Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (8)

Маслиновата въртележка

Когато настъпи май, беритбата на маслини вече беше започнала. Набъбналите и узрели през горещите дни плодове сега капеха изобилно и лъщяха в тревата като черни перли. Селянките идваха на групи с тенекиени кутии и кошове на главите си. Наклякваха в кръг около маслиновото дърво и с глъч като ята лястовици събираха и слагаха маслините в съдове. Някои от маслиновите дървета бяха раждали плодове в продължение на петстотин години и в продължение на петстотин години селяните бяха събирали маслини точно по същия начин.

Това беше благодатно време за смях и клюки. Аз ходех от дърво на дърво при различните групи, прикляквах, помагах им да събират лъскавите маслини и слушах клюки за всички роднини и приятели на берачите. От време на време се присламчвах към тях, когато седяха под дърветата и се хранеха. Те лакомо поглъщаха клисавия черен хляб и малките сплескани питки, приготвени от миналогодишни сушени смокини и завити в лозови листа. Пееха се песни, а най-странното беше, че селските гласове, груби и резки в разговор, ставаха тъжно мелодични, когато се извисяваха в хармония. По това време на годината жълтите восъчни минзухари тъкмо започваха да се показват покрай корените на маслиновите дървета и склоновете се обагряха от виолетови камбанки. Скупчените под дърветата селянки изглеждаха като движеща се цветна леха и песните ечаха надолу из стародавните маслинови градини. Мелодията им беше меланхолична и благозвучна, като че от кози хлопатари. Когато съдовете се напълваха, ги вдигахме и в дълга бъбреща редица тръгвахме надолу към маслиновата преса. Маслиновата преса — мрачна и неприветлива сграда — се намираше в една падина, в която ромолеше малко блестящо поточе. Тук командваше папа Деметриос, жилав старец, изкривен и превит като самите маслинови дървета, със съвсем плешива глава и огромни, бели като сняг мустаци — с изключение на жълтите петна от никотин, известни като най-големите мустаци в целия Корфу. Папа Деметриос беше груб и злонравен старец, но кой знае защо ме хареса и с него се разбирахме чудесно. Дори ме пускаше да влизам в неговата светая светих — маслиновата преса.

Тук имаше голямо кръгло корито, подобно на декоративно басейнче за рибки, а в него — огромен воденичен камък. От оста му хоризонтално стърчеше дървена греда. В нея беше впрегнат престарелият кон на папа Деметриос, който с чувал на главата, за да не му се завива свят, обикаляше около коритото и въртеше воденичния камък. Така се смилаха изсипваните в коритото лъскави маслини. А от тях се разнасяше остра и кисела миризма. Тишината се нарушаваше от тежкото трополене на конските копита, от грохота на големия воденичен камък и от равномерните капки зехтин, който се процеждаше през дупките на коритото, златист като слънчева светлина.

В единия ъгъл на пресата се издигаше голяма ронлива купчина — остатъците от маслините: натрошени костилки, люспи и пулп, пресовани в черни хрупкави пити, като зърнист торф. Те имаха силна възкисела миризма, която подсказваше, че стават за ядене. Всъщност с тях селяните хранеха добитъка през зимата заедно с друг фураж. Използваха ги също така като изключително ефикасно, макар и прекомерно силно гориво.

Селяните отбягваха папа Деметриос поради злия му нрав. Те предаваха маслините си и бързо напускаха постройката, защото никой не можеше да бъде сигурен, че на човек като папа Деметриос няма да му хрумне някоя злобна мисъл. Затова самотният старец посрещна с радост моята поява във владенията му. От мен научаваше всички местни клюки: кой беше родил и дали бебето е момче или момиче; кой кого ухажваше, а понякога и по-пикантна новина например, че Пепе Кондос бил арестуван за контрабанда на тютюн. В замяна на това, че му бях нещо като вестник, папа Деметриос ми улавяше животинки. Понякога ми хващаше бледорозов гекон, богомолка или гъсеница, нашарена като персийски килим в розово, сребристо и зелено. От папа Деметриос получих един от най-очарователните си любимци, които имах по онова време — жаба балканска чесновница, която кръстих Август Тикълтами.

Бях отишъл в маслиновите горички да помагам на селяните и огладнях. Знаех, че папа Деметриос винаги има хранителни припаси, и реших да го посетя. Беше ясен ден и буен, свеж вятър свиреше като на арфа в маслиновата горичка. Побиваха ме тръпки от утринния хлад и затова тичах през целия път, а кучетата подскачаха покрай мен и лаеха. Когато пристигнах зачервен и задъхан, намерих папа Деметриос наведен над огъня, накладен с маслинови пити.

— А-а! — каза той, като ме погледна начумерено. Дойде, нали? Къде се изгуби? Не съм те виждал от два дни. Сега, като настъпи пролетта, не ти остава време за старци като мен.

Обясних, че съм бил зает с най-различни неща например да правя нова клетка за моите свраки, понеже бяха нахлули в стаята на Лари и животът им висеше на косъм, ако не ги затворех.

— Хм. Е, добре. Искаш ли малко пуканки?

Отговорих с най-равнодушен тон, че няма нищо друго, което да ми се иска повече.

Папа Деметриос стана и се понесе важно с кривите си крака към постройката, а после се появи с голям тиган, лист тенекия, шише с олио и пет златистокафяви кочана царевица като слитъци злато. Сложи тигана на огъня и сипа малко олио. Почака го да зацвърчи, да заблести и леко да задими. После хвана един кочан и го изрони бързо с изкривените си от артрит пръсти. Златните царевични зърна затракаха в тигана като дъждовни капки по покрив. Старецът покри тигана с тенекията, изпухтя, седна и запали цигара.

— Чу ли за Андреас Папоякис? — попита той, като поглади разкошния си мустак.

Казах, че не съм чул.

— А — продължи старецът със задоволство. — Той е в болница, глупакът му с глупак.

Изразих съжаление, понеже Андреас ми допадаше. Той беше весело, добродушно и темпераментно момче, което винаги успяваше да направи някоя беля. За него в село казваха, че ако можеше, щеше да язди магарето на заден ход. И какво, попитах аз, го е сполетяло?

 

— Динамит — каза папа Деметриос, очаквайки да види реакцията ми.

Леко подсвирнах от ужас и поклатих бавно глава.

Папа Деметриос, уверен, че го слушам с внимание, се намести по-удобно.

— Ето как станало това — започна той. — Знаеш, че този Андреас е глупаво момче. Главата му е празна като гнездо на лястовици през зимата. Но въпреки това е добро момче. Никому не е сторил зло. Отишъл да лови риба с динамит. Нали знаеш това малко заливче долу до Беницис? Той закарал лодката си там, защото му казали, че селският полицай бил отишъл надолу по брега. Разбира се, това глупаво момче дори и не помислило да провери и да се убеди, че полицаят го няма наоколо.

Цъкнах печално с език. Наказанието за риболов с динамит беше пет години затвор и голяма глоба.

— И тъй, той се качил в лодката и бавно си гребял, когато видял пред себе си, в плиткото, голямо стадо барбуни. Спрял да гребе и запалил фитила на шашката динамит.

Папа Деметриос замълча драматично, надникна да види какво става с пуканките и запали още една цигара.

— Всичко щяло да бъде наред — продължи той, но точно когато щял да хвърли динамита, рибата побягнала и какво, мислиш, направил този идиот? Продължил да стиска шашката и подкарал лодката след рибата. Бум!

Възкликнах, че сигурно нищо не бе останало от Андреас.

— О, напротив — каза папа Деметриос презрително. — Той дори не може да си служи както трябва с динамит. Шашката била толкова малка, че му отнесла само дясната ръка. Той дължи живота си на полицая, който не бил отишъл надолу по крайбрежието. Андреас успял да докара лодката до брега и там припаднал от загуба на кръв. Без съмнение щял да умре, ако полицаят, който чул експлозията, не се бил спуснал да разбере кой гърми с динамит. За щастие току-що минавал автобусът и полицаят го спрял. Качили Андреас и го откарали в болницата.

Казах, че е много жалко да се случи такава беда на този хубав момък, но поне е имал късмет. Предположих, че когато Андреас се оправи, ще го арестуват и ще го изпратят във Видо за пет години.

— Ами, няма. Полицаят каза, че според него Андреас бил наказан предостатъчно, и затова обяснил в болницата, че ръката му била откъсната от някаква машина.

Царевичните зърна бяха почнали да се пукат и дрънчаха по тенекията като снарядчета от миниатюрни оръдия. Папа Деметриос вдигна тигана от огъня и свали тенекията. Всяко зърно се беше пукнало в малко жълто-бяло кълбесто облаче, хрупкаво и вкусно. Той извади от джоба си свито парче хартия и го разгърна. В него имаше едра сива морска сол. Започнахме да топим малките облачета пуканки в солта и да ги хрускаме с наслада.

— Имам нещо за теб — каза накрая старецът, като избърса грижливо мустаците си с голяма кърпа в червено и бяло. — Още едно от тези ужасни животни, които толкова много искаш да уловиш.

Натъпках останалите пуканки в устата, избърсах пръстите си в тревата и нетърпеливо попитах какво е животното.

— Ще го донеса — изправи се той. — Много странно нещо. Досега не съм го срещал.

Изгарях от любопитство, докато той влезе в постройката и се появи отново с една очукана тенекиена кутия в ръка, покрита с листа:

— Ето го. Внимавай, защото мирише.

Махнах листата, надникнах в кутията и разбрах, че папа Деметриос беше съвсем прав: миришеше така силно на чесън, както в селския автобус в пазарен ден. На дъното се беше свил средно голям зеленикавокафяв жабок с гладка кожа, огромни кехлибарени очи и застинала, малко налудничава усмивка. Когато пъхнах ръка да го взема, той мушна глава между предните си крака, прибра изпъкналите си очи в черепа по странния начин, по който жабите правят това, и изкряка — остро, блеещо, като миниатюрна овца. Извадих го от кутията, а той започна енергично да се дърпа, като изпускаше ужасна миризма на чесън. На задните си крака имаше по един черен рогов израстък, остър и с форма на палешник. Бях във възторг, понеже отдавна, но безуспешно се мъчех да намеря жаба с лопатки на краката. Горещо благодарих на папа Деметриос и триумфално отнесох жабока вкъщи. Поставих го в аквариума в моята спалня.

Бях покрил дъното на аквариума е пласт от пясък и пръст, дебел 2–3 инча, и Август, след като беше кръстен и пуснат вътре, веднага се зае да си прави жилище. Със странни движения на задните си крака, използвайки лопатковидните израстъци, той много бързо изкопа една дупка и изчезна от погледа ми. Виждах само изпъкналите му очи и ухилената му уста. Установих, че Август е много интелигентно животно и с доста привлекателни черти на характера, които се проявяваха при опитомяването му. Когато идвах в стаята, той излизаше от дупката си и правеше отчаяни опити да ме достигне през стъклените стени на аквариума. Щом го извадех и сложех на пода, той почваше да подскача из стаята след мен и после, щом седнех, се покачваше с мъка по крака ми. Когато стигнеше до скута ми, се изтягаше в най-различни непристойни пози, топлеше се от тялото ми, примигваше, хилеше ми се и преглъщаше. Именно тогава открих, че обича да лежи по гръб и да му масажирам нежно корема с показалец. Затова си спечели прозвището Тикълтами^[1]. Разбрах също така, че щом е гладен — пее. Когато държах голям, гърчещ се земен червей над аквариума. Август изпадаше в екстаз. Очите му като че все повече и повече изпъкваха от възбуда и той издаваше последователни слаби грухтения и странното блеещо квакане, с което ми направи впечатление още когато го хванах за пръв път. След като пуснех червея пред него, той поклащаше енергично глава, сякаш в знак на благодарност, сграбчваше единия му край и започваше да го тъпче с палци в устата си. На нашите гости представяхме рецитал на Август Тикълтами и всички съвсем сериозно и единодушно твърдяха, че в сравнение с жабите, които бяха виждали, той има най-хубавия глас и репертоар.

Приблизително по това време Лари доведе Доналд и Макс. Макс беше необикновено висок австриец с руса къдрава коса, руси мустаци, кацнали като изящна пеперуда на горната му устна, и ясносини добри очи. Доналд беше нисък и бледолик: един от тези англичани, първото ти впечатление от които е, че са не само мълчаливи, но и напълно безлични.

Лари беше попаднал на тази странна двойка в града и гостоприемно ги беше поканил да пият по чаша у дома. Фактът, че те пристигнаха в два часа сутринта „поуморени“ от разнообразни алкохолни „стимули“, не направи някакво особено впечатление на никого от нас, понеже вече бяхме свикнали или почти свикнали с познатите на Лари. Мама си беше легнала рано поради тежка простуда, а останалите също се бяха оттеглили по стаите си. Само аз не спях. Чаках Одисей да се върне от нощните си похождения и да погълне вечерята си от месо и кълцан черен дроб. Както си четях, чух неясен шум откъм маслиновите горички. Отначало помислих, че това е компания от селяни, които се връщат от сватба, и не обърнах внимание. Но какофонията все повече се усилваше: чуха се тропот и звънтене. Предположих, че са среднощни гуляйджии, които минават с файтони долу по пътя. Песента им не приличаше много на гръцка и се зачудих кой може да бъде. Станах от леглото и се надвесих през прозореца, взирайки се надолу през маслиновите дървета. В този момент файтонът зави и пое нагоре по дългата алея към вилата. Имаше добра видимост, защото един от седящите на задното място държеше някаква факла. С любопитство и учудване гледах как файтонът блещука и се друса по алеята между дърветата.

В този момент Одисей се появи от нощното небе, понесен безшумно от вятъра като глухарче, и се опита да кацне на голото ми рамо. Сложих го на земята и му донесох чинията с храна. Той започна да кълве и да гълта шумно, като си говореше нещо със слаб гърлест звук и примигваше с блестящите си очи срещу мен.

Междувременно файтонът наближаваше бавно, но сигурно и се насочи към предния двор на къщата. Наведох се от прозореца и главата ми се замая от гледката:

На задната седалка седяха двама души. Те държаха по един огромен сребърен свещник с големи бели свещи, които хората обикновено купуват, за да ги запалят в църквата на свети Спиридон. Двамата пееха високо и фалшиво, но много наперено една песен от „Девицата на планините“, опитвайки се според възможностите си да постигнат хармония.

Файтонът спря шумно до стъпалата, които водеха към верандата.

— На седемнайсет… — въздъхна един баритон с подчертано британско произношение.

— На седемнайсет! — подхвана другият певец с доста силен средноевропейски акцент.

— Той се влюбва лудо — каза баритонът, размахвайки необуздано свещника, — в едни нежносини очи.

— Нежносини — повтори средноевропейският акцент, влагайки такава похотливост в тези прости думи, че трябваше човек лично да го чуе, за да повярва на ушите си.

— На двайсет и пет — продължи баритонът, — смята, че си е изпатил зле.

— Зле — повтори средноевропейският акцент скръбно.

— От очи с различни цветове — каза баритонът и направи такъв отчаян жест със свещника, че свещите изхвърчаха като ракети и паднаха със свистене на тревата.

Вратата на спалнята ми се отвори и влезе Марго, увита в много дантели и нещо като муселин.

— За бога, какъв е този шум? — попита тя с дрезгав, обвиняващ шепот. — Знаеш, че мама не е добре!

Обясних, че нямам нищо общо с шума, но че явно си имаме компания. Марго се наведе от прозореца и видя файтона, в който певците току-що се канеха да почнат следващия куплет на песента.

— Слушайте! — извика тя с приглушен глас. — Моля ви да не вдигате толкова шум. Майка ми е болна.

Възцари се внезапна тишина. После един висок като върлина мъж се изправи несигурно. Той вдигна високо свещника си и втренчи поглед в Марго.

— Не треба, скъпа лейди — поде той с гробовен глас, — не треба тревожим майката!

— Ей богу, в никакъв случай! — потвърди и английският глас от вътрешността на файтона.

— Кои са тия? — развълнувано ми прошепна Марго.

Казах, че съвсем сигурно са приятели на Лари.

— Вие да не сте приятели на брат ми? — измяука Марго от прозореца.

— Благородно създание — отвърна високата фигура, като й махаше със свещника. — Той ни покани да пием.

— Аха… Един момент, сега ще сляза долу.

— Да ви разгледам отблизо, значи да осъществя моята мечта в живота — възкликна високият и се поклони някак неуверено.

— Да ви видя отблизо — поправи го тих глас от задната седалка на файтона.

— Ще отида долу — каза ми Марго, — ще ги вкарам вътре и ще гледам да пазят тишина. Върви да събудиш Лари!

Нахлузих къси панталонки, вдигнах безцеремонно Одисей (който храносмилаше с притворени очи), отидох до прозореца и го изхвърлих навън.

— Изключително! — възкликна високият човек, гледайки как Одисей отлита над посребрените от луната върхове на маслиновите дръвчета. — Това като къща на Дракула, а, Доналд?

— Ей богу, да! — потвърди Доналд.

Тръгнах с бързи крачки по коридора и нахлух в стаята на Лари. Загубих известно време, докато го вдигна от сън, защото поради твърдото си убеждение, че мама го е заразила с простудни микроби, беше изгълтал профилактично половин бутилка уиски преди лягане. Най-после той седна в кревата и ме погледна с мътен поглед.

— Какво, по дяволите, искаш пък ти?

Обясних за двата субекта във файтона и за твърдението им, че били поканени да пийнат у нас.

— Ох, господи! — изпъшка Лари. — Направо им кажи, че съм отишъл в Дубровник.

Обясних, че трудно ще успея да сторя това, понеже Марго сигурно вече ги е примамила да влязат в къщата, и че не бива да вдигаме шум, защото мама е неразположена. Лари се измъкна, пъшкайки от леглото, сложи си халата, обу си чехлите и заедно се понесохме по скърцащите стълби към гостната. Там заварихме Макс — дълъг като върлина, изящен и добродушен, отпуснал се на един стол. Той размахваше пред Марго свещника си, всичките свещи на който бяха изчезнали. Доналд седеше прегърбен и мрачен на друг стол с вид на помощник — директор на погребално бюро.

— Твоите очи, те са нежносини — каза Макс, като размахваше пръст пред Марго. — Ние пеех за сини очи, нали Доналд?

— Ние пеехме за сини очи! — поправи го Доналд.

— Това казва и аз — отвърна Макс благосклонно.

— Ти каза „пеех“ — възрази Доналд.

Макс се позамисли за момент:

— Както и да е, очите било сини.

— Бяха сини! — поправи го Доналд.

— А, ето те и теб! — каза Марго със затаен дъх, когато Лари и аз влязохме. — Мисля, че това са твои приятели, Лари.

— Лари! — измуча Макс и стана, олюлявайки се с тромавата грация на жираф. — Ние дойдохме, както каза ни ти.

— Много мило — Лари насили смачканата си от сън физиономия да покаже нещо подобно на любезна усмивка. — Имаш ли нещо против да говорим по-тихо, понеже майка ми е болна?

— Майката — изрече Макс с дълбоко уважение, са най-важно нещо на свят.

Той се извърна към Доналд, вдигна показалец напречно на мустаците си и толкова силно каза „Шш-шт“, че Роджър, потънал в спокоен сън, моментално скочи на крака и започна да лае неудържимо. Пикльо и Посерко гръмогласно се присъединиха.

— Ужасно неприлично държане! — обади се Доналд между джафканията. — Гостът не бива да разлайва кучетата на стопанина.

Макс коленичи и обгърна все още лаещия Роджър с дългите си ръце — ход, който наблюдавах с известна тревога, тъй като Роджър можеше да го изтълкува погрешно.

— Тихо, бау-бау! — каза Макс с лъчезарен поглед към настръхналия и войнствено настроен Роджър.

За моя изненада Роджър веднага престана да лае и започна енергично да ближе лицето на Макс.

— Искате ли… ъ-ъ… нещо за пиене — запита Лари. — Разбира се, не мога да ви поканя да останете по-дълго, понеже за съжаление майка ми е болна.

— Много учтиво от твоя страна — каза Доналд. Много учтиво, наистина. Трябва да ти се извиня заради него. Нали разбираш, чужденец.

— Е, аз трябва да вървя да спя — измънка Марго, промъквайки се нерешително към вратата.

— А, не! — лавна Лари. — Някой трябва да сипе питието.

— Недей! — Макс приклекна на пода с Роджър в ръце и погледна с тъга Марго. — Недей местиш тес очи от моя орбита!

— Добре, тогава ще отида да взема питиетата! — развълнувано каза Марго.

— А аз помогне — Макс захвърли Роджър и скочи на крака.

Роджър беше останал с погрешното впечатление, че Макс възнамерява да го милва до сутринта пред гаснещия огън, и, естествено, се раздразни, когато го захвърлиха настрани. Той започна отново да лае.

Вратата на гостната се отвори с трясък и там се появи Лесли гол-голеничък с ловна пушка в ръка:

— Какво става тук, дяволите да го вземат?

— Лесли, върви да си сложиш някакви дрехи! — писна Марго. — Това са приятели на Лари.

— Ох, господи! — каза отчаяно Лесли. — Стига вече!

Той се обърна и тръгна обратно нагоре.

— Пиене! — възкликна Макс, като сграбчи ентусиазирано Марго и започна да я върти във валс под акомпанимента на почти истеричния лай на Роджър.

— Много те моля да не вдигаш толкова шум — каза Лари — Макс, за бога!

— Ужасно неприлично държане — потвърди Доналд.

— Не забравяй за майка ми! — повтори Лари и това очевидно засегна някаква струна в душата на Макс.

Той веднага престана да валсира със задъханата Марго и се закова на място.

— Къде твойта майката? — попита той. — Госпожата болната… заведи ме при нея, аз може осигуря нея.

— Не осигуря, а помогна! — каза Доналд.

— Ето ме! — обади се мама с леко гъгнещ глас откъм вратата. — Какво става тук?

Тя беше по нощница и носеше поради настинката голям шал на раменете си. Беше взела под мишница клюмналия пъхтящ и апатичен Додо — нейния териер Денди Даймънт^[2].

— Идваш тъкмо навреме, мамо — посрещна я Лари. — Искам да ти представя Доналд и Макс.

Доналд за пръв път прояви енергичност. Той стана, бързо прекоси стаята, отиде при мама, хвана ръката й и слабо се поклони:

— Очарован съм. Ужасно съжалявам за безпокойството. Нали разбирате, моят приятел е от континента.

— Много ми е приятно, че се запознахме — промълви мама със сетни сили.

При влизането й Макс беше разперил широко ръце и сега я гледаше с цялата всеотдайност на кръстоносец, който за пръв път вижда Ерусалим.

— Майката! — възкликна драматично той. — Вие майката?

— Здравейте — каза неуверено мама.

— Вие сте — попита Макс, за да си изясни нещата, — болната майка?

— А, само лека настинка! — възрази мама.

— Ние пропудили вас — Макс сложи ръка на сърцето си и очите му се напълниха със сълзи.

— Пробудихме или разбудихме! — каза Доналд полугласно.

— Ела — Макс обгърна мама с дългите си ръце, заведе я до един стол край камината и възможно най-деликатно се опита да я сложи да седне. Той свали палтото си и покри внимателно коленете й. След това клекна край нея, взе ръката й и я загледа в лицето:

— Какво — попита той, — иска майката?

— Да не й прекъсват съня — обади се току-що появилият се Лесли, сега облечен по-приемливо: в пижама и със сандали.

— Макс — каза Доналд строго, — престани да монополизираш разговора. Спомни си за какво сме дошли.

— Разбира се! — започна възторжено Макс. — Ние имаме чудесните новини, Лари. Доналд решил да стане автор.

— Нямаше как — промърмори скромно Доналл. Като ви гледам как всички вие живеете в разкош, как се сипят хонорари. Разбрах, че трябва да си опитам късмета.

— Това е много хубаво! — реагира Лари с недостатъчно въодушевление.

— Току-що свърших първата глава и тръгнахме на часа, за да мога да ти я прочета.

— О, господи! — ужаси се Лари. — Не, Доналд, моля те. Критическите ми способности напълно се изпаряват в два часа и половина сутринта. Не можеш ли да я оставиш тук да я прочета утре?

— Тя е кратка — продължи Доналд, без да обръща внимание на Лари, и извади малко листче хартия от джоба си, — но мисля, че стилът ще ти се стори интересен.

Лари изпъшка раздразнено и всички седнахме в очакване. Междувременно Доналд се поизкашля, за да си пооправи гласа.

— Внезапно — започна той с плътен трептящ глас, — внезапно, внезапно, внезапно показа се той и после внезапно показа се тя, внезапно, внезапно, внезапно. И внезапно погледна я той, внезапно внезапно, внезапно и внезапно погледна го тя, внезапно. Тя внезапно разтвори обятия, внезапно, внезапно и разтвори обятия той, внезапно. После внезапно се прегърнаха те и внезапно, внезапно, внезапно той почувства топлината на нейното тяло и внезапно, внезапно тя почувства топлината на неговата уста върху своята, когато внезапно, внезапно, внезапно, внезапно паднаха заедно те на дивана.

Настъпи дълга пауза, докато чакахме Доналд да продължи. Той преглътна два-три пъти, развълнуван от собственото си творение, сгъна грижливо листчето хартия и го сложи обратно в джоба си.

— Какво ще кажеш? — попита той Лари.

— Ами, малко е късичко — смънка предпазливо Лари.

— Да, но стилът?

— Ами, хм, интересно е. Въпреки че е познат отпреди.

— Не е възможно. Вярвай, че това ми хрумна едва тази нощ.

— Мисля, че повече не бива да му се дава да пие каза високо Лесли.

— Тихо, миличък! — прекъсна го мама. — Как смятате да озаглавите това, Доналд?

— Реших — заяви Доналд тържествено, — реших да го назова „Внезапната книга“.

— Много дръзко заглавие — каза Лари. — Смятам обаче, че трябва да разкриеш индивидуалните образи на главните си герои, преди да ги свалиш на дивана.

— Да. Възможно е да си прав.

— Да, това наистина е интересно — каза мама и кихна силно. — А сега смятам, че е най-добре всички да изпием по чаша чай.

— Аз ще направя чай за теб, майката! — скочи Макс и отново разлая всички кучета.

— Аз ще ти помогна — присъедини се Доналд.

— Марго, скъпа, по-добре иди с тях и им помогни да намерят, каквото им трябва! — помоли мама.

Когато тримата излязоха от стаята, мама погледна Лари.

— И това са хората, за които казваш, че не са ексцентрични.

— Е, Доналд не е ексцентричен. Само е малко отнесен.

— И внезапно, внезапно, внезапно, внезапно той се напи — поде Лесли, като слагаше още цепеници в огъня и го разбутваше да пламне.

— Те и двамата са много добри момчета — защити ги Лари. — Доналд вече шашна половината Корфу.

— Какво искаш да кажеш? — попита мама.

— Нали знаеш как жителите на Корфу обичат да измъкват всяка тайна от човека. Всички са убедени, че той, понеже има такава типична английска външност и сигурно е пълен с пари, явно има много знатно потекло. А Доналд пък се забавлявал, като им разказвал най-различни истории. Той бил, ме убеждават тукашните хора, големият син на един херцог, братовчед на лондонския епископ и незаконният син на лорд Честърфийлд. Бил завършил в Итън, Хароу, Оксфорд, Кеймбридж, а тази сутрин ми беше много забавно, когато госпожа Папанопулос ме убеждаваше, че той я уверил, че завършил образование в Гъртън.

Точно в този момент в гостната влезе Марго. По лицето й беше изписано смущение.

— Лари, трябва да дойдеш и да ги вразумиш! Макс току-що запали кухненската печка с банкнота от пет лири, а Доналд изчезна някъде и непрекъснато ни се обажда с викове „Куее“^[3], но не можем да го открием.

Всички нахлухме в огромната кухня, покрита с каменни плочи. Един чайник вече дигаше пара на печката, а Макс държеше в ръка овъглена петлирова банкнота и я съзерцаваше с печал.

— Макс — каза мама, — наистина си направил голяма глупост.

Той се обърна към нея със сияещи очи.

— Никакъв разход заради майката не голям — той лепна на дланта й остатъците от петачката, — пази го, майката, за сувенир!

— Куеее! — долетя скръбен, ехтящ зов.

— Това Доналд — заяви гордо Макс.

— Къде е той? — попита мама.

— Не знам, кога иска да крие, той може да крие.

Лесли отиде до задната врата и я отвори.

— Доналд! — извика той. — Тук ли си?

— Куеее! — изтръгна се вибриращ зов с бавно затихващо ехо.

— Господи! — изохка Лесли. — Този глупак е паднал в кладенеца.

В градината зад кухнята имаше голям кладенец, дълбок около петдесет фута, в който се спускаше дебела желязна тръба. Ехото от гласа на Доналд категорично потвърждаваше, че Лесли е прав. Грабнахме една лампа и мигновено наобиколихме кладенеца. Надникнахме в тъмните му глъбини: Доналд се беше вкопчил с ръце и крака в тръбата. Той погледна нагоре към нас и свенливо се обади:

— Куее!

— Доналд, не ставай глупак! — каза ядосано Лари. — Хайде, излизай оттам! Ако паднеш във водата, ще се удавиш. Не че толкова ми е жал за теб, но ще замърсиш целия ни запас от вода.

— Няма! — възрази Доналд.

— Доналд! — каза Макс. — Ние те иска. Ела! Там студено долу. Ела да пиеш малко чай с майката и ще приказваме пак за твоя книга.

— Държите ли много на това?

— Да, да, държим! — потвърди Лари нетърпеливо.

Бавно и с големи усилия Доналд се закатери нагоре по тръбата. Следяхме със затаен дъх всяко негово движение. Когато се приближи достатъчно, всички се наведохме, сграбчихме различни части от тялото му и го издърпахме навън. След това пак въведохме гостите в къщи и започнахме да ги поим с огромни количества горещ чай, за да възвърнат трезвия си вид. Изтощение от безсъние обаче не може да се възстанови с чай.

— А сега се прибирайте у вас — каза Лари твърдо, — и утре ще се срещнем в града.

Придружихме ги до верандата. Конят отчаяно клюмаше, впрегнат във файтона, файтонджията го нямаше.

— Имаха ли файтонджия? — попита ме Лари.

— Честно казано, бях заплеснат в свещниците и не съм забелязал.

— Аз ще карам! — каза Макс. — А Доналд ще ми пее.

Доналд се настани внимателно със свещниците в ръце на задната седалка, а Макс седна на капрата. Той съвсем професионално плесна с камшика и конят, сякаш изваден от състояние на кома, изпръхтя и се затътри тромаво надолу по алеята.

— Лека нощ! — извика Макс и размаха камшика.

Почакахме, докато се изгубиха от погледа ни зад маслиновите дръвчета, след това се прибрахме вкъщи, затворихме вратата и въздъхнахме с голямо облекчение.

— Лари, не биваше да каниш гости в този късен час! — каза мама.

— Не съм ги канил в такъв късен час! — отвърна той с раздразнение. — Те сами дойдоха по това време. Аз по принцип ги бях поканил на чаша питие у нас.

Точно в този момент се разнесе силно тропане на предната врата.

— Е, повече не мога, отивам си — и мама пъргаво офейка нагоре.

Лари отвори и на вратата се показа изпадналият в паника файтонджия.

— Къде ми е карочиното? — изкрещя той.

— А ти къде беше? — викна му Лари. — Кириосите го взеха.

— Откраднаха ми карочиното! — изрева файтонджията.

— Хич не са ти го откраднали, глупако! — вече извън себе си изкрещя Лари. — Понеже ти не си беше на мястото, те го подкараха, за да се приберат в града. Ако тичаш бързо, можеш да ги настигнеш.

Призовавайки на помощ свети Спиридон, файтонджията хукна през маслиновата горичка надолу към пътя.

За да не пропусна последното действие от този спектакъл, изтичах до удобно за наблюдение място, откъдето виждах ясно разклона за нашата алея и обляния в лунна светлина път за града, файтонът се движеше бързо, а Доналд и Макс пееха в безгрижен дует. Тъкмо когато излизаха на пътя, файтонджията изскочи от маслиновата горичка и с проклятия продължи да тича подир файтона.

Макс погледна стреснато назад.

— Вълкове, Доналд! Дръж се здраво! — изкрещя той и започна да налага с камшика нещастния кон.

Животното се стресна и препусна в галоп, но такъв, какъвто позволяват скромните сили на един файтонджийски кон в Корфу. Все пак бързината му беше достатъчна, за да поддържа разстояние около десетина крачки от тичащия с всички сили файтонджия. Той викаше и умоляваше почти през сълзи. Решен да „спаси“ Доналд на всяка цена, Макс безмилостно шибаше коня, а Доналд от време на време се показваше от задната облегалка на файтона и викаше към файтонджията: „Бум!“ После се изгубиха от погледа ми по пътя за града.

Сутринта на закуска цялото ни семейство се чувстваше малко уморено, а мама строго мъмреше Лари, че беше допуснал да идват хора у нас в два часа през нощта. В този миг колата на Спиро спря рязко пред вилата и той с клатушкаща се походка дойде на верандата, стиснал в ръце огромен, увит в кафява хартия пакет.

— Това е за ваше, госпожи Дарълс — каза той.

— За мен! — изненада се мама, като оправяше очилата си. — Какво ли е това, за бога?

Тя внимателно разопакова кафявата хартия и пред нас засия с цветовете на дъгата най-голямата кутия шоколадови бонбони, която бях виждал през живота си. Отгоре беше закачена с карфичка малка бяла картичка, на която трепереща ръка бе написала: „С извинения за снощи. Доналд и Макс.“