Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (2)

Кръщението

Островът се намира до албанското и гръцкото крайбрежие и прилича на дълъг, като че разяден от ръжда ятаган. „Дръжката“ му е планински район, в по-голямата си част неплодороден, каменист и с извисяващи се канари, където намират подслон сини скални дроздове и соколи — скитници. От златисточервените скали обаче изобилно блика вода към долините и там растат бадемови и орехови гори, под чиито сенки е прохладно като в кладенец. Пред погледа се издигат гъсти редици от копиевидни кипариси и смокинови дървета със сребристи стъбла и с големи като подноси листа. По „ятагана“ се разстила вълнообразен сребристозелен „юрган“ от гигантски маслинови дървета. Някои от тях са очевидно на над 500 години и имат своеобразен изгърбен вид, като че страдат от артрит. Стволовете им са обсипани със стотици дупчици и приличат на пемза. Към острието на „ятагана“ е Лефкими с пясъчните си дюни, чийто блясък дразни очите, и с големите си солени блата. В тях вирее много тръстика; стъблата й скриптят, шумолят и си шушнат тайнствено. Островът се нарича Корфу.

Пристигнахме през август. Островът, безжизнен и упоен от жега, се беше изтегнал в синкавозеленото море, притихнало под избелялото от жестоката мараня небе. Стегнахме багажа си и напуснахме мрачните брегове на Англия без някаква конкретна причина — просто бяха ни дотегнали скучният еснафски живот и студеният неприятен климат. Избягахме в Корфу с надежда, че слънцето на Гърция ще ни излекува от умствената и физическата леност, която ни беше налегнала по време на дългия престой у нас. Още с пристигането успяхме да се сдобием с две неща — вила и приятел в Корфу.

Приятелят бе Спиро — набит човек с бъчвообразно тяло, с огромни силни ръце и загрубяло, обгоряло от слънцето навъсено лице. Той владееше майсторски някакъв странен, но задоволяващ потребностите му английски и караше като такси своя допотопен „Додж“. Не ни трябваше много време да се убедим, че, както повечето хора в Корфу, Спиро има своеобразен характер. За нас нямаше съмнение, че се познава с всички и може да намери и да направи всичко. Той посрещаше даже и най-чудноватите искания на семейството с думите:

 

— Недей вас тревозис това. Аз уреди всицко.

И действително се справяше дори и с най-трудните задачи. Първият му голям успех бе намирането на вилата, която по настояване на мама трябваше да бъде с баня — една съвсем необходима предпоставка за нормален живот, но рядкост тук. Естествено, Спиро знаеше вила с баня и на бърза ръка с викове, врява и ръкомахания благополучно ни настани, като се кандилкаше облян в пот, докато пренасяше тежкия ни багаж. От този ден той престана да бъде просто шофьор на таксито ни — приехме го за наш водач, философ и приятел.

 

По форма вилата приличаше на тухла. Светлорозова, със зелени капаци на прозорците, тя се гушеше в маслинова горичка, израснала на склона към морето, и беше заобиколена с цветни лехи, засадени с обожаваната от викторианците геометрична точност. Дворът бе ограден с висок дебел жив плет, в който тайнствено шумоляха птички. Слънцето, ярките багри и благоуханието ни действаха като опияняващо вино след няколкогодишните ни мъки в студената сивота на Англия.

Членовете на семейството възприемаха промяната по различен начин. Лари бродеше като замаян и от време на време декламираше на мама дълги стихотворения. Тя или не му обръщаше внимание, или казваше разсеяно:

— Да, много хубаво, миличък!

Запленена от голямото разнообразие на плодове и зеленчуци, мама прекарваше повечето време в кухнята и усамотена приготвяше сложни и вкусни ястия. Марго беше убедена, че слънцето ще подейства на акнето й много по-ефикасно, отколкото всички хапчета и лекарски сиропи, които беше изгълтала. С цялото си упорство тя се подложи на слънчеви бани в маслиновите горички и получи болезнени изгаряния на кожата. Лесли откри с радост, че в Гърция може да се купят огнестрелни оръжия без разрешително, и постоянно изчезваше в града. После се появяваше с най-разнообразни оръжия — от стари турски кремъклийки до револвери и ловни пушки. Понеже той упорито изпробваше всяка своя покупка, нервите ни съвсем се опънаха и както Лари отбеляза с известна горчивина, ние като че живеехме във вила, заобиколена от „революционни сили“.

Градината, занемарена от доста време, беше потънала в избуяли цветя и буренаци, а в тях жужеше, шумолеше и обикаляше пъстроцветно множество от насекоми, които приковаха вниманието ми.

Колкото и пищни да са били различните ни градини в Англия, никога не бях намирал такова разнообразие от животинки. Станах жертва на странно чувство за нереалност. Като че се раждах отново в някакъв друг свят. На тази ярка ведра светлина можех пълноценно да възприема истинския ален цвят на елитрите на калинката, великолепния шоколадено — кехлибарен цвят на бръмбара, наситения лъскав ахатов цвят на мравката. Можех да се любувам на изумително голям брой непознати за мен създания: огромни, мъхести като мечета пчели ксилокопи^[2] които с жужене обикаляха от цвят на цвят; жълто — зелени пеперуди на черни ивици с опашки като на лястовици правеха пируети нагоре-надолу из живия плет и две по две танцуваха сложен менует в елегантните си рединготи; пеперуди вечерници, напомнящи колибри, се задържаха от трептенето на крилата си пред всеки цветец, докато го проучеха с дългото си нежно хоботче.

Бях съвсем невеж дори и за най-простите неща, свързани с живота на тези същества, а и нямах книги за тях. Оставаше ми единствено да ги наблюдавам из градината или да ги ловя, за да мога по-подробно и непосредствено да ги изследвам. За кратко време стаята ми се напълни с редици от буркани за сладко и тенекиени кутии за бисквити — в тях поставях „трофеите“ си от малката ни градина. Трябваше да ги вмъквам в къщи тайно, защото семейството, може би с изключение на мама, гледаше с голяма тревога на присъствието на тази фауна във вилата.

Всеки божи ден предлагаше нови загадки, които подчертаваха невежеството ми. Торният бръмбар бе едно от създанията, което най-много разпалваше любопитството ми и ме ядосваше. Легнал по корем в компанията на кучето ми Роджър, аз наблюдавах два черни лъскави торни бръмбара, всеки с по едно изящно извито рогче на главата си. Те бутаха (с огромно себеотрицание) безупречно оформено топче говежди тор. Най-напред исках да разбера как съумяват да постигнат такава идеална сферична форма. От собствен опит знаех, че е изключително трудно да се измайстори съвсем кръгло топче от глина и пластилин, колкото и да се търкаля и да се мачка с пръсти. А торните бръмбари само с остричките си крачка, без шублер или някакъв друг инструмент бяха изпълнили задачата с абсолютна точност — топчето бе кръгло като Луната. После възникнаха и други въпроси — защо го бяха направили и накъде го бутаха.

Посветих цяла сутрин на два торни бръмбара и разреших тази загадка или поне част от нея, без да погледна нито за миг към други насекоми в градината или да обърна внимание на тихите стонове и отегчените прозевки на Роджър. Бавно, пълзешком, стъпка по стъпка проследих бръмбарите из градината — за мен едно съвсем малко парче земя, а за тях — огромен свят. Накрая те стигнаха до малко възвишение от мека почва под живия плет. Търкалянето на топчето нагоре бе гигантска задача за тях: на няколко пъти крачетата им го изпущаха и то бързо се връщаше в подножието на възвишението. Бръмбарите се разбързваха подире му, а аз си мислех, че по пътя си разменят „любезности“. Най-после изтикаха топчето до върха, а от там го пуснаха по обратния склон. Чак сега забелязах, че от другата страна на възвишението има кръгла дупчица, изкопана в земята като кладенче. Бръмбарите напредваха към нея. Когато стигнаха на няколко инча от дупчицата, единият от тях избърза, вмъкна се заднишком и се загнезди в нея, махайки ожесточено с предните си крачка. Другият с огромни усилия (почти бях убеден, че чувам как се задъхва) изтърколи топчето до дупката. След доста бутане и дърпане то бавно изчезна в дълбините на земята, а след него — и бръмбарите. Това ме ядоса. В края на краищата очевидно щяха да правят нещо с топчето тор, но под земята — и аз нямаше да мога да видя нищичко. Реших да занимая с този въпрос семейството по време на обяда. Какво, попитах, правят торните бръмбари с топчетата тор? Всички ме погледнаха учудено.

— Ами, предполагам, че ги използват някак си, миличък — обади се неуверено мама в настъпилата тишина.

— Надявам се, че нямаш намерение да вкараш тайно няколко топчета във вилата? — попита Лари. Не желая да живея в къща, чийто под е „украсен“ с топчета тор.

— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма такива намерения — каза мама умиротворително и недоверчиво.

— Е, аз само предупреждавам за всеки случай отвърна Лари. — Той, изглежда, е прибрал в спалнята си всички по-опасни насекоми от градината.

— Вероятно им трябват, за да се топлят — каза Лесли след продължителни размишления върху въпроса за торните бръмбари. — Торът е много топло нещо, ферментира.

— Ще имам предвид това, ако някога ни потрябва централно отопление — обади се Лари.

— Вероятно ги ядат — добави Марго.

— Марго, мила, недей, когато обядваме! — възмути се мама.

Както винаги семейството отново ме разочарова с недостатъчните си знания по биология.

— Знаеш ли какво трябва да прочетеш? — разсеяно запита Лари и си сипа още една чиния задушено, за което току-що бе казал на мама, че е безвкусно. На теб ти трябва да прочетеш Фабър^[3]

Попитах най-вече от учтивост какво или кой е Фабър, защото бях убеден, че щом Лари дава съвет, Фабър ще се окаже някой неизвестен средновековен поет.

— Естественик — каза Лари с пълна уста, като ми махна с вилицата. — Писал е за насекоми и подобни неща. Ще се опитам да ти намеря книгата му.

Поразен от това неочаквано великодушие на по-големия ми брат, през следващите дни се стараех да не го ядосвам. Но дните минаваха, а аз не получавах никаква книга. Най-накрая забравих за нея и се залисах по други насекоми из градината.

Думата „защо“ обаче ме преследваше и измъчваше на всяка крачка. Защо пчелите ксилокопи изрязваха малки кръгли парченца от листата на розите и отлитаха с тях? Защо мравките изживяваха нещо като страстна любов с трупащите се безброй листни въшки, които опустошаваха много растения в градината? Каква бе тайната на чудноватите кехлибарено прозрачни тела на насекомите или черупчиците, залепени по стръкчетата трева и по маслиновите дървета? Дали не бяха кухите втвърдени и крехки ципи на някакво насекомо с издуто тяло, изпъкнали очи и двойка предни крака с много шипчета? Защо всяка от тези черупчици имаше надлъжна цепка по задната си част? Дали някой бе нападнал тези животинки и бе изсмукал всичките им жизнени сокове? Ако е така, кой е нападателят и кои са те самите. Бях затънал в море от въпроси, на които семейството ми не можеше да отговори.

Когато след няколко дни дойде Спиро, бях в кухнята и показвах на мама най-новата си придобивка — дълга тънка стоножка с цвят на карамел, която, настоявах аз, независимо от маминото недоверие, излъчва бяла светлина през нощта. Спиро влезе в кухнята потен и както винаги недодялан и угрижен.

— Аз донесъл вас поща, госпожи Дарълс — каза той на мама и се обърна към мен. — Добри утра, господари Джерис.

Най-чистосърдечно очаквах, че Спиро ще сподели възторга ми от моето ново откритие, и бутнах буркана със стоножката под носа му, за да може по-отблизо да се полюбува на животинчето. Той стрелна с поглед стоножката, която обикаляше дъното на буркана като детско влакче, изпусна пощата на пода и бързо отстъпи зад кухненската маса.

— Божичко, господари Джерис — възкликна той, какво ти прави с тази?

Озадачен от реакцията му, обясних, че това е една най-обикновена стоножка.

— Тях гадини отровен, госпожи Дарълс — каза с много сериозен тон Спиро. — Честни кръстове, господари Джерис, не трябваш да имаш работи с такива като тази!

— Е, може би не трябва — неуверено каза мама. Но той е захласнат по такива неща. Изнеси я навън, миличък, за да не се дразни Спиро.

— Мене страх — чух Спиро, докато излизах от кухнята със скъпоценния си буркан. — Честни кръстове, госпожи Дарълс, мене страх какво този момче намираш.

Успях да прибера стоножката в стаята си, без да срещна някой друг от семейството, и я настаних в малка чинийка, изкусно украсена с мъх и парченца дървесна кора. Бях изпълнен с решимост да направя впечатление на семейството с постижението си — намиране на стоножка, която свети в тъмното. Мислех след вечеря да организирам специално пиротехническо представление. Стоножката и фосфоресцирането й обаче съвсем излязоха от ума ми, когато открих в пощата дебел кафяв пакет. Щом го видя по време на обяда, Лари каза лаконично: „Фабър“ и ми подхвърли пакета.

Зарязах яденето, разкъсах опаковката и видях дебела зелена книга, озаглавена „Свещеният бръмбар и други“ от Жан Анри Фабър. Отворих я и изпаднах във възторг — на титулната страница имаше рисунка на два торни бръмбара, които ми се сториха толкова познати, сякаш бяха братовчеди на моите. Разлиствах с наслада всяка страница. Текстът ме възхити — не забъркани наукоподобни писания, а просто и ясно четиво, което разбирах дори аз.

— Остави книгата за после, миличък. Яж си обяда, преди да е изстинал! — каза мама.

Неохотно сложих книгата в скута си и се нахвърлих на яденето с такава бързина и ожесточение, че през целия следобед ме боля стомах от недобре сдъвканата храна. Това все пак не можа да попречи на удоволствието ми да се вглъбя в труда на Фабър. Докато семейството се бе оттеглило на следобедна почивка, аз лежах в градината под сянката на мандариновите дървета и жадно поглъщах написаното страница след страница. Когато дойде време за чай, за мое голямо разочарование бях стигнал до края на книгата. Ликувах обаче от неописуем възторг. Сега знанията ми вдъхваха сили. Имах чувството, че знаех всичко, което бе известно за торните бръмбари. Те вече не бяха някакви загадъчни насекоми, пълзящи тромаво из маслиновите горички, а мои близки приятели.

Горе-долу по същото време се появи първият ми частен учител, който засили и разшири интереса ми към зоологията, макар че тогава не си давах сметка за това. Джордж беше приятел на Лари. Той бе висок като върлина, брадат и очилат, със сдържано и саркастично чувство за хумор. Вероятно никой частен учител не е бил принуден да си къса нервите с такъв неподатлив ученик като мен. Първите уроци бяха преизпълнени с трудности, защото изобщо не намирах смисъл да уча нещо друго, което не бе свързано със зоология. После Джордж установи, че като съчетава преподаването на история, география и математика със зоология, може да се получи известен резултат, и по този начин напреднахме доста. Според мен обаче най-хубава бе онази сутрин от седмицата, в която се занимавахме със зоология. Джордж и аз ревностно се взирахме в новите ми животни, опитвахме се да ги разпознаем и да опишем жизнения им цикъл. Водехме най-точен дневник, в който с бои рисувахме много пъстри и някак разкривени картинки, убедени, че приличат на въпросните животни.

Като си спомням за това време, изпитвам смътното чувство, че сутрините, посветени на зоологията, са доставяли на Джордж също удоволствие. Ходех да го посрещам само в тия дни. Шляех се из маслиновите горички, докато стигна до средата на пътя към мъничката му вила. После Роджър и аз, скрити в група миртови храсти, го чакахме да се приближи. След малко той се появяваше, облечен в избелели къси панталони, със сандали и с огромна съдрана сламена шапка. В едната ръка носеше куп книги, а с другата размахваше дълъг тънък бастун. Признавам с угризение на съвестта, че посрещах Джордж, ръководен от съвсем користни съображения. Обикновено клечахме с Роджър в дъхавите мирти и се ловяхме на бас дали тази сутрин Джордж ще се сражава с маслиново дърво.

Джордж беше фехтовчик от класа. За това свидетелстваха редица купи и медали, с които е бил награждаван. Затова често го обземаше желание да влиза в двубой с някакъв въображаем противник. Когато крачеше с бляскави очила по пътеката, имаше навик да размахва бастуна си и изведнъж някое маслиново дърво се „превръщаше“ в зло същество, на което трябваше да се даде заслужен урок. Джордж хвърляше книгите и шапката си край пътечката, настъпваше предпазливо към въпросното дърво, бастунът му се превръщаше в „сабя“, стисната в дясната му ръка в положение на готовност, а лявата беше елегантно протегната назад. Бавно, със стегнати мускули на краката, като териер, който наподобява донякъде булмастиф той обикаляше дървото, дебнейки с присвити очи за първото движение на „противника“. После внезапно се втурваше напред и върхът на бастуна му изчезваше в някоя дупка на маслиновото дърво. Джордж възкликваше доволно „Ха!“ и незабавно се оттегляше, преди дървото да си „отмъсти“. Забелязах, че ако забиеше „сабята си“ в някоя малка дупка, той мислеше, че това не е смъртоносна рана, а само лека драскотина. Явно се разяряваше, защото в следващия миг „повеждаше“ жесток бой на живот и смърт. Подскачайки пъргаво около дървото, той „нанасяше“ и „отклоняваше“ удари, а за да отбие „яростното нападение“ на маслиновото дърво, отскачаше със светкавична бързина, която не ми позволяваше да забележа някакви движения на „противника“. Джордж „ликвидираше“ някои маслинови дървета мигновено, със смъртоносно „намушкване“, при което „сабята“ изчезваше почти до дръжката в някоя по-голяма дупка. Няколко пъти обаче той „попадаше“ на по-силен „противник“ и водеше жесток двубой в продължение на около половин час. С мрачен израз на лицето Джордж прилагаше всичките си трикове, за да „сломи съпротивата“ на грамадното дърво и да го „убие“. След сразяването на „противника“ той грижливо избърсваше „кръвта“ от „сабята“, налагаше си шапката, вземаше книгите и продължаваше по пътечката, тананикайки със затворена уста. Винаги го оставях да се отдалечи от страх да не го засрамя, че съм наблюдавал въображаемата му битка, и после го настигах.

Джордж ме запозна с доктор Теодор Стефанидис — човекът, който изведнъж щеше да стане най-важната личност в живота ми. За мен Теодор бе един от най-забележителните хора, които съм срещал някога (и след 33 години съм на същото мнение). С пепеляворусата си коса и брада и с красивите си орлови черти на лицето той изглеждаше като гръцки бог. Тази прилика се потвърждаваше и от всестранните му знания. Освен лекар той беше и биолог (със специалност сладководна биология), поет, писател, преводач, астроном и историк, а отгоре на всичко намираше време да помага в рентгеновата лаборатория, единствена по рода си в Корфу. За първи път се срещнах с Теодор във връзка с един мой въпрос за земния паяк^[4] — животинче, което бях открил наскоро — и той ми даде с известно стеснение толкова интересно обяснение, че изпаднах във възторг и от обяснението, и от самия Теодор, който се отнесе с мен като с възрастен.

Бях убеден, че след първата ни среща вероятно никога нямаше да мога да го видя, защото толкова начетен и известен човек не би имал време да се занимава с едно десетгодишно дете. На следващия ден обаче, той ми изпрати подарък — малък джобен микроскоп и бележка, с която ме канеше на гости в апартамента си в града. У тях го обсипах с вълнуващите ме въпроси, развихрих се из огромната му библиотека и гледах с часове през блестящите тръби на микроскопите в причудливите и красиви форми на езерния свят, който Теодор разкриваше като вълшебник от всяка капка кална вода. След първото си гостуване попитах нерешително мама дали мога да поканя Теодор у нас на чай.

— Защо не, миличък — каза мама, — предполагам, че говори английски.

Мама водеше безнадеждна битка с гръцкия език. Предишната сутрин тя приготвяла няколко часа много вкусна супа и след като, очарована от постиженията си, я пресипала в супник, го подала на домашната прислужница. На озадачения й поглед мама отвърнала с една от малкото гръцки думи, които бе успяла да запомни: „Ексо“, казала тя и махнала с две ръце: „Ексо“. После продължила да готви на печката, но се обърнала тъкмо когато прислужницата изливала супата в умивалника. Оттогава мама придоби, съвсем обяснимо, комплекс за малоценност по отношение на лингвистичните си способности.

Обясних с известно възмущение, че Теодор говори перфектно английски, всъщност по-добре от нас, ако изобщо може да става дума за сравнение. Успокоена, мама предложи да поканя Теодор на гости следващия четвъртък. Прекарах два мъчителни часа, докато го чаках да пристигне. Обикалях из градината, надничах час по час през живия плет и се тормозех от ужасни съмнения. Може би не е получил поканата или пък я е пъхнал в джоба си, забравил е и в момента скита замислен из южната част на острова. Или може би просто е чул какво представлява нашето семейство, и не иска да дойде.

Зарекох се, че ако е така, няма да простя лесно на семейството си. Накрая обаче той се появи — спретнат, в костюм от туид^[5], с мека шапка. Крачеше между маслиновите дървета, размахваше бастун и си тананикаше. Беше преметнал през рамо колекционерската си чанта, станала неделима част от него, както ръцете и краката му.

За мое щастие Теодор бързо пожъна огромен успех сред цялото семейство. Той можеше да говори свенливо и изтънчено за митология, гръцка поезия и венецианска история с Лари, за балистика и най-добрите райони за лов на острова с Лесли, за ефикасни диети за отслабване и лекарства против акне с Маргарет и за селски ястия и криминални истории с мама. Семейството се държа към Теодор както аз, когато му ходих на гости. Той бе неизчерпаем извор на знания и без усилия, като жива енциклопедия, отговаряше на неспирната канонада от въпроси. А за да подсили доброто впечатление, добавяше по някой невероятен каламбур или остроумен анекдот за острова и обитателите му.

За мое голямо неудоволствие по едно време Лари каза, че Теодор не трябва да разпалва интереса ми към зоологията, понеже вилата вече гъмжала от всевъзможни гадни буболечки и бръмбари, които съм успявал да докопам.

— Мен това не ме безпокои — каза мама. — Бедата е, че ужасно се цапа. Вярвайте ми, Теодор, че след разходка с Роджър винаги трябва да преобличам Джери. Просто не знам какво прави с дрехите си.

Теодор — с щръкнала брада и развеселени очи възкликна тихо от удоволствие.

— Спомням си, че веднъж — каза той, като пъхна парче кекс в устата си и започна методично да го дъвче, — отивах на чай с няколко… ъъ… разбирате ли, мои приятели тук от Перама. По това време служех в армията и доста се надувах, че току-що ме бяха произвели капитан. Затова… ъъ… разбирате ли… ъъ… за да се похваля, си бях сложил униформата, идеално лъснатите ботуши и шпорите, фериботът ме закара до Перама и като вървях през една мочурлива ливада, зърнах непознато за мен растение. Отбих се да го откъсна за хербария си. Когато стъпих… разбирате ли… според мен на здрава почва, внезапно потънах до гърдите във воняща тиня. За щастие наблизо имаше едно дърво и аз… ъъ… успях да се вкопча за него и да се измъкна, но бях изцапан до кръста със зловонна черна кал. Морето беше ъъ… разбирате ли… доста близо, затова… ъъ… реших, че е по-добре да бъда мокър от чиста морска вода, отколкото изцапан с кал. Нагазих във водата и започнах да вървя насам-натам. В същото време по шосето мина автобус и щом пътниците забелязаха как газя в морето с мундир и фуражка, шофьорът спря, за да могат… ъъ… всички да видят зрелището. Те изглеждаха доста учудени, но изпаднаха в пълно недоумение, когато излязох от морето обут с ботуши и на всичкото отгоре с шпори.

Теодор изчака с тържествуващ израз на лицето смехът да утихне.

— Смятам, разбирате ли — каза той замислено и с доста сериозен тон, — че съвсем разколебах вярата им в нормалния разсъдък на армията.

Теодор спечели симпатиите на нашето семейство и после редовно ни гостуваше поне веднъж в седмицата, а понякога и по-често, ако можехме да го склоним да се откъсне от многобройните си занимания.

Ние бяхме завързали приятелство с безброй селски семейства в околността — много приказливи и гостоприемни хора, затова и най-кратката ни разходка траеше неопределено дълго. Трябваше да се отбиваме във всяка къщурка, край която минавахме, да пийнем чаша вино или да хапнем плодове в компанията на домакините и да си поприказваме с тях. Всяка такава среща ни беше от полза, защото усъвършенствахме сравнително слабите си знания по гръцки език. Скоро установихме, че сме натрупали доста опит и можем да водим сложни разговори със селските ни приятели. След това те направиха жест, с който потвърдиха, че са ни приели в своята среда: поканиха ни на сватба. Младоженката се казваше Катерина — сестра на домашната ни прислужница Мария. Катерина беше темпераментно момиче с широка искряща усмивка и кафяви очи, големи и меки като градински теменуги. Весела, игрива и сладкогласна като славей, през моминските си години тя беше пленила сърцата на младежите в цялата околност. Сега се беше спряла на Стефанос — силен и красив момък, който при появата на Катерина си глътваше езика от вълнение и поруменяваше.

Не беше трудно да разберем, че тук сватбата се празнува по всички правила на обичая. Първо направиха годежа. Отидохме с подаръците си в къщата на булката, а тя любезно ни благодари и предложи вино. Като „поразвеселиха“ порядъчно гостите, булката и младоженецът тръгнаха към бъдещия си дом начело със селския оркестър (две цигулки, флейта и китара), подел весела мелодия. Следваха гостите с разнообразни дарове в ръце. Най-големият дар бе огромен месингов двоен креват — носеха го четирима приятели на Стефанос в началото на шествието. Подире им се нижеше върволица от гости с чаршафи, калъфки за възглавници, дървен стол, тигани, големи бутилки зехтин и други неща. След като оставихме даровете в новата къщурка, пихме за здравето на младоженците, за да „внесем топлина“ в бъдещия дом. После с леко замаяни глави всички се разотидохме в очакване на следващото действие — самото сватбено тържество.

Попитахме с известно стеснение дали може да дойде и Теодор. Булката и родителите й изпаднаха във възторг от тази идея, понеже, както обясниха те с присъщото си простодушие, много малко сватби в околността можели да се похвалят с такива гости цяло английско семейство и истински доктор.

Денят на големия празник настъпи. Облякохме най-хубавите си дрехи, взехме Теодор от града и тръгнахме към родителите на Катерина. Къщата им, скрита сред маслинови дървета, гледаше към лъчезарното море. Тържеството щеше да бъде тук. Заварихме голямо оживление — също като в кошер. Някои от роднините бяха изминали на магаретата си десетки мили, за да дойдат. Около къщата седяха грохнали старци и бабички, които поглъщаха огромни количества вино и клюкарстваха непрекъснато и разпалено като свраки. За тези хора денят беше забележителен не само със сватбата, но и с това, че понеже живееха далече един от друг, вероятно за пръв път от двадесет години имаха възможност да си кажат някои новини. Свирнята беше в разгара си — цигулките виеха, китарата дрънкаше, а флейтата надаваше от време на време писклив звук, като някое изоставено кученце. По-младите гости играеха народни танци под дърветата, а наблизо на дълги шишове, четири агнета цвъртяха над огромен огън от дървени въглища.

— Аха! — каза Теодор със сияещи очи. — Това е танцът на Корфу. Той и… ъъ… мелодията са от Корфу. Според някои специалисти танцът… тоест стъпките били типични за фолклора на Крит, но лично аз мисля, че това си е… ъъ… изцяло народно изкуство от Корфу.

Девойките, облечени в яркоцветни носии, играеха красиво в полукръг, а пред тях наперен мургав момък с алена кърпичка в ръка се изпъваше, скачаше, извиваше се и приклякваше като буен петел, пред възхитената си кокоша свита. Катерина и нейните близки ни посрещнаха и ни поканиха на почетното място — разнебитена дървена маса, постлана с бяла покривка. Тук вече беше заел мястото си внушителен стар поп, който щеше да изпълни ритуала. Той беше дебел като кит, имаше снежнобели вежди, вълнести мустаци и толкова голяма брада, че от лицето му се виждаха само две бляскащи маслинено черни очи и грамаден вирнат червен нос. Като разбра, че Теодор е лекар, попът описа по най-затрогващ начин и с най-големи подробности многобройните симптоми на няколкото си болести (които го бяха споходили по божия воля) и след своя монолог гръмогласно се смя на „детинската“ диагноза на Теодор, че с по-малко вино и с повече движение страданията ще намалеят.

Лари наблюдаваше Катерина, която се беше хванала да играе. В белия тесен сатен на булчинската рокля коремът й се открояваше и изпъкваше повече от нормално.

— Тая сватба никак не е прибързана — каза Лари.

— Тихо — прошепна мама, — някой може да разбира английски.

— Любопитно е — каза Теодор, забравил строгата забележка на мама, — че при много сватби булката се намира в… ъъ… подобно положение. Селяните тук имат съвсем викториански възгледи. Ако някой момък… ъъ… сериозно ухажва някоя девойка, нито един от родителите и на двамата дори за момент не се съмнява, че той няма да се ожени за нея. Всъщност, ако той дори се опита да… ъъ… разбирате ли… да я изостави, ще си има неприятности не само със семейството на девойката, но и със своите родители. Създава се ситуация, при която всички момци в околността… ъъ… закачат ухажващия младеж, тоест вземат го на подбив и казват, че се съмняват в… ъъ… нали разбирате… в способностите му да стане баща. При това положение бедният момък се вижда принуден да… ъъ… нали разбирате… ъъ… да го докаже.

— Според мен това е много неблагоразумно — рече мама.

— Не, не — възрази Теодор с желание да поправи ненаучния подход на мама към този проблем. — Всъщност смята се, че е доста добър признак, ако булката е бременна. Това потвърждава… ъъ… нейната плодовитост.

Скоро попът прехвърли товара на огромното си тяло върху подутите си крака и се отправи към гостната. Там щеше да бъде ритуалът. Когато отчето се приготви, група младежи с шеги и смях избутаха към къщата плувналия в пот и замаян от щастие Стефанос, стегнат в тесен костюм, очевидно малък за ръста му. Няколко девойки вдигнаха глъчка и направиха същото с Катерина.

Стаята беше съвсем тясна — след като добре охраненият поп вкара там телесата си и всичките принадлежности на своята професия, едва остана място щастливата двойка да се изправи пред него. Ние трябваше да се примирим с надзъртане през вратата или през прозорците. Службата бе невероятно дълга и неразбираема за нас, макар че Теодор откъслечно превеждаше на Лари. Стори ми се, че има доста излишно и монотонно напяване, придружено от безброй прекъсвания и пръскане на гейзери от светена вода. После двама души издигнаха като ореоли над главите на Катерина и Стефанос по едно венче, докато попът продължаваше провлаченото си пеене. Накрая той постави пръстените на почернелите и загрубели от работа пръсти. Така Катерина и Стефанос бяха действително и по наше убеждение безвъзвратно венчани.

По време на ритуала цареше почти мъртва тишина, нарушавана понякога от ненадейното сънливо каканижене на някоя кокошка или от пронизителния, но незабавно спиран рев на бебе. Щом обаче свърши официалната част, веселбата се разгоря отново. Оркестърът изнамери от своя репертоар по-весели и по-живи мелодии. Отвсякъде се разнасяше смях, подмятаха се грубовати шеги. Виното бълбукаше от бутилките, а зачервените и щастливи сватбари играеха в кръг непрекъснато и непоколебимо като часовникови стрелки.

Празненството свърши късно след полунощ. Всички по-възрастни гости вече бяха си тръгнали, възседнали клепоухи магарета. Огромните огньове, по които имаше захвърлени остатъци от печените агнета, гаснеха под сивата покривка на пепелта, изпъстрена с мъждукащи въгленчета. Пихме с Катерина и Стефанос по чаша вино за изпроводяк и поехме към къщи през маслиновите горички, посребрени от луната — голяма и бяла като цвят на магнолия. Бухали си разменяха тъжни стонове и тук-там ненадейно проблясваше със смарагдовозеленото си огънче светулка. Топлият въздух бе изпълнен с дъха на отминалия слънчев ден и ухаеше на роса и на стотици дъхави треви. Развеселени и упоени от виното, ние вървяхме край грамадните прегърбени маслинови дървета, чиито стволове бяха нашарени от хладната лунна светлина, и според мен всички чувствахме, че бяхме успели да се доближим до хората от острова, че те ни бяха приели. Под спокойното лъскаво сияние на луната получихме „кръщението“ си като жители на Корфу. Красивата нощ ни подсещаше, че утрото ще бъде начало на още един лъчезарен ден. Сякаш Англия никога не бе съществувала за нас.