Джералд Даръл
Градината на боговете (2)

Първа глава
Кучета, съсели и бъркотия

„Тутакси трябва да бъде приключен въпросът с този неописуем турчин.“

Карлайл^[1]

Тази година имаше изключително плодородно лято, сякаш слънцето бе изтръгнало от острова особено щедър дар: за пръв път видяхме такова изобилие от плодове и цветя, за пръв път морето бе толкова топло и пълно с риба, за пръв път толкова много птици отглеждаха рожби, излюпваха се пеперуди и други насекоми, които пърхаха из околността. Дините със сърцевина като розов сняг, хрупкава и хладна, представляваха внушителни ботанически гюллета, толкова големи и тежки, че всяко би могло да изравни със земята цял град; едрите праскови, оранжеви или румени като месечина по жътва, надничаха от листака с плътни кадифени кожици, издути от сладък сок; жълтите и черни смокини се пукаха от зрелост и в розовите цепнатини се виждаха златистозелените златки, опиянени от пищното и безкрайно великолепие.

Черешовите дървета стенеха под тежестта на плода и градините приличаха на място, където е бил посечен някой грамаден змей, опръскал шумата с алени и виненочервени капки кръв. Царевичните кочани бяха лакът дълги, а когато човек захапеше светложълтата мозайка на зърната, белият млечен сок пръсваше в устата му. По дърветата едрееха и се пълнеха нефритово зелените бадеми и орехи, а нанизите от гладки и изящни маслини проблясваха като лъскави птичи яйца сред шумата.

Естествено, щом островът кипеше от живот, моите страсти на колекционер се удвоиха. Освен че прекарвах редовно един следобед седмично с Теодор, започнах да предприемам по-дръзки и целенасочени експедиции, за каквито до тогава нямах условия, тъй като едва напоследък се бях сдобил с магаре. Животното на име Сали получих за рождения си ден, като средство за покриване на големи разстояния и за пренасяне на множество приспособления. Сали, при всичкия си инат, ми беше безценен другар. В замяна на ината си, Сали притежаваше едно голямо достойнство: както е присъщо на магаретата, тя беше безкрайно търпелива. Докато наблюдавах някоя гадинка, магарето безгрижно зяпаше в празното пространство или пък изпадаше в магарешка дрямка — онова щастливо, наподобяващо транс състояние, което обзема магаретата, когато с полузатворени очи сякаш изпадат в някаква нирвана и стават глухи за викове, заплахи или дори удари с пръчка. Кучетата известно време проявяват търпение, но после започват да се прозяват, да въздишат, да се почесват и по множество дребни признаци започва да си личи, че според тях сме се посветили достатъчно дълго на някой паяк или на каквото и да е, и трябва да продължим нататък. За разлика от тях, щом Сали изпаднеше в унес, създаваше се впечатлението, че в случай на нужда с готовност ще стои все на това място дни наред.

Веднъж един от селските ми приятели, човек, който ми беше донесъл не един екземпляр и умееше да наблюдава внимателно, ме осведоми, че на около пет мили северно от вилата в каменистата долина се навъртат две огромни птици. Според него правели гнездо. По описанието му това можеше да са единствено орли или лешояди, а аз мечтаех повече от всичко друго да се сдобия с пиленце на такава птица.

Колекцията ми от хищни птици за сега наброяваше три вида кукумявки, ястреб врабчар, чучулигар и белошипа ветрушка, затова ми се струваше, че един орел или лешояд би бил достоен завършек. Излишно е да споменавам, че не благоволих да споделя стремежа си със семейството, тъй като и без това сумите, изразходвани да се купува месо за моите животни, представляваха астрономическа цифра. В добавка можех да си представя как щеше да реагира Лари на предложението ми да настаня и лешояд в къщата. Когато се сдобивах с нови любимци, от опит знаех, че е по-благоразумно да изправям Лари пред fait accompli^[2], защото, щом животните вече бяха във вилата, обикновено можех да разчитам, че ще привлека майка и Марго на моя страна.

Подготвих се за експедицията си много внимателно, като взех купища храна за мене и за кучетата, доста добър запас от газоза^[3], както и обичайния комплект от тенекиени и други кутии за намерените екземпляри, сака за пеперуди и голяма торба, в която да прибера своя орел или лешояд. Взех и бинокъла на Лесли, защото беше по-силен от моя. За щастие не видях Лесли, за да му искам разрешение, но бях сигурен, че ако си беше у дома, с готовност щеше да ми услужи.

Като прегледах багажа си за последен път, за да се уверя, че нищо не липсва, се заех да окичвам различните вещи по магарето. Сали, изпаднала в извънредно мрачно настроение. С инат, надминаващ дори магарешкия, ме ядоса, защото нарочно ме настъпи, а като се наведох да вдигна сака за пеперуди, силно ме ухапа по задника. Тя страхотно се обиди, защото я шибнах заради лошото й държание, така че, когато експедицията започна, почти не си говорехме.

Макар че все още беше рано, слънцето припичаше, а небето пламтеше с яркосин цвят като сол, изсипана върху пламък, и очертанията му се губеха в маранята.

Първоначално потеглихме по пътя, застлан с гъста бяла прах, лепкава като цветен прашец, и настигнахме много от приятелите ми селяни, яхнали магаретата си с намерението да отидат до пазара или до градините си, където да поработят. Това несъмнено забави хода на експедицията, защото доброто възпитание изискваше да си разменя поздрави с всекиго от тях. На остров Корфу е задължително да прекараш определено време в приказки и често получавах комат хляб, сушени динени семки или чепка грозде в знак на обич и благоразположение, така че, когато дойде мигът да се отклоня от напечения прашен път към склона с прохладните маслинови горички, багажът ми се увеличи с най-различни придобивки за ядене, най-голямата, от които представляваше диня — щедър дар, взет по настояване на мама Агати, моя приятелка, с която не се бяхме виждали цяла седмица — нечувано дълго време, през което според нея са ме оставили да гладувам.

След заслепяващия блясък на пътя, от сенчестите маслинови горички лъхаше прохлада като от кладенец. Кучетата както обикновено вървяха напред, тършуваха около големите дупчести стволове и понякога гласовито лаеха подир стрелкащите се лястовички, вбесени от дързостта им. Понеже както обикновено тази гонитба не се увенчаваше с успех, кучетата правеха опит да стоварят гнева си върху някоя невинна овца или заплеснало се пиле, за което биваха строго порицавани. Сали, забравила вече да се муси, поддържаше добър ход, наострила едното си ухо напред, другото — назад, за да чува как пея и какви забележки правя за менящата се обстановка.

Скоро излязохме от сянката на маслините и взехме да се катерим нагоре по забулените в мараня хълмове, пробивайки си път през миртови гъсталаци, горички от каменен дъб и едър мъхест зановец. Копитата на Сали тъпчеха по тревите и топлият въздух се изпълваше с благоуханието на пелин и мащерка. Към пладне задъханите кучета и ние със Сали, всичките вир-вода, вече се намирахме високо сред златистите и ръждивочервени скали на средното било, а далече под нас лежеше морето, синьо като цъфнал лен. Към два и половина поспрях за почивка в сянката на една внушителна канара и изпитах чувството, че съм се заблудил. Бяхме последвали указанията на моя приятел и наистина открихме гнездо, което си заслужаваше вълнението ми, защото излезе, че е обитавано от гриф^[4]. Нещо повече — в гнездото, закрепено на една скална издатина, имаше две дебели пилета с напълно поникнали пера, точно на възраст за опитомяване. Бедата обаче беше, че не можех да стигна до гнездото нито отгоре, нито отдолу. След като прекарах един час в безплодни усилия да отвлека малките, видях се принуден, макар и неохотно, да се откажа от мисълта да добавя и лешояди към сбирката си от хищни птици.

Потеглихме надолу по склона и спряхме да похапнем на сянка. Докато ядях сандвичите и твърдо сварените яйца, Сали се позасити със сухи царевични кочани и диня, а кучетата утолиха жаждата си, като редуваха диня и грозде — гълтаха ненаситно сочните плодове и сегиз-тогиз се давеха и кашляха, когато някоя семка им преседнеше. Поради лакомията им и липсата, на каквито и да е обноски по времена хранене, те привършиха с обяда си много преди Сали, а и преди мене, и след като с неудоволствие стигнаха до заключението, че не възнамерявам да им дам още ядене, те ни напуснаха и се затътриха надолу по склона, за да се заемат с малко лов за лични нужди.

Лежах по корем, ядях хрупкавата хладна диня, розова като корал, и изучавах хълма.

На около петдесет стъпки под мен се намираха развалините на селска къщурка. Тук-таме по хълма едва-едва различавах сърповидните отъпкани места, където някога са били нивичките на стопанина. С времето сигурно беше станало ясно, че изтощената почва вече не може да изхранва царевицата или зеленчуците по парчетата земя, големи колкото носни кърпи, така че собственикът се бе преместил. Къщата бе порутена, а нивите — обрасли с бурени и мирта. Гледах втренчено останките от сградата, зачуден кой ли е живял там, когато забелязах, че нещо червеникаво се движи през мащерката покрай едната стена.

Бавно протегнах ръка към бинокъла и го вдигнах до очите си. Скупчените досами стената отломъци изпъкнаха съвсем ясно, но в първия миг не можах да видя какво бе привлякло вниманието ми. После за мое голямо учудване иззад една китка мащерка се появи пъргаво животинче, червено като есенен лист. Беше невестулка — ако се съди по поведението й, още малка и съвсем неопитна. Това бе първата невестулка, която виждах на остров Корфу, затова я гледах като омагьосан. Озърна се някак замаяно, после се изправи на задни крака и взе усилено да души въздуха. Явно обаче не подуши никаква храна, поради което седна и започна да се чеше усърдно (а както изглеждаше, и с голямо удоволствие). После внезапно изостави грижата за външността си, внимателно застана в нападателна стойка и се опита да хване една ярка светложълта лимонница. Пеперудата обаче се изплъзна и отлетя, а челюстите на невестулката щракнаха във въздуха и тя загледа глуповато. Отново се изправи на задни крака, за да види къде изчезна плячката й, и в желанието си да запази равновесие без малко да падне от камъка, на който седеше.

Наблюдавах я, омагьосан от миниатюрните й размери, от красивата й окраска и от невинния й вид. Повече от всичко друго ми се искаше да я уловя и да я занеса у дома, за да я добавя към зверилника си, но знаех, че ще ми бъде трудно.

Докато размишлявах кой е най-добрият начин за постигането на тази цел, в порутената къща долу се разигра драма. Пробяга сянка с формата на малтийски кръст, която се плъзна над ниския шубрак, и се появи ястреб врабчар, който летеше ниско и бързо към невестулката, изправена върху камъка и душеща въздуха явно без да подозира за опасността. Тъкмо се чудех дали да извикам, или да плесна с ръце, та да я предупредя, когато тя видя ястреба. Невестулката се извърна с невероятна бързина, скочи грациозно върху порутената стена и изчезна в една пролука между два камъка, където според мене не би могъл да се провре и слепок, камо ли млекопитаещо с размерите на невестулка. Беше като фокус: в един миг невестулката седеше върху камъка, а в следващия бе погълната от стената като дъждовна капка.

Ястребът врабчар разпери опашка, намали скоростта и известно време кръжа над развалините — явно бе, че се надява невестулката отново да се появи. Не след дълго обаче се отегчи и се плъзна надолу по склона, за да потърси по-наивна плячка.

Измина малко време и невестулката подаде муцунка от пролуката. Видя, че няма от какво да се бои, и предпазливо излезе навън.

После се промъкна покрай стената, като непрекъснато изследваше всяка дупка и цепнатина сред камъните и се пъхаше вътре: сякаш това й бе дошло наум неотдавна, когато се бе скрила в пролуката.

Докато я наблюдавах, аз се чудех как да сляза по хълма, та да хвърля върху й ризата си, преди да е забелязала присъствието ми. Като имах предвид колко умело изчезна при появяването на ястреба, явно нямаше да го постигна лесно.

В този миг невестулката се заизвива като змия и се плъзна в една дупка долу в стената. От друга дупка, малко по-високо, се появи втора животинка, обзета от силен страх, която се промъкна по горния край на стената и изчезна в някакъв процеп.

Силно се развълнувах, защото, макар че я зърнах само за миг, разбрах, че това е градински съсел — създанието, което от месеци насам се мъчех да проследя и да уловя, и което вероятно е един от най-симпатичните европейски гризачи. Беше два пъти по-дребен от напълно пораснал плъх, имаше светлокафяво гръбче, ярко бял корем, дълга и пухкава опашка, завършваща с кичур черно-бели косми, и черно оцветена козина под ушите, която стигаше и до очите, така че му придаваше смешен вид, сякаш си бе сложил старомодна маска, от ония, които се смятат предпочитани от крадците с взлом.

В известен смисъл се видях в чудо, понеже долу под мене се намираха две животни, които на всяка цена исках да притежавам, и едното ожесточено преследваше другото, а пък и двете бяха изключително плашливи. Ако не обмислех добре нападението си, имаше голяма вероятност да изпусна и двете животни. Реших първо да се заема с невестулката, тъй като тя бе по-подвижната, а съселът според мене нямаше да излезе от новата си дупка, освен ако не го разтревожех. Размислих и реших, че сакът за пеперуди е по-подходящо оръдие от ризата ми, и въоръжен с него, тръгнах надолу по хълма извънредно предпазливо, като замръзвах на място всеки път, когато невестулката се подадеше от дупката си да огледа околността. Така успях да стигна незабелязано на няколко стъпки от стената. Стиснах по-здраво дългата дръжка на сака и чаках невестулката да се покаже от дълбоката дупка, която изследваше в момента. Когато накрая тя наистина изскочи, направи го толкова внезапно, че ме завари неподготвен. Животинчето седна на задните си крака и ме зяпна с интерес, в който нямаше и следа от страх. Тъкмо се канех да замахна със сака, когато през храстите с трясък се появиха трите кучета — изплезили езици, те въртяха опашки и гръмко изразяваха радостта си от срещата с мене, сякаш не се бяхме виждали от месеци. Невестулката изчезна. В един миг седеше там, замръзнала от ужас пред лавината кучета, а в следващия миг вече бе изчезнала. Горчиво проклех кучетата, прогоних ги към склона и те отидоха да полегнат на сянка, обидени и озадачени от лошото ми настроение. Тогава се заех да уловя съсела.

С годините хоросанът между камъните бе станал трошлив и силните зимни дъждове го бяха отнесли, така че сега в крайна сметка останките от къщата представляваха няколко стени от наредени камъни. Лабиринтът от свързани помежду си тунели и кухини предоставяше прекрасно убежище за всяка животинка. Улавянето на животно при този вид повърхност може да стане само по един начин — като се махне стената камък по камък — така че се залових точно с този твърде усилен труд.

Разградих доста голямо място, но не успях да открия нищо по-вълнуващо от двойка възмутени скорпиони, няколко мокрици^[5] и един малък гекон^[6], който побягна, като остави подире си своята извиваща се опашка. Работата ме разгорещи и ожаднях, затова след около час приседнах да си почина в сянката на все още запазената част от стената.

Тъкмо се чудех колко ли време ще ми отнеме да съборя и останалите камъни, когато от една дупка на около три стъпки от мене се появи съселът. Излази като катерач с леко надхвърлило нормата тегло и когато стигна горе на стената, седна на дебелите си задни части и взе да мие извънредно старателно муцунката си, без да обръща каквото и да е внимание на присъствието ми. Не можех да повярвам на късмета си.

Бавно и извънредно предпазливо примъкнах сака за пеперуди към него, приготвих се, замахнах и изведнъж го захлупих. С това работата щеше да се свърши, ако стената отгоре беше равна, но не би. Не успях да притисна края на сака достатъчно плътно, та да не остава пролука. За моя най-голяма досада и объркване съселът, съвзел се от временно обзелата го паника, се провря под мрежата, хукна по стената и изчезна в друга пукнатина. Това обаче се оказа пагубно за него, тъй като бе попаднал в „задънена улица“ и преди да разбере грешката си, аз вече бях прилепил сака към входа на дупката.

Следващото, което трябваше да направя, беше да го изкарам от сака и да го прибера в торбата, без да ме ухапе. Не стана никак лесно и преди да приключа, съселът заби изключително острите си зъби във възглавничката на палеца ми, така че и аз, и носната кърпа, и съселът се оказахме обилно залети с кървища. Накрая обаче го пъхнах в торбата. Доволен от успеха си, яхнах Сали и победоносно потеглих към къщи с новата си придобивка.

Като пристигнах във вилата, занесох съсела в стаята си и го настаних в една клетка, която доскоро беше къщичка на едно новородено черно плъхче. Плъхчето беше доживяло злочест край в ноктите на моята сова Одисей, която бе убедена, че всички гризачи са били създадени от едно благонамерено провидение, та да може тя да си пълни тумбака. Ето защо най-напред се уверих, че скъпоценният ми съсел не би могъл да избяга, за да го сполети подобна съдба. Щом го прибрах в клетката, имах възможност да го разгледам по-подробно. Установих, че е женски и че коремът му е подозрително голям, което ме наведе на мисълта, че може би очаква малки. След известен размисъл нарекох животинката Есмералда (тъкмо четях „Парижката Света Богородица“ и бях влюбен до уши в главната героиня) и я снабдих с картонена кутия, пълна с памучни парцали и суха трева, където да отглежда потомството си.

Първите няколко дни Есмералда се хвърляше като булдог към ръката ми, когато исках да почистя клетката или да я нахраня, но след седмица се бе опитомила и ме търпеше, макар че все още ме гледаше с известно подозрение. Всяка вечер Одисей, кацнал на специалната си пръчка над прозореца, се събуждаше и тогава отварях капаците, за да може совата да отлети към осветените от луната маслинени горички и да ловува, докато не се върне за чинията си с кълцано месо в два часа след полунощ.

Щом Одисей благополучно се отдалечаваше, можех да пусна Есмералда, за да се поразмърда няколко часа вън от клетката. Оказа се, че тя е възхитително и невероятно изящно създание, независимо от кръглата си форма — правеше чудесни и главозамайващи скокове от шкафа на леглото (където подскачаше като че бе на трамплин) и от леглото — на етажерката с книги или на масата, като използваше за балансиране дългата си опашка с рунтав пискюл на края. Беше безкрайно любопитна и всяка нощ подлагаше стаята и всичко в нея на най-подробен оглед, като се чумереше през черната си маска, а мустаците й потрепваха. Открих, че Есмералда се измъчва от изпепеляваща страст по големите кафяви скакалци — често идваше и сядаше на голите ми гърди, както си лежах в кревата, за да схруска някое такова лакомство. Вследствие на това моят креват винаги бе покрит с боцкащ слой от крилца, парчета от крака и късчета от твърд торакс, защото Есмералда беше ненаситна и нямаше особено добри обноски при хранене.

Дойде и вълнуващата вечер, когато Одисей, безшумно размахал крила, бе полетял към маслиновите горички и се чуваше, че вика „тойнк, тойнк!“, както е присъщо на неговия род, а аз отворих вратичката на клетката, но открих, че Есмералда не иска да излезе, а се крие в картонената кутия и отправя към мене сърдитото си и пресекливо писукане. Когато се опитах да изследвам спалнята й, Есмералда се вкопчи в показалеца ми като тигрица и много се измъчих, докато я накарах да ме пусне.

Накрая успях да я махна оттам и като я хванах здраво за врата, изследвах кутията. За моя безкрайна радост открих осем новородени съселчета, всяко голямо колкото лешник и розово като цикламена пъпка. Зарадван от щастливото събитие в живота на Есмералда, аз я засипах със скакалци, динени семки, грозде и други лакомства, към които знаех, че има особено предпочитание, и следях развитието на малките й, стаил дъх от любопитство.

Постепенно малките пораснаха. Прогледнаха и се покриха с козина. Съвсем скоро по-силните и по-склонните към приключения правеха усилия да се покатерят по картонената си детска стая и с клатушкане тръгваха по пода на клетката, ако Есмералда не ги видеше. Иначе това я плашеше, тя захапваше непокорното си дете и като ръмжеше сърдито, пренасяше го в спалнята, вън от опасност. Докато само едно-две от децата го правеха, беше лесно, но щом и осемте съселчета стигнаха до положението да проявяват любознателност, Есмералда не беше в състояние да ги следи, така че ги остави да се скитат на воля. Те започнаха да вървят подире й и извън клетката, и тогава открих, че съселите, също като полските мишки се движат в индийска нишка. По-точно Есмералда тръгваше първа, а за опашката й се бе уловило дете номер едно, уловено за неговата (или нейната) опашка беше номер две, за него — номер три и така нататък. Гледката беше приказна: деветте мънички същества, всяко с черна маска на очите, потегляха на път из стаята като оживяла кожена яка, която прелита над леглото или колебливо се катери по крака на масата. Разхвърлях ли скакалци по леглото или пода, малките съсели започваха да цвърчат развълнувано и се струпваха вкупом, за да се хранят, и изглеждаха много смешни, защото приличаха на бандитско сборище.

Накрая, когато животинчетата напълно пораснаха, бях принуден да ги отнеса в маслинената горичка и да ги пусна. Оказа се, че задачата да се осигурява достатъчно храна за девет ненаситни съсела отнема прекалено много време. Оставих ги в началото на маслиновата горичка, близо до един гъсталак от каменен дъб, и те успешно го колонизираха. Вечер, когато слънцето залязваше и небето ставаше зелено като листо, покрито с ивиците на обагрените от залеза облаци, често отивах да наблюдавам малките маскирани съсели, мяркащи се между клоните с грацията на балерини, писукащи и разгорещени, докато преследват из сенчестите клони мушици, светулки или други лакомства.

 

 

Като последствие на един от множеството набези, които извърших с магарето, в къщата ни се появи кучешка напаст. Обикаляхме по хълмовете, където правех усилия да уловя някоя агама^[7] по ослепително белите селенитови зъбери. Връщахме се по здрач, когато сенките се бяха спуснали навсякъде, черни като въглени, и всичко бе окъпано от полегатата, мека и златиста светлина на залязващото слънце. Бяхме изпотени и уморени, гладни и жадни, защото мина много време, откакто изпихме и изядохме всичко, което бях взел. Последното лозе, край което минахме, ни предостави само няколко чепки много черно грозде за вино, толкова стипчиво и кисело, че кучетата презрително свиха устни и взеха да мигат, а аз се почувствах по-гладен и по-жаден от преди.

Реших, че като ръководител на експедицията от мене зависи да осигуря прехраната за останалите членове. Дръпнах поводите и се замислих по въпроса. Бяхме на еднакво разстояние от три източника на храна. Първо се сетих за стария козар Яни, който, както знаех, щеше да ни даде сирене и хляб, но жена му сигурно нямаше да се е върнала от полето, пък и самият Яни можеше все още да е на паша със стадото. Втората възможност беше Агати, която живееше сама в порутената си къщурка, но старата селянка живееше в такава сиромашия, че ми беше съвестно да приемам каквото и да е от нея — всъщност винаги гледах да разделям храната си с Агати, ако се намирах наблизо. И накрая оставаше милата и добра мама Кондос, вдовица на осемдесетина години, която живееше с трите си неомъжени (и доколкото разбирах, неподлежащи на омъжване) дъщери в своя неподреден, но процъфтяващ чифлик в една долина на юг. Според селските разбирания семейство Кондос бяха доста заможни, тъй като, освен че притежаваха пет — шест акра маслинови горички и обработваема земя, имаха и две магарета, четири овци и една крава. Спокойно можеха да минат за земевладелците на този край, затова реших да им окажа честта да попълня хранителните запаси на експедицията за тяхна сметка.

Трите прекомерно дебели, грозновати, но добродушни девойки току-що се бяха завърнали от работа в полето, стояха край малкия кладенец, ярки и кресливи като папагали, и миеха дебелите си, космати и почернели крака. Както щъкаше напред-назад и хвърляше царевица на ятото писукащи и рошави пилци, дребничката мама Кондос приличаше на играчка, която се навива с ключе. У нея нямаше нищо изправено: дребното й тяло бе извито като острие на сърп, краката й се бяха изкривили от тежките товари, които бе носила на главата си години наред, а ръцете й бяха непрекъснато превити, защото все дигаше нещо от земята, дори горната и долната й устна се бяха подгънали навътре върху беззъбите й венци, а белоснежните й вежди, приличащи на глухарчета, се източваха като дъга над черните й очи, обрамчени със синьо, които пък бяха защитени отстрани с мрежата на бръчките, лъкатушещи в кожа, нежна като гъбка.

Щом ме видяха, дъщерите взеха да крещят от радост и ме наобиколиха като послушни впрегатни коне — притискаха ме до великанските си гърди и ме целуваха, излъчващи в равни количества любов, пот и миризма на чесън. Мама Кондос — един мъничък сгърбен Давид между тези смрадливи Голиати — ги блъскаше настрани и пискливо викаше:

— Дайте ми го, дайте ми го! Злато мое, сърце мое, любов моя!

Тя ме прегърна и покри лицето ми с целувки, които ме издраха, понеже венците й бяха твърди като уста на костенурка.

Накрая, след като бях доволно нацелуван, гален и щипан, за да се уверят, че не съм призрак, те ми позволиха да седна и да представя някакво обяснение защо съм ги изоставил толкова дълго време. Не ми ли е било ясно, че е минала цяла седмица, откакто ги бях посетил? Възможно ли е, щом ги обичам, да съм толкова жесток и вятърничав, така да се бавя? И все пак, след като вече съм дошъл, не бих ли искал да получа нещо за ядене? Да, отговорих, и аз, и Сали с удоволствие бихме хапнали.

Кучетата, недотам възпитани, вече се бяха почерпили: Пикльо и Посерко си бяха откъснали сладко бяло грозде от лозницата, която пълзеше по част от стената на къщата, и лакомо го гълтаха, докато Роджър, който, изглежда, бе повече жаден, отколкото гладен, се бе настанил под смокинята и бадемите и се занимаваше с изкормянето на една диня. Лежеше, заровил нос в хладната розова вътрешност, притворил блажено очи, и смучеше през зъби сладкия леден сок. Сали получи веднага три кочана зряла царевица и ги задъвка, а за да угаси жаждата си, й дадоха кофа вода. На мене пък ми поднесоха гигантски сладък картоф (с апетитна кожа, почерняла като въглен от огъня, а вкусната му плът бе приятно кашкава), купа с бадеми, няколко смокини, две огромни праскови, жълт комат хляб, зехтин и чесън.

Щом погълнах това количество и така донякъде залъгах глада си, можех вече да се съсредоточа върху размяната на клюки. Пепи паднал от една маслина и си счупил ръката, ама че глупаво момче; Леонора щяла да си има ново бебе в замяна на онова, което умря; Яни — не, не този Яни, а другият Яни, дето живее оттатък хълма — се скарал с Таки при оценяването на едно магаре, а Таки толкова се ядосал, че стрелял с пушката си в стената на къщата на Яни, само че нощта била много тъмна, а Таки бил пиян и се оказало, че това е къщата на Спиро и сега не си говорели.

Известно време с голяма наслада одумвахме слабостите на събратята си и правехме подробен разбор на постъпките им, след което забелязах, че Лулу липсва от сцената.

Лулу беше собственост на мама Кондос — кльощава и дългокрака кучка с огромни разнежени очи и дълги, клепнали като на спаниел^[8] уши. Подобно на всички селски кучета, тя беше изпосталяла и келява, а ребрата й се брояха като струни на арфа, но на мене ми се виждаше мило създание и я обичах. Обикновено тя бе между първите, които ме посрещаха, но сега не я виждах никъде. Затова попитах дали не й се е случило нещо.

— Има кученца, да му се не види! — отговори мама Кондос. — Единайсет, представяш ли си?

Когато времето за раждане наближило, вързали Лулу за маслината до къщата, а тя пропълзяла в хралупата на ствола и там малките се появили на бял свят.

След като ме приветства с въодушевление, Лулу наблюдаваше с интерес как пропълзях на четири крака в хралупата и извадих кученцата, за да ги разгледам. Винаги се изумявах, когато такива мършави и изгладнели майки като Лулу раждаха толкова топчести и силни кученца с тъпи, войнствени муцунки и гласове, кресливи като на чайки.

Обикновено те са с най-разнообразна окраска: черно с бяло, бяло с жълто-кафяво, сребристо и синьо — сиво, целите черни или целите бели. На Корфу кученцата от една майка винаги се характеризират с такова широко разнообразие от цветова гама, че въпросът за бащинството е практически неразрешим. Седнах със скимтящите шарени палета на скута си и казах на Лулу, че е много умна. Тя яростно размахваше опашка.

— Умна ли? — рече мама Кондос кисело. — Единайсет кученца, това не е умно, това е развратно. Ще трябва да се отървем от всички и да си оставим само едно.

Добре знаех, че не беше възможно да разрешат на Лулу да си запази толкова кученца, колкото бе родила, и че всъщност тя имаше късмет, щом все пак се канеха да й оставят едно. Реших, че мога да помогна. Казах, че според мене майка ми направо ще се зарадва, като разбере, че може да си има кученце, пък и ще бъде преизпълнена с благодарност към семейство Кондос и Лулу, ако й дадат едно. Затова, след много размисъл, избрах това, което най-много ми харесваше — дебело като плужек пискливо мъжко паленце с черна, бяла и сива козина и с ярки, жълти като житен клас вежди и крачка. Помолих ги да ми го пазят, докато порасне достатъчно и може да бъде отделено от Лулу, а междувременно аз щях да известя на мама вълнуващия факт, че сме се сдобили с ново куче, с което броят на кучетата ни щеше да нарасне на пет — според мене една хубава, кръгла цифра.

За мое учудване майка ми ни най-малко не се въодушеви от предложението да увеличим кучешкото племе.

— Не, миличък — твърдо ми отказа тя. — Няма да вземаме ново куче. Четири са напълно достатъчно. Като се имат предвид бухалите ти и всичко останало, и без друго хвърляме луди пари за месо. Не, боя се, че не може и дума да става за още едно куче.

Напразно изтъквах, че ще убият кученцето, ако не се намесим. Мама не се съгласяваше. Оставаше да се направи само едно нещо. В миналото бях забелязал, че когато й се зададеше хипотетичен въпрос, например: „Би ли искала да си имаш гнездо с малки червеноопашки?“, мама машинално отговаряше твърдо „не“. Когато обаче беше изправена пред гнездото с пиленца, тя неизбежно се разколебаваше и казваше „да“. Явно оставаше да се направи само едно и то беше да й се покаже кученцето. Бях сигурен, че няма начин да устои на златните му вежди и ботушки.

Обадих на семейство Кондос, че имам молба да ми заемат кученцето, та да го покажа на мама, и на следващия ден една от дебелите дъщери услужливо го донесе. Но когато развих парчето плат, в което го беше донесла, с досада открих, че мама Кондос е сбъркала и кученцето с друго. Обясних това на дъщеря й, която обаче отговори, че нищо не може да направи, тъй като всъщност е тръгнала за селото и просто се е отбила. По-добре било да отида и да се видя с майка й. Добави също, че е най-добре да побързам, тъй като мама Кондос споменала, че същата сутрин има намерение да свърши с кученцата. Бързо се метнах на гърба на Сали и препуснах през маслинените горички.

Когато стигнах чифлика, заварих мама Кондос, седнала на припек, да ниже глави чесън и да ги заплита в бели възлести плитки, а пилците около нея се почесваха и доволно писукаха. След като ме прегърна, попита как съм със здравето и как е семейството, и ми даде чиния със смокини, аз извадих палето и обясних мисията си.

— Сбъркала ли съм? — възкликна тя, надникна да види врещящото пале и го боцна с показалец. — Не ели това? Ама че съм глупава. Да му се не види, все си мислех, че искаше кученцето с белите вежди. Попитах я разтревожено дали е убила другите кученца.

— Ами да — отговори ми тя разсеяно, все още втренчила поглед в палето. — Да, рано тази сутрин.

— Добре тогава — казах примирено аз, — щом не мога да имам това, което си бях харесал, по-добре да взема останалото живо кученце.

— Не, според мене можеш да получиш, което искаш — рече тя, стана на крака и взе една мотика с широко острие.

Чудех се как ли щеше да ми даде моето кученце, след като е избила всичките… Може би се канеше да ми подари тялото му. Нямах желание да го получа. Тъкмо се готвех да й обясня това, когато мама Кондос, мърморейки си под нос, отиде до една нивичка недалече от къщата, където в попуканата от горещото слънце земя се виждаха жълтите и трошливи стъбла на първата реколта от царевица. Там тя се повъртя за миг и започна да копае. С второто замахване на мотиката изрови три пищящи кученца, които ритаха неистово с крачка, а ушите, очите и розовите им усти бяха запълнени с пръст.

Вкамених се от ужас. Мама Кондос провери кученцата, които беше изровила, видя, че моето не е между тях, хвърли ги на една страна и продължи да копае. Чак тогава напълно осъзнах и проумях какво беше сторила старата селянка. Имах чувството, че в гърдите ми се спуква огромен мехур с омраза и от яд по бузите ми потекоха сълзи.

И тъй като запасът ми от гръцки ругатни съвсем не беше малък, измъкнах от речника си най-лошите. Изкрещях ги на мама Кондос и я блъснах настрани толкова силно, че тя изведнъж седна от изумление сред царевичните стъбла. Като продължавах да изреждам ругатни с името на всеки светия и на всяко божество, за което се сетих, грабнах мотиката и бързо, но внимателно изрових останалите полузадушени палета.

Мама Кондос беше прекалено изненадана от рязката промяна, при която от спокойствие изпаднах в бяс, и не каза нищо — остана да седи с отворена уста.

Без много да му мисля, напъхах палетата в пазвата си, подбрах Лулу и кученцето, което й бяха оставили, и подкарах Сали, като продължавах през рамо да засипвам с ругатни мама Кондос, която вече беше станала на крака и тичаше подир мене, като викаше:

— Злато мое, какво ти става? Защо плачеш? Давам ти всичките кученца. Какво ти става?

Втурнах се у дома зачервен, със следи от сълзи, покрит с кал и с риза, издута от кученцата. Лулу ситнеше подире ми, зарадвана от неочаквания за нея и за потомството й излет. Мама както обикновено се бе преместила в кухнята и приготвяше различни лакомства за Марго, която щеше да се завърне в къщи след обиколка на континентална Гърция, с цел да се съвземе от поредното сърдечно страдание. Мама изслуша объркания ми и възмутен разказ как кученцата са били живи заровени и както се предполагаше, беше потресена.

— Не може да бъде! — възкликна възмутено тя. — Селска му работа! Не разбирам защо са толкова жестоки. Да ги заровят живи! За пръв път чувам за такова варварство. Много добре си направил, че си ги спасил, миличък. Къде са?

Аз дръпнах ризата си, сякаш си правех харакири, и върху кухненската маса се стовари водопад от гърчещи се кученца, които скимтяха и се опитваха слепешката да намерят пътя.

— Миличък Джери, не на масата, разточвам тесто! — каза мама. — Ех, деца, деца! Да, добре, но дори тази кал да е чиста, няма защо да се смесва с баницата. Намери една кошница.

Намерих кошница и сложихме кученцата в нея. Майка надникна да ги види.

— Горкичките — рече тя. — Виждат ми се страшно много. Колко казваш, че са? Единайсет ли? Ох, не зная какво ще ги правим. След като вече имаме кучета, не можем да вземем още единайсет.

Побързах да кажа, че съм обмислил всичко: щом кученцата пораснат достатъчно, ще намерим хора, за да ги раздадем. Добавих, че тогава Марго вече ще се е завърнала у дома и ще ми помага — така ще си има занимание, за да не мисли само за секс.

— Моля те, Джери! — Майка ми направо се втрещи. — Не говори такива работи. От кого чу тази дума?

Обясних й, че според Лари сестра ми трябва да бъде откъсната от мисли за секса, затова ми се е сторило, че с присъствието на кученцата този благоприятен изход ще бъде постигнат.

— Хм, не бива да говориш така — рече майка. — И на Лари не му влиза в работата да го казва. Марго просто… просто… е малко чувствителна… и толкова… Сексът няма нищо общо с това, сексът е нещо съвсем друго. Какво ще си помислят хората, ако те чуят? Е, върви да намериш удобно място за кученцата!

Тогава занесох кученцата под едно подходящо дърво близо до верандата, завързах там Лулу и избърсах палетата с мокра кърпа. Лулу май реши, че кошниците са долнопробно средство за отглеждане на кученца, тутакси изрови дупка между приятелските корени на дървото и внимателно пренесе там кученцата едно по едно.

Досадих на избраното от мене кученце, защото отделих за чистенето му повече време, отколкото задругите, и се мъчех да му измисля име. Накрая реших да го нарека Лазарос и да му викам Лаз. Внимателно го сложих при братята и сестрите му и отидох да сменя ризата си, по която имаше петна от кал и урина.

Появих се за обяд на масата тъкмо когато майка разказваше на Лесли и Лари за кученцата.

— Невероятно — каза Лесли. — Според мене те не са преднамерено жестоки, просто не мислят. Нали сте виждали как тъпчат ранените птици в ловните торби? Е, и какво стана после? Джери удави ли кученцата?

— Не, как така! — възмутено отвърна майка. — Естествено, донесе ги тук.

— Мили Боже! — възкликна Лари. — Още кучета, така ли? Нали вече имаме четири!

— Те са съвсем мънички, клетите! — каза майка.

— Колко са всичко? — попита Лесли.

— Единайсет — отговори неохотно майка.

Лари остави ножа и вилицата и втренчи поглед в нея.

— Единайсет ли? Единайсет кученца? Ти си се побъркала!

— Вече ти казах, че са съвсем мънички, направо дребосъчета — смутено се бранеше майка. — А Лулу се грижи много добре за тях.

— Коя по дяволите е Лулу? — попита Лари.

— Майка им, много е миличка — отвърна мама.

— Това прави дванайсет проклетника!

— Ами… като че ли е така. Не ги бях преброила рече мама.

— Там ви е грешката — сопна се Лари. — Никой не брои! И преди да се усети, човек вече е затънал до колене в животни. Сякаш проклетото сътворение на света отново е започнало, само че още по-лошо. Преди човек да се усети, бухалите от един са станали цяла армия, тук няма стая без гълъби, полудели от любов повече от Мари Стоупс^[9], навсякъде е пълно е птици, като че това не е къща, а някакъв проклет птичарник, а да не говорим за змиите, жабите и купищата дребни животиняци, които биха вършили работа на вещиците от Макбет в продължение на години. И като капак на всичко ти си отишла да вземеш още дванайсет кучета. Това е прекрасен пример за вродената лудост, която се проявява в семейството.

— Глупости, Лари, ти винаги преувеличаваш — рече мама. — Такъв шум вдигаш заради няколко кученца!

— Наричаш единайсет кученца няколко, така ли? Ще заприличаме на гръцки клон от Крафтсовата изложба^[10], а всички кученца сигурно ще се окажат женски и ще се разгонят едновременно. Ще се съсипем и животът ни ще се превърне в безкрайна кучешка оргия.

— А, да не забравя — рече мама, сменяйки темата. — Не си позволявай да говориш наляво и надясно, че Марго е сексуална маниачка. Кой знае какво ще си помислят хората.

— Обаче съм прав — защити се Лари. — Не виждам причина да се скрива истината.

— Отлично разбираш какво имам предвид — не отстъпваше мама. — Не съм съгласна да говориш такива работи. Марго е просто романтична. Има голяма разлика.

— Е, мога само да кажа, че когато всички тия кучки, които си довела вкъщи, се разгонят едновременно, Марго ще си има доста съпернички — рече Лари.

— Виж какво, Лари, прекаляваш — каза мама. — Както и да е, според мене няма защо да говорим за секс на масата.

Няколко дни по-късно Марго се завърна от пътуването си почерняла, с добър вид и явно със заздравяла сърдечна рана. Безспирно разправяше къде е обикаляла и нахвърляше живописни скици на хората, които бе срещнала, като неизбежно завършваше с думите: „Така че аз им казах, ако посетят Корфу, да дойдат да ни видят.“

— Много се надявам да не си поканила всички срещнати до един — рече мама, леко разтревожена.

— Разбира се, че не съм, мамо — отвърна Марго нетърпеливо, след като току-що ни бе разказала за един красив гръцки моряк и осмината му братя, към които щедро бе отправила такава покана. — Предложих само на по-интересните. Все си мислех, че с удоволствие бихте приели интересни хора.

— Стигат ми и онези интересни хора, дето ги кани Лари, много благодаря! — заядливо рече мама. Недей и ти да започваш!

— Това пътуване ми отвори очите — драматично каза накрая Марго. — Проумях, че животът ви тук е в застой. Станали сте тесногръди и… затворени в себе си.

— Не виждам защо да се смята за тесногръд човек, който се противопоставя на нечакани гости — рече мама. — Не забравяй, че аз съм тази, която се занимава с готвенето.

— Но те няма да са нечакани! — нацупи се Марго. — Нали аз съм ги поканила?

— Вярно — съгласи се мама, която явно чувстваше, че не отбелязва голям напредък в този спор. — Предполагам, че ако ни пишат и ни уведомят, че идват, ще се справим.

— Разбира се, че ще ни уведомят — хладно я увери Марго. — Те са мои приятели и не им липсва възпитание, та да не ни уведомят.

Оказа се, че Марго греши.

 

 

Прибрах се във вилата след един много приятен следобед, който прекарах край брега в носещата се по течението лодка, като търсех тюлени. Втурнах се зачервен от слънцето и прегладнял във всекидневната, където очаквах да намеря сервирания чай и огромната шоколадова торта (знаех, че мама правеше торта), но попаднах на толкова любопитна картина, че спрях на прага, зяпнал от учудване, докато кучетата, които се въртяха в краката ми, настръхнаха и взеха да ръмжат от изумление. Мама седеше на пода, разположила се криво-ляво върху една възглавница, и боязливо държеше с една ръка въженце, за което бе вързано черно и извънредно буйно овне.

Около мама бяха насядали по турски върху възглавници свиреп на вид старец с фес и три плътно забулени жени. На пода край тях имаше лимонада, чай, чинии с бисквити, сандвичи и шоколадовата торта. Тъкмо като влизах в стаята, старецът се наведе напред, извади дълга, богато украсена кама от ножницата и си отряза голямо парче торта, която натъпка в устата си с израз на несъмнено доволство. Всичко това приличаше на сцена от „Хиляда и една нощ“. Мама ми хвърли изтерзан поглед.

— Слава Богу, че си дойде, миличък — рече тя, като се бореше с овнето, което по невнимание беше скокнало в скута й. — Тези хора не знаят английски.

Попитах я кои са.

— Не зная — каза тя с отчаяние в гласа. — Появиха се точно когато правех чая. Тук са от часове. Не разбирам нито дума от приказките им. Настояха да седим на пода. Мисля, че трябва да са приятели на Марго. Е, може и да са приятели на Лари, но не ми приличат много на интелектуалци.

Предпазливо се опитах да заговоря стареца на гръцки, при което той скочи на крака от радост, че някой го разбира. Имаше хищен орлов нос, грамадни бели мустаци като заскрежен житен сноп и черни очи, от които в зависимост от настроението му сигурно можеха да изскачат искри. Беше облечен с дълга бяла риза, препасана с червен пояс, в който бе затъкната камата, с много широки потури, с дълги бели памучни чорапи и червени царухия — кожени обувки с извити върхове, завършващи с грамадни помпони. Аз съм бил значи братът на очарователната синьорита изрева той развълнувано и докато говореше, по мустаците му подскачаха парченца от шоколадовата торта. Каква чест било да се запознае с мен.

Притисна ме в обятията си и ме разцелува така пламенно, че кучетата, уплашени за живота ми, се разлаяха. Овнето, изправено пред четирите гласовити кучета, се стресна, взе да тича около мама и да я омотава с въжето. И в един миг, когато Роджър особено застрашително изръмжа и излая, овнето заблея като обезумяло и хукна към стъклената врата на терасата по посока на безопасността, като повлече подире си мама, паднала по гръб и оваляна в разсипаната лимонада и шоколадовата торта. Настъпи бъркотия.

Роджър, останал с впечатлението, че старият турчин е нападнал и мен, и мама, предприе атака срещу обувките на стареца и здраво се вкопчи в единия помпон.

Дядкото се опита да ритне кучето с другия си крак и тутакси падна на земята. Трите жени седяха с кръстосани крака върху възглавниците, без въобще да се помръднат, и надаваха силни писъци зад яшмаците. Додо, маминото куче, което отдавна бе решило, че всичко, напомнящо сборичкване, е силно противопоказно за породата денди демонт и за неговия знатен произход, се сви нажалено в един ъгъл и започна да вие.

Старият турчин, учудващо подвижен за възрастта си, бе извадил отново камата и неудържимо, но безрезултатно заплашваше с нея Роджър, който скачаше от единия на другия помпон, свирепо ръмжеше и с лекота избягваше острието. Пикльо и Посерко се опитваха да притиснат натясно овнето, а мама, без повече да се преструва, отчаяно ми даваше несвързани нареждания:

— Хвани шилето! Хвани шилето, Джери! Те ще го убият — с тънък глас викаше тя, цялата в лимонада и парченца торта.

— Черни дяволски сине! Незаконородено изчадие на вещица! Обущата ми! Остави обущата ми! Ще те убия… ще те затрия! — задъхано редеше старият турчин и замахваше с камата към Роджър.

— Вай! Вай! Вай! Обущата му! Обущата му! — пищяха в хор трите жени, все така, без да помръдват от възглавниците.

След като и аз самият едва се отървах да не бъда наранен с ножа, успях да откъсна побеснелия Роджър от помпоните на стареца и да го изкарам заедно с Пикльо и Посерко на верандата. После отворих плъзгащите се врати и като временна мярка прибрах шилето във всекидневната, докато успокоя наранените чувства на стария турчин. Мама нервно се усмихваше и енергично кимаше при всяка моя дума, макар че не разбираше казаното, и правеше опити да се изчисти, но постигаше твърде малко, тъй като от шоколадовата торта, едно от мамините по-големи и лепкави творения, капеше крем и когато мама падна назад, лакътят й се бе забил право в средата на тортата. Накрая успях да успокоя стареца, мама отиде да се преоблече, а аз поднесох на четиримата гости ракия. Сипвах им щедро, така че, докато мама се завърна, поне зад един от яшмаците се чуваше хълцукане, а носът на турчина бе станал огненочервен.

— Сестра ти е… как да се изразя?… Вълшебна… От Бога дадена… Не съм виждал момиче като нея — каза той, като не изпускаше чашата си от ръце. — Аз, който, както разбираш, имам три жени, не съм виждал момиче като сестра ти.

— Какво ти казва? — попита ме мама, нервно вперила поглед в камата му.

Повторих думите на турчина.

— Отвратителен старец — рече мама. — Марго не бива да проявява такава безотговорност.

Турчинът пресуши чашата си и протегна ръка, за да я напълня отново, като ни се усмихваше лъчезарно и весело.

— Тази жена, слугинята ви — продължи гостенинът, а палецът му се изви по посока на мама, — трябва да е малко бутната, а? Не разбира гръцки.

— Какво ти каза? — попита мама.

Преведох съвестно.

— Ама че нахалство! — възмути се мама. — Не, Марго заслужава да я напляскам. Джери, кажи му коя съм!

Казах му и последствията бяха такива, че сигурно надминаха и най-големите очаквания на мама. Турчинът изрева, скочи на крака, втурна се към нея, улови ръцете й и ги покри с целувки. После, продължавайки да я стиска като в менгеме, той се взря в лицето й, а мустаците му трепереха.

— Майката… — напевно изрече той. — Майката на моя Бадемов цвят!

— Какво каза? — попита мама вече разтреперана.

Преди обаче да успея да преведа, турчинът със свиреп глас бе издал заповед на жените си, които за пръв път показаха признаци на оживление. Скочиха от възглавниците, втурнаха се към мама, повдигнаха яшмаците си и взеха да целуват ръцете й с несъмнено благоговение.

— Предпочитам да не ме целуват — зяпна от учудване мама. — Джери, кажи им, че няма никаква нужда от това.

Ала турчинът, вече нагласил жените си върху възглавниците, отново се зае с мама.

Прегърна я здраво с едната си ръка, при което тя изписка, а другата си ръка размаха като оратор.

— Никога не съм си мислил… — прогърмя гласът му, докато той се вглеждаше в лицето на мама. — Никога не съм си мислил, че ще имам честта да се запозная с майката на моя Бадемов цвят!

— Какво каза? — развълнува се мама, скована в мечешката му прегръдка.

Аз отново преведох.

— Бадемов цвят ли? За какво говори той! Този човек е луд! — заключи тя.

Обясних й, че без съмнение турчинът изпитва силна любов към Марго и че това е името, което й е дал. Думите ми потвърдиха и най-лошите предчувствия на мама относно намеренията на турчина.

— Хубав Бадемов цвят, няма що! — възмути се тя. — Само да се върне! Ще й дам един Бадемов цвят!

В същия миг се появи Марго, разхладена и освежена от плуването и облечена в доста изрязан бански костюм.

— О! — изпищя от радост тя. — Мустафа! И Лена, и Мария, и Телина! Каква чудесна изненада!

Турчинът се хвърли към нея, почтително целуна двете й ръце, а жените му се скупчиха около тях, като издаваха приглушено доволни възгласи.

— Мамо, това е Мустафа! — представи го със светнали очи Марго.

— Вече се запознахме — мрачно отвърна мама, — и той, или по-скоро шилето му, ми съсипа новата рокля. Иди и си облечи някаква дреха.

— Шилето му? — попита озадачено Марго. — Какво шиле?

— Шилето, което е довел за своя Бадемов цвят, както те нарича той — с укор в гласа рече мама.

— О, това е просто прякор — изчерви се Марго. — Мустафа няма лоши намерения.

— Зная ги тия мръсни старци — заплашително каза мама. — Наистина, Марго, не бива да се заблуждаваш.

Старият турчин слушаше размяната на реплики и светналите му очи се стрелкаха от мама към Марго, а на лицето му бе изписана блажена усмивка. Аз обаче усетих, че възможностите ми на преводач ще бъдат изразходвани докрай, ако мама и Марго започнат да спорят, затова отворих плъзгащите се врати и пуснах шилето да влезе.

То се появи наперено и скокливо, къдраво и черно като буреносен облак.

— Как се осмеляваш… Как се осмеляваш да обиждаш приятелите ми? — разсърди се Марго. — Мустафа не е мръсен старец, той е един от най-чистите старци, които познавам!

— Не ме е грижа дали е чист, или не — каза мама, вече изчерпала търпението си. — Той не може да остане тук заедно с всички свои… свои съпруги. Нямам намерение да готвя за цял харем!

— Чудесно е човек да слуша разговор между майка и дъщеря — с поверителен глас ми каза турчинът. — Все едно, че звънтят хлопатари.

— Гадна си! Гадна си! — викаше Марго. — Не искаш да имам никакви приятели! Тесногръда провинциалистка!

— Нищо провинциално няма в това, че не приемам съществуването на три съпруги — с възмущение рече мама.

— Това ми напомня — продължи с навлажнени очи турчинът, — на славеевата песен в родната ми долина.

— Той не може да промени факта, че е турчин — редеше с писклив глас Марго. — Не зависи от него, че му се налага да има три съпруги!

— Няма мъж, от когото да не зависи дали ще бъде с три съпруги, или не — твърдо не отстъпваше мама.

— Предполагам — поверително ми прошепна турчинът, — че Бадемов цвят разказва на майка си колко щастливо прекарахме в родната ми долина.

— Винаги се опитваш да ме потискаш — каза Марго. — Каквото и да направя, все ти се вижда лошо.

— Бедата е там, че ти давам прекалено много свобода. Пуснах те да заминеш за няколко дни, а ти се завръщаш с този… с този стар roué^[11] и танцьорките му — рече мама.

— Виждаш ли, точно така е, ти ме потискаш — победоносно заключи Марго. — Сега пък предполагаш, че съм се държала прекалено свободно с един турчин.

— Колко бих се радвал да замина с тях за селото си — каза турчинът, като гледаше с любов мама и Марго. — Можем да прекараме чудесно… Танци, песни, вино…

Шилето явно бе разочаровано, че никой не го забелязва. Припкаше насам-натам, украси пода, изпълни умело два пируета, но чувстваше, че не му се обръща вниманието, което е заслужило, затова наведе глава и се устреми към мама. Нападението му бе красиво осъществено. Имах известно право за подобна оценка, тъй като по времето, когато ходех на експедиции из околните маслинови горички, често бях срещал енергични и смели овнета, с които се бях сражавал като матадор с бик, използвайки за всеобща радост ризата си наместо плащ. Макар че осъждах последствията, не можех да не призная, че сегашното нападение бе извършено безпогрешно, и си личеше, че е добре обмислено: овнето употреби всичката сила на жилестото си тяло и кокалестата му глава се заби право над прасците на мама. Мама се понесе като снаряд по траектория към извънредно неудобното росерово канапе и падна задъхана върху му. Турчинът, ужасен от постъпката на своя подарък, скокна и застана пред нея с разперени ръце, за да я предпази от новото нападение, което, изглежда, предстоеше, тъй като овнето, доволно от себе си, се беше оттеглило в един ъгъл на стаята, където ситнеше и се надуваше като боксьор, който се подготвя да излезе на ринга.

— Мамо, има ли ти нещо? — изпищя Марго.

Мама обаче бе останала без дъх и не можеше да й отговори.

— Аха! Нали разбираш, Бадемов цвят, нравът му е буен като моя! — извика турчинът. — Хайде да те видя, юначето ми, давай!

Овнето прие поканата така бързо и внезапно, че завари турчина неподготвен.

Прекоси светкавично стаята като черна сянка, а трополенето на копитцата му върху изтъркания дъсчен под наподобяваше картечен откос. Улучи с трясък турчина в глезените и го изпрати върху канапето при мама, където старецът се развика от яд и болка. И на мене ми се беше случвало да получавам подобен удар, така че му съчувствах.

Трите съпруги на турчина, втрещили се от поражението на стопанина си, стояха, без да помръдват и от тях се носеха викове като от три минарета по залез-слънце.

Тъкмо при тази интересна сцена се включиха Лари и Лесли. Стояха като истукани на прага и поглъщаха картината с невярващи очи. Налице бях аз, гонещ едно непокорно шиле из стаята, Марго, утешаваща три вайкащи се забулени жени и мама, явно въргаляща се по канапето с някакъв възрастен турчин.

— Мамо, не мислиш ли, че си попрехвърлила възрастта за тия работи? — попита заинтригуван Лари.

— Господи, погледни само каква великолепна кама! — възкликна Лесли, вперил очи във все още гърчещия се турчин.

— Глупости, Лари! — рече мама сърдито, докато разтриваше ударените места по краката си. — За всичко е виновен турчинът на Марго.

— С турците трябва да се внимава — подхвърли Лесли, все още загледан в камата. — Така казва Спиро.

— Защо тогава се въргаляш по никое време с някакъв турчин? — продължи Лари. — Да не би да се правиш на лейди Хестър Станхоуп^[12]?

— Престани, Лари, достатъчно се напатих този следобед. Не ме ядосвай. Колкото по-скоро си отиде оттук този човек, толкова повече ще се зарадвам рече мама. — Моля те, кажи му да си върви.

— Не може, не може! — изпищя просълзена Марго. — Турчинът си е мой! Не може да се отнасяте така към моя турчин!

— Отивам горе да наложа натъртените места с живовляк — обяви мама и куцешком тръгна към вратата. — А като се върна, искам този човек да си е отишъл.

Когато тя се върна, и Лари, и Лесли се бяха сприятелили здраво с турчина, и колкото и да бе досадно на мама, старецът и жените му останаха още няколко часа, погълнаха безкрайно количество сладък чай и бисквити и едва тогава успяхме да ги натоварим в една бричка, за да се завърнат в града.

— Е, слава Богу, че се свърши — рече майка и накуцвайки, тръгна към трапезарията, където щяхме да вечеряме. — Поне не останаха дни наред — и на това съм благодарна. Не, Марго, ти наистина трябва да внимаваш кого каниш.

— До гуша ми дойде от начина, по който не одобряваш приятелите ми — рече Марго. — Мустафа е един съвсем обикновен и безобиден турчин.

— От него би станал очарователен зет, не мислиш ли? — попита Лари. — Марго можеше да нарече първородния си син Али баба, а дъщеря си Сезам.

— Не си прави подобни шеги, скъпи Лари! — укори го мама.

— Не си правя шеги — отвърна й Лари. — Старецът ми каза, че жените му са малко поувехнали и много му се искало Марго да стане номер четири.

— Лари, не може да бъде! Отвратително старо животно! — възмути се мама. — Добре поне, че не го каза на мене, щях да му обясня какво мисля. А ти какво му отвърна?

— Като му съобщих каква е зестрата на Марго, той доста се разколеба — отвърна Лари.

— Зестра ли? Каква зестра? — озадачено попита мама.

— Зестра от единайсет кученца — обясни Лари.