези тук.

— Важна е не външността, а умението им да танцуват — отговори Фелимид. — Но носиите измислих лично аз и смятам, че никак не са лоши.

Заедно с момичетата излязоха и две момчета на същата възраст. Те се подпряха на хълбок и надуха свирките си. Щом музиката започна, девойките заподскачаха в такт с нейния ритъм, озарени от светлината на факлите, пристъпваха наперено, правеха изненадващи скокове, отскачаха назад и се въртяха на един крак така, че всички освен Фелимид седяха като омагьосани. Щом свършиха, се чуха одобрителни викове, а когато танцьорките видяха, че и чужденците изглеждат доволни от представлението, щастието им беше пълно. После плахо погледнаха към Фелимид. Той кимна, все едно, че беше удовлетворен, и се обърна към Орм.

— Не мога да им покажа какво чувствувам в действителност — обясни той. — Това ще ги направи нещастни — не само тях, но и цялото племе. А тази вечер те показаха най-доброто, на което са способни, нали присъствуват и чужденци. Всъщност свирачите ме мъчат повече от девойките, макар че са казарски роби, на които сме предоставили толкова свободно време да се упражняват. Казват, че казарите са добри музиканти, но очевидно тази им слава е незаслужена.

Девойките започнаха да танцуват отново, но много скоро Фелимид им викна гневно и те престанаха.

— Радвам се, че брат ми не бе принуден да гледа това — сподели той с Орм. Неговият слух бе по-изтънчен от моя.

Той каза нещо на свирачите. Единият дойде и му подаде свирката. Щом Фелимид я докосна с устни, сякаш магия влезе в тръстиковите стебла, от конто бе направена. Той свиреше за радост и сполука, за шеги и смях, за женска красота и мечове, за просветващите над езерото блестящи утринни лъчи и за вятъра, който раздвижва пролетните треви. Чернокос и Улф седяха и се клатеха напред и назад, сякаш не можеха да стоят на едно място. Другите вождове, настанени от двете страни на Фелимид, закимаха благоговейно и заспаха, а печенегите тропаха с крака и пляскаха с ръце в такт. Някои се смееха, други плачеха. Девойките се въртяха, носеха се, сякаш музиката на Фелимид ги беше превърнала в семенца, политнали във въздуха.

Накрая той извади свирката от устата си и се усмихна до уши от удоволствие.

— Не беше чак толкова лошо — рече той.

— Сигурен съм — обади се Орм, — че в целия свят няма друг майстор като теб и не е чудно, че тези хора те боготворят от момента, в който си дошъл при тях. Свръх възможностите на нормалния човешки разум е да разбере как можеш да изкараш такава музика от една обикновена свирка.

— Това зависи от доброто качество на дървото и от това дали е направена както трябва — отговори Фелимид, — а възможностите й се разкриват само когато на нея свири някой, чиято душа е също така добра и който има достатъчно търпение да извади всички скрити в нея тайни. В душата и в свиренето му не бива да има и помен от дърво.

Писарят на Фасте се затича напред и падна на колене пред Фелимид; замоли го да му даде свирката. По страните му се стичаха сълзи.

— За какво ти е? — попита смешникът. — Можеш ли да свириш на нея?

— Не — отвърна писарят. — Аз съм държавен служител, работата ми е да събирам данъци. Но ще се науча. Искам да остана при теб и да свиря.

Фелимид му подаде свирката. Той я постави в устата си и я наду. Успя да изкара само тъничък звук и печенегите се запревиваха от смях на отчаяните му усилия. Той обаче продължаваше с пребледняло лице и с неподвижно втренчен поглед. Фелимид го гледаше сериозно.

— Виждаш ли нещо? — попита го той. Писарят му върна свирката. Разтърсен от ридания, той отговори:

— Виждам само това, на което ти свири! Фелимид кимна.

— Остани! Ще те науча! След като свърша с тези девойки, ще те направя толкова добър, че да можеш да свириш пред самия император. Задръж свирката.

Така завърши вечерта. На следващата сутрин Фелимид придружи гостите си до кораба, а редом с тях яздеше тълпа от печенеги. Преди да се разделят, Фелимид даде на всички прощални дарове. На Орм, Чернокос и Улф подари по един нож с дръжка, гравирана със злато, и красиво изработена сребърна кания; на Юлва пращаше топ китайска коприна. Благодариха му за даровете и съжалиха, че не разполагат с нищо ценно, което да му оставят като приятелски дар.

— Малко неща на тоя свят ме радват — отвърна Фелимид. — Златото и среброто не са от тях. Няма значение, че нищо не можеш да ми дадеш, не ми трябват подаръци, не са те, които ще ме уверят в твоето приятелство. Всъщност като си мисля сега, се сещам за нещо, което. бих искал да имам, ако изобщо някога се появи възможност да ми го изпратиш. Живи ли са още твоите огромни кучета?

Орм отговори, че са живи и се радват на чудесно здраве — били четиринадесет, преди да напусне дома. Тогава Фелимид каза:

— Ти скоро ще бъдеш съвсем завършен воин, Чернокос, и сигурно сам ще отплаваш на дълго пътешествие, след като си тръгнал толкова рано по море. Може да се запътиш към Киев или пък Миклагард. Ако се случи тъй, донеси ми две-три от големите ви хрътки. Такъв приятелски подарък наистина ще ме зарадва много; не се сещам за нещо, което би ми доставило повече удоволствие от това. Те са от Ерин и аз също съм оттам.

Чернокос обеща, че ще изпълни желанието му, ако дойде отново в източните земи. После викингите напуснаха стана и още веднъж обърнаха глави на север. Писарят на Фасте им кимна разсеяно, когато минаха край него. но умът му беше другаде; седеше при казарските роби и усърдно се упражняваше със свирката. Чернокос и Улф с удоволствие биха останали по-дълго при печенегите, щеше им се да погледат танцьорките и да се позабавляват с тях. Но Орм бързаше да се прибере на кораба при своите, защото, както сам каза, се чувствувал полугол и толкова нещастен без Синия език на кръста си.

Щом стигнаха до реката, печенегите спряха на разстояние от брега, за да не възникнат стълкновения между тях и хората на Орм. Но нито мъжете, които ги бяха пленили, нито останалите им придружители бяха съгласни да пуснат пленниците, без да са получили целия откуп. Орм приближи до кораба сам и щом хората му го видяха, се развикаха от радост. Спуснаха лодка. Токе му подаде меча и го попита какво се е случило. Орм разказа как се е срещнал с Фелимид н как са уредили на четири очи въпроса, включително и сумата, която трябва да платят за Чернокос и Улф.

Токе се разсмя от щастие.

— И ние не можем да се оплачем от късмета си — рече той. — Няма защо да си хабиш среброто, за да освобождаваш момчетата. На борда имаме деветима печенеги със здраво завързани крака и ръце. Те са повече от достатъчен откуп за двамата ни пленници.

Обясни му, че Споф, Дългия Стаф и неколцина други не можели да се примирят, че са разсипали толкова сребро във водата.

— Молеха ме, непрекъснато ми вадеха душата, докато накрая се съгласих. Споф тръгна с двадесет мъже по десния бряг, там нямаше опасност да ги нападнат. Прекосили по средата между двата бента, където реката била толкова плитка, че почти не се наложило да плуват, и тихичко се запромъквали в мрачината към скривалището. После чули радостни викове н видели коне на ливадата. Нахвърлили се върху печенегите в момента, когато се гмуркали за среброто. Лесно ги пленили, защото те не били въоръжени, сграбчили ги още преди да успеят да излязат от водата. Заедно с тях взели и всичкото сребро, което били извадили. Точно спорехме дали да не освободим един и да го изпратим обратно при хората му, за да ги накара да пуснат теб и момчетата.

Орм отвърна, че това са наистина добри новини, макар да се съмнява, че печенегите ще споделят мнението му. Той постоя малко замислен.

— Няма да искам откуп за тези пленници — рече той — и никои на кораба няма да загуби от това, само аз ще пострадам. Но не ще ги освободим, преди те да пуснат момчетата.

— Ти си голям водач — каза Токе — и постъпките ти трябва да са също толкова достойни. Но в случая проявяваш щедрост към хора, които не заслужават подобно отношение. Преди всичко те бяха, които ни нападнаха, а не ние.

— Не познаваш Фелимид — отвърна Орм. — За него си струва да си щедър. Ще уредя този въпрос, както аз реша.

И така двамата с Токе помъкнала една торба сребро към чакащите печенеги. Щом видяха какво има в нея, те хукнаха да си мерят шапките, за да разберат коя е най-голяма. Фелимид се раздразни от това, свали своята и заповяда да мерят среброто в нея. Никой не посмя да се възпротиви. После изпратиха хора да се разровят сред дървените отломки в началото на коловоза, образуван при изтеглянето на корабите от реката. Скоро те донесоха една дълга дъска. Положиха я върху голям камък и я уравновесиха така, че да тегли точно и от двете страни. Чернокос седна в единия й край, а на другия печенегите закачиха дисаги. Токе започна да изсипва вътре сребро от торбата, докато Чернокос се вдигна във въздуха. Фелимид им каза, че според печенегите Орм е извършил претеглянето като истински вожд, че той щял да си спести доста сребро, ако преди да седне, Чернокос си бил свалил дрехите, и никои не би могъл да се оплаче, че това е нечестно.

След като тегленето приключи, Токе се върна на борда с остатъка от среброто, а Орм се обърна към Фелимид:

— Потръгна ми още в началото на това пътешествие, но може би най-голям късмет имах, че се срещнах с теб. Когато напускахме лагера, ти ни поднесе прощални дарове, сега имам с какво да ти се отплатя. Виждаш ли тези мъже?

Токе бе пуснал пленниците и Фелимид и хората му се втренчиха в тях изумени.

— Те са онези, които тръгнаха да търсят среброто в реката — каза Орм. — Моите хора отишли там със същата цел и ги пленили по време на риболова. Но аз ги връщам, без да искам откуп, макар че, сигурен съм, доста от присъствуващите биха ме сметнали за глупак. Нямам желание да се пазаря с теб, Фелимид.

— Все пак ще ти доведа кучетата следващия път, когато мина оттук — обади се Чернокос. — И това може би ще стане скоро, защото сега, след като ме измериха в сребро, се смятам за истински зрял мъж.

— Погрижи се да ни посрещнат изкъпани в мляко танцьорки — добави Веселия Улф, — и то не по-малко красиви от днешните.

Фелимид се почеса зад ухото.

— Смятате, че само на това съм способен — рече той, — да ви осигурявам танцьорки при следващото идване. Ще ви избера най-грозните и ще ги натопя в конски фъшкии, за да не би вие, глупави деца такива, да решите да ми ги откраднете след всички усилия, които съм положил, за да ги обуча.

Сбогуваха се с известния смешник и неговите печенеги и се върнаха на кораба. Вдигнаха котва и отплаваха за дома. Ранените им сякаш бяха на път да оздравеят и дори Олоф Пъстрата птица, който беше най-тежко пострадал, се чувствуваше добре. Мъжете натискаха с желание греблата, макар да знаеха, че им предстои дълго пътуване срещу течението. Синовете на Соне бяха най-весели, въпреки че возеха на борда телата на двама от умрелите си братя. Възнамеряваха да ги погребат при първия лагер заедно с тези, които бяха загинали от пчелите. Токе смяташе, че това пътешествие било наистина доста необикновено — бяха изминали дълъг път и бяха спечелили огромно богатство, а Алената шия дори не бе напуснала ножницата си; но предполагаше, че на път за вкъщи ще стане по-разгорещено с толкова много злато на борда. Улф и Чернокос седяха щастливи на палубата и си разказваха преживелиците по време на пленничеството при печенегите. Само Орм изглеждаше замислен.

— Нима съжаляваш, че пусна тия пленници без откуп? — попита го Токе.

— Не — отговори той. — Притеснявам се от това, че късметът ми дотук бе прекалено добър, и започвам да се боя, че не всичко вкъщи е както трябва. Бих искал да разбера какво става там.