Метаданни
Данни
- Серия
- Слънчевият Корфу (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Garden of the Gods, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огняна Иванова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ogibogi(2011)
Издание:
Градината на боговете
Джералд Даръл
Превод: Огняна Иванова
ISBN 954-657-200-4
Издателска къща „Пан ’96“ ООД, 1998
Предпечат ЕТ „Катерина“
Компютърно оформление на корицата: Рекламна агенция „Агора“
История
- —Добавяне
Седма глава
Пътеките на любовта
„Подкрепете ме с млинчета, разхладете ме с ябълки, защото съм ранена от любов.“
Беше едно от онези лета — чудо, когато земята съхнеше и се напукваше от жега, която избелва дори небето и то става бледо на цвят, каквото е наесен, светло като незабравка, и сплесква морето, докато то заприличва на голямо синьо езеро, замряло и топло като току-що издоено мляко. Нощем се чуваше как подовете на стаите, капаците на прозорците и гредите се наместват и стенат, как скърцат в топлия въздух, който изпива и последните им сокове. Кръглият месец изгряваше като червен въглен и изпращаше лъчи от горещото, меко като кадифе небе, а сутрин слънцето напичаше и ставаше душно само десет минути след като се издигнеше. Нямаше вятър и топлината захлупваше като капак острова. В неподвижния въздух по хълмовете цветята и тревите вехнеха и умираха и оставаха само прежълтелите им като пчелен мед стъбълца, чупливи като дървени стърготини.
Дните бяха толкова горещи, че дори цикадите подраняваха със свирнята си и си отдъхваха след пладне, а земята беше толкова напечена, че не можеше да направиш и една крачка бос.
Местният животински свят възприемаше вилата като ред големи дървени пещери, които бяха може би с половин градус по-малко горещи от околните маслинови, портокалови и лимонови горички, затова животните ни връхлетяха. Отначало естествено обвиниха мене за внезапния наплив на всякакви създания, но накрая нашествието стана така неудържимо, че дори моите близки проумяха, че не е възможно аз да съм причината за чак толкова голямо количество разнообразни животински представители. Из къщата маршируваха полкове черни кърлежи, които тормозеха кучетата, като се събираха на такива пълчища по ушите и главите им, че приличаха на впити брънки от ризници и се откъсваха не по-лесно, отколкото впил се метал. Изпаднали в безизходица, мажехме главите и ушите на кучетата с газ и кърлежите се пускаха. Кучетата обаче, дълбоко засегнати, че се държим така с тях, се мъкнеха из цялата къща, разнасяха смрад на газ и ръсеха кърлежи в огромни количества. Лари предложи да закачим табела, която да гласи: „Опасно за живота! Леснозапалими кучета!“, защото, както той с право каза, ако човек драснеше клечка кибрит до някое от кучетата, цялата вила щеше да изгори в огъня като копа сено.
Газта ни донесе само временна отсрочка. Все повече и повече кърлежи влизаха с маршова стъпка в къщата и се стигна дотам, че нощем, както си лежиш в кревата, можеш да наблюдаваш маршируващите колони, които изписват странни фигури из стаята. За щастие кърлежите не нападнаха нас, хората, но продължиха да подлудяват кучетата. Обаче глутниците бълхи, решили да се заселят у дома, бяха друга работа.
Татарските им орди се появиха изведнъж, кой знае откъде, и нахлуха, преди да разберем какво става. Бяха навсякъде и както човек си вървеше из къщи, те скачаха по краката му и полазваха нагоре. Спалните се обезлюдиха, изнесохме креватите си на верандата и известно време спахме навън.
Но бълхите не бяха най-неприятните, сравнени с други, също дребни обитатели на къщата. Мънички скорпиони, черни като абанос, плъзнаха из банята, където беше прохладно. Късно една нощ Лесли отишъл там, за да си измие зъбите, но имал глупостта да влезе бос и бил ужилен по палеца. Скорпионът бил голям само около сантиметър, но болките от ужилването на тези зверове надхвърлят многократно размерите им и минаха няколко дни, преди Лесли да може да стъпва. По-големите скорпиони предпочитаха да наобикалят кухнята, където съвсем нахално седяха по тавана, приличащи на уродливи летящи омари.
Щом се здрачеше и запалехме лампите, появяваха се хиляди насекоми: всевъзможни мушици — от бежовите на цвят дребосъци с крилца като рошави пера до големите ивичести сребристо — розови вечерници, чиито смъртоносни полети към светлината бяха в състояние да счупят тънките гърла на газените стъкла. Имаше и бръмбари: някои бяха черни, като в траур, други на весели ивици и петна, някои с къси и топчести пипала, други с дълги и тънки антени, напомнящи мустаците на мандарин. С тях пристигаше и гмеж от по-незначителни животински видове повечето толкова мънички, че невероятните им форми и окраски можеха да се видят само с лупа.
Разбира се, лично за мене това стълпотворение от насекоми беше повече от добре дошло. Всяка вечер се навъртах около лампите, приготвил колекционерските си кутии и шишета, и се състезавах с останалите хищници за по-отбрани екземпляри. Държах си очите отворени на четири, защото съперниците ми бяха много бързи. По тавана имаше гекони — белезникави, с розови кожи, с разперени лапи и изпъкнали очи, те дебнеха безкрайно старателно мушиците и бръмбарите. Редом с тях се поклащаха зелените телца на лицемерните богомолки с лица без брадички и с налудничав поглед в очите. Движеха се като зелени вампири със стройните си бодливи крака.
На равнището на пода трябваше да се справям с огромни шоколадови на цвят паяци, които приличаха на длъгнести космати вълци. Те се спотайвах в сенките, откъдето изскачаха и грабваха някой екземпляр току под носа ми. Поощряваше ги помощта на дебелите чесновици — жаби с красиви кожи, сякаш съшити от зелени и сребристо сиви парцалчета, които подскачаха и преглъщаха с широко отворени очи, изумени от изобилието на храна. Заедно с тях пъплеха и бързите, лукави и много можещи скрипи. Плоските им тела бяха дълги седем — осем сантиметра, с дебелината на молив, заобиколени като с ограда от ресните на дългите тънки крачка, завършващи с остър нокът. Когато скрипята мръднеше, потегляше и всеки чифт крачка — по ресните минаваше вълнообразно движение и членестоногото се плъзгаше безпрепятствено като камък върху лед. Тихи и неумолими, скрипите се нареждаха сред най-ловките и най-кръвожадни ловци.
Една вечер седях и търпеливо чаках да видя какво ще мога да добавя към колекцията си благодарение на запалените лампи. Беше още сравнително рано, така че повечето хищници, с изключение на мене и на няколко прилепа, още не се бяха появили.
Прилепите се стрелкаха нагоре-надолу по верандата като изплющявания на камшик и грабваха мушици и други вкусни лакомства на сантиметри от лампата, а от вятъра, който вдигаха крилата им, пламъкът игриво потрепваше. Постепенно бледозеленото като крилца на водно конче сияние на залеза угасна, щурците заизвиваха дългите си мелодични трели, в мрака на маслиновите горички засвяткаха студените фенерчета на светулките, а голямата къща взе да скърца и пъшка, опалена от слънцето, и да се приготвя за сън.
Стената зад лампата вече беше осеяна с рой различни насекоми, които след неуспешни опити да се самоубият се държаха за нея докато се съвземат, та отново да посегнат на живота си. В долната част на стената от едва видима цепнатина в мазилката се измъкна един от най-дребните и най-дебели гекони, които бях виждал.
Сигурно току-що се беше излюпил, понеже на дължина не надхвърляше пет сантиметра, но явно краткото време, което бе прекарал на белия свят, не му бе попречило да се натъпче с храна — тялото и опашката му така се бяха заоблили, че изглеждаше почти кръгъл. На лицето му беше изписана широка и свенлива усмивка, а огромните му тъмни очи гледаха учудено като очите на дете, видяло празнична трапеза. Преди да се намеся и да го спра, той тромаво се изкатери нагоре по стената и започна да се гощава с една златоочица. Много обичах тези създания със зелени дантелени крилца и огромни златистозелени очи, затова се ядосах.
Като преглътна последното късче от прозрачното крилце, новороденият гекон замря, прилепен към стената, и известно време потъна в размисъл, като само очите му сегиз-тогиз премигваха. Нямах представа защо беше избрал златоочицата, която е с доста едро телце, след като от всички страни го заобикаляха разни дребни насекоми, а тях можеше да улови и изяде много по-лесно. Скоро обаче стана ясно, че този гекон е лакомник, чиито очи не се насищаха дори при пълен стомах. Понеже се беше излюпил от яйце, без да получи, както си му е редът, напътствия от майка си, геконът беше останал с твърдото, но погрешно впечатление, че всички насекоми стават за ядене и че колкото по-големи са те, толкова по-бързо ще утоли той глада си.
Изглежда, дори не му идваше на ум, че за създание с неговите размери някои насекоми представляват опасност. Подобно на първите мисионери, гущерът, погълнат от собствените си преживявания, изобщо не си помисли, че някой може да погледне и на него като на храна.
Като пренебрегна сборището от дребни и несъмнено ядивни мушици, накацали наблизо, геконът издебна една огромна, тлъста и космата дъбова лизиокампа, чието тяло бе почти колкото собственото му. Не беше пресметнал обаче движението си, защото едва се докопа до едното крило на насекомото, пеперудата излетя и кафявите й крила се разтвориха с такава сила, че без малко щеше да откъсне гекона от стената и да го вдигне във въздуха. Гущерът не се смути изобщо, а се насочи към един житен бегач, голям колкото него. Въобще не би могъл да нагълта такова твърдо и бодливо чудовище, но това не му мина през ума. Твърдото и гладко тяло на бръмбара обаче се изплъзна на гекона и житният бегач тупна на пода.
Геконът тъкмо си правеше отново кратка почивка, докато оглеждаше бойното поле, когато отривисто изпърхаха крила — на верандата долетя огромна богомолка и кацна на десетина сантиметра от гущера. Прибра крилата си с шум, който наподобяваше смачкване на цигарена хартия, и с коварно протегнати като за молитва предни крака се огледа с безумен поглед, като въртеше глава, за да не изпусне някое от насекомите, събрали се, за да я облагодетелстват.
Веднага стана ясно, че геконът за пръв път вижда богомолка и въобще не знае каква смъртна опасност представляват тези насекоми. Той явно смяташе богомолката за огромно зелено ястие, за каквото си беше мечтал, но никога не се бе надявал да го опита. Без много да му мисли и без да обръща внимание, че богомолката е пет пъти по-голяма от него, геконът се зае да я дебне. Междувременно богомолката си бе набелязала една педомерка и се примъкваше към нея на мършавите си като на стара мома крака. От време на време спираше и се поклащаше — олицетворение на злото. Геконът, обзет от мрачна решителност, я следваше буквално по петите със сведена глава, като спираше едновременно с нея и размахваше смешната си къса и дебела опашка като развълнувано кутре.
Богомолката стигна до нищо неподозиращата пеперуда, спря се и се заклати, а след това светкавично посегна с предните си крачка и я сграбчи. Педомерката, която бе доста едра, започна да пърха с крила като обезумяла и богомолката трябваше да употреби цялата сила на жестоко бодливите си крака, за да я задържи. Докато богомолката нескопосно жонглираше с пеперудата, геконът, който въртя опашка, докато изпадна в бяс, предприе нападението си. Хвърли се напред и се вкопчи като булдог в крилата на богомолката. Хищното насекомо бе заето да премята с бодливите си крака пеперудата и внезапното нападение в гръб го извади от равновесие. Тупна на земята, понесло със себе си и пеперудата, и гекона. Когато богомолката падна, геконът не се пусна открилата й. Тогава тя се отказа от пеперудата, която вече беше полумъртва, така че освободи краката си, по които има остри като рапири зъбчета, за да се бие с гекона.
Тъкмо бях решил, че точно сега е моментът да се намеся и да добавя към зверилника си и богомолката, и гекона, когато на арената се появи ново действащо лице. Една скрипя се плъзна откъм сянката на лозата — представляваше килим от мърдащи се крака, който плавно и целенасочено се носи към умиращата пеперуда.
Стигна до нея, обгърна тялото й, след което впи челюсти в мекото коремче. Гледах, без да мога да откъсна очи. Богомолката, превита почти одве, удряше с бодливите си остри като игли крачка гекона, който, опулен от вълнение, се държеше здраво, макар че едрият му противник го лашкаше насам-натам. Междувременно стоножката се увери, че не може да помръдне пеперудата, отпусна се върху й като драперия и се зае да изсмуква жизнените й сокове.
Точно тогава се появи Търиза Олив Агнес Дирдри, накратко — Дирдри. Тя беше едната от двете грамадни крастави жаби[1], които бях намерил, бях опитомил сравнително лесно и бях настанил в мъничката, заобиколена със зид градина под верандата. Там жабите водеха праведен живот сред здравеца под мандариновите дръвчета и щом запалехме лампите, смело идваха на верандата, за да вземат своя пай от света на насекомите.
Така бях погълнат от необичайната борба между двете двойки животни, че бях забравил напълно Дирдри, и когато тя се появи на сцената, ме завари неподготвен, легнал по корем на петнайсетина сантиметра от бойното поле. Без дори да подозирам, жабата бе наблюдавала схватката изпод един стол. Сега тя тежко заподскача, спря за миг и после, преди да предприема каквото и да е, направи дълъг и целенасочен скок напред — така, както е характерно за жабите, отвори своята паст и като си помогна с езика, пъхна и скрипята, и пеперудата в ненаситното си гърло. Спря се, преглътна и за миг притвори големите си очи, след което рязко се обърна наляво и светкавично лапна богомолката и гекона. Между дебелите й устни увисна опашката на гекона, която се гърчеше като червей, но след малко Дирдри напъха и нея вътре, помагайки си по жабешки с предните крака.
Бях чел, че всяко живо същество служи за храна на друго живо същество, бях чел и за естествения подбор, но сега ми се стори, че нещата отиват твърде далече.
Всичко друго да оставех настрана, яд ме беше на Дирдри, че провали една истински вълнуваща драма. И за да не се набърка в още нещо, отнесох я в градинката, където живееше със съпруга си Терънс Оливър Албърт Дик, и я сложих под едно каменно корито, обрасло с невени. Реших, че и без друго погълнатото от нея й стига за една вечер.
И така къщата приличаше на препечена бисквита, а вътре бе горещо като в пещ и гъмжеше от гадинки. И тъкмо в тази къща пристигна Ейдриън Фортескю Смит. Той беше съученик на Лесли, който ни гостува в Англия през една ваканция и като последствие се влюби дълбоко и безвъзвратно в Марго (за нейна голяма досада).
Всички се бяхме пръснали по верандата и четяхме пощата, която се получаваше два пъти в месеца, когато мама ни съобщи вестта за предстоящото пристигане на Ейдриън.
— Много се радвам — каза тя. — Наистина.
Всички замряхме и я погледнахме, изпълнени с подозрение.
— На какво се радваш много? — попита Лари.
— Току-що получих писмо от госпожа Фортескю Смит — каза мама.
— Не виждам никакъв повод за радост в това каза Лари.
— Какво й е притрябвало на тая чума? — попита Лесли.
— Лесли, миличък, не бива да я наричаш чума — направи му забележка мама. — Спомни си колко любезно се държеше тя с теб.
Лесли презрително изсумтя.
— И все пак какво й е притрябвало?
— Пише ми, че Ейдриън е предприел пътуване из Европа и пита може ли да ни посети в Корфу и да поостане малко.
— А, добре — каза Лесли. — Хубаво ще е Ейдриън да ни погостува.
— Да, той е добро момче — великодушно се съгласи Лари.
— Нали! — въодушеви се мама. — Толкова възпитано се държи.
— Аз пък не се радвам, че ще дойде — намеси се Марго. — Ейдриън е един от най-големите досадници, които познавам. Започвам да се прозявам само като го погледна. Не можеш ли да пишеш, че нямаме къде да го приемем, мамо?
— Но аз си мислех, че Ейдриън ти е приятен — учуди се мама. — Доколкото си спомням, той поне те харесва.
— Там е работата. Противно ще ми е да се мотае тук и да му текат лигите като на разгонен спаниел.
Мама оправи очилата си и погледна Марго.
— Миличка, струва ми се, че нямаш право да говориш така за Ейдриън, чудя се откъде научаваш подобни изрази. Сигурна съм, че преувеличаваш. Никога не съм забелязала да изглежда като… като… като това, дето го каза. Според мен се държи съвсем прилично.
— Разбира се! — войнствено се обади Лесли. — Марго си измисля. Въобразява си, че всички мъже тичат подире й.
— Не е вярно! — възмути се Марго. — Просто Ейдриън не ми харесва. Много е лигав. Всеки път, когато го погледне човек, от устата му капе слюнка.
— Никога не му е капала слюнка от устата!
— Непрекъснато му текат лиги и пръска слюнка, непрекъснато!
— И аз не съм забелязвала да му текат лиги — каза мама. — Пък и така да е, не мога да му откажа да ни гостува само защото му текат лиги, Марго. Не прекалявай.
— Той е приятел на Лес. Него да плюе.
— Ейдриън не плюе. Никога не е плюел!
— Е — каза мама с чувството, че ще разреши въпроса, — тук Ейдриън ще бъде толкова зает, че според мен няма да му остане време да плюе.
Две седмици по-късно Ейдриън пристигна — прегладнял и изтощен, изминал почти без пари пътя от Хале до Гърция с велосипеда си, който се отказал от неравното сражение и се разпаднал на части в Бриндизи. Първите няколко дни го виждахме малко, понеже мама го караше да си ляга рано, да спи до късно и му сипваше допълнително от всяко ядене. Когато най-после се появи за по-дълго, наблюдавах го внимателно, за да забележа кога ще започне да пуска лиги, защото каквито и интересни приятели да ни бяха гостували, никой от тях не беше пускал лиги и аз очаквах нетърпеливо да видя това явление. Но като оставим настрани факта, че Ейдриън почервеняваше всеки път, когато в стаята влезеше Марго, и че я зяпваше с леко отворена уста (честността изисква да призная, че така той наистина приличаше на спаниел), младежът не прояви други странности. Имаше прекомерно къдрава коса, големи и кротки зелени очи, а благодарение на хормоните си току-що се беше сдобил с тънички мустаци, с които изключително много се гордееше. Беше донесъл като подарък за Марго една плоча с песен, която явно смяташе равностойна на Шекспиров сонет, изпълнен с музикален съпровод. Песента се наричаше „В кръчмата на Смоуки Джо“ и ние всички я намразихме до смърт, защото Ейдриън смяташе деня си за приключен само ако пуснеше тази какофония поне двайсет пъти.
— Мили Боже! — простена Лари една сутрин на закуска, когато чу стърженето на плочата. — И сега ли, и по това време ли?! „В кръчмата на Смоуки Джо в Хавана… дан-дан! — чу се откъм грамофона носовият теноров глас, — където се отбих да пийна нещо… дан-дан!“
— Не издържам повече! Защо не пусне друга плоча? — проплака Марго…
— Недей, миличка. На него песента му харесва — опита се да я успокои мама.
— И е купил плочата за тебе — каза Лесли. — Това е твой подарък, да му се не види дано. Ти трябва да му кажеш да престане.
— Не, не бива да го прави, миличък — рече мама. — В крайна сметка Ейдриън ни е гост.
— Каква връзка има между двете неща? — сопна се Лари. — Ако той няма слух, трябва ли всички да страдаме? Плочата е на Марго. Тя да се оправя.
— Вижда ми се много неучтиво — разтревожи се мама. — Нали я е донесъл като подарък, сигурно си мисли, че ни харесва.
— Не се съмнявам, но ми е трудно да повярвам, че може да съществува такова бездънно невежество — каза Лари. — Знаеш ли, че вчера свали от грамофона Петата симфония на Бетовен по средата на записа, за да пусне крясъците на тоя кастрат! Казвам ти, това момче има културата на хуна Атила!
— Тихо, миличък, да не те чуе! — каза мама.
— При тая дандания? Ще чуе само ако му се говори с рупор!
Ейдриън, без да подозира колко е обезпокоено семейството, сега се присъедини към певеца и се получи дует. И тъй като собственият му глас беше носов тенор, забележително приличащ на гласа на изпълнителя, получи се доста ужасен резултат.
„… съзрях девойката с карминените устни… дан-дан! Сърцето ми се преизпълни с чувства… дан-дан! От нашата внезапна първа среща… дан-дан! О, мама Инес! О, мама Инес! О, мама Инес, мама Инес!“ — чуруликаше Ейдриън горе-долу в унисон с грамофона.
— Боже, ти, който си на небесата! — избухна Лари. — Това минава всички граници! Марго, иди да му кажеш!
— Моля те, бъди внимателна, миличка — обади се мама. — Не ми се иска да го наскърбяваме.
— А на мене тъкмо това ми се иска — заяви Лари.
— Зная какво да направя — сети се Марго. — Ще му кажа, че мама има главоболие.
— Това ни дава време само да си отдъхнем малко — изтъкна Лари.
— Марго ще му каже, че мама има главоболие, а пък аз ще скрия иглата на грамофона — предложи победоносно Лесли.
— О, прекрасно хрумване! — възкликна мама, зарадвана, че се е намерило разрешение, без да трябва да наскърбяваме Ейдриън.
Ейдриън беше леко озадачен от изчезването на иглата и от факта, че всички бяха напълно сигурни, че в Корфу не могат да се купят игли за грамофон.
Но макар да нямаше глас, той беше успял поне да запомни мелодията, затова по цял ден си тананикаше „В кръчмата на Смоуки Джо“ и ефектът беше като шум от разтревожен кошер пчели, които изпълняват тенорова партия.
Дните минаваха, а възхищението му от Марго, изглежда, не стихваше. Нещо повече, като че се засилваше, а по този начин нарастваше и раздразнението на Марго.
Започна да ми става жал за Ейдриън, защото каквото и да правеше, все нищо не излизаше. Понеже Марго казала, че с тия мустаци прилича на долнопробен бръснар, той се обръсна и тя веднага заяви, че мустаците са признак на мъжественост. Нещо повече, тя разправяше недвусмислено наляво и надясно, че предпочита местните селянчета пред всякакъв английски внос.
— Толкова са красиви и мили — каза тя и Ейдриън видимо се натъжи. — Толкова хубаво пеят, всички до един. Толкова са възпитани. Свирят на китара. Винаги бих ги предпочела пред един англичанин. Имат особен чарк.
— Да не искаш да кажеш „чар“? — попита Лари.
— Все едно — продължи Марго, без да му обръща внимание. — Това наричам аз мъже, а не разни превзети и лигави мухльовци!
— Марго, миличка — каза мама, като нервно погледна оскърбения Ейдриън, — не мисля, че е много любезно от твоя страна.
— Нямам намерение да се държа любезно — каза Марго. — Жестокостта в голяма степен всъщност представлява любезност, стига да е в подходящ вид.
И като ни остави да си блъскаме главите над тази дълбока философска мисъл, Марго излезе да се срещне с последното си завоевание — един почернял като негър рибар с буйни мустаци. По всичко си личеше, че Ейдриън е покрусен, затова единодушно се съгласихме, че трябва да се опитаме да разсеем обзелото го отчаяние.
— Не обръщай внимание на Марго, скъпи Ейдриън — каза мама в желанието си да го утеши. — Тя не мисли това, което говори. Нали разбираш, голям инат е. Вземи си още една праскова.
— Голяма тъпачка — рече Лесли. — Знаех си.
— Не виждам как бих могъл да заприличам на селските момчета — замисли се Ейдриън над това затруднение. — Дали да не взема да свиря на китара?
— Не, не, не го прави! — побърза да каже Лари. — Съвсем излишно е. Защо не опиташ нещо по-просто? Да речем, да дъвчеш чесън.
— Чесън ли? — попита учуден Ейдриън. — Марго обича ли миризмата на чесън?
— Положително — отвърна Лари. — Нали я чу какво каза за особения чар, който излъчват тези момчета? Е, кое е първото нещо, което усещаш да излъчват, когато ги доближиш? Миризмата на чесън!
Ейдриън явно бе поразен от логиката на това съждение и погълна огромно количество чесън, но впоследствие единственото, което чу от Марго, притиснала кърпичка към носа си, беше, че вони като местния автобус в пазарен ден.
Ейдриън ми изглеждаше много приятен човек беше кротък, любезен и винаги готов да свърши това, за което го помолеха. Смятах за свой дълг да му помогна някак, но освен хрумването да заключа Марго в спалнята му (което отхвърлих като неподходящо, защото мама нямаше да го одобри), не успях да измисля нищо разумно.
Реших да обсъдя въпроса с господин Кралевски, който може би щеше да предложи някакъв изход. Когато прекъснахме уроците си, за да пием кафе, аз му разказах за несполучливите опити на Ейдриън да спечели Марго, с което постигнах един добре дошъл и за двама ни отдих от неразгадаемите тайни около квадрата на хипотенузата.
— Аха! — каза Кралевски. — Пътеките на любовта никога не са равни. Човек се изкушава да си зададе въпроса дали всъщност животът нямаше да бъде малко скучен, ако до целта винаги се стигаше по равен път.
Не проявявах особен интерес към философските отклонения на моя учител, но учтиво замълчах. Господин Кралевски посегна изящно с красивите си, добре гледани ръце, взе си бисквита, подържа я малко над чашата с кафе и преди да я пъхне в устата си, кръсти я в кафявата течност. Задъвка методично със затворени очи. — Според мен — каза накрая той, — този млад Лохинвар твърде много се престарава.
Казах, че Ейдриън е англичанин, но все пак защо човек да не се престарава? Нали ако не се престарава, не би постигнал нищо?
— Ах — надменно каза Кралевски, — при сърдечните въпроси нещата стоят другояче. Понякога безразличието върши чудеса.
Той събра върховете на пръстите си и унесено втренчи поглед в тавана. Веднага ми стана ясно, че както обикновено предстои да даде път на фантазията си с някоя история, където участва любимият му митичен герой — „една дама“.
— Спомням си, че веднъж силно се увлякох по една дама — започна Кралевски. — Това да си остане между нас, разбира се.
Кимнах и си взех още една бисквита. Често историите на Кралевски доста се проточваха.
— Дамата беше толкова красива и с такива достойнства, че всички мъже, търсещи подходяща партия за женитба, се въртяха около нея като… като… както пчели налитат на мед — каза Кралевски, явно доволен от своето сравнение. — От мига, когато я съзрях, усетих, че се влюбвам дълбоко, безвъзвратно и безутешно, и чувствах, че до известна степен тя споделя отношението ми.
Той отпи от кафето, за да накваси гърлото си, а после сплете пръсти и се наведе напред върху масата. Ноздрите му се бяха разширили, а големите му тъжни очи гледаха напрегнато.
— Преследвах я безразсъдно като… като куче, тръгнало по следа, но тя оставаше студена и безразлична към предложенията ми. Дори се подиграваше на любовта, в която я уверявах.
Кралевски замълча, с очи пълни със сълзи, и шумно издуха носа си.
— Нямам думи да ти опиша страданията, през които преминах, силните терзания на ревността, безсънните мъчителни нощи. Отслабнах с двайсет и четири килограма, приятелите ми започнаха да се тревожат и разбира се, всички се опитваха да ме убедят, че въпросната дама не е достойна да се погубвам заради нея. Всички ми го казваха, освен… освен един опитен светски човек, който, струва ми се, също беше преживял любовни вълнения на няколко пъти, единия път много далече, в Булукистан. Той ми каза, че се престаравам пред дамата, че докато й свалям звезди от небето, тя като всички жени ще изпитва отегчение, защото е успяла. Обаче, ако се покажех леко безразличен, охо! Работата би станала съвсем друга. Така твърдеше приятелят ми.
И Кралевски ме погледна доволно, като кимаше многозначително. Наля си още кафе.
Попитах го дали се е показал безразличен.
— А как иначе? — каза Кралевски. — Нито миг не изпуснах. Качих се на един кораб, заминаващ за Китай.
Помислих си, че това е чудесно: усещах, че никоя жена не може да претендира, че си неин роб, ако изведнъж се качиш на кораб и заминеш за Китай. Китай е достатъчно далече, така че и най-суетната жена не би си помислила такова нещо. Нетърпеливо попитах господин Кралевски какво е станало, когато се завърнал от пътуването.
— Научих, че се е омъжила — каза ми Кралевски доста стеснително, защото му беше ясно, че историята не е достигнала своята кулминация, тъкмо обратното. — Някои жени, както знаеш, са капризни и припрени — сподели той. — Обаче аз успях да се видя с нея за малко насаме и тя ми обясни всичко.
Целият превърнат в слух, очаквах какво ще последва.
— Тя ми каза — продължи Кралевски, — че си е помислила, че никога няма да се завърна, че съм станал лама[2], и затова се омъжила. Да, милата ми тя, щяла е да ме изчака, но не е знаела и съсипана от скръб, се омъжила за първия кандидат, който се появил. Ако бях преценил и бях предприел едно по-кратко пътуване, сега тя щеше да е моя.
И Кралевски шумно издуха носа си с нещастно изражение на лицето. Замислих се върху историята, но не можах да открия никакви ясни указания как да се помогне на Ейдриън. Дали пък да не му предложех да вземе лодката ми „Тумбел-Нехранимайски“, за да отплава с нея за Албания? Имаше опасност да изгубя скъпоценната си лодка, пък и не смятах, че Ейдриън е достатъчно силен, за да стигне с гребане до там. Съгласен бях с Кралевски, че Ейдриън се престарава, но като знаех колко капризна е сестра ми, реших, че ще приеме изчезването на ухажора си от острова по-скоро с радост, отколкото с отчаяние. Главното затруднение на Ейдриън се състоеше в това, че никога не можеше да остане насаме с Марго. Реших, че ще трябва да взема работата в свои ръце, ако искам да бъде постигнат някакъв успех.
Най-напред той трябваше да престане да върви по петите на Марго като кученце, трябваше да се престори на безразличен и затова го подмамих да ме придружава, когато излизах да проучвам околността. Лесно го постигнах. Марго, като средство за самозащита, ставаше на зазоряване и изчезваше от вилата, преди да се появи Ейдриън, така че той нямаше особени занимания. Мама се опита да го привлече в кухнята, но след като Ейдриън забрави отворена вратата на хладилния сандък и половината продукти се размразиха, след като подпали тиган, пълен с мазнина, и превърна една чудесна агнешка плешка в някакво подобие на пастърма, и в добавка изпусна пет — шест яйца на пода, мама веднага подкрепи предложението ми да вземам Ейдриън с мене.
Открих, че Ейдриън е прекрасен другар, като се има предвид, че беше отрасъл в град.
Никога не се оплакваше, търпеливо и безпрекословно изпълняваше кратките ми указания „Дръж това!“ или „Не мърдай — ще те ухапе!“ и явно проявяваше искрен интерес към животните, които търсех.
Както господин Кралевски беше предвидил, Марго се озадачи от внезапното отсъствие на Ейдриън. Макар да не обръщаше внимание на ухажванията му, липсата им по странен начин засегна честолюбието й. Поиска да разбере какво правим двамата с Ейдриън по цял ден. Отговорих й доста хладно, че Ейдриън ми помага в зоологическите проучвания. Нещо повече, казах й аз, той се проявява много добре и ако това продължава, до края на лятото без всякакво колебание ще го обявя за съвсем компетентен биолог.
— Чудя се как можеш да обикаляш с толкова досаден човек — каза Марго. — Струва ми се невероятно скучен.
Отвърнах, че каквото повикало, такова се обадило, защото и Ейдриън е споделил с мене, че Марго му се вижда малко скучна.
— Нима?! — избухна тя. — Как се осмелява той да говори такова нещо, как се осмелява?!
Е, философски обясних аз, Марго сама си е виновна. В края на краищата всеки би решил, че тя е малко скучна, след като никога не отива да поплува заедно с него или да се поразходи и винаги се държи грубиянски.
— Не се държа грубиянски — обиди се Марго. — Просто говоря истината. Щом му се разхожда, ще го заведа на разходка. Скучна съм била, а? Толкова се зарадвах на успеха, който постигнаха кроежите ми, че пренебрегнах един важен факт: когато засегнеха Марго, тя, както и останалите членове на семейството, се превръщаше в сериозен враг.
Тази вечер тя се държа неочаквано мило и любезно с Ейдриън, така че всички, с изключение на жертвата бяха изумени и обезпокоени.
Марго ловко извъртя разговора, стана дума за разходки и тогава тя каза, че от престоя на Ейдриън е останало малко време, което все повече намалява, поради което е задължително той да разгледа Корфу. А има ли по-добър начин за това от разходките?
Ейдриън отговори заеквайки, че няма, че наистина така най-хубаво може да се разгледа една страна.
— Имам намерение да отида на разходка вдругиден — небрежно подхвърли Марго. — На прекрасна разходка. Жалко, че си толкова зает с Джери, иначе можеше да ме придружиш.
— О, бъди спокойна. Джери ще се оправи и сам — каза Ейдриън с тон, който аз лично възприех като коравосърдечно и грубо безразличие към мене. — С удоволствие ще дойда!
— Чудесно! — пропя Марго. — Сигурна съм, че ще ти хареса, ще отидем на едно от най-хубавите места в околността.
— Къде? — полюбопитства Лесли.
— До Лиападес — небрежно каза Марго. — Цяла вечност не съм ходила там.
— До Лиападес ли? — повтори Лесли. — И то на разходка? Та Лиападес е чак в другия край на острова. Ще ви бъдат необходими часове!
— Е, имам предвид да направим излет за цял ден — каза Марго. И добави надменно: — Разбира се, ако Ейдриън няма нищо против.
Виждаше се, че Ейдриън нямаше да има нищо против дори ако Марго беше предложила да плуват под вода до Италия, облечени в доспехи.
Обадих се, че бих искал да ги придружа, понеже разходката обещава да бъде интересна от зоологическа гледна точка. Марго ми хвърли убийствен поглед.
— Само че, ако дойдеш, ще трябва да се държиш прилично — каза загадъчно тя.
От само себе си се разбира, че предстоящата разходка и любезната покана на Марго бяха завладели напълно мислите на Ейдриън, но за себе си аз изпитвах някои съмнения. Изтъкнах, че Лиападес е много далече, а дните са прекалено горещи, но Ейдриън каза, че това няма никакво значение за него. Мислено се питах дали Ейдриън, след като е с толкова крехка физика, ще издържи докрай, но ако му кажех, щях да го обидя. В пет часа сутринта на уречения ден ние се събрахме на верандата.
Ейдриън си беше сложил грамадни подковани обуща, кой знае откъде взети, и беше облечен с дълги панталони и дебела памучна фланела. Когато се осмелих да изтъкна, че тоалетът му не е подходящ, за да прекоси пеша острова, след като температурата надхвърля четирийсет градуса на сянка, за мое учудване Марго не се съгласи с мене.
Каза, че облеклото на Ейдриън е напълно подходящо за дълъг път пеша и че тя самата се е погрижила да го избере. Фактът, че Марго беше по тъничък бански костюм и сандали, а аз — по къси панталони и лека ризка, не го разколеба. Марго носеше на гръб огромна раница, където смятах, че е сложила нещата за ядене и пиене, а в ръка стискаше здрава тояга. Аз бях взел колекционерската си торба и сака за пеперуди.
В този вид потеглихме. Според мене Марго наложи неразумно бърз ход. След много кратко време Ейдриън започна да се поти обилно и лицето му почервеня. Независимо от протестите ми, Марго гледаше да вървим на открито и пренебрегваше сенчестите маслинови горички. Накрая взех да се движа редом с тях, но отдалечен на неколкостотин метра в сянката на дърветата. Ейдриън, от страх да не бъде обвинен, че е кекав, упорито следваше Марго по петите. Четири часа по-късно той вече накуцваше, сивата му фланела беше потъмняла от пот, а лицето му бе придобило болезнен морав цвят. Тъкмо тогава Марго попита:
— Искаш ли да си починеш?
— По-скоро да пийна нещо — отвърна Ейдриън и изхриптя като дърдавец.
Казах, че според мене идеята е чудесна. Тогава Марго спря и седна насред пътя под жаркото слънце върху една нажежена до червено скала, където би се опекъл и волски впряг. Започна да се рови скришом в раницата и измъкна три малки шишета газоза — газираната и изключително сладка тамошна лимонада.
— Заповядайте — каза тя и ни подаде по едно шише. — Това ще ви освежи.
Освен че беше газирана и прекалено сладка, лимонадата беше и топла, така че не помогна — вместо да утоли, увеличи жаждата ни.
Към пладне вече се виждаше другият край на острова. Тази вест донесе искрица надежда в загубилите блясъка си Ейдриънови очи. Стигнем ли морето, можем да си отдъхнем и да поплуваме, каза Марго. Добрахме се до пустинния плаж и се промъкнахме през лабиринта от грамадни червени и кафяви скали, разхвърляни по брега като катурнати паметници от гробище на великани. Ейдриън се хвърли в сянката на една огромна канара, която сякаш имаше коса, защото отгоре й растяха миртови храсти и мъничък кедър, отворил чадъра си, и бързо смъкна фланелата и обущата. Забелязахме, че ходилата му са със същия обезпокоително червен цвят, който има лицето му, и са покрити с мехури.
Марго му предложи да накисне краката си в някоя локва сред скалите, за да се стегнат мехурите, и Ейдриън го стори, докато ние отидохме да плуваме. Значително освежени, клекнахме на сянка под скалите и аз си помислих колко добре ще ни дойде да хапнем и да пийнем нещо.
— Няма какво — каза Марго.
За миг настъпи поразителна тишина.
— Как така? — попита Ейдриън. — А какво носиш в раницата?
— О, там си нося нещата за плаж — каза Марго. — Реших да не вземам никаква храна, защото ще ми тежи в тая жега, пък и ако тръгнем скоро, ще се приберем навреме за вечеря.
— А няма ли нещо за пиене? — попита Ейдриън с прегракнал глас. — Само тези лимонади ли носеше?
— Разбира се, че няма! — раздразнено му отговори Марго. — Взех три лимонади. Падна се по една на всеки, нали? Шишетата ужасно тежат. И въобще не разбирам защо вдигаш такъв шум, и без това ядеш прекалено много. Няма да ти навреди да си направиш почивка. Ще се отдуеш малко.
За пръв и последен път видях Ейдриън почти изгубил самообладанието си.
— Нямам нужда да се отдувам, каквото и да значи това — сряза я той. — А дори и да имах, нямаше да тръгна да го върша на другия край на острова.
— Там ти е грешката, много си превзет — изсумтя презрително Марго. — Заведе те човек на разходчица, а ти почваш да хленчиш за храна и вино. Иска ти се непрекъснато да живееш в лоното на разкоша.
— Мисля, че чаша вино на ден не е разкош, а необходимост — каза Ейдриън.
Спорът им ми се видя безсмислен, затова взех трите празни лимонадени шишета и тръгнах надолу по брега, защото знаех, че на около километър има малко изворче.
Когато стигнах до него, заварих там да клечи един мъж, който обядваше. Лицето му беше мургаво, с дълбоко прорязани бръчки и обрулено от вятъра. Имаше буйни черни мустаци. Беше обут с дебели вълнени чорапи, каквито носят селяните при работа на полето, а редом бе оставил късата си мотика с широко острие.
— Калимера! — поздрави ме той, без да си личи да е изненадан, и любезно посочи с ръка извора, сякаш беше негова собственост.
Отговорих на поздрава му, легнах ничком върху килимчето от зелен мъх, роден от влагата, и наведох лицето си към бистрата струйка, която пулсираше като сърце изпод папратите, наричани богородичен косъм. Пих дълго и жадно — не си спомнях вода, която толкова да ми се е услаждала. Намокрих главата и врата си, след което седнах и облекчено въздъхнах.
— Бива я водата — рече мъжът. — Сладка е, нали? Като плод.
Съгласих се, че водата е много вкусна, и взех да мия шишетата, за да ги напълня.
— Горе има извор — каза човекът и посочи стръмния склон. — Обаче водата там горчи като език на вдовица, а тук е сладка и приятна. Чужденче ли си?
Отговорих на въпросите му, докато пълнех шишетата, но умът ми бе другаде. Наблизо бяха остатъците от обеда му: половин царевична питка, жълта като иглика, няколко големи и тлъсти глави чесън и шепа едри сбръчкани маслини, черни като хлебарки. Само като ги зърнах, устата ми се напълни със слюнка и веднага си дадох сметка, че съм на крак от зори, а не съм сложил и залък в уста. Накрая човекът забеляза погледите, които хвърлях към хранителните му припаси, и с характерната за селяните щедрост извади чекията си.
— Хляб… Хляб ли искаш? — попита ме той.
Отговорих, че много ми се иска да хапна от питката, но за беда не съм сам, а с още двама души. Сестра ми и съпругът й, излъгах аз, са на скалите и също са гладни.
Мъжът затвори чекията, събра остатъците от своя обед и ми ги подаде.
— Занеси им ги — засмя се той. — Аз се нахраних, а заради доброто име на Корфу не може едни чужденци да останат гладни.
Разсипах се от благодарности, увих чесъна и маслините в носната си кърпа, взех хляба и шишетата под мишница, и потеглих.
— На добър час! — извика подире ми мъжът. — И стойте далече от дърветата, по-късно ще има буря!
Вдигнах поглед към ослепително бляскавото синьо небе и си помислих, че човекът греши, но си замълчах.
Когато се завърнах, заварих начумерения Ейдриън да кисне нозете си в локва сред скалите, а Марго правеше слънчеви бани на една канара и фалшиво си тананикаше. Приветстваха с голяма радост храната и водата и се нахвърлиха върху нея — чупеха късове от златистата питка и гълтаха маслините и чесъна като изгладнели вълци.
— Видяхте ли — каза весело Марго, когато свършихме, като че тя бе изнамерила провизиите. — Добре стана. А сега сигурно е време да тръгваме.
Веднага се появи пречка: нозете на Ейдриън, блажено разхладени от водата, се бяха подули и се наложи двамата с Марго да обединим усилията си, за да го обуем.
Успяхме да му нахлузим обущата, но и тогава Ейдриън можеше да се движи съвсем бавно и мъчително, накуцвайки като престаряла костенурка.
— Докога ще се влачиш така! — извика раздразнено Марго, след като бяхме извървели около два километра, а Ейдриън се мъкнеше подире ни.
— Не мога по-бързо. Ужасно ме болят краката! — с нещастен глас каза Ейдриън.
Макар да го уверявахме, че ще изгори, той съблече фланелата си и изложи млечнобялата си кожа на природните стихии. Бяхме стигнали на три-четири километра от вилата, когато предсказанието на селянина за бурята се сбъдна.
Летните бури се излюпваха в гнездото от кълбести облаци сред албанските планини и профучаваха през Корфу като горещ и метежен вятър, като въздух, лъхнал от фурна.
Вятърът ни връхлетя — щипеше кожите и заслепяваше с прах и отскубнати листа очите ни. Маслиновата шума промени цвета си от зелен в сребрист, така както ято риби проблясва, когато смени посоката си. Вятърът с рев си проправяше път през милионите листа като величава вълна, която се разбива на брега. Неочаквано, като с магическа пръчка синьото небе се изпъстри с тъмноморави облаци, които се раздираха от копията на светло лилавите светкавици. Горещият свиреп вятър задуха още по-силно, из маслиновите горички се чу съсък, сякаш се мяташе някакъв огромен и невидим хищник. След това заваля — дъждът се изсипа от небето на струи, които удряха болезнено, като изстреляни с прашка камъни. За фон на всичко това служеше гръмотевицата, която вилнееше и властваше на небето — тътнеше и ръмжеше над устремените в бяг облаци, сякаш се сблъскваха милиони звезди, ставаха на прах и като лавина падаха в космоса.
Това беше една от най-хубавите бури, на които бяхме присъствали, и двамата с Марго направо й се наслаждавахме — след жегата и мъртвилото, плющящият дъжд и шумът ни се виждаха ободрителни. Ейдриън не споделяше нашето мнение — оказа се, че е от ония нещастници, които се плашат от светкавици. Бурята му изглеждаше чудовищно страшна. Опитахме се да го разсеем с песни, но гръмотевиците бяха толкова силни, че той не ни чуваше. Мрачно продължихме напред и най-после през клоните на унилите, облени с дъжд маслинови горички се мярнаха приветливите светлинки на вилата. Щом стигнахме там, и Ейдриън, полужив, полумъртъв, прекрачи прага, в хола се появи мама.
— Къде се забавихте, деца? Вече бях започнала да се безпокоя — каза тя, след което погледът й се спря на Ейдриън. — Боже милостиви, Ейдриън, миличък, какво ти има?
Питаше с пълно право, защото тези части от Ейдриъновата анатомия, които не бяха аленочервени от слънчевото изгаряне, имаха любопитни синьо-зелени оттенъци.
Ейдриън едва се помръдваше и зъбите му тракаха толкова силно, че не можеше да говори. Като ту му се караше, ту го съжаляваше, мама бързо го прати в леглото, където той остана следващите няколко дни — с лек слънчев удар, тежка настинка и възпалени крака.
— Честна дума, Марго, понякога наистина ме ядосваш — каза мама. — Знаеш, че Ейдриън е слабичък. Можеше да станеш причина за смъртта му.
— Така му се пада — отвърна безсърдечно Марго. — Да не е казвал, че съм скучна. Око за ухо.
Ейдриън обаче, без да подозира нещо, си го върна тъпкано. Когато оздравя, откри в града магазин, където продаваха иглички за грамофон.