Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1927 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2012 г.)
Издание:
Асен Разцветников
Жертвени клади
Лирика
Редактор: Иван Гранитски
Художник: Петър Добрев
Коректор: Невена Николова
Формат 60/90/16
Печатни коли 22
ISBN 954-9559-27-0
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 1997
Предпечатна подготовка: ИК „Хеликон“
Печат ДФ „Димитър Благоев-2“ ООД
На корицата: детайл от картината „Хризантеми“, художник — Иван Милев.
История
- —Добавяне
1
Дълбоко в горите шуми синеокото лято.
Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.
Горят и на всички очите и устните али.
И сякаш и в моята нощ е светилник запален.
Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,
аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.
То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,
отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.
2
Бедния, наивен Дон Кихот —
той мечтал за подвиг цял живот.
С меч и със десница от сребро
тръгнал да се бие за добро.
Стигнал сред дъбравите на стан
шатрите на някакъв керван.
Съжалил той бедните слуги
и решил да ги освободи.
Кръст направил и целунал той,
па се хвърлил във неравен бой.
Хванали го яките слуги —
не мислете, че са туй шеги, —
били с пръчки, били с хулна реч,
счупили му сребърния меч,
счупили му златното сърце.
3
Дон Кихот, Дон Кихот, мълнии дебнат в лазурите.
Люта отрова във цветните чашки е турена.
Там между храстите в дълги, смълчани редици
дебнат те твоите братя със глад и със зъби в зениците.
Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно осмян и премазан,
дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната пазва.
4
Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата,
не вярвам, че някакъв бог е направил земята.
Земята — зъл хищник, що стръвно в простора се вие
и носи гора от бесилки, ножове и змии.
Аз вярвам във бесните вълци, що вият в горите смразени,
във стръвните мечки и леките, ловки хиени.
Аз вярвам във злите лъвици, сред жълтите пясъци скрити,
аз вярвам във пъстрите тигри със кръв и със огън в очите.
5
Душата ми — лъвица стара —
лелее свойта сетна вяра.
Ала понякога над нея
поисквам аз да се надсмея
и почвам приказка тогава,
и почвам приказка такава.
От Аравийската пустиня,
с картеч, с топове, с карабини,
с отровен газ и байонети
надигнали се зверовете
и хвърлили се във превара
връх зверовете на Сахара.
Отпорът бил, не ще и дума,
отчаян, кървав и безумен.
Сто дни и сто нощи се били,
гърмели, клали се, душили —
надвил коварний нападател,
надвитий горко си изпатил,
и, по традицията стара,
събрали се да преговарят.
Във фрак и с кола на гърдите,
започнал гордий победител:
Достопочтени джентлемени,
чакали, тигри и хиени,
чест имам днес, и тъй нататък,
простете, че ще бъда кратък:
ний искаме — да ви ядем!
6
Чеда на желязната, горда Германия!
Със кръгчета синьо небе под златистите клепки,
със яките мускули, твърди глави и сърца беззаветни и крепки!
И вие, чеда на великата, храбрата Франция,
със тъмни очи като южната вечер, и знойни и весели
и южното слънце в душите си буйни понесли!
Лъжа е, лъжа е безумната кървава приказка.
А тъкмо напротив: там в Африка, дето лъвиците рикат,
под тежкото слънце и тежките южни тръстики,
свирепите тигри, надмогнали свойта жестокост и злоба,
открили са приказна школа по братство и обич.
Но ваште чела са във кръв безнадеждно обагрени,
ушите ви няма да чуят сърдечните речи,
ръцете си с прошка вий няма да стиснете вече:
че ваште десници отдавна със меч са отсечени.
7
Смири се, о тъмна жестокост,
пред мъртвото, храбро Мароко!
Мароко — ти бунт и тревога,
и пясък, и слънце, и огън,
и гибел, и храброст безумна,
и буйни души, и самуми…
И ето те — мургава маса —
лежиш ти на жълтия пясък,
орлите се вият на стръв и
димят на гърдите ти кърви.
И ето: гърмят там далече
победни камбани и речи,
и смесват се песни и тропот…
Да бъдеш проклета, Европа,
убийци с милионите черкви
и скъпите златни разпятия!
8
И моят народ е ранен.
И свети до него секира —
тя свети и грей от кръвта.
Земята дими и умира,
и птиците падат в нощта.
Вали тишина и забрава.
И в мрака, безкрайно дълбок,
издига се вопъл сподавен:
„Тук има ли някъде бог?“
9
Ти, който забравен на кръста мълчиш,
Исусе със тъжните, сини очи.
Исусе с огромната светла душа.
Ти нявга с камшика, разсърден и пламен,
търговците срамно изгони из храма.
И после възлезе, ранен, на Голгота,
със прошка на устни и нежен и кротък.
Ти беше забравил вековната мъдрост,
наивнико светъл със русите къдри.
И днеска ти виждаш и ясно ти става —
че има забава, но няма забрава:
търговците, що ги изгони ти срамно,
изгониха днес пък тебе из храма.
А ти не продумваш, ти тъмен мълчиш,
Исусе с дълбоките, тъжни очи,
Исусе с огромната светла душа.
10
Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.
Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.
Ний всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,
залегнали в дупки и плюшени, меки леговища,
ний всичките хора сме мънички живи бутончета,
а наште сърца — пирометри, и наште душици — балончета.
Върти, Сатана, своите съскащи змии-трансмисии!
11
И мен ми е тъмно и страшно. И в мойта душа е пустиня.
И аз, о нощи, онемявам пред вашите погледи сини.
И аз съм готов да повярвам, че нейде високо в небето
седи дядо господ на трона със гняв и със милост в сърцето.
Да падна и тихо да шъпна пред старите, шарени куни,
и тях и святото разпятие с тръпни уста да целуна,
да взема причастие ало и жертвено тяло Христово,
със тихата вяра, че нявга той пак ще се върне отново
12
Вечер така ми говореше двойникът:
Аз си живея самичек на кулата,
що е със гугла от цинк накачулена,
чужд съм на хората, чужд съм на всичките,
стигат ми само липите и птичките.
Мойто чело е от мисъл навъсено,
мойто сърце е от болка разкъсано.
Нявга във презнощ задушна и горестна,
аз ще разтворя със удар прозореца:
ставайте хора, дълбоко задрямали
долу в земята, във избите каменни,
ида и нося ви тайни разгатнати,
нося би синьо небе във душата си!
И — ще се хвърля във мрака над клоните:
плахо ще звъннат задъхани стонове.
Хората, слепи от своите сънища,
няма да видят небето, ни кървите.
Само на обед ще срещнат във вестника,
че в полунощи не знам кой Разцветников,
луд и пиян, от прозореца скочил е
и си е пръснал главата на плочите.
13
Нея нощ ослепени и мъртви лежаха къщята,
и с огромни сирени ревеше безумният вятър.
Аз се правех, че спя, а във мен страшна мисъл бе скрита.
Моят двойник лежеше тревожен и с пламък в очите.
И когато в среднощ някой викна за помощ на двора,
той се вдигна и бутна крилата на моя прозорец.
Само в миг, като котка, аз скокнах без шум от кревата —
и го блъснах навън, и затръшнах във ужас стъклата.
Нея нощ аз избягах далеч през баири и ниви.
И живея си тук непознат, и живея щастливо.
Мойта тайна лежи като въглен във мене зарита.
Аз съм честен човек, аз съм умен и много почитан.
Ала тръгна ли някога в презнощ към къщи самичек,
сякаш стражи след мен затръбяват и викат, и тичат,
сякаш трепват къщя и дървета и с дигнати шии
през оградите сочат и викат след мене: „Убиец!“
Епилог
Ти пак преграждаш моя стръмен път,
ти чакаш и усмихваш се отново —
макар че аз поисках твойта смърт
и сам на смърт пред тебе съм виновен.
Разбрах: във мойта кръв се раждаш ти,
тъй както призрак в езерото синьо —
кога пресъхнат тъмните води,
тогаз и ти, броднико, ще погинеш.
Върви наред, но по-далеч от мен.
Така е, знам: напразно пак се пазя.
Аз тръгвам и те гледам примирен
и само —
само
двойно по̀ те мразя!