Джералд Даръл
Градината на боговете (5)

Четвърта глава
Стихиите на пролетта

„И ще бъде селение на чакали, двор на камилоптици.“

Исаия, 34:13

Когато й дойде времето, пролетта се развихри като пристъп на треска — сякаш целият остров, който неспокойно се мяташе и въртеше в топлото и влажно зимно легло, внезапно потрепери, широко отвори очи и в него започна да пулсира живот под синьото като неразцъфнал зюмбюл небе, в което щеше да се издигне забуленото в мъгла слънце, бледожълто и крехко като току-що изпреден пашкул на копринена буба. За мене пролетта бе един от най-хубавите сезони, защото целият животински свят на острова се движеше и въздухът бе пропит с надежда. Може би тъкмо този ден щях да уловя най-голямата водна костенурка, която бях виждал, или пък щях да проникна в дълбините на загадката как новородена сухоземна костенурка, която излиза от яйцето смачкана и набраздена като орех, само след час е станала двойно по-голяма и поради това почти цялата се е загладила. Навсякъде из острова цареше оживление, чуваше се звънлив екот. Ставах рано, закусвах надве-натри под мандариновите дръвчета, от които вече се носеше аромат, изтръгнат от първите лъчи на топлото слънце, събирах саковете и колекционерските си кутии, свирвах на Роджър, Пикльо и Посерко и потеглях да изследвам своето царство.

Горе из хълмовете, сред миниатюрните горички от пирен и зановец, където затоплените от слънцето скали приличаха на престарели тюлени, по които бяха плъзнали странни лишеи, костенурките, напуснали зимните си леговища, разбутваха пръстта, под която бяха спали, и бавно, на тласъци изскачаха на огряната от слънце земя. Премигваха и преглъщаха, докато съберат сили и се стоплят, а после бавно потегляха към първата си храна — детелина или млечка, или към някоя едра и бяла прахавица. Както и на някои други места от принадлежащата ми територия, и на хълмовете с костенурките не правех никакви случайни наблюдения: всяка костенурка имаше куп отличителни знаци, по които можех да следя къде се е преместила.

Старателно бях белязал всяко гнездо на ливадарче или черноглаво коприварче, за да следя какво се случва. Белязал бях и всеки тънък като хартия яйчен пашкул на богомолка, всяка паяжина и всеки камък, под който се спотайваше някоя близка на сърцето ми животинка.

Но едва тежкото настъпление на костенурките идваше да ме увери, че пролетта е дошла, защото чак когато зимата наистина си отидеше, костенурките започваха да трополят и да си търсят другари. Движеха се тромаво в тежките си доспехи като средновековни рицари, тръгнали да се притекат на помощ на изпаднала в беда дама.

Щом успееха да утолят глада си, те се оживяваха — ако въобще е възможно с такава дума да се описват костенурките. Мъжките се придвижваха на пръсти, с протегнати вратове, като от време на време спираха и рязко изпищяваха, изненадващо силно и настойчиво. Никога не ми се случи да чуя как някоя женска отговаря на този звънлив вик, наподобяващ лай на пекинез^[1], но по някакъв начин мъжкият откриваше женската и тогава, все така пищящ, започваше битка с нея: блъскаше я с корубата си, като се мъчеше да я вразуми, за да му се подчини, а между всеки два разтърсващи я удара тя невъзмутимо гледаше да се върне към яденето си.

Хълмовете отекваха от резките писъци на чифтосващи се костенурки, клюновете на ливадарчетата непрестанно чукаха и тракаха като в миниатюрна каменоломна, писукането на розовогърдите сипки беше като капчици вода, падащи на равни интервали в локва, а кадънките весело пееха с хрипливи гласове, докато се въргаляха като шарени клоуни из жълтия зановец.

Долу, под хълмовете с костенурките, под старите маслинови горички с килим от виненочервени съсънки, бърдуни и розови циклами, където гнездяха свраки, а сойките стряскаха човек с внезапните си отчаяни крясъци, се намираха старите венециански солници, ширнали се като голяма шахматна дъска. Квадратите, някои от тях не по-големи от стаичка, бяха очертани от широки, плитки и тинести канали с доста солена вода. Между каналите като в малка джунгла растяха лози, царевица, смокини, домати с острата миризма на вонещици, дини, приличащи на огромни зелени яйца, снесени от някоя митична птица, черешови, сливови, кайсиеви и локуотови дървета, ягоди и сладки картофи. Те съставляваха хранителните припаси на острова. Всеки соленоводен канал беше обрасъл откъм морето с тръстики и рогоз, като че там имаше въоръжена с остри копия армия, но навътре в сушата, където се стичаха потоците от хълмовете с маслинови горички, водата в каналите беше сладка и имаше пищна растителност — водни лилии красяха спокойната повърхност, а край брега се жълтееха лютичета.

Точно там през пролетта двата вида водни костенурки (едните — черни на златисти петна, а другите — на тесни ивици с бледосив цвят) писукаха пронизително, почти като птици, в търсене на другар. Жабите — зелени и кафяви, с петнисти като леопардова кожа бутчета — имаха вид на прясно боядисани.

Прегръщаха се така страстно и пламенно, че очите им щяха да изхвръкнат, или пък квакаха безспирно в хор и снасяха във водите огромни гроздове яйца. На местата, където край каналите хвърляха сянка тръстики, смокини или други плодни дръвчета, миниатюрните дървесни жабки, яркозелени на цвят и с мазна кожа, мека като кадифе, издуваха жълтите торбички на гърлата си, докато стигнеха размерите на орех, и пееха монотонно с тенорови гласове. Яйцата си — жълтеникави купчинки с размерите на дребна слива — дървесните жабки снасяха във водата, където лекото течение плавно полюшваше преплетените стебла на водораслите.

От едната страна на селските градини имаше ливади, които пролетните дъждове наводняваха и превръщаха в голямо езеро, десетина сантиметра дълбоко, обрасло по края с трева. Тук, в топлата вода, се събираха тритоните — със светлокафяви гърбове и жълти кореми. Мъжкият заставаше точно срещу женската, прилепил извитата си опашка към тялото, след което лицето му придобиваше много съсредоточено изражение, което бе направо смешно, и тритонът започваше свирепо да върти опашка, изхвърляше сперма и я насочваше към женската. Тя на свой ред оставяше оплодените яйца — бели и прозрачни почти като водата, с черния и лъскав като мравка зародиш в средата — върху някое листо, а после с помощта на задните си крака прегъваше листото и го слепваше така, че яйцата да бъдат добре увити.

Напролет из тези потопени под вода ливади идваше да пасе странен добитък. Огромни, шоколадово кафяви на цвят, с тежки, закривени назад рога, които пък бяха бели като гъби, тези животни приличаха на говеда от Централна Африка, но сигурно са били докарани отнякъде по-наблизо, може би от Персия или Египет. Отглеждаха ги странни и диви хора, вероятно цигани, които разпрягаха дългите си и ниски каруци край ливадите. Мъжете бяха свирепи на вид, мургави като врани, а красивите жени и момичета имаха кадифено черни очи и коса като кожухче на къртица. Те седяха около огъня на приказки или плетяха кошници, като разговаряха на език, който не разбирах, а опърпаните момчета, слаби, почернели от слънцето, пискливи като сойки и недоверчиви като чакали, пасяха стадото. Когато огромните говеда нетърпеливо започваха да се хранят, всяко се мъчеше да измести другото, а когато се сблъскваха, пращенето на рогата им приличаше на изстрели от мускет. Сладникавата миризма на кафявите им козини оставаше в топлия въздух подире им, както остава ароматът на цветя. Ливадата дни наред стоеше празна, но ето че един ден заварвах безредно разположения лагер, сякаш винаги си е бил там — непрекъснато забулен в паяжинния дим от розовите блещукащи огньове. Стадата говеда бавно газеха из плитката вода, муцуните им се потапяха и късаха трева, копитата им шляпаха и това нашествие на великани плашеше тритоните и обръщаше жабите и новородените костенурки в ужасен бяг.

Много си мечтаех за едно от тези огромни кафяви говеда, но знаех, че близките ми при никакви обстоятелства не биха позволили да притежавам нещо, което е толкова грамадно и с такъв свиреп вид колкото и да им се молех, колкото и да обяснявах, че животните са много кротки и ги пасат шест — седемгодишни дребосъци.

Но ако питате семейството ми, аз почти се бях сдобил с едно такова говедо.

Въртях се край ливадите наскоро, след като циганите бяха заклали един бик — проснали бяха все още окървавената кожа, а група момичета я остъргваха с ножове и втриваха в нея дървесна пепел. Наблизо беше струпано нарязаното на кървави късове туловище, по което вече блестяха и жужаха мухите, а редом с него бе оставена масивната глава с космати уши, прилепнали назад, с полузатворени, сякаш замислени очи и струйка кръв, потекла от едната ноздра. Разклонените бели рога бяха дълги поне четири стъпки, дебели колкото бедрото ми, и аз ги гледах с ненаситния копнеж на млад ловец, тръгнал за едър дивеч.

Реших, че не си струва да купувам цялата глава, макар че бях сигурен в способностите си на препаратор, семейството не споделяше мнението ми. При това напоследък имаше малко неприятности, свързани с една мъртва костенурка, която аз, без да се замисля, бях подложил на дисекция не другаде, а на верандата, така че всички вече имаха предубеждение към анатомичните ми интереси. Всъщност беше много жалко, защото, закачена внимателно, главата на бика щеше да изглежда внушително над вратата на спалнята ми и да се превърне в piece de resistance^[2] от колекцията, превъзхождаща дори препарираната ми летяща риба и почти довършения скелет на козел. Но понеже знаех колко непреклонни можеха да бъдат близките ми, с неохота реших да се задоволя с рогата. След разгорещени пазарлъци (циганите знаеха достатъчно гръцки, за да се пазарим), платих за рогата десет драхми, като добавих към тях и ризата си.

За липсата на ризата предложих на мама обяснението, че толкова лошо съм я скъсал, понеже съм паднал от едно дърво, че не е имало смисъл да връщам парцалите. Подир което, победоносно отнесох грамадните рога в стаята си и след като цяла сутрин ги търках и лъсках, заковах ги за една дъска и я закачих много внимателно на един пирон над вратата.

Отдръпнах се, за да се насладя на гледката, и в същия миг чух, че Лесли крещи ядосано:

— Джери! Къде си?

Сетих се, че бях взел от стаята му една консервена кутия със смазка, за да лъскам рогата, с намерението да му я върна, преди да се усети. Но не успях да се справя, защото вратата се отвори и Лесли се появи войнствено настроен.

— Джери! Да си вземал проклетата смазка?

Като противовес на стремителното му влизане, вратата се затръшна с трясък. Внушителните рога скочиха от стената, сякаш бяха понесени от духа на бика, комуто принадлежаха, и паднаха право върху главата на Лесли, при което той се строполи като посечен с брадва.

Първото, което ме уплаши, беше, че прекрасните рога може да са се счупили.

Второто — че брат ми може да е мъртъв. И за двете грешах. Рогата бяха цели — целенички, а брат ми, макар и с размътен поглед, се повдигна, приседна и се вторачи в мен.

— Господи! Главата ми! — простена той, като притискаше с ръце слепоочията си и се поклащаше напред-назад. — По дяволите!

В желанието си преди всичко да го омилостивя, отидох да потърся мама. Намерих я в спалнята й — дълбокомислено разглеждаше леглото, върху което сякаш имаше изложба от модели за плетене. Обясних й, както си беше, че рогата ми случайно са промушили Лесли. Както обикновено мама възприе всичко откъм лошата му страна и реши, че тайно съм вмъкнал в стаята си бик, който е изкормил Лесли. Облекчението й, когато видя, че Лесли седи на пода и не си личи да е наранен, беше значително, но в него имаше и примес на раздразнение.

— Миличък Лесли, какво пак си правил?

Лесли я гледаше втренчено и лицето му бавно придобиваше цвета на узряваща на слънцето слива. С известна мъка си възвърна гласа.

— Това пусто хлапе… — каза накрая той и макар, че говореше приглушено, все едно че се чуваше рев. Опита се да ми пръсне черепа… Цапардоса ме с проклетите рога на някакъв огромен елен…

— Недей да ругаеш, миличък — машинално му направи забележка мама. — Сигурна съм, че е станало случайно.

Аз потвърдих, че не съм искал Лесли да пострада, но че в интерес на истината трябва да изясня, че рогата не са еленови, защото формата им е съвсем различна, а принадлежат на порода говедо, която все още не съм идентифицирал.

— По дяволите проклетата му порода! — озъби се Лесли. — И рога на посран бронтозавър да са, все тая!

— Лесли, миличък — каза мама, — никаква нужда няма да ругаеш!

— Как да няма?! — изкрещя Лесли. — И върху твоята глава да беше паднало нещо като гръден кош на кит, и ти щеше да ругаеш!

Помъчих се да обясня, че гръдният кош на кита всъщност по нищо не прилича на моите рога, но млъкнах, защото Лесли ме погледна така заплашително, че лекцията по анатомия ми заседна на гърлото.

— Разбери, миличък, не бива да ги държиш над вратата — каза ми мама. — Много е опасно. Можеше да паднат върху Лари.

При мисълта, че Лари можеше да бъде повален от рогата, кръвта замръзна в жилите ми.

— Ще трябва да ги окачиш другаде — продължи мама.

— Не — възпротиви се Лесли. — Щом ще му оставяме проклетите рога, ще му забраним да ги окачва.

Да си ги прибере в някой шкаф.

С неохота се съгласих с това ограничение, така че оттам нататък рогата стояха опрени на перваза, където не правеха бели, само дето всяка вечер, когато прислужницата ни Лугареция затваряше капаците, рогата редовно падаха върху краката й. Но понеже беше професионална хипохондричка, при това доста спокойна, Лугареция изпитваше радост от получените синини. За известно време обаче това произшествие влоши отношенията ми с Лесли и стана пряката причина неволно да вбеся Лари.

В началото на пролетта откъм тръстиковите гъсталаци около солниците бях чул да отеква и кънти странният, наподобяващ мучене глас на големия воден бик. Това неимоверно ме развълнува, защото никога не бях виждал тази птица и се надявах, че ще открия гнезда, но беше трудно да се определи къде точно се движат водните бикове, защото пространството, обрасло с тръстики, беше много обширно. И все пак, след като прекарах доста време високо в клоните на едно маслиново дърво, издигащо се на хълма над тръстиките, успях да сведа мястото за претърсване до един-два акра. Скоро гласовете на големите водни бикове престанаха да се чуват и аз бях сигурен, че вече гнездят. Рано една сутрин се отправих нататък, този път без кучетата. Скоро стигнах до солниците и се пъхнах в тръстиките. Движех се напосоки, като гонче, поело по следа, и твърдо устоявах на изкушението да бъда отклоняван от целта си от внезапно извила се водна змия, цопване на скокнала жаба или мъчително привлекателен танц на новоизлюпена пеперуда. Скоро вече се намирах сред прохладата на шумолящата тръстика и за свой ужас открих, че тръстиката се разпростира толкова нашироко и е толкова висока, че съм се изгубил. Отвсякъде ме заобикаляше стена от тръстикови стебла, а през трептящото зелено покривало на листата над главата ми се виждаше само яркосиньото небе. Не се тревожех, че съм се изгубил, защото знаех, че в каквато и посока да тръгна, накрая ще изляза на морския бряг или на пътя. Тревожех се обаче от факта, че не мога да установя дали това е мястото, което трябва да претърся. Докато размишлявах върху въпроса, извадих от джоба си няколко бадема и седнах да ги изям.

Тъкмо свършвах бадемите и бях решил, че най-добре ще е да се върна при маслиновите дървета и отново да се ориентирам, когато открих, че без да забележа, вече от пет минути седя на две-три крачки от един голям воден бик. Птицата стоеше нащрек като часовой, протегнала шия, дългата й зеленикаво — кафява човка сочеше към небето, а от двете страни на сплесканата й глава свирепо ме наблюдаваха тъмните й изпъкнали очи. Тялото й, светлокафяво, по което имаше тъмнокафяви петна, се сливаше съвършено с играта на сенките върху поклащащите се тръстики, а като допълнение на илюзията, че птицата е част от променящ се фон, тя самата леко се полюшваше. Стоях, гледах я в захлас и не смеех да си поема дъх. После сред стеблата изведнъж настъпи някакво раздвижване, големият воден бик се сепна, престана да бъде част от тръстиката и тежко се издигна във въздуха, а пред мене с трясък се появи Роджър — изплезил език, с грейнали от добросърдечност очи.

Разкъсвах се между две желания: да сгълча Роджър, задето уплаши големия воден бик, и да го похваля, защото несъмнено бе извършил подвиг, като ме бе открил по миризмата по един труден път, дълъг около два километра. Роджър обаче изглеждаше толкова доволен от успеха си, че сърце не ми даде да му се скарам. Напипах в джобовете си два пропуснати бадема и му ги връчих за награда. След това се заловихме за работа — трябваше да открием гнездото. Скоро го намерихме — купчинка от грижливо струпани листа с първото зеленикаво яйце в средата.

Зарадвах се и реших да го наблюдавам често, за да разбера как ще пораснат пиленцата. След това тръгнах подир късата опашка на Роджър, като огъвах внимателно тръстиките, за да бележа пътя до гнездото. Роджър явно можеше да определя вярната посока много по-добре от мен, защото след стотина метра вече стигнахме до пътя, кучето отърси водата от гъстата си козина и започна да се въргаля в прахта — суха, ситна и бяла.

Когато свърнахме от пътя и тръгнахме нагоре по склона през трепетливата шарена сянка на маслиновите горички, където растяха стотици цветя, аз се спрях да набера букет съсънки за мама. Докато късах виненочервените цветя, размишлявах върху въпроса с големия воден бик. Когато женската отгледаше малките до положението да се оперушинят, бих дал мило и драго, за да открадна две птичета и да ги добавя към доста големия си зверилник. Бедата беше, че разходите за рибата, с която се хранеха сегашните ми питомци — черногърба чайка, двайсет и четири водни костенурки и осем водни змии — бяха значителни и ми се струваше, че мама ще погледне, меко казано, със смесени чувства, ако добавя още две гладни гърла. Погълнат от такива мисли, трябваше да мине известно време, докато усетя, че някой настойчиво и призивно свири на овчарски кавал.

Погледнах надолу към пътя под нас и видях Човека със златките. Това беше един странен пътуващ амбулантен търговец, когото срещах често при походите си из маслиновите горички. Строен, с остро лисиче лице и ням, той ходеше облечен в най-живописни одежди: на главата с огромна широкопола шапка, към която бе прикачил множество конци с вързани за тях златистозелени златки, а по дрехите му имаше безброй шарени кръпки, така че приличаха на юрган, ушит от разноцветни парцалчета. Тоалетът му завършваше с дълго яркосиньо шалче. Носеше на гръб торби, кутии и клетки с гълъби, а от джобовете си можеше да измъкне всичко — от дървена пищялка, издялкани фигурки на животни и гребени, до късчета от свещената дреха на свети Спиридон.

Едно от най-привлекателните неща у този човек според мене се криеше в това, че понеже беше ням, налагаше му се да разчита на изключителните си способности като подражател. Използваше свирката си вместо език. Когато разбра, че съм го забелязал, той махна свирката от устата си и ми направи знак да се приближа.

Забързах надолу по склона, защото знаех, че понякога Човека със златките носи невероятно интересни неща. Тъкмо той например набави най-голямата мидена черупка за колекцията ми, при това вътре все още имаше две паразитни рачета, големи колкото грахови зърна.

Спрях пред него и го поздравих с добро утро. Той се усмихна, показа загубилите цвета си зъби и като свали широкополата си шапка, престорено ми отправи дълбок поклон, при което вързаните за шапката златки забръмчаха сънливо в края на конците, като шепа хвърлени във въздуха изумруди. После човекът се осведоми за здравето ми, като се наведе напред и се взря изпитателно и тревожно с широко отворени очи в лицето ми, и ми съобщи, че самият той е добре — изсвири бърза, весела и скоклива мелодия, след това дълбоко вдиша, за да напълни дробовете си с топъл пролетен въздух, а когато издишаше, притвори блажено очи. И едва след като си разменихме любезности, ние се заловихме за работа.

Попитах го за какво му трябвам. Той вдигна свирката до устата си и се чу жалостив, треперлив, продължителен и тъжен звук, наподобяващ гласа на сова. Сетне човекът свали свирката от устата си, отвори широко очи и изсъска, като се полюшваше настрани и от време на време тракаше със зъби. Подражаваше на сърдита сова така безподобно, че според мен малко оставаше след миг да полети. Сърцето ми се разтуптя от вълнение, защото отдавна търсех другар за моята сова Одисей, който прекарваше дните си като издялан от маслиново дърво тотем над моя прозорец, а нощем покосяваше мишето население около вилата. Но когато го попитах дали носи сова, Човека със златките се засмя, за да покаже колко презира моето банално предположение. Отдели от множеството вързопи, с които бе натоварен, голяма платнена торба, развърза я и внимателно изсипа съдържанието й в нозете ми.

Меко казано е, че изгубих и ума, и дума, защото в бялата прах се търкулнаха три поотраснали бухалчета — съскаха, поклащаха се и тракаха с човки, сякаш бяха пародия на Човека със златките, а смесицата от гняв и страх правеше златисто — оранжевите им очи да изглеждат огромни. Бяха малките на Bubo Maximus, поради което представляваха толкова изключителна рядкост, че надминаваха и най-смелите ми мечти. Знаех, че трябва да станат мои. Фактът, че сдобиването ми с три дебели и лакоми бухала щеше да се отрази толкова зле на разходите за месо, колкото прибавянето на големите водни бикове към моята колекция на парите, харчени за риба, и през ум не ми мина. Големите водни бикове принадлежаха на бъдещето и можеше и да не осъществя замисъла си, докато бухалите, подобни на големи сивкавобели снежни топки, които потракваха с човки и танцуваха румба в прахта, бяха налице.

Клекнах до тях и ги галих, докато изпаднаха в полусънно състояние, а през това време започнах да се пазаря с Човека със златките. Той беше опитен търговец, от което всичко ставаше още по-интересно, но от друга страна, пазаренето с него минаваше кротко, защото се извършваше при пълна тишина. Седяхме един срещу друг и сигурно приличахме на двама големи познавачи на картини, които спорят в изложбената зала пред триптих на Рембранд. Всяко повдигане на брадичката и най-малкото накланяне или лекото поклащане на главата бяха достатъчни, а имаше и дълги промеждутъци, през които Човека със златките се опитваше да ме разколебае с помощта на музиката или с някаква несмилаема нуга халва, която извади от джоба си. Но аз бях истински купувач и човекът го знаеше — надлъж и нашир да обходеше острова, нямаше да намери друг луд, който да купи не един, а цели три бухала. Накрая се споразумяхме.

Тъй като имах временни финансови затруднеше, обясних на Човека със златките, че ще трябва да изчака със заплащането до началото на следващия месец, когато щях да получа джобните си пари. Самият той често бе изпадал в същото положение, така че напълно ме разбра. Обясних му, че ще оставя парите на нашия общ приятел Яни в кръчмата на кръстопътя, откъдето Човека със златките можеше да си ги прибере по време на някое от странстванията си, когато минава през околността. И така, като приключихме с неприятната търговска страна на сделката, изпихме заедно едно голямо шише джинджифилова бира, която Човека със златките измъкна от обемистия си багаж. След това внимателно прибрах скъпоценните бухали в торбата и продължих към къщи, а Човека със златките остана да лежи край пътя сред вещите си и пролетните цветя и да надува свирката си.

Бодрите крясъци, които бухалчетата надаваха по пътя към вилата, изведнъж ме накараха да прозра кулинарните затруднения, които щях да имам с новите си придобивки. Явно Човека със златките не ги беше хранил. Нямах представа от колко време бяха при него, но по шума, който вдигаха, можеше да се съди колко са изгладнели. Помислих си, че е много жалко, дето отношенията ми с Лесли все още бяха малко опънати, защото иначе можеше да го уговоря да застреля няколко врабчета или един-два плъха за новите мъничета. А при сегашното положение беше ясно, че ще трябва да разчитам на присъщото на майка ми добросърдечие.

Заварих я в лоното на кухнята — с една ръка бъркаше като обезумяла съдържанието на огромен казан, от който се вдигаше ароматна пара, а в другата си ръка държеше готварска книга. Стъклата на очилата й бяха запотени, а устните й беззвучно мърдаха, докато четеше. Извадих бухалите като човек, обзет от чувството, че поднася подарък с неоценимо висока стойност. Мама нагласи очилата си и погледна трите съскащи и поклащащи се пухени топки.

— Много хубаво, миличък — рече тя и по гласа й личеше, че мисли за друго. — Много хубаво. Ще ги прибереш на някое сигурно място, нали?

Казах й, че ще ги държа затворени в стаята си, така че никой да не научи за тях.

— Добре си решил — съгласи се мама и боязливо погледна бухалите. — Знаеш, че Лари не е съгласен да има още животни.

Знаех, разбира се, и възнамерявах на всяка цена да запазя съществуването им в тайна от него. Обясних й, че остава само един дребен въпрос: бухалите са много гладни, всъщност са гладни до смърт.

— Горкичките — каза мама, която веднага изпита състрадание към пилетата. — Дай им малко хляб и мляко.

Обясних й, че бухалите се хранят с месо, а съм изразходвал и последните си запаси. Попитах я дали няма парче месо, което да ми даде на заем, за да не умрат бухалите.

— Ами и аз малко съм закъсала с месото — отговори ми тя. — На обед ще ядем котлети. Иди да видиш какво има в хладилния сандък.

Отидох в килера при масивния хладилен сандък, където държахме нетрайните продукти, и надникнах в ледената влага вътре. Единственото, което успях да открия, бяха десетте котлета за обед, а и те едва ли биха стигнали на три ненаситни бухала.

Върнах се в кухнята да съобщя новината.

— Втасахме я — рече мама. — Сигурен ли си, че няма да ядат хляб и мляко?

Не отстъпих от думите си. Бухалите ядат само месо.

В този миг едното бухалче се залюля толкова силно, че се прекатури, а аз бързо дадох това на мама като пример, че силите на птичетата са на изчерпване.

— Ами тогава сигурно е най-добре да вземеш котлетите — обезпокои се мама. — Ще трябва да обядваме къри^[3] със зеленчуци.

Победоносно отнесох бухалите и котлетите в стаята си и натъпках горките птици с месо. Като последствие от пристигането на бухалите, седнахме да обядваме доста късно.

— Извинявайте, че се забавих — каза мама, като отхлупи супника и от него се вдигна пара с миризмата на къри. — Кой знае защо, картофите се вариха ужасно дълго.

— Мислех, че за обед ще има котлети — каза Лари с огорчение в гласа. — Цяла сутрин си мислех за тях и подготвях вкусовите си луковици. Къде са котлетите?

— За съжаление отидоха за бухалите, миличък извини му се мама. — Имат невероятен апетит.

Лари замръзна с лъжица къри на половината път до устата си.

— Бухали? — попита той и втренчи поглед в мама. — Какви бухали? Какво значи това?

— О! — притесни се мама, защото усети тактическата си грешка. — Най-обикновени бухали… птици… не се безпокой, нищо особено няма.

— Нападнати сме от бухали, така ли? — искаше да знае Лари. — Вмъкнали са се в килера и са излетели от там с купа котлети в ноктите си, а?

— Не, не, миличък, тези бухали са малки. Не са способни на такова нещо. Не можеш да си представиш какви красиви очи имат. Умираха от глад, горкичките.

— Ловя се на бас, че Джери е донесъл някакви нови животни — кисело подхвърли Лесли. — Усетих го, че замисля нещо преди обед.

— Ако е донесъл, ще ги изхвърли — озъби се Лари.

Обясних, че не мога да го направя, тъй като птиците са съвсем малки.

— Съвсем малки са, миличък — успокои го и мама. — Не са виновни.

— Как така не са виновни? — не се предаваше Лари. — Проклетите дяволи са си напълнили гушите с моите котлети…

— С нашите котлети — прекъсна го Марго. — Не разбирам как можеш да си такъв егоист.

— Трябва да се сложи край на това — продължи Лари, без да обръща внимание на Марго. — Прекалено много си разглезила момчето.

— Котлетите са колкото твои, толкова и наши — повтори Марго.

— Какво говориш! — каза мама на Лари. — Ужасно преувеличаваш. Заради някакви си бухалчета.

— Някакви си бухалчета, а? — заядливо рече Лари. — Той вече има един бухал и всички добре знаем какво ни струва.

— Одисей е много мила птица и не прави бели — защити ме мама.

— Е, към тебе може и да е мил — рече Лари, — понеже не е влизал и не е повръщал върху леглото ти всичките парченца храна, които вече не му трябват.

— Но това беше толкова отдавна, миличък, и оттогава не го е правил!

— И какво общо има Одисей с нашите котлети? — попита Марго.

— Да са само бухалите — рече Лари. — Както я караме, един Господ знае дали всички няма да заприличаме на богинята Атина. Изглежда, въобще не можеш да се справиш с него. Спомни си за историята с костенурката миналата седмица.

— Стана грешка, миличък. Джери не го направи нарочно.

— Грешка ли? — И Лари ми хвърли смразяващ поглед. — Беше оплескал цялата веранда, докато изкорми тая гадост. Стаята ми смърдеше като каютата на капитан Ахав. Трябваше да мине цяла седмица и да излея сто кофи одеколон, за да убия миризмата до такава степен, че да мога да си вляза в стаята, без да изгубя съзнание.

— И ние се вмирисахме не по-малко от тебе — възмути се Марго. — Човек би си помислил, че само ти си бил засегнат.

— Така е! — възкликна Лесли. — В моята стая миришеше още по-лошо. Наложи се да спя на задната веранда. Не ми е ясно защо винаги ти си единственият, който е пострадал.

— Не става въпрос за мене — вбеси се Лари. — Просто не ми харесват страданията на по-нисшите същества.

— Бедата е в това, че си егоист — каза Марго, като се придържаше към първоначалната си диагноза.

— Добре! — сопна се Лари. — Не ме слушайте. Самите вие скоро ще се оплаквате, защото, като си легнете в креватите, ще плувате в бухалски бълвоч. А аз ще замина и ще отседна в хотел.

— Струва ми се, че говорихме достатъчно за бухалите — твърдо каза мама. — Кой няма да е вкъщи за следобедния чай?

Оказа се, че всички ще си бъдем вкъщи.

— Ще опека кифлички — каза мама и на масата се чу въздишка на облекчение, защото кифличките на мама, залети с домашно сладко от ягоди, масло и сметана, бяха лакомство, по което всички примираха. — Поканила съм госпожа Вадрудакис, така че искам да се държите прилично.

Лари простена:

— Коя, по дяволите, е госпожа Вадрудакис? — попита той. — Сигурно ще е някоя стара досадница.

— Не започвай пак — сурово го порица мама. — Струва ми се, че е много приятна жена. Толкова хубаво писмо ми е написала, иска да се посъветва с мене.

— По какъв въпрос? — попита Лари.

— Много била разстроена от начина, по който селяните се отнасят към домашните си животни. Знаеш колко мършави са кучетата и котките, какви рани има по горките магарета. Иска да се основе дружество за премахване на жестокото отношение към животните на остров Корфу, нещо като Кралското дружество за защита на животните в Англия. И се надява на нашата помощ.

— Аз лично нищо няма да й помогна — твърдо каза Лари. — Не възнамерявам да помагам на никакво дружество да се бори против жестокостите към животните. Бих помогнал, ако някой иска да засили тези жестокости.

— Стига, Лари, не говори чак такива неща — сгълча го мама. — Сам знаеш, че нямаш това предвид.

— Разбира се, че тъкмо това имам предвид — уточни Лари. — Ако въпросната Вадрудакис прекара една седмица в нашата къща, и тя ще мисли същото. Ще тръгне да души бухали с голи ръце, ако иска да оцелее.

— Както и да е, искам да се държите възпитано твърдо — повтори мама. И добави: — А ти, Джери, не й споменавай за бухалите. Може да си помисли, че не сме наред.

— Не сме — с готовност потвърди Лари.

След обеда установих, че както обикновено Лари беше пренебрегнал в кампанията против бухалите двамата си възможни съюзници: Марго и Лесли.

Като видя птичетата, Марго изпадна във възторг. Тъкмо бе усвоила плетаческото изкуство и с щедро великодушие ми предложи да оплете на бухалчетата каквото си поискам. Известно време се забавлявах с мисълта да ги видя облечени с еднакви раирани пуловерчета, но я отхвърлих като непрактична и неохотно отказах любезното й предложение.

По-практична беше помощта, предложена ми от Лесли. Той каза, че ще ме осигури с врабци, които ще застреля. Попитах го дали ще може да го прави всеки ден.

— Е, не всеки ден — отговори ми той. — Може някой път да не съм тук, да ида до града, да се случи нещо. Но когато съм у дома, можеш да разчиташ на мен.

Предложих му да ми натрупа запаси — да застреля толкова врабци, колкото, да речем, стигат за една седмица.

— Идеята ти не е лоша — съгласи се той, поразен от досетливостта ми. — Прецени колко ще ти трябват за седмица, а аз ще ти ги осигуря.

С много труд, тъй като математиката винаги е била слабото ми място, изчислих колко врабчета (към които щеше да се добавя и месо) ще ми бъдат нужни за една седмица и занесох резултата на Лесли в спалнята му, където той чистеше последното попълнение на колекцията си: стара турска пушка, която се пълни откъм дулото.

— Да… Добре! — рече той, като погледна цифрите. — Имаш ги от мене. По-хубаво ще е да използвам въздушната пушка; ако стрелям с другата, Лари ще започне да се оплаква от шума.

И така, въоръжени с въздушната пушка и една книжна кесия, ние отидохме зад вилата. Лесли зареди пушката, облегна се на една маслина и започна да стреля.

Ставаше лесно, като стрелба по мишена, защото тази година врабчетата се бяха превърнали в напаст и покривът на вилата гъмжеше от тях. Лесли ги уцелваше безпогрешно, те се търкулваха надолу и падаха на земята, където аз ги прибирах в кесията.

След първите няколко изстрела врабчетата взеха да стават неспокойни и се оттеглиха по-далече, докато застанаха най-отгоре на покрива. Лесли ги улучваше и там, но те се катурваха на другата страна, търкулваха се надолу и падаха върху предната веранда.

— Почакай да застрелям още няколко и после върви да ги събереш — каза Лесли и аз търпеливо зачаках.

Известно време той стреля, почти винаги точно в целта, и глухото пукане на изстрела съвпадаше с катурването и изчезването на врабчето от върха на покрива.

— По дяволите — каза внезапно Лесли, — обърках им сметката. Колко станаха дотук?

Казах му, че и аз не съм броил.

— Е, върви да събереш ония от верандата и ме чакай там. Ще застрелям още шест. Сигурно ще бъдат достатъчно.

Стиснах книжната кесия, заобиколих, излязох отпред и направо се вцепених от ужас, защото видях поканената на чай госпожа Вадрудакис, за която бяхме забравили.

Двете с мама седяха на верандата някак неловко, с чаши чай в ръка, заобиколени от окървавените тела на безброй врабчета.

— Да — каза мама, която явно се надяваше, че госпожа Вадрудакис не е забелязала дъжда от умрели птици, — да, ние всички много обичаме животните.

— Чувала това — доброжелателно се усмихна госпожа Вадрудакис. — Чувала винаги вие обича животни както аз.

— О, да — потвърди мама. — Толкова много животни отглеждаме. Те са наша страст, така да се каже. И тя се усмихна притеснено на госпожа Вадрудакис, а в същия миг едно убито врабче цопна в конфитюра от ягоди.

Нямаше никакъв начин нито да се скрие конфитюра, нито да се преструва човек, че нищо не се е случило. Мама се втренчи в него като хипнотизирана. Накрая облиза устни и се усмихна на госпожа Вадрудакис, която държеше маниерно чашката си, а по лицето й бе изписан ужас.

— Врабче — едва чуто рече мама. — Изглежда, има мор по врабчетата тази година.

В този миг от къщата излезе Лесли с въздушната пушка в ръка.

— Достатъчно ли застрелях? — попита той.

През следващите десет минути кипяха бурни чувства. Госпожа Вадрудакис заяви, че никога в живота си не е била по-разстроена и че всички ние сме дяволски изчадия в човешки облик. Мама непрекъснато повтаряше, че Лесли не е искал да я оскърби преднамерено и че поне е сигурна, че врабчетата не са се мъчили. Лесли гръмогласно и войнствено все така повтаряше, че се вдига много шум за нищо и хич не му пука, след като бухалите така или иначе се хранят с врабчета — нали и самата госпожа Вадрудакис не би искала бухалите да умрат от глад? Госпожа Вадрудакис обаче не прие да бъде успокоявана. Натъжена и оскърбена, тя се загърна в наметалото си и като потръпваше, си проправи път сред врабешките трупове, качи се на файтона си и конете бодро се понесоха в тръс през маслиновите горички.

— Много ми се иска, деца, да не вършите такива работи — каза мама и с разтреперани ръце си наля чаша чай, докато аз събирах врабчетата. — Лесли, беше много… много неразумно от твоя страна.

— А откъде можех да зная, че тая изкуфяла глупачка е на верандата? Не се предполага, че мога да виждам през къщата, нали?

— По-внимателен трябва да бъдеш, миличък — каза мама. — Един Господ знае за какви ни мисли госпожа Вадрудакис.

— Мисли ни за диваци — каза Лесли и се изсмя от удоволствие. — Чухте, като го каза. Ще минем и без тая изкуфяла глупачка.

— От цялата работа ме заболя глава. Моля те, иди и кажи на Лугареция да направи още чай — обърна се към мене мама.

След още два чайника и няколко аспирина мама се почувства по-добре. Аз седях на верандата и изнасях лекция за бухалите, а тя почти не ме слушаше, но казваше „Да, миличък, много интересно!“ на равни промеждутъци от време. Изведнъж мама подскочи като ужилена, защото от вилата се чу рев.

— Божичко, не мога вече да издържам — простена тя. — Какво пък има сега?

На верандата изскочи Лари.

— Мамо! — изкрещя той. — Трябва да се сложи крайна това! Няма да го търпя повече!

— Успокой се, миличък, недей да викаш. Какво е станало? — попита го мама.

— Все едно, че живея в гаден природонаучен музей!

— Защо, миличък?

— Така, заради живота тук! Непоносимо е. Няма да го търпя повече! — изкрещя Лари.

— Но какво се е случило, миличък? — попита озадачена мама.

— Отидох до хладилния сандък, за да си взема нещо за пиене, и знаеш ли какво открих там?

— Какво, миличък? — попита го мама с интерес.

— Врабчета! — изрева Лари. — Отвратителни огромни кесии с разлагащи се по най-нехигиеничен начин врабчета!

Нямах късмет този ден.