Асен Разцветников
Минало

В черни ковчези, дълбоко във мене заровени,

тихо догарят и светят далечните спомени,

 

светят и лъхат ме с дъх от върби и кокичета,

от теменуги, от длани и устни обичани.

 

Гледам как капят листата над старото Търново

капят листата и плачат горите посърнали.

 

Гордия Царевец, старата знатна Трапезица —

тежки ковчези със каменни блокове везени.

 

Скрити са в тия грамадни ковчези, о Търново,

твоето минало, твоята слава посърнала.

 

Сключвам очи и ги гледам в мъглите привечерни:

тихо се люшкат и тънат, на гибел обречени —

 

два великана, със плясък из Янтра изскочили,

бързо ги хвърлят във бездната: с черквите, с кулите, с плочите.

 

И на скалите оставаш ти, тъжното, сбитото,

бият по тебе на ледния вятър копитата —

 

бият и в мене — в сърцето ми, дето заровени,

тихо догарят и светят далечните спомени.