Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Röde Orm, –1945 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 15гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

Франс Бенгтсон

Червеният змей

Прев. от англ. Анелия Капсарова

[С предг. от Майкъл Мейър]

„Народна култура“, София, 1992

(Печат: Абагар, В. Търново)

464 с.; 20 см

 

The Long Ships, Michael Meyer (trans.), HarperCollins (1984)

История

  1. —Корекция
  2. —Оправяне на бележки под линия
  3. —Добавяне на анотация (пратена от glishev)
  4. —Добавяне

Четвърта глава: КАК ОРМ ДЪРЖА ПРОПОВЕД ПРЕД ТЪРГОВЕЦА НА СОЛ

Новината за битката в Грьонинг скоро се разчу и Гудмунд от Уваберг пристигна там на кон, придружен от тълпа далечни и непознати за Орм съседи, които искаха да научат подробности от самия извор. Пийнаха порядъчно от бирата му и надаваха възторжени възгласи; когато той им описваше схватката. Това, твърдяха те, е много хубаво, случката щяла още повече да утвърди доброто име на граничната област и да вдъхне на външния свят по-голямо уважение към нейните обитатели. Доста похвали казаха също и за огромните кучета, молеха Орм да благоволи да допусне при тях кучките им; а когато им показаха всичката сол и платно, както и останалата плячка, започнаха да въздишат защо на тях не се е паднал тоя късмет. Преговаряха за цената на спечелените коне и се споразумяха бързо — Орм бе събрал много повече, отколкото му бяха необходими, и чувствуваше, че е нечестно да им иска прекалено висока цена, след като сам не е платил нищо за тях. После по-ячките измежду гостите се опитаха да повдигнат дръвника; и макар че зрителите споменаваха за разни мъже, вече покойници, които познавали в детството си и които можели да се справят и с по-тежки задачи от тази, никой не успя да го запрати така далеч, както Орм. Това още повече повдигна духа му; каза им да не приемат неуспеха си прекалено навътре.

— Не съм сигурен, че дори самият аз мога да го хвърля пак дотам — успокои ги той — без помощта на тоя голям гняв, дето дава сили на човек в такъв момент.

Всички бяха любопитни да видят Остен; учудиха се много, че Орм му е подарил живота. Нож в гърлото, заявиха те, е най-доброто лекарство за хора като него и настоятелно съветваха Орм да не създава излишно безпокойство за себе си и за околните, като го пусне на свобода. Ако това стане, твърдяха те, уверени са, че непременно ще си навлече неприятности, защото познават смаландците добре и знаят, че те не се променят лесно. Много от тях искаха да влязат в църквата, за да видят Остен и да поговорят с него; интересно им бе да разберат дали граничната област според него е подходящ терен за преследване на глави. Но отец Вилибалд залости вратата и остана глух за молбите им. Каза, че е възможно да ги пусне някой ден, ако такава е божията воля, но сега не би ги оставил да тормозят ранения, който едва може да повдигне глава.

Така че те трябваше да се откажат от това удоволствие; но преди да си тръгнат, всички единодушно заявиха при прощалния тост, че Орм вече може да се смята за водач дори сред гьоингите и че е достоен потомък на Свен Мишия нос, макар да се е оставил да го покръстят. Заклеха се, че ще застанат на негова страна във всички стълкновения, които биха възникнали впоследствие.

Орм даде всекиму по мярка сол като прощален дар, а също и за да поддържа добросъседските отношения. После те напуснаха Грьонинг в буен галоп и в чудесно настроение — полюшваха се на седлата и пищяха като сойки.

Момчето се разтревожи много, когато научи, че има голяма вероятност Остен да се оправи — беше сигурно, че това ще му донесе нещастие. Щом като е жив, той без съмнение ще го убие при първа възможност, за да си отмъсти. Но Орм го увери, че каквото и да е мнението на Остен по въпроса, нищо лошо няма да му се случи и хич да не си разваля съня заради това. Момчето се казваше Улф и още от самото начало Аса и Юлва го глезеха много, просто не знаеха как да го възнаградят за голямата услуга, която направи на всички им. Аса лично започна да му шие по-хубави дрехи; двамата с отец Вилибалд смятаха, че несъмнено момчето е божи пратеник, дошъл да ги спаси от хитрините па Дявола. Попитаха го как е станало така, че е тръгнал с търговците. Той отвърна, че избягал от своя жесток чичо, при който живеел долу по крайбрежието; там търпял много лишения и грубости, след като майка му и баща му се удавили по време на риболов; и че търговците го наели, за да се грижи за конете им.

— Но ми даваха малко за ядене — продължи то — и все бях гладен, освен когато успявах да открадна нещо от къщите по пътя; а нощем трябваше да будувам и да пазя конете. Биеха ме, ако нещо им се случеше. Но най-лошото бе, че никога не ми позволяваха да яздя, колкото и уморени да бяха краката ми. Все пак с тях беше по-добре, отколкото при чичо ми но не ги обичам, радвам се, че се отървах. Тук имам всичко, което ми липсваше преди: достатъчно храна и собствено легло; с удоволствие ще остана завинаги при вас, стига да не ме изгоните. Дори не ме е страх да се покръстя, ако се налага.

Отец Вилибалд го увери, че това наистина е абсолютно необходимо и че ще го покръсти веднага щом го посвети в християнското учение. Юлва пък му възложи да пази Одню и Людмила, които вече можеха да ходят и лесно се измъкваха от къщата; дори на два пъти бяха разтревожили всички — намериха ги чак долу при реката. Момчето изпълняваше усърдно тези задължения и ги придружаваше навсякъде; твърдеше, че това е по-приятно, отколкото да пазиш конете. Можеше да свири с уста по-добре от всички други и знаеше много мелодии, дори имитираше най-различни птици; затова още в самото начало и двете момичета се влюбиха в него. Скоро всички го наричаха Веселия Улф заради вечно доброто му настроение.

Остен и двамата му ранени другари бяха вече достатъчно укрепнали, за да ги преместят от църквата в банята, където постоянно ги наблюдаваше въоръжен пазач. Сега отец Вилибалд се опита да ги въведе в християнството, но скоро дойде при Орм и заяви, че душите им са камениста и съвсем неплодородна почва за семената на божията милост; после добави, че тъкмо това и е очаквал.

— Не съм суетен — продължи той — и не се стремя към слава и почести. Но все пак бих се почувствувал възнаграден за дългогодишния си труд, ако стана първият свещеник, покръстил смаландец. Досега не съм чувал някой да е направил това; и ако го осъществя, господ наистина ще се зарадва. Но се съмнявам много, че. ще успея да убедя тези хора — невероятно упорити са. Няма да е зле да ми помогнеш, Орм. Дай му някой друг съвет на този Остен.

Орм сметна предложението за мъдро и уместно; каза, че с удоволствие ще помогне доколкото може.

— Обещавам ти, че ще се покръстят и тримата, преди да напуснат тая къща — добави той.

— Не мога да сторя туй, преди да съм ги посветил в учението ни — рече отец Вилибалд, — а те изобщо отказват да ме слушат.

— Но ще се вслушат в мен — каза Орм.

Заедно се отправиха към банята; Орм и Остен се срещаха за пръв път от нощта на схватката. Смаландецът спеше, по отвори очи още щом влязоха. Главата му беше омотана в превръзки, които отец Вилибалд сменяше всеки ден. Той бавно се надигна в седнало положение, придържайки глава с длани, и се втренчи в Орм.

— Тази среща е щастлива за мен — промълви Орм, — главата ми още си стои на раменете, всъщност дори по-здраво от твоята. Освен това ти дължа благодарности — много мило беше от твоя страна да ми донесеш цяло богатство току пред вратата, Но ти май очакваше, че нещата ще се развият другояче.

— Щеше да е друго — отвърна Остен, — ако момчето не бе извършило предателство. Орм се засмя.

— Не съм си и мислил — рече той, — че тъкмо ти ще се оплакваш от предателство. Но искам да ми отговориш на един въпрос. Ти се опита да ми вземеш главата, кажи сега, кой има право на твоята?

Остен седя известно време умълчан. После отрони:

— Нямах късмет в тая работа. Това е всичко, което мога да кажа.

— Късметът, съвсем щеше да ти изневери — каза Орм, — ако не беше този благочестив мъж, на когото наистина си страшно задължен. Щом чух, че крал Свен иска да му занесат глава, първата ми мисъл беше да му изпратя твоята, но този служител па Христа ме разубеди да изпълня намерението си. Той ти възвърна живота и излекува раната ти, но това не го задоволява, толкова е всеотдаен, че сега иска да спаси и грешната ти смаландска душа. Затова решихме да те покръстим заедно с хората ти. И нямаш думата тук, защото твоята глава ми принадлежи и ще правя с нея каквото си поискам.

Остен ги прониза с мрачен поглед.

— Семейството ми е голямо и могъщо — рече той — и никой от нас не е получил рана или пък обида, без да отмъсти за нея. Затова помни, скъпо ще платиш за това, което си ми причинил, но ще ти излезе още по-солено, ако чрез принуда ме подложиш на такова унижение.

— Не става и дума насила да те карам да направиш нещо — отвърна Орм. — Имаш свободата да избираш. Как предпочиташ: да ти напръскат главата със светена вода, или да я напъхат в чувал и да я изпратят на крал Свен? Обещавам ти, ще я опаковаме много внимателно, за да пристигне в добро състояние — държа той да познае чия е. Може би ще е най-добре да я съхраним в сол; сега имаме голям запас от кея.

— Никой от моето семейство не е бил кръщаван — каза Остен. — Християни са само робите ни.

— Очевидно не знаеш, че Христос е наредил да се покръстят всички хора, в това число и смаландците. Отец Вилибалд може да ти цитира целия пасаж.

— Точните му думи са следните — обади се свещеникът: — „Тръгнете по света и проповядвайте божието слово на всички хора и ги кръщавайте.“ На друго място пък споменава: „Този, който вярва и се покръсти, ще спаси душата си, а този, който не вярва, ще гори н пъклен огън.“

— Нали виждаш — рече Орм. — Изборът си е твой.

В ада без глава ще попаднеш ти,

затова с вода днес се покръстн.

— Греховете ти са много и са страшни — каза отец Вилибалд. — а душевното ти състояние е ужасно; но така е с повечето хора в тази страна. Ако се оставиш да те покръстя, ще влезеш в числото на блажените и когато Бог се яви на небето, за да съди човечеството, което сигурно ще стане съвсем скоро, твоята душа ще бъде сред спасените.

— И още нещо — добави Орм. — От този момент нататък господ ще те подкрепя. Сигурно вече си разбрал колко е дълга ръката му от това, което се случи, когато се опита да ме убиеш. Преди да започна да вярвам в Христос, не съм бил никога така добре. Трябва само да се отречеш от старите богове и да кажеш: „Няма друг освен Бог и Христос е неговият пророк.“

— Не пророк — строго се намеси отец Вилибалд, — неговият син.

— Неговият син — бързо се поправи Орм. — Това исках да кажа. Знам фразата много добре; просто грешка на езика. Това е заради неправилната вяра, която изповядвах по времето, когато служех в Андалусия на Алмансур от Кордова. Но то бе отдавна, минаха вече четири години, откак един свят епископ ме покръсти в Англия, и оттогава Христос ме подкрепя във всичко. Предава враговете в ръцете ми, така че не само ти, но и крал Свен е безсилен да ми стори зло. Има и още много преимущества. Роден съм си късметлия, но откакто приех Христовата вяра, ми върви двойно повече.

— Не мога да отрека, че късметът ти е по-добър от моя — каза Остен.

— Но стана такъв чак след като се покръстих — отговори Орм. — Преди това не познавах друга религия освен вярата в старите богове и ме преследваха нещастия. Две години бях роб и гребах в галерата на Алмансур, окован за мястото си с верига. Вярно, спечелих меча, който виждаш тук; сигурно най-красивото оръжие, изработвано досега. Дори Стюрбьорн, който разбираше от такива неща повече от всеки друг, държейки го в ръка, заяви в салона на крал Харалд, че не бил виждал по-хубав меч от този; но и той не е достатъчна отплата за всичко, което преживях. После приех религията на андалусците, така бе заповядал господарят Алмансур, и в дар получих огърлица, чиято стойност с неизмерима. Но заради нея ме раниха тежко в двореца на крал Харалд, независимо че носех андалуската си ризница и щях да умра, ако не беше този дребен свещеник и умението му да лекува. Най-накрая се покръстих и бог ме прие под крилото си; веднага спечелих дъщерята на крал Харалд, която е най-ценното украшение сред моите притежания. Ето, ти сам се увери как господ ми помогна да се справя с теб и с всички, които бе довел да ме убият. Ако размислиш хубавичко, а ти си умен мъж, ще разбереш, че няма да загубиш нищо, като се покръстиш; напротив, ще спечелиш, дори ако не смяташ за достатъчно важен факта, че главата ти ще си остане на раменете.

Това бе най-дългата проповед, която Орм бе произнасял през целия си живот, и по-късно отец Вилибалд призна, че като се има предвид липсата му на опит в това изкуство, той безспорно се бе представил доста добре.

Остен размишляваше дълго. После каза:

— Ако всичко, дето казваш, е истина, действително не си загубил, като си станал християнин; обратно, спечелил си от това. Не е малко да получиш дъщерята на крал Харалд за жена, нито пък е за пренебрегване стоката, която взе от мен. Но в Смаланд, там, където живея, има християни, които са роби — те съвсем не са достоен образец за своята религия. Как мога да съм сигурен, че няма да ме сполети тяхната съдба. Кажи ми едно нещо: ако сторя това, което ме съветваш, какво ще направиш после с мен?

— Ще те освободя; ще те оставя да си вървиш с мир — отговори Орм. — А също и хората ти.

Остен го погледна недоверчиво; накрая кимна с глава.

— Ще повярвам, че смяташ да изпълниш обещанието си — рече той, — ако се закълнеш пред всички тук; макар че не мога да разбера какво ще спечелиш, като ме покръстиш.

— Редно е — отвърна Орм — и аз да извърша нещо, с което да доставя удоволствие на господ и неговия син, след всичко, което те направиха за мен.