Джералд Даръл
Градината на боговете (6)

Пета глава
Факири и фиести

„От благородно потекло е принцът на Тъмата.“

Шекспир, „Крал Лир“

Винаги към края на пролетта животните, които отглеждах, ставаха толкова много, че се случваше дори мама да се стресне. По това време всичко се раждаше или се излюпваше, а в крайна сметка е много по-лесно да се сдобиеш с млади екземпляри, отколкото с възрастни. Тогава пристигаха и птиците, за да гнездят и да отглеждат малките си, а местните господа ги преследваха с пушки, независимо от факта, че не е ловен сезон. Всичко се превръщаше в мливо за мелницата на тия градски спортсмени, защото, докато селяните се придържаха към така наречения „дивеч“ — дроздове, косове и тям подобни — ловците от града стреляха по всичко, дето лети. Завръщаха се победоносно, натоварени с пушки и патрондаши, а ловните им чанти бяха препълнени с лепкави и кървави пернати купчини, съставени от какво ли не — от червеношийки до червеноопашки, от горски зидарки до славеи.

Затова през пролетта в моята стая, както и на специално отделена за тази цел част от верандата, винаги имаше поне пет — шест клетки и кутии, където се виждаха зинали пиленца или отрасли птици, които бях успял да спася от спортсмените и сега те се възстановяваха с импровизирани шини по крилата или краката.

Единствената полза от това пролетно клане беше, че така получавах що-годе добра представа какви птици се намират на острова. Съзнавах, че не мога да спра избиването им, затова поне се помъчих да извлека полза от него. Проследявах някой храбър и достоен Нимрод^[1] и го карах да ми покаже съдържанието на чантата си. Правех списък на убитите птици и като удрях на молба, успявах да спася живота на ранените. Тъкмо по този начин получих Хайауата^[2]

Бях прекарал една интересна и дейна сутрин с кучетата. Станахме рано и се озовахме сред маслиновите горички още преди да се вдигне росата и да изчезне нощният хлад. Бях установил, че това е най-хубавото време за събиране на насекоми, защото студът ги правеше сънливи и не им се летеше, така че лесно ги улавях. Вече разполагах с две пеперуди и с една мушица, каквито нямах в колекцията си, както и с два неизвестни за мен бръмбара и със седемнайсет скакалеца, с които щях да нахраня малките пиленца. Докато слънцето се издигне в небето и стане малко по-топло, безуспешно бях преследвал заедно с кучетата една змия и един зелен гущер, после, без знанието на Агати, издоих козата й в един от колекционерските си буркани, понеже и аз, и кучетата бяхме ожаднели, и накрая се отбих у моя приятел козаря Яни, който ни даде да се подкрепим, като донесе хляб, смокинов сладкиш и сламена шапка, пълна с диви ягоди.

Спуснахме се до едно заливче, където кучетата или почиваха задъхани, или гонеха раци из плитчините, а аз, разперил ръце като крила на птица, се бях проснал ничком в топлата прозрачна вода. Сдържах дъха си и гледах морския пейзаж, а вълните леко ме полюшваха. Когато наближи пладне и стомахът ми ме уведоми, че обедът скоро ще бъде готов, излязох да изсъхна на слънце — солта изби по кожата ми на петна като лъскави фигури от фина дантела и аз потеглих към къщи. Докато криволичехме из сенчестите маслинови горички и от едрите стволове лъхаше прохлада като от кладенец, чух пукотевица откъм миртовите гъсталаци далече вдясно. Тръгнах нататък, за да проуча въпроса, като гледах кучетата да са около мен, защото гръцките ловци са припрени и в повечето случаи стрелят веднага, преди да установят в какво са се прицелили. Опасността важеше и за мен, затова като предпазна мярка взех да говоря на висок глас с кучетата: „Роджър, тук, ела тук! Браво! Пикльо, Посерко! Посерко, тук! Тук ела, браво! Пикльо, върни се!“ Забелязах ловеца, седнал на един огромен маслинов корен. Бършеше потта от челото си и щом разбрах, че ме е видял, аз се приближих.

Беше закръглен човечец с бяла кожа на лицето и продълговати черни мустаци като четка за зъби над начупената устица, а зад слънчевите очила се криеха очите му, кръгли и воднисти като на птица. Облеклото му представляваше върха на ловната мода: излъскани високи ботуши, нов брич с бял кант и жълтеникавозелен жакет от туид с отвратителна кройка и украсен с толкова много джобове, че приличаше на стряха, по която са налепени лястовичи гнезда. Зелената тиролска шапка със сноп яркочервени и оранжеви пера беше килната назад върху къдрокосата му глава и той бършеше бялото си като слонова кост чело с голяма кърпа, от която се носеше силната миризма на евтин одеколон.

Калимера^[3], калимера! — поздрави ме той зарадван, като изпухтя. — Добра среща! Пфу! Ама че горещ ден!

Съгласих се с него и му предложих да си вземе от ягодите, които бяха останали в шапката ми. Той ги изгледа доста изпитателно, сякаш се боеше, че може да са отровни, внимателно хвана една ягодка с дебелите си пръсти и се усмихна с благодарност, като я пъхаше в устата си. Останах с впечатлението, че за пръв път му се случваше да яде с пръсти ягоди от шапка и не е съвсем сигурен как е прието да се върши това.

— Случих с лова тази сутрин — похвали ми се гордо той и посочи ловджийската си чанта, която лежеше злокобно издута, с петна от кръв и полепнали пера. Навън се подаваха едното крило и главата на чучулига — толкова разкъсани и смачкани, че с труд разпознах птицата.

Попитах човека дали има нещо против да разгледам съдържанието на чантата му.

— Не, разбира се, че не — каза той. — Ще видиш, че съм отличен стрелец.

Видях, и още как. В чантата му имаше четири черни коса, един златен кос, два дрозда, осем чучулиги, четиринайсет врабчета, две червеношийки, едно ливадарче и едно мушитрънче. Последното, довери ми ловецът, наистина е мъничко, но става много вкусно, ако се сготви с червен пипер и чесън.

— Обаче тук е най-хубавото — каза ми гордо той. — Внимавай, защото още не е умряло.

И той ми подаде една окървавена носна кърпа, която внимателно разгънах. Вътре, едва дишащ и изтощен, със засъхнал съсирек кръв върху едното крило, лежеше папуняк.

— Е, разбира се, не става за ядене — обясни ми той, — но перата ще седят добре на шапката ми.

Отдавна ми се искаше да притежавам една от тези прекрасни птици с благородна осанка, които имат чудесни ветрилообразни качулки и ръждивокафяви тела с черни опашки. Бях търсил упорито гнездата им, с надеждата да отгледам саморъчно някое птиче. А сега държах в ръцете си истински жив папуняк, по-скоро — полумъртъв.

Разгледах го внимателно и установих, че всъщност не е толкова зле, колкото ми се беше видяло, защото само едното му крило бе счупено, и то така, че според мене лесно можеше да зарасне. Въпросът беше как да накарам надутия дебеланко да се раздели с него.

Изведнъж ми дойде вдъхновение. Започнах с думите колко съм огорчен и ядосан, че в този миг майка ми не е с нас, защото тя, както обясних, е световноизвестен авторитет по птиците. (Истината е, че мама трудно различаваше врабче от щраус). Тя всъщност е написала най-точния справочник за пернатия дивеч, който използват английските ловци. И като доказателство измъкнах от колекционерската си чанта един раздърпан от честата употреба екземпляр на „Джобна книга за птиците“ от Едмънд Сандърс, която винаги носех със себе си.

Това направи силно впечатление на дебелия приятел. Започна да прелиства страниците, като одобрително си мърмореше под нос. Каза, че майка ми сигурно е забележителна жена, след като е написала такава книга. Аз продължих: причината, поради която исках тя да е тук в този миг, беше, че не е виждала папуняк. Виждала е всяка друга птица на острова, включително и рядко срещаното синьо рибарче — и като доказателство извадих и сложих пред него скалпа на умрялото синьо рибарче, което бях намерил и държах като талисман в колекционерската си чанта. Ловецът беше удивен от малката качулка с яркосини пера. Казах, че като си помисли човек, тези пера са доста по-красиви от перата на папуняка. Мина известно време, докато ловецът схвана мисълта ми, и скоро той взе да ме моли да занеса папуняка на майка си в замяна на нищожните меки сини пера. Умело се престорих, че съм неприятно изненадан и не ми се иска, но скоро това премина в благодарно раболепие, пъхнах ранения папуняк в пазвата си и забързах към къщи. Моят ловен приятел остана седнал на маслиновия корен — приличаше на Туидълдъм и щастлив се мъчеше да прикачи качулката на синьото рибарче към шапката си.

Когато се прибрах у дома, занесох новата придобивка в стаята си и внимателно я огледах. Изпитах облекчение, че дългата, извита и мека човка, приличаща на тъничък ятаган, не е пострадала, защото знаех, че ако не може да използва този свой крехък орган, птицата ще загине. Като оставим настрани изтощението и уплахата, единственото, което открих да не е наред, беше счупеното крило. Счупването беше високо в горната част и когато още по-подробно и спокойно го разгледах, видях, че костта се е пречупила чисто, като суха, а не като зелена клонка — не беше смачкана и разцепена в краищата. Внимателно отрязах перата с дисекционната ножичка, измих съсирената кръв и перушината с топла вода и дезинфекционно средство, наместих костта в две извити бамбукови трески и бинтовах здраво мястото.

Свърших работата съвсем професионално и изпитах гордост от това. Единствената беда беше, че шината се оказа прекалено тежка и когато пуснах птицата, тя се катурна на една страна, теглена надолу от бамбука. След няколко опита успях да изработя от бамбук и лейкопласт една много по-лека шина и с тънка ивица бинт здраво привързах крилото към тялото на птицата. След това дадох на папуняка вода с пипетка и го сложих в мукавена кутия, покрита с парче плат, където да се съвзема.

Нарекох папуняка Хайауата и семейството посрещна пристигането му сред нас с безпрекословно одобрение, защото всички харесваха папуняците, пък и това бяха единствените екзотични птици, които всички разпознаваха отдалече. Търсенето на храна за Хайауата поглъщаше времето ми през първите няколко дни от възстановяването на птицата, защото тя беше капризен болник, ядеше само живи насекоми и проявяваше претенции. Наложи ми се да я пускам в стаята и да й подхвърлям вкусни хапки месести нефритово зелени скакалци, прелетни скакалци с тлъсти крачка и хрускави като бисквити крила, гущерчета и мънички жаби.

Птицата ги захапваше и ги удряше силно в някоя подходяща твърда повърхност — в крака на стола или на леглото, върху вратата или крайчеца на масата докато се увереше, че са мъртви. После бързо преглъщаше няколко пъти и беше готова за следващото ястие. Един ден, когато всичките ми близки се бяха събрали в стаята, за да гледат как се храни Хайауата, аз й дадох двайсетинасантиметров слепок. Птицата изглеждаше много свенлива с тънката си човка, с изящно нашарената светлокафява и черна окраска на тялото. Чувството се засилваше, понеже обикновено качулката на птицата бе прилепнала към главата. Сега обаче тя хвърли само един поглед на слепока и се превърна в хищно чудовище. Качулката й се надигна, разпери се и се залюля като паунова опашка, гърлото й се изду и дълбоко отвътре се чу странно и глухо сумтене, после тя бързо и целенасочено заподскача към мястото, където слепокът влачеше лъскавото си медночервено тяло, без да подозира какво го очаква. Хайауата се поспря и като разпери крилата си — едното шинирано, другото здраво — наведе се напред и клъвна слепока: мушна го с човката си като с рапира така светкавично, че почти убягна от погледа. Като усети нападението, безкракият гущер започна да се мята и се изви в осморка. За мое учудване забелязах, че още с първия си удар Хайауата е смазала крехкия му като яйчена черупка череп.

— Боже Господи! — възкликна Лари, изумен не по-малко от мене. — Това се казва полезна птица, струва си да я държим в къщата! Двайсет — трийсет папуняка и змиите ще престанат да ни безпокоят.

— Според мене няма да се справи с голяма змия дълбокомислено подхвърли Лесли.

— Е, съгласен съм да ликвидира поне малките — рече Лари. — Ще е добро начало.

— Говориш така, като че къщата е пълна със змии, миличък — намеси се мама.

— Пълна е — неумолимо потвърди Лари. — Какво ще кажеш за сплетените като косите на Горгона змии, които Лесли завари в банята?

— Но те бяха водни — уточни мама.

— Все ми е едно какви са били. Щом като на Джери му се разрешава да пълни ваната със змии, тогава аз ще разнасям навързани папуняци.

— О, я го вижте сега! — изпищя Марго.

Хайауата беше нанесъл бързо ред удари по дългото тяло на слепока, а сега, клъвнал все още гърчещия се дълъг безкрак гущер, го размахваше и ритмично го удряше в пода — така рибарите удрят октоподите в скалите, за да омекнат телата им. След малко слепокът вече не даваше признаци на живот. Хайауатаго гледаше втренчено с наежена качулка, наклонил главата си на една страна. Постигнатото задоволи папуняка и той клъвна главата на гущера. Като преглъщаше бавно и отмяташе назад глава, птицата го погълна сантиметър по сантиметър. След няколко минути от човката й се подаваше само крайчецът на опашката.

Всъщност Хайауата изобщо не се опитоми напълно и винаги беше неспокоен, но се научи да понася човешките същества, които се намират в непосредствена близост.

Когато посвикна, започнах да го извеждам на верандата, където държах разни други птици, и Хайауата се разхождаше в сянката на лозата. Мястото напомняше на болнично отделение, защото по това време шест врабчета се възстановяваха след гръбначни контузии, причинени от капаните за мишки, залагани от селските момчета; четири коса и един дрозд бяха пострадали от куките с примки, каквито слагаха из маслиновите горички, и още пет — шест различни птици — от речна рибарка до сврака — се съвземаха след огнестрелни рани. Като добавка имаше и гнездо с новоизлюпени кадънки, както и мъничка зеленика, която още не можеше да се храни сама. Папунякът, изглежда, не се вълнуваше от близостта на всички тези птици, но се държеше настрани и бавно крачеше нагоре-надолу по плочите, премрежил унесено очи, надменно аристократичен като красива кралица, затворена в някоя крепост.

Разбира се, щом видеше червей, жаба или скакалец, държанието на птицата преставаше да бъде изискано, тъкмо обратното.

Около седмица след като Хайауата постъпи в птичата лечебница, една сутрин излязох, за да посрещна Спиро. Пристигането му се бе превърнало във всекидневен обред: когато наближеше имението, чиято площ бе към петдесет акра, Спиро започваше да натиска силно клаксона и тогава аз и кучетата се спускахме тичешком през маслиновите горички, за да го пресрещнем някъде по алеята към вилата.

Останал без дъх, изскачах от горичката, предвождан от кучетата, които се скъсваха да лаят, и заставахме пред огромния лъскав „Додж“. Гюрукът му беше свален, а зад кормилото, с фуражка на главата, се бе разположил Спиро — едър, почернял от слънцето и намръщен. Заемах мястото си на стъпалото, като се държах здраво за предното стъкло, и Спиро продължаваше пътя си, докато кучетата се преструваха на разярени и се мъчеха да захапят предните гуми. Всяка сутрин провеждахме разговор, който също представляваше обред и никога не се променяше.

— Добро утро, господинчо Джерис — казваше Спиро. — Как си вие?

След като се увереше, че не съм бил повален от някоя коварна болест през нощта, Спиро се интересуваше как са със здравето близките ми.

— А как са семейства? — питаше той. — Как са ваши майки? И господинове Лари? И господинове Лесли? И госпожици Марго?

Докато се осведомяваше за здравето им, пристигахме във вилата, където Спиро, като се движеше тромаво, ходеше поред при всеки член от семейството, сякаш за да провери дали сведенията ми са верни. Всекидневният, едва ли не журналистически интерес на Спиро към здравето на семейството ми се виждаше доста досаден, като че ни смяташе за кралски особи, но Спиро беше непреклонен, сякаш през нощта можеше да ни е сполетяла ужасна участ. Един ден, обзет от пакостлив дух, в отговор на сериозния въпрос на Спиро му казах, че всички са мъртви. Автомобилът излезе от пътя и се блъсна право в един олеандров храст, който засипа двама ни със Спиро с розови цветчета, а аз едва не паднах от стъпалото.

— Божке, господинчо Джерис! Бива ли да казваш таквиз неща? — прогърмя гласът на Спиро и той удари с юмрук по кормилото. — Изпонаплашил си ме, като казваш таквиз неща! Изпопотил си ме! Нивгаш вече не го казваш!

Тази сутрин, за която стана дума, след като се осведоми за здравето на всеки член от семейството, Спиро вдигна от седалката до себе си една кошничка за ягоди, покрита със смокинова шума.

— Заповядай — рече ми той смръщено. — Подаръци носил за тебе.

Махнах шумата. Вътре клечаха две отвратителни наглед голишарчета. Гледах ги като омагьосан и обсипах Спиро с благодарности, защото това бяха новоизлюпени сойки, както си личеше по наболите пера върху крилата им. Не бях имал сойки дотогава.

Толкова им се зарадвах, че ги взех със себе си, когато отидох на урок при господин Кралевски. Използвах удобното обстоятелство, че моят учител беше побъркан на тема птици не по-малко от мене. Наместо да се посветим на славната и величава английска история, която трябваше да запаметя, прекарахме една вълнуваща и интересна сутрин, като се мъчехме да накараме птичетата да отворят човки ида погълнат храна. Голишарчетата обаче бяха необичайно глупави и не приеха нито Кралевски, нито мен като заместител на майка си.

По обед ги отнесох у дома и чак до вечерта се опитвах да ги вразумя, но не постигнах успех. Поглъщаха храна само ако отварях насила човките им и я натиквах с пръст в гърлата — действие, на което упорито се противопоставяха. Накрая, след като им дадох поне толкова, че да не умрат от глад, оставих ги в кошничката и отидох да доведа Хайауата, понеже папунякът беше изразил предпочитание яденето да му се поднася на верандата, а не насаме в стаята ми. Оставих птицата на плочите и започнах да й хвърлям уловените специално за нея скакалци. Хайауата чевръсто подскочи, клюнът й щракна и първият убит скакалец изчезна в гърлото на птицата някак неприлично бързо.

Докато Хайауата седеше и преглъщаше като някаква възрастна и недодялана херцогиня на бал, която си придава важност, а пък току-що неволно е изсърбала шумно шербета си, двете сойчета, с поклащащи се глави и зачервени очи, се подадоха от кошницата и забелязаха папуняка. Тутакси се разнесоха дрезгавите им гласчета, птичетата зинаха, а главите им взеха да се полюшват наляво — надясно, като че бяха две старчета на преклонна възраст, които надничат над ограда. Хайауата наежи качулката си и се втренчи в сойчетата. Не мислех, че ще им обърне особено внимание, защото дотогава сякаш не забелязваше другите малки птичета, когато пищяха, за да ги нахраня. Сега обаче папунякът се приближи с подскоци до кошничката и загледа с интерес голишарчетата. Хвърлих му един скакалец. Хайауата го хвана, уби го и после за моя голяма изненада скокна до кошничката и натъпка насекомото в зиналата уста на едното пиле. И двете сойчета дрезгаво запищяха, като размахваха крилца от радост, а папунякът изглеждаше не по-малко изумен от мене от собствената си постъпка. Хвърлих на Хайауата още един скакалец, който също бе убит и послужи за храна на другото птиче. Оттогава нататък най-напред давах на папуняка да яде в стаята ми, а после на равни промеждутъци от време го извеждах на верандата, където той изиграваше ролята на майка за двете сойчета.

Всъщност Хайауата никога не показа някакви други майчински чувства към пиленцата — например не хващаше малките, увити на топчета изпражнения от задниците на голишарчетата, когато те ги пускаха от ръба на гнездото си. Задачата да се чисти беше предоставена на мене. Щом като нахранеше пиленцата и те спираха да пищят, папунякът губеше всякакъв интерес към тях. Стигнах до заключението, че нещо в тембъра на гласовете им пробуждаше родителските инстинкти на Хайауата, защото правих опити и с други новоизлюпени птици, които се раздираха от пищене, но папунякът не им обръщаше никакво внимание. Постепенно сойчетата решиха да позволят и на мене да ги храня, така че скоро спряха да надават глас при появяването на Хайауата и папунякът съответно престана да ги забелязва. Не само че не им обръщаше внимание, просто сякаш не знаеше за съществуването им.

Когато крилото на Хайауата зарасна, свалих шината и установих, че макар костта да е била наместена добре, мускулите на крилото са отслабнали, понеже не са били използвани, и папунякът щадеше това крило, като предпочиташе да ходи, а не да лети. За да го упражнявам, носех го до маслиновите горички и там го подхвърлях нагоре, та да е принуден да размахва крила, за да се приземи успешно. Постепенно крилото заякна, птицата започна да прелита къси разстояния и тъкмо си мислех, че вече ще мога да я пусна на свобода, когато тя загина. Един ден я бях изнесъл на верандата и докато хранех различните си питомци, Хайауата литна, или по-скоро се спусна към близката маслинова горичка, за да се упражнява или да си направи лека закуска с някой от конските комари^[4], които тъкмо сега се излюпваха.

Бях зает изцяло с храненето на птичетата и не обръщах особено внимание какво става, но изведнъж чух дрезгавия, отчаян писък на Хайауата. Прескочих парапета на верандата и хукнах през дърветата, но пристигнах твърде късно. Заварих една огромна, красива и белязана от битки подивяла котка. От устата й се подаваше отпуснатото светлокафяво телце на папуняка, а зелените котешки очи ме гледаха втренчено. Извиках и се спуснах към нея, но котката се извърна, подвижна като живак, и скочи сред миртите, без да изпуска телцето на Хайауата. Хукнах да я гоня, но стигнала веднъж до убежището на гъстия храсталак, не беше възможно да бъде открита. Върнах се ядосан и разстроен в маслиновата горичка. Единственото, което напомняше за Хайауата, бяха няколко светли пера и капки кръв, пръснати като рубини по зелената трева. Заклех се, че ако ми се случи отново да видя котката, ще се опитам да я убия. Като оставим настрани станалото, тя представляваше заплаха за събраните от мене птици.

Тъгата ми по Хайауата обаче скоро заглъхна, понеже сред нас се появи нещо още по-екзотично, което причини и много повече неприятности. Лари обяви внезапно, че отива да погостува на свои приятели в Атина, където ще си върши някакви проучвания. След суетнята около заминаването му във вилата се възцари спокойствие. Лесли прекарваше по-голямата част от времето си, като се скиташе с пушка в ръка, а Марго, която в този момент не беше обладана от никакви вълнуващи сърдечни терзания, ваеше скулптури от сапун. Разположила се беше на тавана, където изработваше леко разкривени и хлъзгави фигурки от неприятно миришещия жълт сапун и слизаше да се храни облечена в работна престилка на цветя и изпаднала в артистичен унес.

За да използва неочакваното затишие, мама бе решила да свърши нещо, което отдавна отлагаше. Предишната година се роди изключително много плод и мама прекара часове наред в приготвянето на сладка и лютеници, някои по индийски рецепти от началото на XIX век, използвани още от баба й. Всичко вървеше добре и големият хладен килер светеше от строените батальони буркани. За жалост обаче, при една много свирепа буря през зимата покривът на килера беше протекъл и вследствие на това, когато мама влязла една сутрин, видяла, че всички етикети са се отлепили. Имаше налице неколкостотин стъкла, чието съдържание не можеше да се определи, освен ако не се отворят. И сега, получила възможност малко да си отдъхне от семейството, мама се бе заловила да свърши тази неотложна работа. Понеже бурканите трябваше да се опитват, предложих й своята помощ. Седнахме на кухненската маса, разделени от около сто и петдесет буркана. Бяхме се въоръжили с лъжици и нови етикети и тъкмо се канехме да започнем колосалното опитване, когато пристигна Спиро.

— Добър ден, госпожи Дарълс. Добър ден, господинчо Джерис — прогърмя гласът му, когато той тромаво се вмъкна в кухнята като шоколадово кафяв динозавър. — Понесъл съм телеграмите за вас, госпожи Дарълс.

— Телеграма ли има, Спиро? — потръпна мама. От кого ли ще е? Дано не са някакви лоши вести.

— Не, не се безпокой, не са лоши вести, госпожи Дарълс — каза той, като й подаваше телеграмата. — Накарал съм човек в поща да ми ги прочетеше. От господинови Ларис е.

— О, Боже! — възкликна обзета от предчувствие мама.

Телеграмата гласеше: „Забравих да кажа Принц Джиджибой пристига единайсети кратък престой. Атина прекрасна. Целувки Лари.“ И толкова.

— Е, Лари наистина се държи много досадно! — ядоса се мама. — Къде е тръгнал да кани принц тука? Знае, че нямаме подходящи стаи за кралски особи. А самият той няма да е у дома, за да го забавлява. Какво ще правя с тоя принц?

И тя ни погледна съвсем объркана, но нито Спиро, нито аз можехме да й дадем разумен съвет. Не можехме дори да телеграфираме на Лари и да настояваме да се върне, понеже както си му беше обичаят, той замина и пропусна да ни остави адреса на приятелите си.

— Единайсети е утре, нали? Той сигурно ще пристигне с корабчето от Бриндизи. Спиро, нали ще отидеш да го посрещнеш и да го доведеш? И нали ще купиш агнешко месо за обед? Джери, върви и кажи на Марго да сложи цветя в стаята за гости и да провери дали не се е напълнила с бълхи от кучетата. А на Лесли предай да слезе до селото и да каже на Червения Спиро, че ни трябва риба. Е, Лари наистина прекалява. Като се върне, ще му дам да разбере. На моята възраст не мога да мисля и за разни принцове, които трябва да се забавляват.

И мама сърдито и безцелно взе да се щура из кухнята, като дрънчеше с тенджерите и тиганите.

— Ще ви донесеш от моите гергини за масите. Да вземеш ли и шампанско? — попита Спиро, който явно смяташе, че един принц следва да се посрещне както подобава.

— Не, ако тоя човек смята, че ще плащам една лира за бутилка шампанско, много е сбъркал. Ще пие узо^[5] и вино като нас, няма значение, че е принц твърдо отсече мама. — И после добави: — Какво да се прави, по-добре е все пак да донесеш една каса. И да не му го предложим, все ще ни влезе в работа.

— Не се безпокойте, госпожи Дарълс — утеши я Спиро. — Аз урежда всичко кое вие поиска. Вие поиска аз доведе кралски иконом както преди?

Всеки път, когато канехме много гости, Спиро измъкваше потъналия в забвение кралски иконом — един престарял и изискан човечец.

— Не, не, Спиро, няма да си правим такъв труд. В крайна сметка принцът идва неочаквано и ще трябва да ни приеме такива, каквито сме. Ще се задоволи, с каквото дал Господ… Наравно с нас. А пък ако не му хареса, тогава… остава си за негова сметка — каза мама, като лющеше шушулките от граха с треперещи ръце и повечето зърна падаха на пода, а не в решетото. — А ти, Джери, иди попитай Марго дали не може да изкара новите пердета за гостната. Платът е в спалнята ми. Откакто Лес подпали ония пердета, те са заприличали на нищо.

И така вилата се превърна в оживен пчелен кошер. Търкаха дъсчения под на свободната стая, докато цветът му стана бледожълт, от страх, че кучетата може да са насадили бълхи там. Марго уши новите пердета за рекорден срок и подреди навсякъде вази с цветя. Лесли изчисти пушките и лодката си, да не би принцът да пожелае да отиде на лов или на разходка по море. Мама, с аленочервено от горещината лице, препускаше из кухнята и правеше кифлички, сладки, щрудели, бисквити с конячена есенция, компоти, баници, желирани плодове и плодови салати с крем. На мен само ми поръчаха да преместя всичките си животни от верандата и да гледам да не плъзнат навсякъде, да отида да се подстрижа и да си сложа чиста риза.

И ето че на следващия ден всички ние, облечени в съответствие с указанията на мама, седяхме на верандата и търпеливо очаквахме принца, който щеше да бъде доведен от Спиро.

— А на коя страна е принц? — попита Лесли.

— Да си кажа право, не зная — призна си мама. — Предполагам, че е принц на някоя държавица, която има махараджа.

— Името му е много странно. Джиджибой… Сигурна ли си, че това е истинското му име? — попита Марго.

— Разбира се, миличка — отвърна мама. — Джиджибой е много разпространена фамилия в Индия. Носи го един стар род, стар като… като…

— Като рода Смит, да речем? — подхвърли Лесли.

— Не, не, това съвсем не е обикновено име. Родът Джиджибой е влязъл в историята. Сигурно е съществувал в Индия много преди моят дядо да пристигне там.

— Положително неговите прадеди са организирали Бунта^[6] — с доволство подхвърли Лесли. — Хайде да го попитаме дали неговият прадядо е измислил Черната калкутска дупка.

— Много хубаво, ще го попитаме — подхвана Марго. — Мислиш ли, че го е направил прадядо му? Какво е представлявала тая дупка?

— Лесли, миличък, не бива да го казваш — намеси се мама. — Нали трябва да прощаваме и да забравяме?

— Какво да прощаваме и да забравяме? — попита озадачен Лесли, понеже не следеше нишката на мисълта й.

— Всичко! — твърдо изрече мама и добави доста объркано: — Сигурна съм, че са имали добри намерения…

Преди Лесли да проучи въпроса по-подробно, чу се бученето на автомобила по алеята към къщата и след внушително изскърцване на спирачките колата спря пред верандата. Отзад седеше облечен в черно човек с красиво вързан, бял като напъпило кокиче тюрбан. Беше строен, дребен индиец с грамадни блестящи и продълговати като бадеми очи, които приличаха на езерца от течен ахат, заобиколени от гъсти мигли, пухкави като персийски килим. Той ловко отвори вратата и изскочи навън.

Приятелска усмивка блесна като бяла светкавица върху мургавото му лице.

— Е, най-после пристигнахме — извика развълнувано той, разпери тънките си мургави ръце като криле на пеперуда и затанцува по верандата. — Вие, разбира се, сте госпожа Даръл. Моите почитания. А вие сте ловецът на семейството… Лесли. А това без съмнение е Марго, красавицата на острова. А ето го Джери, младият учен, ненадминатият натуралист. Нямам думи, за да изразя радостта си от срещата с вас.

— О… ами… да… Да, радваме се да се запознаем с Вас, Ваше височество! — започна мама…

Джиджибой нададе вик и се плесна по челото.

— По дяволите! — рече той. — Пак глупавото ми име! Скъпа ми госпожо Даръл, как ли ще мога да ви се извиня? Принц е първото ми име. Приумица от страна на майка ми, за да изглежда скромното ни потекло кралско, нали разбирате? Какво не прави майчината любов. Мечтае синът да достигне златни висоти, нали? Клетата жена, трябва да й бъде простено. Името ми е Принц, Принц Джиджибой. На вашите услуги.

— О! — възкликна мама, защото се почувства малко измамена, след като се беше приготвила да се справя с кралска особа. — Е, и как да се обръщаме към Вас?

— Приятелите ми, а аз имам безброй много приятели — каза сериозно новодошлият, — ме наричат Джиджи. Искрено се надявам, че и вие ще ме наричате така.

И Джиджи се настани у нас. През малкото време, когато ни гостува, направи куп поразии, но се привързахме към него повече, отколкото към който и да е гост.

Говореше английски педантично, беше сериозен и внимателен по характер и проявяваше такъв неподправен интерес към всичко и всекиго, че не устояхме на очарованието му. На Лугареция даваше разни бурканчета с гадно миришещи лепкави мехлеми, с които да облекчава множеството си въображаеми болежки. С Лесли обсъждаше съсредоточено и подробно въпросите на лова в света и разказваше живописни, но сигурно измислени случки от ловни походи за тигри и глигани, в които бил участвал. За Марго измъкна от багажа си няколко метра плат, направи й сари и я научи как се носи. Омагьосваше Спиро с разкази за богатствата и вълшебствата на Изтока — разказваше му за двубои между обсипани със скъпоценни камъни слонове и за махараджи, които имали толкова чисто злато, колкото тежали. Боравеше умело с молива, и понеже проявяваше дълбок и неподправен интерес към всичките ми животни, завинаги ме спечели, защото им правеше изящни малки скици, които да залепвам в природонаучния си дневник — един документ, който според мен беше значително по-важен от Магна харта^[7], Келтското евангелие^[8] и библията на Гутенберг, взети заедно, и нашият гост се бе ориентирал съвсем правилно. Мама обаче беше тази, която Джиджи успя да плени — той не само че знаеше кулинарните рецепти на безброй вкусни ястия, които тя си записваше, не само че разполагаше със запас от легенди и истории с духове, но неговото посещение даде възможност на мама да говори непрекъснато за Индия, където е родена и е отрасла; тази страна мама смяташе за истинската си родина.

Вечер се задържахме дълго на масата — тя беше дълга и скърцаше, а в ъглите на голямата стая имаше скупчени газени лампи, окъпани във вировете на жълтата като иглика светлина.

Рояци мушици пърхаха и се носеха към лампите като снежинки, кучетата лежаха на прага (сега, когато броят им бе нараснал на четири, вече не ги пускахме в трапезарията), прозяваха се и въздишаха, отегчени, че не си лягаме, но ние бяхме забравили за тях. Звънливата песен на щурците и квакането на дървесните жаби навън оживяваха черния като кадифе мрак. На светлината от газените лампи очите на Джиджи изглеждаха още по-големи и по-черни, като на бухал, а в тях гореше необикновен течен огън.

— Разбира се, госпожо Даръл, по ваше време нещата са стояли различно. Не е било допустимо човек да общува извън своя кръг. Не, не, кастовото разделение задължително се е спазвало. Но сега нещата стоят по-добре. Най-напред махараджите прекрачиха прага, а сега дори на нас, по-обикновените индуси, е позволено да общуваме извън кръга си и така да извлечем полза от предимствата на цивилизацията — каза Джиджи една вечер.

— По мое време — каза мама, — най-много се противопоставяха на евроазиатците. Баба не ни разрешаваше дори да играем с децата им. Обаче ние естествено не я слушахме.

— Децата определено не проявяват усет кое поведение се приема за правилно в една цивилизация — усмихна се Джиджи. — И все пак, нали разбирате, отначало имаше известни трудности. Както се казва, Рим не е бил построен за един ден. Разправих ли ви историята за поангличанчения индус от моя роден град, когото поканиха на бал?

— Не. И какво станало?

— Ами той забелязал, че когато танцът свърши, кавалерите изпращат дамите до техните места и ги разхлаждат с ветрилата им. Затова, след като изпълнил един игрив валс с някаква сравнително знатна европейка, той я завел успешно до мястото й, грабнал ветрилото и казал: „Мадам, ще ми разрешите ли да ви пусна газове в лицето?“

— Спиро говори такива работи — рече Лесли.

— Спомням си нещо, което се случи, когато мъжът ми беше главен инженер в Рурки… — И мама с удоволствие се върна назад в миналото. — Връхлетя страшен циклон. Тогава Лари беше още бебе. Живеехме в дълга и ниска къща и си спомням, че тичахме от стая в стая, като се мъчехме да подпираме вратите, за да не ги блъска вятърът. И както тичахме от стая в стая, къщата подире ни просто се сгромоляса. Накрая се озовахме в килера на иконома. След това ремонтираха къщата и поангличанченият предприемач ни изпрати сметката, която бе надписана така: „Относно ремонтиране задната част на главния инженер.“

— Сигурно тогава в Индия е било прекрасно — каза Джиджи — защото, за разлика от повечето европейци, вие сте били част от страната.

— Така е — съгласи се мама. — Дори баба ми е родена там. Когато повечето хора говореха за дома, имаха предвид Англия, докато нашето семейство имаше предвид Индия.

— Сигурно много сте пътували — каза Джиджи със завист в гласа. — Сигурно познавате моята родина по-добре от мен.

— Нито едно кътче не ми е убягнало — рече мама. — Естествено, понеже мъжът ми беше строителен инженер и му се налагаше да пътува. Винаги го придружавах. Ако трябваше да строи мост или железопътна линия насред джунглата, пак отивах с него и живеехме в лагер.

— Сигурно е било приятно — подхвърли Лесли с въодушевление. — Първобитен живот под брезент.

— Приятно беше. Обичах лагерния живот. Помня, че най-напред вървяха слоновете с големите палатки, килимите и мебелите, следвани от слугите в теглените от волове каруци, където бяха чаршафите и сребърните…

— И наричаш това лагеруване? — Лесли не вярваше на ушите си. — Какви са тия големи палатки?

— Бяха само три — каза в своя защита мама. — Спалня, трапезария и гостна. При това палатките се правеха от килими.

— Е, за мене това не е лагеруване — рече Лесли.

— Лагеруване беше — продължи мама. — Насред джунглата. Чувахме рева на тигрите и слугите се плашеха. Веднъж убиха кобра под масата, на която се хранехме.

— Това е станало, преди да се роди Джери — допълни Марго.

— Трябва да запишете спомените си, госпожо Даръл — сериозно каза Джиджи на мама.

— А, не — засмя се мама. — Едва ли бих се справила. Пък и как ли бих ги кръстила?

— Харесва ли ти „Нужни бяха четиринайсет слона“? — предложи Лесли.

— Или „През гората с килим за палатка“? — предложи Джиджи.

— Бедата е там, момчета, че никога към нищо не се отнасяте сериозно — порица ги мама.

— Да — намеси се Марго. — Смятам, че мама е проявила голяма храброст, като е лагерувала само с три палатки при тия кобри и какво ли не още.

— Хм, лагерувала е! — подигравателно изсумтя Лесли.

— Наистина лагерувахме, миличък. Спомням си, че веднъж един от слоновете се заблуди и цели три дни нямахме чисти чаршафи. Баща ви много се ядоса.

— За пръв път чувам, че и голямо животно, каквото е слонът, може да се заблуди — изненада се Джиджи.

— О, така е — потвърди Лесли. — Слоновете лесно се губят.

— Както и да е, и вие нямаше да се радвате, ако останехте без чисти чаршафи — с достойнство изрече мама.

— Разбира се, че не би им харесало — намеси се Марго. — Много ми е интересно да слушам за древна Индия, дори ако те не искат да слушат.

— Но и аз се просвещавам по този начин — възпротиви се Джиджи.

— Ти непрекъснато се подиграваш на мама — рече му Марго. — Не намирам причини да я гледаш отвисоко, само защото баща ти е измислил онова нещо, Черната дупка ли се казваше?

За да си състави човек мнение за Джиджи, стига и фактът, че той едва не падна под масата от смях, а кучетата се разлаяха гръмогласно, като го видяха, че не е в състояние да се спре.

Но може би най-приятното нещо у Джиджи беше неговото силно въодушевление при всичко, с което се заловеше, дори когато нямаше и капчица съмнение, че дейността му в дадена област не би се увенчала с успех. Когато Лари се запознал с него, Джиджи възнамерявал да стане един от най-великите индийски поети и заедно с някакъв свой съотечественик, който поназнайвал английски („Той беше моят словослагател“ — обясни ни Джиджи), започнали да издават списание, наречено „Поезия за народа“ или „Поезия за норада“, или „Поезия за народада“ — в зависимост от това, дали Джиджи наглеждал словослагателя, или не. Списанийцето излизало веднъж в месеца със средства, които Джиджи събирал от всичките си познати без изключение, и някои броеве представляваха странно четиво, както сами се уверихме, понеже багажът на Джиджи беше пълен с неясно отпечатани страници, които той раздаваше на всеки, проявил интерес.

Като ги разглеждахме, открихме любопитни теми, например „Поезията на Стойвън Сплендрън — кретическа оцентка“. Словослагателят, приятел на Джиджи, явно набираше думите, както му се счуват в даден момент. Имаше и една дълга хвалебствена статия от Джиджи със заглавие „Пст Елот^[9], въровен пует“. Правописните нововъведения на словослагателя, към които се прибавяха печатните грешки, неминуеми при подобна дейност, превръщаха четенето в доста забавно, макар и изискващо съсредоточаване занимание. Например заглавието „Зашто няама чрен пует-лореат?“ поставяше въпрос, на който едва ли може да се отговори, и явно бе написан с езика на Чосър^[10], докато статията със заглавие „Рой Камила, брец за топка и пует“ караше човек да се замисли докъде е стигнала поезията.

Джиджи обаче не се отчайваше от затрудненията, включително и от факта, че словослагателят никога не произнасял звука „х“, затова и никога не пишеше буквата „х“.

Последното увлечение на Джиджи беше да се залови с ново списание (набирано от същия небрежен словослагател и отпечатано на същата примитивна машина), посветено на новозародилото се учение, което Джиджи наричаше „Факийо“. Това учение се описваше в първия брой на „Факийо за всички“ като: „Амалгума на загадъчания Исток, свързващо най-доброто от йогата и от факирството, с потропности и обесванения за ората“. Мама беше много заинтригувана от Факийо, докато Джиджи не започна да го практикува. С набедрена препаска и посипан с пепел, той медитираше часове наред на верандата или пък се движеше в добре симулиран транс из къщата, ръсейки подире си пепел. Джиджи пости фанатично четири дни, а напетия уплаши мама до смърт, тъй като припадна и се изтърколи надолу по стълбите.

— Не бива така, Джиджи — разсърди се мама. — Трябва да спреш. Тялото ти не позволява да постиш.

И като го сложи на легло, мама му приготви огромни порции свръхпитателно къри, а Джиджи взе да се оплаква, че нямало „бомбайска патица“ — сушената риба, която е пикантна и подходяща добавка към всяко къри.

— Но тук не може да се намери бомбайска патица — питах — оправдаваше се мама.

Джиджи размахваше ръце, приличащи на светли бронзови мушици върху белия чаршаф.

— Според „Факийо“ в живота се намират заместители на всичко — не отстъпваше той.

И когато се възстанови донякъде, посети рибния пазар в града и закупи огромни количества пресни сардини. Завърнахме се, след като бяхме прекарали една приятна утрин в пазаруване из града и заварихме кухнята, и околностите й необитаеми.

Джиджи размахваше ножа, с който изкормяше рибите, преди да ги изнесе да съхнат на слънце пред задната врата, и водеше война с хвъркатите пълчища — сякаш се бяха събрали всички мухи месарки и оси от Йонийските острови. Бяха го ужилили поне пет пъти — едното му око имаше такава подутина, че почти се бе затворило.

Всичко бе пропито от миризмата на бързо разлагащите се сардини, а подът на кухнята и масата бяха покрити от преспи сребристи люспи и разкъсани вътрешности.

Едва когато мама показа на Джиджи статията за бомбайската патица в „Британската енциклопедия“, той с неохота се отказа от идеята, че сардините могат да я заместят. На мама й бяха нужни два дни, много кофи с гореща вода и дезинфекционни средства, за да премахне вонята от кухнята, но дори и след това се намираше някоя оса, която с надежда се вмъкваше през прозорците.

— Може би е най-добре да ви потърся заместител в Атина или Истанбул — не губеше вяра Джиджи. Може би омарите, печени и стрити на прах…

— На твое място не бих се притеснявала, Джиджи — побърза да му отговори мама. — Доста време сме минавали и без бомбайска патица и не ни е навредило.

Джиджи се беше спрял при нас, преди да мине през Турция на път за Персия, където възнамеряваше да посети някакъв известен факир.

— От него ще науча много неща, които да добавя към „Факийо“ — каза Джиджи. — Той е велик човек. Най-често показва как сдържа дъха си и изпада в транс. Веднъж стоял заровен сто и двайсет дни.

— Изключително! — възкликна мама, дълбоко заинтригувана.

— Искаш да кажеш, жив погребан? — попита Марго. — Жив погребан цели сто и двайсет дни? Какъв ужас! Вижда ми се някак противоестествено.

— Но той е бил в транс, мила Марго, и не е усещал нищо — обясни й Джиджи.

— Не съм съвсем убедена — замислено рече мама. — Точно затова искам да бъда кремирана. Защото може да съм изпаднала в транс и никой да не е забелязал.

— Не говори нелепости, мамо — каза й Лесли.

— Това не са нелепости — не отстъпваше мама. В наше време хората проявяват небрежност.

— А на какво друго са способни факирите? — попита Марго. — Могат ли да направят така, че манговото дърво да израсне от семе? И то веднага? Гледах веднъж как го правеха едни факири в Симла.

— Било е обикновена магия — каза Джиджи. — Андравати върши много по-сложни работи. Той е авторитет в областта на левитацията например и това е едно от нещата, заради които искам да се срещна с него.

— А пък аз си мислех, че левитацията е фокус с карти — каза Марго.

— Бъркаш — обади се Лесли. — Левитацията е издигане във въздуха, нещо като летене, нали, Джиджи?

— Да — потвърди той. — Изумителна способност. Много от първите християнски светии са я владеели. Аз самият още не съм постигнал вещина и тъкмо затова искам да се уча при Андравати.

— Колко ли е прекрасно да се рееш като птица! — зарадва се Марго. — Ще ти бъде много приятно.

— Смятам, че ще преживея нещо изключително — каза Джиджи с грейнали очи. — Човек чувства, че се издига към небесата.

На следващия ден, точно преди да обядваме, Марго, обзета от паника, се втурна в гостната.

— Бързо елате! Бързо! — пищеше тя. — Джиджи се кани да се самоубие!

Изтичахме навън и видяхме Джиджи кацнал на перваза в стаята си. Беше гол, само с набедрена препаска.

— Отново го е прихванал някой транс — каза Марго, като че трансът е заразна болест.

Мама нагласи очилата си и вдигна поглед. Джиджи започна леко да се олюлява.

— Качи се горе и го хвани, Лес — каза мама. — Побързай, а пък аз ще поддържам разговора с него. Фактът, че Джиджи е в унес и мълчи, не й дойде на ум. Лесли се втурна в къщата.

Мама се изкашля, след което се чу мелодичният й глас:

— Миличък Джиджи! Струва ми се, че не е много разумно от твоя страна да стоиш там горе. Защо не слезеш, за да обядваме?

И Джиджи слезе, но не съвсем както го мислеше мама. Той весело прекрачи в празното пространство и под съпровода на ужасените викове от страна на мама и Марго полетя надолу. Падна с трясък в лозницата, която растеше на десет стъпки от земята под прозореца му, и върху плочите на верандата се посипа дъжд от гроздови зърна. За щастие лозницата, стара и жилава, издържа тежестта на слабичкия Джиджи.

— Боже! — извика той. — Къде съм?

— В лозницата! — развълнувано изпищя Марго. От агитацията стигна до там.

— Не мърдай, докато не донесем стълба — едва събра сили да каже мама.

Донесохме стълба и измъкнахме разрошения Джиджи от лабиринта на лозата. Беше натъртен и изподран, но иначе нищо му нямаше. Всички пийнаха коняк, за да успокоят нервите си, след което седнахме със закъснение да обядваме. Докато се свечери, Джиджи вече си беше внушил, че всъщност е постигнал левитацията.

— Ако пръстите на краката ми не се бяха заплели в пагубната лоза, щях да се понеса около къщата каза той, докато лежеше бинтован, но щастлив, върху канапето. — Голям успех!

— Да, но ще бъда по-доволна, ако не правиш повече опити, докато си тук — каза мама. — Нервите ми не издържат.

— Ще се върна от Персия, за да отпразнувам с вас рождения си ден, скъпа ми госпожо Даръл — каза Джиджи. — И тогава ще видите колко съм напреднал.

— Не искам обаче, днешният ден да се повтори сурово каза мама. — Можеше да се пребиеш.

Два дни по-късно Джиджибой, все още облепен с лейкопласт, но неустрашим, потегли за Персия.

— Кой знае дали ще се върне за рождения си ден — каза Марго. — Ако се върне, ще направим празненство в негова чест.

— Да, добре си го намислила — съгласи се мама. — Толкова мило момче е, обаче има такива… приумици… Много са опасни.

— Е, поне е единственият ни гост, за когото може да се каже, че не се е задържал, а е прелетял — каза в заключение Лесли.