Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (12)

Разгневените бъчви

В края на лятото дойде време за гроздобер. През цялата година човек възприема лозята като част от пейзажа и само когато настъпи гроздобер, си спомня предварителните етапи на това събитие: зимата, когато лозите изглеждат безжизнени като изхвърлени на брега дървета, забодени в земята в редици; после оня пролетен ден, когато човек за пръв път забелязва на всяка лоза зеленинка от разлистването на нежните накъдрени листенца. След това те наедряват и увисват на лозите като зелени ръце, които се греят на слънчевата топлинка. Появяват се зърната — дребни топченца на разклонено стъбло, които постепенно наедряват и се наливат на слънчевата светлина като яйца с цвят на нефрит, снесени от странно морско чудовище. Тогава идва времето за пръскане. Варта и синият камък в големи бъчви се докарват до лозята в малки дървени каручки, теглени от безкрайно търпеливите магарета. Пръскачите се появяват в странните си одежди като пришълци от друга планета: с очила, маски и голяма пръскачка на гърба. От нея излиза подвижен като слонски хобот гумен маркуч, по който минава разтворът.

А той е с такъв син цвят, който засрамва небето и морето — пречистеният син тон на всичко синьо на света. Резервоарите се пълнят, пръскачите поемат из редовете и покриват всеки лист, всяка чепка зелено грозде с изящна паяжина в синкав цвят. Под тази защитна синя мантия гроздовете набъбват и узряват, докато накрая, в страшните летни горещини(от 3 юли до 11 август), са готови за беритба и за сок.

Гроздоберът беше време за гости, за излети и празнуване. Време, когато човек изваждаше миналогодишното вино и се унасяше в съзерцание над пълната си чаша.

Бяхме поканени на гроздобер от някакъв си господин Ставродакис — мъничък благ съсухрен човечец с лице като на гладна костенурка. Той имаше вила и няколко големи лозя в северната част на острова. Ставродакис живееше заради виното си и смяташе, че това е най-важното нещо на света. Затова поканата му ни беше връчена с подобаващата за случая тържественост и приета със същата тържественост от наша страна. На лъскавата медна плочка, украсена с малки ажурни извивки и заврънкулки като плетеница от ковано желязо, пишеше: „Много Ви моля да се чувствате свободни да доведете тези Ваши приятели, за които това може да представлява удоволствие.“

— Чудесно! — зарадва се Лари. — Той е известен с най-хубавата изба в Корфу.

— Е, добре, смятам, че можем да отидем, ако искаш — каза мама несигурно.

— Разбира се, че искам! Помисли си само за виното му. Знаеш ли, ще наема една бензина^[1] и ще съберем компания.

— О, да! — каза Марго с готовност. — В имението му има прекрасен плаж. Трябва да поплуваме още малко, преди да свърши лятото.

— Можем да поканим Свен — предложи Лари. Той ще се е върнал до тогава. И Доналд, и Макс.

— И Теодор — обади се Лесли.

— Лари, миличък — каза мама, — човекът само ни е поканил да гледаме как ще мачкат гроздето му или каквото там ще го правят; не можем да заведем цяла сюрия хора.

— В поканата си той казва да вземем, когото си искаме от нашите приятели — настоя Лари.

— Да, но не можем да заведем цял цирк. Как ще ни нахрани всичките, горкият човек?

— А, това ще се оправи лесно. Напиши му, че ще си носим храна.

— Предполагам, че това означава да я сготвя аз.

— Глупости — махна Лари неопределено. — Само ще вземем няколко пържоли или нещо подобно и ще ги изпечем на огън.

— Знам какво значи това.

— Но, разбира се, че можеш да го организираш някак си. В края на краищата сигурен съм, че това е най-лесната работа.

— Е, добре — отстъпи мама с нежелание. — Утре ще говоря със Спиро и ще видя какво може да се направи.

И така, мама съчини акуратно писъмце до господин Ставродакис, в което се казваше, че с най-голямо удоволствие приемаме поканата му и че ще водим няколко приятели. Ще донесем храна и ако е възможно, ще направим пикник на плажа. Господин Ставродакис изпрати обратно още една медна плочка с причудлива плетеница, като изразяваше голямата си радост от любезността ни да приемем поканата му и казваше, че очаква с нетърпение да ни види. Той беше прибавил: „Много ви моля да дойдете необлечени — ще бъдем семейно!“ Тази фраза доста ни озадачи — понеже той беше стар ерген — но после разбрахме, че я беше превел буквално от френски.^[2]

Окончателният състав на компанията включваше Доналд и Макс, Теодор, Кралевски, Свен, който пристигна в последния момент от Атина, Спиро и нашето семейство. Събрахме се в 5,30 часа сутринта при хлътналите в морето стъпала зад кралския дворец в града, където една тантуреста, прясно боядисана бензина ни приветстваше с клатушкане върху леките вълнички. Качването на борда ни отне доста време. Трябваше да натоварим многобройните кошници с храна и вино, готварските принадлежности и огромния чадър на мама, без който тя отказваше да пътува през летните месеци. После Кралевски, с поклони и усмивки, трябваше да изпълни ритуала с подаването на ръка на мама и на Марго, за да се качат на борда.

— Внимавайте сега да не се спънете. Точно така! — говореше им той и ги поемаше в лодката с цялата учтивост на венециански дож, който помага с ръка на новата си дама да влезе в гондолата.

— За щастие — каза Теодор, като се взираше проницателно в синьото небе изпод периферията на меката си шапка, — за щастие, изглежда, че… ъ-ъ… нали разбирате, денят ще бъде чудесен. Радвам се, понеже, нали разбирате, и от най-малкото клатушкане ми става лошо.

Свен стъпи накриво, когато се качваше на борда, и почти изтърси скъпоценния си акордеон във водата, но дългата ръка на Макс го спаси от гибел в морето.

Най-после всички се настанихме в лодката. Тласнаха бензината, запалиха двигателя и потеглихме.

В бледия перлен опал на ранната утринна омара, градът приличаше на някакво детско творение от дървени кубчета. Фасадите на високите стари къщи във венециански стил, леко изронени и оцветени в нюанси на кремаво, кафяво, бяло и цикламено розово, под воала на утрото изглеждаха като зацапана пастелна рисунка.

— Живот на океанска вълна! — издекламира Кралевски, като драматично вдишваше топлия неподвижен въздух. — Точно това ни трябва!

— Въпреки че морето изглежда съвсем спокойно — отбеляза Теодор, — мисля, че има леко, почти недоловимо вълнение.

— Ами, глупости, Теодор! — каза Лари. — На водата можеш да оставиш либела и мехурчето изобщо няма да мръдне!

— Добре ли е майката? — с нежен глас попита Макс.

— О, да, драги, благодаря, много съм добре — отговори мама. — Но малко се безпокоя дали Спиро не е забравил чесъна.

— Не тревожи се, госпожи Дарълс — каза Спиро, който беше чул забележката. — Взел съм всички нещо, кои ми казала.

След като прегледа най-внимателно акордеона и се увери, че не се е повредил от падането, Свен го сложи на гърдите си и прокара пръсти по клавишите.

— Една морска песничка за настроение! — обяви Доналд. — Ето какво ни трябва. Йо-хо-хо и бутилка ром.

Оставих ги да пеят и отидох в предния край на бензината, легнах по корем и вперих поглед надолу пред носа й, който пореше синьото, гладко като стъкло море. Понякога водата пред нас се набраздяваше от ята хвърчащи риби. Когато изскачаха на повърхността и се плъзгаха по нея, те отразяваха блясъка на слънцето, сини и сребристи като луната. Наподобяваха лястовици, литнали за насекоми в синя ливада.

В осем часа пристигнахме. Брегът се простираше около половин миля под склоновете на Пантократор. Тук маслиновата горичка слизаше почти до морето — разделяше ги тясна ивица чакъл. Наближихме брега, изключихме двигателя и продължихме да се движим плавно по инерция. Сега в тишината чувахме цикадите, които ни приветстваха с цвъртенето си. Бензината с дълбока въздишка заби нос в камъчетата на плитчините. Пъргавото почерняло лодкарче излезе на носа на лодката, взе котвата, скочи на брега и здраво я заби в чакъла. После натрупа камара от сандъчета до носа и направи нещо като клатушкаща се стълба, по която слязоха мама и Марго. Кралевски беше на поста си — той ги поемаше и се покланяше елегантно, щом стъпеха на брега. Само малко поразвали ефекта, понеже мръдна невнимателно назад, нагази в шест инча морска вода и ръбът на елегантния му панталон безвъзвратно изчезна. Най-после слязохме с всичките си партакеши. Оставихме ги под маслиновите дървета като остатъци от корабокрушение и потеглихме нагоре по хълма към вилата на Ставродакис.

Вилата беше голяма, квадратна, с избелял червен цвят и зелени капаци на прозорците. Височината й подсказваше, че долният етаж всъщност е просторна изба. По алеята вървяха с котешка грация много селски девойки и носеха кошници с грозде на главите си. Ставродакис се промушваше между тях, за да ни посрещне.

— Много мило, много мило! Наистина много мило! — продължаваше да повтаря той, докато се запознаваше с всеки от гостите.

Той ни покани да седнем на верандата под голяма, яркочервена шатра от бугенвилия^[3] и отвори няколко бутилки от най-хубавото си вино — силно, тръпчиво и тъмночервено като гранат. Когато се подкрепихме с това питие, главите ни леко се замаяха. Ставродакис ни поведе надолу към избите си, подтичвайки пред нас като добродушна черна хлебарка.

Избата беше толкова голяма, че най-тъмните й кътчета се осветяваха с кандила — малки блещукащи фитили в гърнета с кехлибарен зехтин. Беше разделена на две помещения. В едното се мачкаше гроздето — три огромни каци изпъкваха на мъждивата светлина. Едната се пълнеше с грозде от непрекъснатата върволица селянки, а в другите две се мачкаше гроздето. В ъгъла, върху буренце, седеше побелял старец и с голямо благоговение свиреше на цигулка.

— Това е Таки, а това Яни — каза Ставродакис и посочи двамата работници, които мачкаха гроздето.

Главата на Таки едва-едва се показваше от едната каца, а от другата все още се виждаха главата и раменете на Яни.

— Таки мачка гроздето от снощи — продължи Ставродакис, като погледна неспокойно към мама и Марго, — затова се страхувам, че е малко пиян.

До нас достигаха опияняващите изпарения на джибрите и дори ние чувствахме удивителната им сила, която навярно се утрояваше в топлото дъно на кацата. От нея изтичаше шира в едно корито и престояваше там, розова като бадемов цвят и покрита с разкъсана пяна. После я източваха в бъчви.

— Сега, разбира се, е краят на гроздобера — обясняваше Ставродакис — Това е последното червено грозде. Берем го от едно малко лозе, там на високото, и правим, осмелявам се да мисля, едно от най-добрите вина на Корфу.

Таки спря своя танц върху гроздето, хвана се за ръба на кацата и увисна там като пияна лястовица в гнездото си. Ръцете и дланите му бяха покрити с джибри.

— Време е да излизам — изфъфли той с пресипнал глас. — Иначе ще се напия до козирката.

— Да, да, след една минутка, мой Таки — Ставродакис се оглеждаше нервно наоколо. — След една минутка Костас ще дойде да те смени.

— Човек трябва и да пикае — обясни Таки с огорчение. — Човек не може да работи, ако не пикае.

Старецът остави цигулката и вероятно за компенсация подаде комат твърд хляб на Таки, който лакомо го погълна.

Теодор с вещина изнасяше лекция на Свен за виното, като сочеше с бастуна си и хората, които мачкаха гроздето, и каците, като че бяха музейни експонати.

— Кой беше оня — попита Макс Лари, — дето се удавил в голяма бъчва с малвазия^[4]?

— Един от по-разумните герои на Шекспир — отвърна Лари.

— Спомням си — каза Кралевски на Доналд, — как развеждах дама в една от най-големите винарски изби на франция. По средата на обиколката си започнах да ставам неспокоен. Предчувствах някаква опасност и поканих дамата навън. В този момент четиринадесет каци се сгромолясаха с оръдеен грохот.

— Тук, както виждате, мачкаме гроздето — обясни Ставродакис. — Сега, ако ме последвате насам, ще ви покажа къде отлежава виното.

Той ни преведе през един свод в другото мрачно помещение на избата, където бяха наредени бъчвите. Тук се разнасяше невероятен шум. Отначало помислих, че идва отвън, но се оказа, че е от бъчвите. Докато виното ферментираше в кафявите им търбуси, бъчвите бълбукаха, писукаха и си ръмжаха една на друга като разгневена тълпа. Звукът беше интересен, но леко ужасяваш: като че във всяка бъчва беше затворен някакъв страшен демон, който изричаше непонятни ругатни.

— Селяните казват — рече Теодор със зловеща наслада, като чукаше леко по една от бъчвите с бастуна си, — селяните казват, че прилича на шум от давещ се човек.

— Малвазия! — каза Макс възбудено. — Бъчви, бъчви с малвазия! Лари, ние се утафим заедно!

— Удавим! — поправи го Доналд.

— Много интересно — лицемерно се възхити мама, обръщайки се към Ставродакис. — Но ако ни извините, по-добре е аз и Марго да се върнем на брега, за да се погрижим за обеда.

— Чудя се каква енергия се създава вътре — каза Лесли, като се оглеждаше мрачно наоколо. — Искам да кажа, ако се създава достатъчно енергия, за да изхвърли един от тези чепове, чудя се откъде се взема тая сила.

— Доста голяма — отвърна Теодор. — Спомням си, че веднъж видях един човек, който беше доста пострадал от чеп, изхвръкнал при удар на бъчва.

И за да демонстрира това, той удари силно една бъчва с бастуна си и всички ние подскочихме.

— Да, добре, но ако ни извините — каза мама нервно, — мисля, че е по-добре аз и Марго да тръгваме.

— Но другите, другите нали ще дойдете горе в къщи да пийнете малко вино? — помоли Ставродакис.

— Разбира се, че ще дойдем — прие Лари, като че му правеше услуга.

— Малвазия! — повтаряше Макс, като въртеше очи в захлас. — Ще пийнем малвазия!

И тъй, Марго и мама отидоха на брега да помагат на Спиро за обеда, а Ставродакис припряно ни заведе отново на верандата и започна да ни налива с вино, така че когато стана време да се връщаме на брега, бяхме в повишено настроение, загрети и зачервени.

— Сънувал — изви гласа си в подобие на песен Макс, когато вървяхме между дърветата заедно с доволния Ставродакис, когото бяхме поканили да обядва с нас. — Сънувал, че съм в мраморни зали с ладии и трева край мен.

— Прави това само за да ме дразни — довери се Доналд на Теодор. — Той прекрасно знае тази песен.

На брега на морето, под дърветата, три огъня, поддържани с дървени въглища, искряха, светлееха и извиваха тънък дим към небето. На тях вряха и цвъртяха най-различни ястия. Марго беше постлала под сянката голяма покривка, слагаше прибори и чаши, и пееше фалшиво. Мама и Спиро се бяха навели като вещици над огньовете, мажеха едно цвъртящо печено яре със зехтин и счукан чесън и заливаха с лимонов сок голяма риба, съблазнително препечена на скарата.

Обядвахме бавно, изтегнати около чистата покривка, а в чашите ни искреше вино. Месото на ярето беше тлъстичко, сочно и напоено с подправки, а рибата се топеше в устата. Разговорът потръгна и се оживи, а после отново затихна.

— Трябва да си влюбен в някое камъче — започна важно Свен. — Гледаш една дузина камъчета и си казваш: „Пфу! Това не е за мен.“ Тогава виждаш едно от тях — елегантно и изящно, и се влюбваш в него. Също както с жените. После обаче идва бракът, а той може да е ужасен. Бориш се с камъка и откриваш, че е твърд. Ти си в отчаяние, но после внезапно той омеква в ръцете ти като восък и създаваш една форма.

— Спомням си — каза Теодор, — когато ме покани Берлинкур. Нали го знаете, оня френски художник, който живее отвъд, при Палеокастрица. Той ме покани да отида да видя работите му. Каза… ъ-ъ… разбирате ли, съвсем ясно: „Ела да видиш картините ми.“ Отидох един следобед и той ме посрещна много добре. Почерпи ме… ъ-ъ… разбирате ли, с чаени курабийки. После аз казах, че бих искал да видя картините му, и той посочи едно голямо платно, което беше на… ъъ, как беше това нещо, дето използват художниците? А, да, статив. Беше доста хубава картина, наистина. На залива при Палеокастрица с манастира. Когато й се налюбувах, огледах се наоколо да видя къде са останалите му работи, но такива очевидно нямаше. Тогава аз… ъъ… го попитах къде са останалите му картини. Той посочи към статива и каза… ъъ… „Тук отдолу“. Излезе, че той не можел да си осигури платна и затова рисувал картините една върху друга.

— Великите художници са обречени на страдание печално промърмори Свен.

— Когато дойде зимата, ще ви заведа до блатото Бутринго — каза ентусиазирано Лесли. — Там има страхотно много диви патици, а горе по хълмовете дяволски големи глигани.

— Патици ги обичам, но глигани доста големи за мен — обясни Макс с увереността на човек, който си знае мярката.

— Не смятам, че Макс е годен за тая работа — каза Доналд. — Той вероятно ще офейка в критичния момент. Чужденец, нали знаете.

— И след това — говореше мама на Кралевски, слагате дафинов лист и киселец точно преди да започне да къкри.

— И тъй аз му казал, госпожице Марго, казал му, че не ме интересува, дори и да е френски посланик, той е копеле.

— А пък на края на блатото, разбира се, там е малко трудно да се върви, понеже почвата е съвсем мека — можеш да удариш горски бекаси и бекасини.

— Спомням си, че веднъж посетих едно село в Македония, където правеха много странни… ъъ… разбирате ли, дървени фигурки.

— Познавах една жена, която го приготвяше с щипка джоджен вместо с дафинов лист.

Беше най-горещото време на деня, когато дори и цикадите забавят песента си и от време на време се запъват. Черните мравки се движеха делово по покривката и събираха трохите. Една конска муха с блестящи като смарагди зли очи кацна за малко на брадата на Теодор и след това отбръмча.

Натъпкан с храна и вино, бавно станах и тръгнах надолу към морето.

— А понякога — чух Ставродакис да говори на Марго, — понякога бъчвите наистина крещят. Вдигат шум, като, че се бият и не ме оставят да спя.

— О, не! — Марго потрепери от ужас. — Само като си помисля, ме полазват тръпки.

Морето беше спокойно и топло, изглеждаше като лакирано и само леки вълнички се плискаха лениво на брега. Нагорещеният чакъл хрущеше и се местеше под краката ми. Големите и малките камъчета, с които беше покрит брегът, имаха причудливи форми и цветове. Изгладени от вълните и от лекото триене едно о друго, те бяха изваяни в безброй форми: остриета на стрели, сърпове, петлета, коне, дракони, морски звезди. Шарките им бяха удивителни! Запазили багрите на земната сърцевина отпреди милиони години, сега те се открояваха, полирани от морето: бели със златистожълт или червен филигран; кървавочервени с бели точици; зелени, сини; бледо сиво-бежови, бежови, кафяви в тъмни ръждивочервени краски, отпечатани като папрат върху тях; розови с бели египетски йероглифи, съдържащи мистично, неразгадаемо послание. Всичко това ми приличаше на разкрито съкровище от скъпоценни камъни, пръснати покрай морето.

Нагазих в топлите плитчини, гмурнах се и доплувах до по-хладна вода. Тук, ако си поемеш въздух и се оставиш да потънеш до дъното, мекото кадифено одеяло на морето за момент запушва ушите и те писват. След малко се нагаждат към подводната симфония: далечното туптене на корабен мотор, слабо като ударите на сърце, нежният шепот на пясъка, когато вълните го изтеглят и връщат отново на мястото му, и най-вече напевният звън на камъчетата покрай брега. За да можех да чуя как морето работи над големия си запас от камъчета, как ги търка и лъска с любов, плувах от дълбоките води към плитчините. Закотвях се с шепа многоцветни камъни и после, с потопена във водата глава, слушах музиката на брега при всяка милувка на малките вълни. Ако можеха, мислех си, ореховите дървета щяха да издават същия звук. Хрускане, звънтене, скърцане, мънкане, хриптене, тишина, докато вълната се отдръпва, и след това всичко се повтаря в различна тоналност при следващата вълна. Морето свиреше на брега като на музикален инструмент. Починах си малко в топлите плитчини, а после сънливо се отправих към маслиновите горички.

Всички спяха проснати безразборно около остатъците от храната. Изглеждаше като сцена след някаква страшна битка. Свих се като съсел между корените на едно голямо маслиново дърво и се унесох в сън.

Събудих се от звънтене на чаени чаши. Марго и мама постилаха покривката за чая. Спиро съсредоточено гледаше огъня, на който беше сложил метален чайник. Изведнъж чайникът засъска и нахално се залюля към него. Спиро го сграбчи за дръжката с голямата си ръка и изля врящата вода в порцеланов чайник. После се обърна и навъсено погледна към проснатите тела.

— Чайове — изрева той гръмогласно. — Чайове е готов!

Всички се стреснаха и ококориха очи.

— Боже господи! Бива ли да крещиш така, Спиро? — жално попита Лари с прегракнал от спане глас.

— Чай? — каза Кралевски, като се разсъни и се огледа наоколо с вид на раздърпана нощна пеперуда. — Чай! Ей богу. Чудесно!

— Господи, боли ме главата — оплака се Лесли. Трябва да е от онова вино. Удря те като къч от муле.

— Да, и аз се чувствам малко отпаднал — обади се Лари, като се прозяваше и се протягаше.

— Чувствам се като удавник — каза уверено Макс. Удавен в малвазия и после съживен с изкуствено вдъхновение^[5].

— Защо винаги така безмилостно кастриш английския език? — попита Доналд с раздразнение. — Бог ми е свидетел — достатъчни са хиляда англичани, за да развалят нашия език, без да е нужно да се намесват и чужденците.

— Спомням си, че четох някъде… — започна Теодор, който се беше събудил мигновено като котка и след като беше спал също така леко, изглеждаше безупречен, съвсем бодър. — Спомням си, веднъж четох, че в планините на Цейлон едно племе говори на език, който никой не може да разбере. Искам да кажа, че дори езиковеди не са могли да го разберат.

— Това ми напомня английския на Макс — каза Доналд.

Под въздействието на чая, препечените филийки с масло, солените бисквити, сандвичите с кресон и огромната плодова пита, сочна, крехка и ухаеща, започнахме да се разсънваме. По-късно отидохме до морето и поплувахме в топлите води, докато слънцето се скри и планината хвърли сянката си над брега, който изведнъж стана студен и безцветен. Отидохме във вилата на Ставродакис и седнахме да наблюдаваме залеза: цветовете потъмняваха и се сливаха над морето. Разделихме се със Ставродакис, който настояваше да ни даде дузина големи бурета от най-хубавото си вино за спомен, и се върнахме при бензината.

Когато влязохме навътре в морето, от сянката на планините минахме отново под топлата светлина на слънцето. То потъваше в кървавочервени багри зад масива на Пантократор и хвърляше трепкащо отражение във водата като пламтящ кипарис. Няколко малки облачета се оцветиха в розово и винено жълто. После слънцето се скри зад планината, небето от синьо стана бледозелено и гладката повърхност на морето за кратко време прие всички магични цветове на огнения опал. Моторът туптеше и като че размотаваше топ бяла дантела зад нас. Свен засвири тихичко началото на „Бадемовото дърво“ и всички започнахме да пеем:

„Разцъфнало бадемово дръвче

във слънчев ден разтърси тя

с ръцете си — тъй нежни, бели.

Посипаха се белоснежните цветя

по раменете и гръдта,

и на косата в тъмните къдели.

Посипаха се белоснежните цветя

по раменете и гръдта,

и на косата в тъмните къдели.“

Гласът на Спиро — плътен, мек като черно кадифе и напевен, хармонираше с приятния баритон на Теодор и с тенора на Лари. Две риби изскочиха над водата изпод сините глъбини току пред носа на бензината, плъзнаха се по водата и изчезнаха в сумрачното море.

Вече беше се стъмнило достатъчно и ние можехме да гледаме фосфоресцирането на морето, докато лодката ни се плъзгаше по водата. Тъмното вино — същото червено вино, което миналата година беше лежало и ръмжало на себе си в кафявите бъчви — приятно кълколеше от глинените кани в чашите. Лек ветрец, топъл и мек като лапа на котенце, погали лодката. С отметната назад глава и с просълзени големи очи Кралевски запя към синьото кадифено небе, на което потрепваха звездите. Морето се плискаше покрай лодката с нежното шумолене на зимни листа, които, повдигнати от вятъра, милват гальовно стъблата на дърветата — техните родни люлки.

И мойта мила, щом съзрях

във белоснежна тога край брега

за миг до нея бях в екстаз.

Блестящите цветчета отстраних

от плитките й със ръка,

целунах я и казах…

Блестящите цветчета отстраних

от плитките й със ръка.

целунах я и казах…

Далеч навътре в протока между Корфу и континента тъмнината беше изпъстрена и оцветена със светлините на рибарските лодки. Като че малко от Млечния път беше паднал в морето. Луната бавно се показа зад раковината на албанските планини, отначало червена като слънцето, след това избледня до медночервено, после до жълто и накрая почти побеля. Малки вълнички блещукаха по повърхността на морето като хиляди рибени люспи.

Топлият въздух, виното и меланхоличната красота на нощта ме изпълниха със сладостна тъга. Винаги ще бъде така, помислих си аз. Прекрасният дружелюбен остров, изпълнен с тайни. Моето семейство и моите животни край мен, а също така и нашите приятели: брадатата глава на Теодор, която се открояваше на светлината на луната, трябваха му само рогца, за да се превърне в Пан; Кралевски, който сега без стеснение изливаше в сълзи мъката си като черно джудже, разциврило се, защото го бяха изгонили от царството на феите; Спиро с начумереното си тъмно лице, чийто глас трептеше с богатите трели на милион пчели; Доналд и Макс, които се мръщеха и усърдно се напъваха да си спомнят думите на песента и да пеят в унисон; Свен, като голямо грозно бяло бебе, който нежно изтръгваше сантименталната мелодия от разнебитения си акордеон.

„О, глупавичката ми, да посипеш

тъй скоро косата си със сняг.

Ще чакаш дълго може би!

Нерадостните зимни дни,

когато духа хладен буен северняк,

недей да изпреварваш ти!

Нерадостните зимни дни,

когато духа хладен буен северняк,

недей да изпреварваш ти!“

Сега, мислех си аз, наближава зимата, но скоро отново ще бъде пролет — сияйна, великолепна и бляскава като чинка; а след това ще дойде лятото с дългите горещи и жълти като нарцис дни.

„О, глупавичката ми, да посипеш

тъй скоро косата си със сняг.

Ще чакаш дълго може би!

Нерадостните зимни дни,

когато духа хладен буен северняк,

недей да изпреварваш ти!“

Приспиван от виното и от пулсиращото сърце на мотора, от топлата нощ и от песента, аз потънах в сън, докато лодката ни откарваше по топлите гладки води към нашия остров и към чудните дни, които повече нямаше да се върнат.