Асен Разцветников
Сред запустение

1

… И много пъти оттогава

през тоя край на смърт и скръб

смълчана вечер преминава

В ръка със златен лунен сърп,

и много дни със скреж венчани

на изгрев дигаха чела

и биха слънчеви камбани

над разрушените села.

 

Но все тъй глъхнали и тъпи

мълчаха димни низини

и там сред тях във кръв окъпан

за помощ някой все звъни,

а над скованата редица

от заледени върхове

все тъй не сключваше зеници

обезумялото небе.

 

О, тоя призрак безпощаден,

о, тоя призрак зъл и чер…

И днес над ледните грамади

като разсърден страшен звер

той вдига свойта тежка лапа,

разтворил нокти с дива стръв,

и пак от устните му капят,

димящи капки черна кръв.

 

И днес над мъртвите ливади

и оскрежените нивя,

когато късна вечер пада

и луди вещици сноват,

един сред вихрите сърдити

той вдига каменни гърди

и с огнен поглед през тъмите

за нови жертви стръвно бди.

2

Самин сред ледена пустия,

като пчела по цветен злак,

аз диря всеки брат загинал

и всеки спазен кървав знак.

 

И паднал мълком на колене,

разрошен, бледолик и бос —

аз ровя с пръсти помразени

за всяка бяла прясна кост,

аз милвам кървавата диря

на тия страшни времена

и с устни трепетни събирам

смразени алени зърна.

 

Но смърт се вие веч над мене,

небето рони сняг и град

и моите пръсти разранени

над снежната кора трептят.

 

О, братя, бедни мои братя,

деца на слънчев небосклон,

на вас еднички ще изпратя

аз своя сетен зноен стон —

за вас последната ми песен

с любов и скръб ще прозвучи,

когато морен и унесен

ще склопя стъклени очи.

 

Самин сред ледната пустиня,

като пчела по цветен злак,

аз диря всеки брат загинал,

аз диря всеки кървав знак.