Асен Разцветников
Двойник

1

Дълбоко в горите шуми синеокото лято.

Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.

 

Горят и на всички очите и устните али.

И сякаш и в моята нощ е светилник запален.

 

Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,

аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.

То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,

отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.

2

Бедния, наивен Дон Кихот —

той мечтал за подвиг цял живот.

 

С меч и със десница от сребро

тръгнал да се бие за добро.

 

Стигнал сред дъбравите на стан

шатрите на някакъв керван.

 

Съжалил той бедните слуги

и решил да ги освободи.

 

Кръст направил и целунал той,

па се хвърлил във неравен бой.

 

Хванали го яките слуги —

не мислете, че са туй шеги, —

 

били с пръчки, били с хулна реч,

счупили му сребърния меч,

 

счупили му златното сърце.

3

Дон Кихот, Дон Кихот, мълнии дебнат в лазурите.

Люта отрова във цветните чашки е турена.

 

Там между храстите в дълги, смълчани редици

дебнат те твоите братя със глад и със зъби в зениците.

 

Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно осмян и премазан,

дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната пазва.

4

Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата,

не вярвам, че някакъв бог е направил земята.

 

Земята — зъл хищник, що стръвно в простора се вие

и носи гора от бесилки, ножове и змии.

 

Аз вярвам във бесните вълци, що вият в горите смразени,

във стръвните мечки и леките, ловки хиени.

 

Аз вярвам във злите лъвици, сред жълтите пясъци скрити,

аз вярвам във пъстрите тигри със кръв и със огън в очите.

5

Душата ми — лъвица стара —

лелее свойта сетна вяра.

 

Ала понякога над нея

поисквам аз да се надсмея

 

и почвам приказка тогава,

и почвам приказка такава.

 

От Аравийската пустиня,

с картеч, с топове, с карабини,

 

с отровен газ и байонети

надигнали се зверовете

 

и хвърлили се във превара

връх зверовете на Сахара.

 

Отпорът бил, не ще и дума,

отчаян, кървав и безумен.

 

Сто дни и сто нощи се били,

гърмели, клали се, душили —

надвил коварний нападател,

надвитий горко си изпатил,

 

и, по традицията стара,

събрали се да преговарят.

 

Във фрак и с кола на гърдите,

започнал гордий победител:

 

Достопочтени джентлемени,

чакали, тигри и хиени,

 

чест имам днес, и тъй нататък,

простете, че ще бъда кратък:

 

ний искаме — да ви ядем!

6

Чеда на желязната, горда Германия!

 

Със кръгчета синьо небе под златистите клепки,

със яките мускули, твърди глави и сърца беззаветни и крепки!

 

И вие, чеда на великата, храбрата Франция,

 

със тъмни очи като южната вечер, и знойни и весели

и южното слънце в душите си буйни понесли!

 

Лъжа е, лъжа е безумната кървава приказка.

 

А тъкмо напротив: там в Африка, дето лъвиците рикат,

под тежкото слънце и тежките южни тръстики,

 

свирепите тигри, надмогнали свойта жестокост и злоба,

открили са приказна школа по братство и обич.

 

Но ваште чела са във кръв безнадеждно обагрени,

ушите ви няма да чуят сърдечните речи,

 

ръцете си с прошка вий няма да стиснете вече:

че ваште десници отдавна със меч са отсечени.

7

Смири се, о тъмна жестокост,

пред мъртвото, храбро Мароко!

 

Мароко — ти бунт и тревога,

и пясък, и слънце, и огън,

 

и гибел, и храброст безумна,

и буйни души, и самуми…

 

И ето те — мургава маса —

лежиш ти на жълтия пясък,

 

орлите се вият на стръв и

димят на гърдите ти кърви.

 

И ето: гърмят там далече

победни камбани и речи,

 

и смесват се песни и тропот…

Да бъдеш проклета, Европа,

 

убийци с милионите черкви

и скъпите златни разпятия!

8

И моят народ е ранен.

 

И свети до него секира —

тя свети и грей от кръвта.

Земята дими и умира,

и птиците падат в нощта.

 

Вали тишина и забрава.

И в мрака, безкрайно дълбок,

издига се вопъл сподавен:

 

„Тук има ли някъде бог?“

9

Ти, който забравен на кръста мълчиш,

Исусе със тъжните, сини очи.

 

Исусе с огромната светла душа.

 

Ти нявга с камшика, разсърден и пламен,

търговците срамно изгони из храма.

 

И после възлезе, ранен, на Голгота,

със прошка на устни и нежен и кротък.

 

Ти беше забравил вековната мъдрост,

наивнико светъл със русите къдри.

 

И днеска ти виждаш и ясно ти става —

че има забава, но няма забрава:

 

търговците, що ги изгони ти срамно,

изгониха днес пък тебе из храма.

 

А ти не продумваш, ти тъмен мълчиш,

Исусе с дълбоките, тъжни очи,

 

Исусе с огромната светла душа.

10

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.

Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.

 

Ний всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,

залегнали в дупки и плюшени, меки леговища,

 

ний всичките хора сме мънички живи бутончета,

а наште сърца — пирометри, и наште душици — балончета.

Върти, Сатана, своите съскащи змии-трансмисии!

11

И мен ми е тъмно и страшно. И в мойта душа е пустиня.

И аз, о нощи, онемявам пред вашите погледи сини.

 

И аз съм готов да повярвам, че нейде високо в небето

седи дядо господ на трона със гняв и със милост в сърцето.

 

Да падна и тихо да шъпна пред старите, шарени куни,

и тях и святото разпятие с тръпни уста да целуна,

 

да взема причастие ало и жертвено тяло Христово,

със тихата вяра, че нявга той пак ще се върне отново

12

Вечер така ми говореше двойникът:

Аз си живея самичек на кулата,

що е със гугла от цинк накачулена,

 

чужд съм на хората, чужд съм на всичките,

стигат ми само липите и птичките.

 

Мойто чело е от мисъл навъсено,

мойто сърце е от болка разкъсано.

 

Нявга във презнощ задушна и горестна,

аз ще разтворя със удар прозореца:

 

ставайте хора, дълбоко задрямали

долу в земята, във избите каменни,

 

ида и нося ви тайни разгатнати,

нося би синьо небе във душата си!

 

И — ще се хвърля във мрака над клоните:

плахо ще звъннат задъхани стонове.

 

Хората, слепи от своите сънища,

няма да видят небето, ни кървите.

 

Само на обед ще срещнат във вестника,

че в полунощи не знам кой Разцветников,

 

луд и пиян, от прозореца скочил е

и си е пръснал главата на плочите.

13

Нея нощ ослепени и мъртви лежаха къщята,

и с огромни сирени ревеше безумният вятър.

 

Аз се правех, че спя, а във мен страшна мисъл бе скрита.

Моят двойник лежеше тревожен и с пламък в очите.

 

И когато в среднощ някой викна за помощ на двора,

той се вдигна и бутна крилата на моя прозорец.

 

Само в миг, като котка, аз скокнах без шум от кревата —

и го блъснах навън, и затръшнах във ужас стъклата.

 

Нея нощ аз избягах далеч през баири и ниви.

И живея си тук непознат, и живея щастливо.

 

Мойта тайна лежи като въглен във мене зарита.

Аз съм честен човек, аз съм умен и много почитан.

 

Ала тръгна ли някога в презнощ към къщи самичек,

сякаш стражи след мен затръбяват и викат, и тичат,

 

сякаш трепват къщя и дървета и с дигнати шии

през оградите сочат и викат след мене: „Убиец!“

Епилог

Ти пак преграждаш моя стръмен път,

ти чакаш и усмихваш се отново —

макар че аз поисках твойта смърт

и сам на смърт пред тебе съм виновен.

 

Разбрах: във мойта кръв се раждаш ти,

тъй както призрак в езерото синьо —

кога пресъхнат тъмните води,

тогаз и ти, броднико, ще погинеш.

 

Върви наред, но по-далеч от мен.

Така е, знам: напразно пак се пазя.

Аз тръгвам и те гледам примирен

и само —

                само

                        двойно по̀ те мразя!