Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (6)

Четвърта глава
Бъчва със знания

Едва се бяхме настанили в ягодовочервената вила и мама реши, че подивявам и че е необходимо да получа някакво образование. Но кой беше начинът да се осъществи това на един отдалечен гръцки остров? Както обикновено, когато изникнеше някой въпрос, цялото семейство се хвърляше с въодушевление да търси решението му. Всеки си имаше собствена представа кое е най-доброто за мене, затова всеки разговор за бъдещето ми като цяло се превръщаше в такъв разпален спор, че обикновено водеше до бъркотия.

— Има време да се образова — казваше Лесли. — В края на краищата нали знае да чете? Мога да го науча да стреля, а ако купим лодка, ще го науча и да гребе.

— Но, миличък, това няма да му е от голяма полза по-късно — подчертаваше мама и разсеяно добавяше: — Освен ако не отиде, да речем, в търговския флот.

— Смятам, че е задължително да се научи да танцува — казваше Марго. — Иначе ще израсне като тези ужасни дангалаци с отрязани езици.

— Да, миличка, но с това можем да почакаме. Джери трябва да получи някаква основа в неща като математика, френски… Пък и правописът му е отвратителен.

— Лтература! — казваше убедено Лари. — Това му трябва. Добра, солидна основа по литература. Останалото ще дойде от само себе си. Насърчавах го да прочете някои хубави книги.

— Не смяташ ли обаче, че му е малко рано за Рабле? — попита мама със съмнение в гласа.

— Чудесна смехория, чиста работа — каза небрежно Лари. — Важното е да разбере секса правилно отсега.

— Ти си маниак на тема секс — каза свенливо Марго. — Каквото и да обсъждаме, все гледаш да го вмъкнеш.

— Джери има нужда единствено от здравословен живот на открито. Ако се научи да стреля и да управлява лодка… — започна отново Лесли.

— О, престани да проповядваш като епископ… Още малко, и ще му препоръчаш хладни бани! — прекъсна го Лари.

— Грешката ти е там, че като изпаднеш в някое от проклетите си настроения, смяташ всяко свое хрумване за възможно най-доброто и отказваш дори да изслушаш чуждите гледни точки.

— Твоята гледна точка е толкова ограничена, че едва ли можеш да очакваш да те изслушам.

— Е, престанете, няма смисъл да се карате — намеси се мама.

— Защо? Лари е страшно неразумен.

— Виж го ти! — възмути се Лари. — Ако искаш да знаеш, аз съм най-разумният член на това семейство!

— Миличък, разбери, караниците ви няма да решат въпроса. Според мен имаме нужда от човек, който да преподава на Джери и да развива интересите му.

— Изглежда, че Джери има само един интерес каза с горчивина Лари. — Някаква ужасна страст да запълва времето си със зверове. Не смятам, че трябва да бъде насърчаван в това. В живота и без друго има толкова опасности… Тази сутрин например исках да си запаля цигара и една огромна земна пчела излетя от кибритената кутия…

— А в моята имаше скакалец — каза мрачно Лесли.

— Да, смятам, че трябва да се сложи край на това — каза Марго. — Намерих един отвратителен буркан с разни извиващи се неща и то не другаде, а на тоалетната си масичка.

— Клетото дете не го прави умишлено — взе да ги успокоява мама. — Толкова се интересува от тези неща!

— Нямам нищо против да ме нападат земни пчели, ако имаше смисъл — изтъкна Лари. — Но това е просто някакъв период. До четиринадесетата си година ще престане да се занимава с животни.

— Джери е в този период от двегодишната си възраст насам — каза мама. — И никакви признаци не дава, че ще престане някога.

— Е, в случай че настояваш да се натъпче с безполезна информация, предполагам, че Джордж може да се опита да го обучава — каза Лари.

— Това се казва щастливо хрумване — каза доволно мама. — Би ли отишъл при него? Мисля, че колкото по-скоро започне Джери, толкова по-добре.

Стоях в здрача под отворения прозорец, прегърнал рунтавия врат на Роджър, и слушах с интерес, в който бе примесено и възмущение, семейното обсъждане на съдбата ми. Когато решението беше взето, зачудих се малко кой е Джордж и защо да е толкова необходимо да вземам уроци. Но сумракът бе натежал от аромата на цветя, а маслиновите горички изглеждаха черни, тайнствени и привлекателни. Забравих за непосредствената опасност — че се готвят да ме образоват — и се отправих с Роджър из гъстия къпинак на лов за светулки.

Открих, че Джордж е стар приятел на Лари, дошъл на остров Корфу, за да пише. В това нямаше нищо необикновено, защото по това време познатите на Лари бяха все писатели, поети или художници. Нещо повече — на Джордж дължахме идването си в Корфу — написаните от него хвалебствени писма за острова бяха убедили Лари, че това е единственото място, където можем да живеем. Сега Джордж трябваше да изкупи прибързаността си.

Той дойде до вилата, за да разговаря за моето образование с мама, и ни запознаха. Гледахме се с подозрение. Джордж беше много висок и невероятно слаб човек, който се движеше със странните отсечени движения на марионетка. Мъртвешки изпитото му лице бе отчасти прикрито от плавно изостряща се кестенява брада и огромни очила с рамка от черупка на костенурка. Имаше дълбок и меланхоличен глас и сухо и саркастично чувство за хумор. Когато кажеше нещо смешно, усмихваше се доволно в брадата си хитро като лисица, без изобщо да се интересува как реагират другите.

Джордж прие сериозно задачата да ме обучава. Фактът, че на острова нямаше учебници, не представляваше пречка за него: просто прерови библиотеката си и в определения ден се появи въоръжен с твърде необичайно подбрани томове. Печално и търпеливо той ми преподаваше основите на географията по картите в края на едно старо издание на популярната Пиърсова енциклопедия; английски — по книги, включващи времето от Уайлд^[1] до Гибън^[2]; френски — от дебелата и вълнуваща книга „Le Petit Larousse“^[3], и математика — по памет. От моя гледна точка обаче най-важното нещо беше, че посветихме част от времето си на естествената история и Джордж педантично и внимателно ме научи как да наблюдавам и как да записвам наблюденията си в дневник. Мигновено ентусиазираният ми, но случаен интерес към природата беше фокусиран и открих, че като си водя записки, научавам и запомням много повече. Единствените сутрини, в които не закъснявах за уроците бяха, когато се занимавахме с естествена история.

Всяка сутрин в девет часа Джордж се появяваше с наперена походка откъм маслиновите горички, облечен с къси панталони, по сандали, на главата с огромна сламена шапка с оръфани краища, сграбчил под мишница куп книги и размахал енергично бастун в свободната си ръка.

— Добро утро. Ученикът трескаво очаква учителя, надявам се? — поздравяваше ме той с мрачна усмивка.

В малката всекидневна на вилата капаците бяха пуснати, за да не влиза слънце, и в зеления сумрак Джордж се извисяваше над масата, като методично подреждаше книгите. Пияни от горещината мухи пълзяха бавно по стените или хвърчаха унесено из стаята, като жужаха сънливо. Отвън цикадите приветстваха новия ден с възторжения си писък.

— Така, така… — мърмореше Джордж и прекарваше дългия си показалец по внимателно изготвената програма. — Да, да… математика. Ако не се лъжа, занимахме се с херкулесовата задача да установим колко време е необходимо на шестима души да издигнат една стена, ако трима души я издигат за една седмица. Струва ми се, че отделихме на този въпрос почти толкова време, колкото е било необходимо за построяването на стената. Както и да е. Нека препашем саби и отново влезем в бой. Може би формата на задачата те смущава, а? Да видим дали не можем да я направим по-занимателна…

Той свеждаше замислено поглед над тетрадката с упражнения и подръпваше брадата си. После изписваше условието по нов начин с едрия си ясен почерк.

— Ако две гъсеници изяждат за една седмица осем листа, за колко време четири гъсеници ще изядат същия брой листа? Хайде, заеми се с това.

Докато аз се борех с явно неподлежащата на решаване задача за апетита на гъсениците, Джордж си намираше друго занимание. Той отлично се фехтуваше, а същевременно се бе заел да изучи някои от местните селски танци, към които имаше страст. Затова, докато чакаше да направя сбора, обикаляше из сумрака на стаята и упражняваше позиции от фехтовката или сложни танцови стъпки — навик, който ме разсейваше, да не кажа нещо повече, и на който винаги отдавам неспособността си да се справям с математиката. Дори сега, ако сложите пред очите ми една проста сметка, тя веднага извиква спомена за дългурестото тяло на Джордж, което се поклаща и върти из слабо осветената стая. Той пригласяше на танцовите си упражнения с плътно и фалшиво тананикане, наподобяващо кошер с обезумели пчели.

— Там-татам-татам… та-ра-ра-ра-там-та ра… левият крак отгоре… три стъпки надясно… там-татамтатам-рарам… назад, завъртане, приклякване, изправяне… тири-рира-па-ла… — бръмчеше гласът му, а той крачеше и правеше пируети като тъжен жерав. После внезапно тананикането спираше, погледът му ставаше твърд като стомана и той заставаше в положение на отбрана, като насочваше въображаемата шпага към въображаемия враг. Очите му се присвиваха, очилата блясваха и той помиташе противника си назад през цялата стая, като ловко избягваше мебелите. Когато притиснеше врага в ъгъла, Джордж започваше да подскача и да се върти около него, подвижен като оса — пронизваше го, пробождаше го, отстъпваше и нападаше. Почти виждах блясъка на стоманата. После идваше заключителният миг — светкавичното движение нагоре и настрани, с което приклещваше оръжието на противника и умело го избиваше на една страна, след това бързо изтегляше шпагата си и с точен удар я забиваше право в сърцето на врага. През цялото това време аз го наблюдавах, без да мога да откъсна очи, забравил за тетрадката пред мене. Математиката не беше от предметите, в които имахме успех.

По география имахме по-голям напредък, защото Джордж съумяваше да придаде по-зоологична окраска на уроците. Рисувахме гигантски карти с нагънати планини, а после попълвахме най-интересните места, като правехме и рисунки на по-вълнуващата фауна, която се намира там. Така за мене най-важните продукти на Цейлон бяха тапирите и чаят; на Индия — тигрите и оризът; на Австралия — кенгуруто и овцете; а сините извити течения, които рисувахме през океаните, носеха китове, албатроси, пингвини и моржове, както и урагани, попътни ветрове, хубаво и лошо време. Картите ни бяха произведение на изкуството. Главните вулкани изригваха такива огньове и искри, че човек се боеше, да не би да подпалят хартиените континенти; световните планински вериги бяха толкова сини и бели от ледове и сняг, че ни побиваха тръпки само като ги погледнехме. В кафявите ни, напоени със слънце пустини, имаше купища гърбести камили и пирамиди; прокрадващите се ягуари, гъвкавите змии и начумерените горили с мъка си пробиваха път през гъсти и пищни тропически гори, а по края им мършави туземци лениво изсичаха нарисуваните дървета и разчистваха полянки — явно с цел там с несигурни букви да бъде изписано „кафе“, или например „зърнени храни“. Реките ни бяха широки, сини като незабравки, целите в лунички от канутата и крокодилите. Океаните ни бяха всичко друго, но не и празни — там, където не бяха разбушувани от яростните бури или не бяха събрали води за някоя будеща страх приливна вълна, надвиснала над отдалечен и покрит с недорасли палми остров, те бяха пълни с живот. Добродушни китове позволяваха на непригодени за плаване галеони, въоръжени с гора от харпуни, да ги преследват неумолимо; любезни октоподи с невинен вид нежно прегръщаха малки лодки с пипалата си; китайски джонки с жълтеникав екипаж бяха следвани от опасни, страшно озъбени акули, а облечени с кожи ескимоси гонеха стада тлъсти моржове през ледените полета, гъсто населени с полярни мечки и пингвини. Това бяха карти, които имаха свой живот, карти, които човек може да изучава, да не одобрява или да внася поправки; накратко — карти, които наистина имат смисъл.

Опитите ни с историята отначало не бяха особено успешни, докато Джордж не откри, че като добавя за гарнитура множество противни факти със зоологическа окраска и ги поръсва с напълно странични подробности, успява да ме заинтересува. Така аз станах специалист по някои исторически данни, които, доколкото зная, дотогава не са били установявани. Затаил дъх, урок след урок следях пътя на Анибал през Алпите. Причината, поради която той извършваше такъв подвиг и това, което възнамеряваше да прави, когато ги прекоси, бяха подробности, които почти не ме засягаха. Нищо подобно — интересът ми към тази според мене лошо замислена експедиция се криеше във факта, че знаех по име абсолютно всеки слон. Знаех също, че Анибал е отделил специален човек не само да храни животните, но да им раздава мехове с топла вода, когато времето се застуди. Този интересен факт явно се беше изплъзнал на по-сериозните историци. Друго, което повечето исторически книги почти никога не споменават, е, че първите думи на Колумб, когато стъпил на американския бряг, са били: „Боже господи! Погледнете — ягуар!“ Възможно ли е при такова въведение човек да не изпита интерес към историческите събития по земята? И така, Джордж, затрудняван от неподходящите книги и неподатливия ученик, се стремеше да направи преподаването си интересно и времето на уроците минаваше незабелязано.

Роджър, естествено, смяташе, че само си губя сутрините. Той обаче не ме изостави, а спеше под масата, докато се преборвах със задълженията си. От време на време, ако трябваше да взема някоя книга, той се събуждаше, ставаше, отърсваше се, широко се прозяваше и завърташе опашка. После, като видеше, че се връщам на масата, ушите му клюмваха, и той тежко се упътваше към своя кът и се просваше на пода с примирен вид. Джордж нямаше нищо против Роджър да стои в стаята, защото кучето се държеше добре и не ме разсейваше. Понякога, ако спеше много дълбоко и дочуеше лая на селски кучета, Роджър се сепваше и започваше да ръмжи яростно, преди да усети къде се намира. После вдигаше засрамено очи към лицата ни, на които бе изписано неодобрение, започваше да мърда опашка и оглеждаше глупаво стаята.

Известно време Квазимодо също участвуваше в уроците и се държеше много добре, стига да му позволим да седи в скута ми. Там прекарваше в дрямка цялата сутрин, като си гукаше. Всъщност аз бях този, който му забрани да идва — една сутрин Квазимодо разсипа шише зелено мастило точно в средата на огромната и красива карта, която току-що бяхме завършили. Естествено, разбирах, че вандалската му постъпка не бе преднамерена, но въпреки това се ядосах. Гълъбът се опита да възвърне благоразположението ми, като стоеше на процепа на вратата и гукаше умолително, но всеки път, когато се размеквах, хвърлях поглед към перата на опашката му — ужасно яркозелени на цвят и сърцето ми отново се превръщаше в камък.

Ахил също присъства на един урок, но не му хареса да стои вътре в къщата. Цяла сутрин обикаля из стаята, като дереше с нокти перваза на дюшемето и вратата. Освен това непрекъснато се заклещваше под някоя мебел и започваше отчаяно да дращи, докато не разместехме вещите и не го освобождавахме. Тъй като стаята беше малка, преместването на една мебел изискваше всъщност преместването на всички останали. След третата суматоха Джордж заяви, че никога не е работил с компанията за товарни автопревози „Картър Патерсън“ и не е навикнал на такива усилия, пък и намира, че Ахил ще бъде по-щастлив в градината.

По време на уроците при мене остана единствено Роджър. Вярно е, че ми действаше успокояващо да мога да си опирам краката на огромното покрито с козина тяло, докато превземах с абордаж някоя задача, но дори тогава се съсредоточавах с усилие, защото слънцето се процеждаше през капаците, превръщаше масата и пода в тигрова кожа и ми напомняше за всичко друго, с което можех да се занимавам.

Заобикаляха ме обширните безлюдни маслинови горички, в които отекваха гласовете на цикадите, обраслите с мъх каменни стени, превръщащи лозята на стъпала, където тичаха шарени гущери, миртовите храсталаци, гъмжащи от насекоми и тревистите синори, из които пееха ята ослепително ярки щиглеци и пърхаха сред магарешките бодили от цвят на цвят.

Като разбра това, Джордж разумно въведе нова система — уроци сред природата. Някои сутрини пристигаше с голяма мъхеста кърпа и двамата се отправяхме през маслиновите горички нагоре по пътя, наподобяващ килим от бяло кадифе под слоя прах. После се отклонявахме по една козя пътека, която минаваше по билото на неголеми скали, докато стигнехме до усамотено заливче във формата на полумесец, заобиколено от ивица бял пясък. Там имаше горичка от закърнели маслинови дръвчета, които хвърляха приятна сянка. От върха на малката скала водата в залива изглеждаше неподвижна и прозрачна, и трудно можеше да повярваш, че това е наистина вода. Рибите бавно се носеха над набраздения от вълните пясък, сякаш бяха замрели във въздуха, а през шестте фута^[4] дълбока чиста вода се виждаха камъни, на които актиниите повдигаха нежните си разноцветни пипала, и се движеха рачета — пустинници, помъкнали своите приличащи на пумпали къщи.

Събличахме се под маслиновите дървета, нагазвахме в топлата, бистра вода и се отпускахме по корем над камъните и храстите от водорасли, като от време на време се гмуркахме, за да извадим на повърхността нещо, което привлечеше погледа ни: някоя по-ярка мида или рак — пустинник с огромни размери, понесъл актиния на черупката си, като шапчица с розово цвете. Тук-там по песъчливото дъно растяха на ребровидни лехи черни лентовидни водорасли и сред тези водорасли живееха морските краставици^[5]. Както газехме и гледахме надолу, виждахме дъното под лъскавите тесни листенца на зелените и черни водорасли, които растяха редом и се преплитаха, а ние висяхме отгоре като ястреби, замрели неподвижно във въздуха над непозната гориста местност. В празните пространства между водораслите лежаха морските краставици — може би най-грозните представители на тази фауна. Дълги около шест инча^[6] те изглеждат точно като гигантски наденици, направени от дебела кафява месеста кожа — неоформени примитивни гадинки, които лежат неподвижно, преобръщат се лениво от морското вълнение, всмукват вода през единия си край и я изпускат през другия. Някъде вътре в наденицата микроскопичният растителен и животински свят се прецежда и преминава в простия механизъм на стомаха. Никой не би казал, че морските краставици водят интересен живот. Те глупаво се въргалят по пясъка и всмукват вода с еднообразна последователност. Трудно е да повярва човек, че тези охранени същества могат някак да се защищават или че може да им се наложи да се защищават, но всъщност те притежават необичаен метод да показват своето недоволство. Извадиш ли ги навън, изстрелват струя вода от единия си край, и то явно без да напрягат мускулите си. Точно тази тяхна прилика с „воден пистолет“ ни подсказа да измислим една игра. Всеки се въоръжаваше с краставица и стреляхме, като отбелязвахме как и къде водната струя стига морската повърхност. После се премествахме на това място и този, който откриеше най-много морска фауна там, печелеше по точки. Понякога, както във всяка игра, страстите се разгаряха, отправяхме си възмутени обвинения в лъжа и се препирахме. Точно тогава открихме, че морските краставици са удобно оръжие срещу врага. След като използвахме услугите на надениците, ние винаги отивахме с плуване към дълбокото и ги връщахме във водорасловите гори. Следващия път, когато се гмурнехме, ги намирахме точно там, може би дори в същото положение, в което ги бяхме оставили — кротко търкаляни напред-назад от вълните.

След като изчерпехме възможностите на морските краставици, започвахме да търсим нови раковини за моята сбирка, или разговаряхме надълго и нашироко за друга фауна, която намерехме, докато Джордж изведнъж проумяваше, че всичко това, макар и твърде приятно, едва ли може да се приеме за образование в точния смисъл на думата, затова се връщахме към плитчините и лягахме там. Тогава урокът продължаваше, а ятата дребни рибки се събираха около нас и леко се опитваха да захапят краката ни.

— Значи така, френската и британската флота бавно се приближавали, за да поведат морска битка от решаващо значение за войната. Когато врагът бил забелязан, Нелсън^[7] бил на мостика и наблюдавал птиците през телескопа… Вече бил предупреден за приближаването на французите от една дружелюбна чайка… Какво?… Ами, струва ми се, че е била голяма черногърба чайка… И корабите започнали да маневрират, да обикалят един около друг… Естествено, по онова време не можели да се движат бързо, всичко ставало с платна… Нямало мотори… Не, и външни мотори не е имало. Британските моряци малко се тревожели, защото французите им изглеждали много силни, но когато видели, че Нелсън ни най-малко не се вълнува от това и че седи на мостика и слага етикети на колекцията си от птичи яйца, решили, че наистина няма от какво да се боят…

Морето беше като топла копринена завивка, която плавно носи тялото ми насам-натам. Нямаше вълни, а само това нежно подводно движение — пулсът на морето, което леко ме люлееше. Около краката ми проблясваха и трепкаха разноцветни рибки и се изправяха на глава, когато се опитваха да ме захапят с беззъбите си венци. В оклюмалите маслинови горички цикадите тихо си шепнеха.

— … И отнесли Нелсън долу колкото се може по-бързо, за да не разбере никой от екипажа, че е улучен… Бил смъртоносно ранен, останал да лежи в трюма, и докато битката на палубата все още бушувала, той прошепнал последните си слова: „Целуни ме, Харди…“ А после издъхнал… Какво? А, да. Ами той вече бил казал на Харди, че ако се случи нещо с него, може да задържи сбирката с яйцата… Да… Макар че Англия изгубила най-добрия си моряк, битката била спечелена и това имало дългогодишни последствия за Европа…

Някоя избеляла от слънцето лодка прекосяваше залива, карана от застанал на кърмата почернял рибар с окъсани панталони, който въртеше във водата гребло, подобно на рибешка опашка. Той лениво вдигаше ръка за поздрав и по неподвижната синя повърхност се донасяше жалостивото проскърцване на въртящото се гребло и мекият плясък от потапянето му в морето.