Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (5)

Трета глава
Човекът със златките

Сутринта, когато се събудех, капаците на прозорците блестяха, превърнати в златна решетка от изгряващото слънце. Утринният въздух бе напоен с миризмата на въглища от кухненския огън; бойко кукуригаха петли, отдалече се носеха кучешки лай и глъхнещият меланхоличен звън на стадата кози, изкарвани на паша.

Закусвахме в градината, под малките мандаринови дръвчета. Небето беше бистро и грейнало, все още не сурово синьо, както по пладне, а с наситен млечно — опалов цвят. Цветята още не се бяха разсънили: розите бяха изпомачкани от росата, невените — с плътно затворени чашки. Най-често закусвахме, без да бързаме, в мълчание, защото никой член от семейството не беше приказлив по това време на деня. На края на яденето се проявяваше влиянието на кафето, яйцата и препечения хляб — започвахме да се оживяваме и да споделяме какво възнамеряваме да правим, защо ще го правим, а после сериозно обсъждахме дали всеки е взел мъдро решение. Никога не участвах в тези спорове, защото знаех отлично какво възнамерявах да правя; затова се съсредоточавах да приключа с яденето колкото се може по-скоро.

— Не можеш ли да се храниш, без да се тъпчеш така? — питаше Лари с болка в гласа, докато чистеше зъбите си с клечка кибрит.

— Яж бавно, миличък — промърморваше мама. — Няма закъде да бързаш.

Нямало закъде да бързам ли? Роджър вече стоеше на градинската порта — черна фигура с изпъната стойка и живи кафяви очи — и очакваше моето появяване! Как да не бързам, когато първите още сънливи цикади вече се опитваха да настройват цигулките си из маслиновите горички? Да не бързам, когато целият остров, блеснал като звезда, очакваше в утринния хлад своя изследовател? Обаче едва ли можех да искам от семейството да разбере гледната ми точка, затова започвах да се храня по-бавно, докато усетех, че вниманието им е отвлечено от нещо друго и тогава отново си натъпквах устата.

Когато най-после свършех, измъквах се от масата и препусках към портата, където седеше Роджър и ме зяпаше с въпрос в очите. Двамата хвърляхме поглед през портата от ковано желязо към маслиновите горички. Понякога подмятах на Роджър, че не си струва днес да излизаме. Тогава той избързваше да размаха неодобрително отрязаната си опашка, и тикаше нос в ръцете ми. „Не — повтарях аз, — наистина не мисля, че си струва да излизаме днес. Изглежда се кани да вали“ — и поглеждах с разтревожено изражение към ясното, излъскано до блясък небе. Роджър наостряше уши и също поглеждаше към небето, а после, умолително, към мене. Но аз продължавах: „Може и да не си личи отсега, че ще вали, обаче положително ще завали по-късно, затова е много по-добре човек да си стои с книга в градината.“ Отчаяният Роджър слагаше голямата си черна лапа на портата и ме поглеждаше, повдигнал настрани горната си устна и оголил бели зъби в крива, предразполагаща усмивка, докато чуканчето на опашката му ставаше невидимо от припряното въртене. Това беше силният му коз — знаеше, че не мога да устоя на нелепата му усмивка. Спирах да го дразня, вземах кибритените си кутийки и сака за пеперуди, градинската порта със скърцане се отваряше, после се затръшваше и двамата с Роджър потегляхме бързо през маслиновите горички като сянка на облак, а гърленият му лай приветстваше новия ден.

В тези първи изследователски дни Роджър непрекъснато ме съпровождаше. Двамата прониквахме все по-далече и по-далече в околността, откривахме тихи, отдалечени маслинови горички, които трябваше да проучим и запомним, пробивахме си път из гъстите, населени с косове миртови храсти, минавахме през тесни долчинки, където кипарисите събличаха като пелерини тайнствените си мастиленочерни сенки. Кучето беше отличен другар за приключения: държеше се приятелски, без да бъде досадно; беше храбро, но не войнствено; отнасяше се разумно към моите чудатости и добродушно ги търпеше. Ако се подхлъзнех, когато изкачвах някой блеснал от роса склон, Роджър се появяваше, изръмжаваше така, сякаш сдържаше смеха си, набързо ме оглеждаше, близваше ме съчувствено, отърсваше козина, кихваше и ме награждаваше с кривата си усмивка. Ако откриех нещо, което ме интересуваше (мравуняк, гъсеница върху листо или паяк, загръщащ някоя муха в копринени повои), Роджър присядаше и ме чакаше, докато престана да ги разглеждам. Ако решеше, че прекалено много се бавя, примъкваше се по-близо, изквичаваше леко, после въздишаше дълбоко и започваше да върти опашка. Ако намереното не беше особено важно, продължавахме нататък, но ако ме поглъщаше и изискваше размишления, само поглеждах смръщено Роджър и той разбираше, че работата изисква време. Ушите му клепваха, завърташе по-бавно опашка и спираше, после се прокрадваше към най-близкия храст, просваше се на сянка и ме поглеждаше с вид на мъченик.

През тези обиколки двамата с Роджър опознахме и бяхме опознати от много хора, живеещи в различни части на местността. Имаше например един странен малоумен младеж с безизразно и кръгло като гъбата прахавица лице. Винаги бе облечен с окъсана риза и лъснали шевиотени панталони, навити до коленете, а на главата си носеше тленните останки от бомбе без периферия. Щом ни видеше, той се втурваше към нас през маслиновата горичка, повдигаше за поздрав невероятната си шапка и ни приветстваше с детски глас, сладък като звук на флейта. Заставаше и около десет минути безизразно ни гледаше, като кимаше на всяка дума, която кажех. После отново учтиво приповдигаше шапката си и изчезваше между дърветата. Имаше и една страшно дебела и весела жена — Агати — която живееше в порутена къщурка високо на стръмния хълм. Винаги стоеше пред къщата си, пресукваше и изтегляше овчата вълна на груби нишки. Трябва да е била на повече от седемдесет години, но косата й бе все още черна и лъскава, старателно сплетена и завита около чифт гладки волски рога — украшение, което използваха някои по-възрастни селянки. Седеше на припек като огромна черна жаба, наметнала яркочервена кърпа върху волските рога; нишката на вретеното, което се въртеше като пумпал, се вдигаше и спускаше; пръстите й чевръсто я придърпваха и оправяха; увисналата й уста с оградката счупени и загубили цвета си зъби бе отворена широко и тя пееше — високо, с дрезгав глас, но с много чувство.

Точно от Агати научих някои от най-красивите и незабравими селски песни. Седнал на припек върху някоя празна тенекия, аз ядях грозде или нарове от нейната градина, като й пригласях, а тя спираше от време на време, за да поправи произношението ми. Пеехме — стих подир стих — веселата, вълнуваща песен „Вангелио“ — за реката, която се спуска от планините и прави градините буйни, ливадите — тучни, а дърветата — натежали от плод. Пеехме, като се гледахме в очите престорено дяволито, смешната любовна песничка, наречена „Измяна“. „Лъжи, лъжи… чуруликахме ние и клатехме глави, — все лъжи, но вината е моя, защото те научих да обикаляш из нашия край и да разправяш на хората колко много те обичам.“ После се появяваше тъжна нотка и тогава често запявахме бавната, ритмична песен „Защо ме оставяш?“ Тази песен направо ни поглъщаше и изплаквахме дългата, задушевна лирика с треперливи гласове. Когато стигахме почти до края, до най-сърцераздирателната част, Агати слагаше ръце на огромната си гръд, очите й се натъжаваха и замъгляваха, а брадичката й потреперваше от вълнение. Щом последните нестройни звуци от нашия дует замираха, Агати избърсваше носа си с края на забрадката и се обръщаше към мене:

— Ама какви глупаци сме, а? Глупаци, които седят на припек и пеят. И то за любов! Аз съм твърде стара, а ти си твърде млад, и при все това си губим времето да пеем за любов. Както и да е. Да пийнем по чаша вино, а?

Освен Агати, човекът, който ми харесваше най-много, беше старият козар Яни — висок, прегърбен мъж с дълъг закривен като орлов клюн нос и невероятни мустаци. За първи път го срещнах един горещ следобед, когато двамата с Роджър бяхме прекарали цял изтощителен час в усилия да измъкнем един голям зелен гущер от дупката му в каменната ограда. Накрая, без да успеем, потни и уморени се проснахме под пет млади кипариса, които хвърляха квадратна сянка върху изсветлялата от слънцето трева. Както си лежах, дочух лекото приспивно прозвъняване на хлопката на козел и след малко стадата преминаха край нас; животните спираха и ни зяпаха с празните си жълти очи, иронично изблейваха и продължаваха пътя си. Галещият звук от хлопките и от късащите и хрупащи трева зъби ми действаше успокоително и докато всички животни се източат бавно край нас, и се появи козарят, бях почти задрямал. Той спря и ме загледа, облегнат тежко върху кафявата гега от маслинов клон; черните му очички просветваха под проскубаните вежди, а големите му обуща бяха дълбоко потънали в пирена.

— Добър ден — поздрави ме той с дрезгав глас. — Ти трябва да си чужденчето… английското лордче?

По това време вече бях свикнал със странната идея на селяните, че всички англичани са лордове, затова потвърдих думите на Яни. Той се обърна, изрева на един козел, който се беше изправил на задни крака и шмулеше младо маслиново дръвче, после отново ме погледна.

— Ще ти кажа нещо, лордче — продължи овчарят. — Опасно е да лежиш тук, под тези дървета.

Вдигнах очи към кипарисите, но те ми се видяха съвсем дружелюбни, затова го попитах защо ги смята за опасни.

— А, няма нищо, ако седиш под тях. Добра сянка хвърлят, хладна като кладенчова вода; там е белята обаче, че те карат на сън. А човек никога, в никакъв случай, не бива да заспива под кипарис.

Яни спря, поглади мустаците си, изчака ме да запитам „защо“ и продължи:

— Защо, защо… Защото като се събудиш, няма да бъдеш същият. Да, черните кипариси са опасни. Докато спиш, корените им прорастват в главата ти и ти вземат мозъка — когато се събудиш, вече си подлудял, а главата ти е празна като бъчва.

Попитах го дали това се отнася само за кипарисите, или се случва и с други дървета.

— Не, само с кипарисите — каза старецът и хвърли свиреп поглед към дърветата над мене, сякаш провери дали го чуват. — Само кипарисите са крадци на разум. Така че, внимавай, лордче, и недей да спиш тук.

Той кимна леко и отново изгледа свирепо заострените черни върхове на кипарисите, сякаш очакваше от тях да направят някакъв коментар, после внимателно започна да се придвижва през миртовия храсталак към мястото на хълма, където пасяха пръснати неговите кози с огромни вимета, увиснали като гайди под коремите им.

Опознах добре Яни, защото винаги го срещах по време на експедициите си и понякога го посещавах в малката му къща, където той ме тъпчеше с плодове, даваше ми съвети и ме предупреждаваше да внимавам, когато правя разходките си.

Но един от най-необикновените и изключителни хора, които срещнах при своите обиколки, беше човекът със златките. Наоколо му витаеше дух на вълшебство, на който не можеше да се устои, и аз с нетърпение очаквах редките си срещи с него. За първи път го видях на един стръмен изоставен път, водещ към едно от отдалечените планински села. Чух го много преди да го забележа, защото свиреше игрива мелодия на овчарски кавал, като спираше от време на време, за да изпее няколко думи с особен, носов глас. Когато се показа на завоя и аз, и Роджър спряхме и го зяпнахме учудено.

Имаше остро като лисича муцунка лице с дръпнати очи — толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Изражението им беше странно и отнесено, покриваше ги нещо бисерно, наподобяващо матовия прашец по сините сливи — почти като перде. Беше дребен и съсухрен, толкова изтънял около китките и врата, че можеше да се предполага, че не си дояжда. Дрехите му бяха направо фантастични, а на главата си имаше безформена шапка с много широка клюмнала периферия. Някога е била тъмнозелена, но сега беше замърсена, изпъстрена с петна от прах, вино и прогорено от цигари. В лентата се вееше затъкнат цял букет пера: от петел, от папуняк, от кукумявка, крило от синьо рибарче, крак от ястреб и голямо мръсно бяло перо, което може би е принадлежало на лебед. Ризата му беше износена и окъсана, посивяла от пот, а на шията му се клатеше огромна широка вратовръзка от невероятно син атлаз. Облечен беше с тъмно на цвят безформено палто, с пришити тук-таме разноцветни кръпки: на ръкава си имаше бяло парче плат на неразцъфнали рози, на рамото виненочервен триъгълник на бели точки. Джобовете на тази одежда бяха издути и съдържанието им почти се изсипваше: гребени, балони, ярко боядисани портретчета на светци, изрязани от маслиново дърво змии, камили, кучета и коне, евтини огледала, купища кърпички, дълги извити тестени хлебчета, украсени със семенца. Панталоните му, закърпени като палтото, висяха размъкнати над чифт аленочервени царулия — кожени обувки с извити върхове, украсени с големи черно — бели помпони. Този странен човек носеше на гръб бамбукови клетки, пълни с гълъби и новоизлюпени пиленца, няколко загадъчни торби и голям наръч праз лук. С едната си ръка придържаше свирката към устата си, а в другата стискаше няколко памучни конеца, и към всеки от тях имаше привързан голям колкото бадем бръмбар, който блестеше златистозелено на слънцето. Насекомите хвърчаха около шапката му и бръмчаха отчаяно и глухо, като се опитваха да се отскубнат от конеца, здраво вързан през кръста им. Понякога, уморена да кръжи безуспешно наоколо, някоя златка за миг кацваше върху шапката на човека, преди да се втурне отново в безкрайната въртележка.

Когато ни видя, човекът със златките се спря, престори се на много изненадан, свали смешната си шапка и със замах ни отправи дълбок поклон. Роджър така се впечатли от неочакваното внимание, че учуденият му лай прозвуча като залп. Човекът ми се усмихна, отново наложи шапката си, вдигна ръце и размаха към мене дългите си костеливи пръсти. Зарадван и леко уплашен от това привидение, аз възпитано го поздравих с „добър ден“. Той отново изискано се поклони. Попитах го дали не е бил на някакъв празник. Той енергично закима, вдигна кавала до устата си и изсвири игрива мелодия, направи няколко танцови стъпки в прахта на пътя, после спря и посочи с палец зад гърба си откъде беше дошъл. Засмя се, потупа джобовете си и потри палеца си о показалеца — този жест при гърците означава пари. Изведнъж разбрах, че той сигурно е глухоням. Стояхме на средата на пътя: аз продължих да говоря с него, а той ми отвръщаше с разнообразни и много умни пантомими. Попитах го за какво му са златките и защо ги е вързал с конец. Той изпъна ръка невисоко от земята, за да покаже малки момченца, хвана един конец, от който висеше бръмбар и го завъртя бързо над главата си. Насекомото мигновено се съвзе и започна да обикаля като планета по орбита около шапката му, а човекът ме погледна с грейнали очи. Посочи към небето, разпери ръце и забръмча глухо и носово, като правеше виражи и пикираше по пътя. Изобразяваше аероплан — всеки глупак би го разбрал. После човекът посочи бръмбарите, отново протегна ръка, за да покаже деца и завъртя около главата си всички бръмбари, които започнаха да жужат недоволно.

Изтощен от обяснението, човекът приседна в края на пътя и посвири малко с кавала, като прекъсваше и припяваше с особен, носов глас. Това не бяха членоразделни думи, а поредица от странно ръмжене и тенорово пискливи звуци, които явно се образуваха дълбоко в гърлото му и се изливаха навън носово. Той обаче ги „изпяваше“ с такъв замах и с такова прекрасно изражение на лицето, че неволно изпитах чувството, че тези странни звуци наистина имат смисъл.

След малко човекът пъхна свирката в издутия си джоб, известно време ме гледа унесено и после свали една торбичка от рамото си, развърза я, и за моя радост и учудване изсипа на прашния път половин дузина костенурки. Черупките им бяха излъскани със зехтин до блясък, а по някакъв начин той беше успял да украси предните им крака с малки червени панделки. Бавно и умислено те подадоха глави и крака от блестящите черупки и тръгнаха надолу по пътя — предпазливо, но без въодушевление. Наблюдавах ги като омагьосан, особено ми се поправи една съвсем мъничка костенурка с черупка, голяма колкото чаша за чай. Изглеждаше по-подвижна от останалите, а черупката й бе по-бледа, с цвят на кестен, карамел и кехлибар. Очите й бяха живи и се движеше бързо — доколкото е възможно за една костенурка. Седнах и дълго я гледах. Убеждавах се, че семейството ще приветства нашето пристигане във вилата с невероятен възторг, дори може и да ме поздравят, че съм намерил такъв чудесен екземпляр, фактът, че нямах пари у себе си, не ме тревожеше ни най-малко — просто щях да кажа на човека да се отбие във вилата за парите на следващия ден. Изобщо не ми мина през ума, че може да се усъмни в мене. Това, че бях англичанин, стигаше, защото островитяните изпитваха безгранична и направо неоправдана любов и уважение към англичаните. Имаха им вяра повече, отколкото един на друг. Попитах човека със златките за цената на малката костенурка. Той вдигна и двете си ръце с разперени пръсти. Аз обаче, ненапразно бях наблюдавал как селяните търгуват. Поклатих решително глава и вдигнах два пръста, несъзнателно подражавайки на човека. Той ужасено затвори очи и вдигна девет пръста; аз вдигнах три, той поклати глава и след като поразмисли, вдигна шест пръста; в отговор аз поклатих глава и вдигнах пет. Човекът със златките поклати глава, въздъхна дълбоко и скръбно и продължихме да стоим в мълчание, наблюдавайки как костенурките пълзят тромаво и несигурно по пътя, някак странно лишени от грация, но упорити като малки деца. След малко човекът със златките посочи малката костенурка и отново вдигна шест пръста. Поклатих глава и вдигнах пет. Роджър шумно излая — съвсем се беше отегчил от безгласното пазарене. Човекът вдигна влечугото и ми показа със знаци колко гладка и красива е черупката му, как изправя глава, колко остри са ноктите му. Аз не се трогнах. Той сви рамене, подаде ми костенурката и вдигна пет пръста.

Тогава му казах, че нямам пари, че ще трябва да дойде на другия ден във вилата и той кимна, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Развълнуван, че си имам ново животинче, аз исках да се върна у дома колкото се може по-скоро, за да го покажа на всички, затова си взех довиждане, благодарих и забързах надолу по пътя. Когато стигнах мястото, където трябваше да пресека напряко през маслиновите горички, спрях и разгледах внимателно придобивката си. Без съмнение, това беше най-хубавата костенурка, която бях виждал, и според мене струваше поне два пъти по-скъпо, отколкото щях да платя. Погладих с пръст люспестата глава и внимателно сложих отново костенурката в джоба си. Преди да се спусна надолу по хълма, погледнах назад. Човекът със златките си беше на същото място на пътя, но изпълняваше някакъв танц — подскачаше и се поклащаше, свирката му чуруликаше, а в краката му насам-натам се мотаеха костенурките, които пристъпваха тежко и неуверено.

Кръстихме новодошлата костенурка Ахил и тя се оказа много умно и мило животно, което притежаваше особено чувство за хумор. Отначало я оставихме завързана за единия крак в градината, но когато се поопитоми, я пускахме да ходи, където си иска. Много скоро тя научи името си и само да я повикахме един — два пъти и търпеливо да я почакахме, тя се появяваше, като с мъка вървеше на пръсти по калдъръмените пътечки, протегнала нетърпеливо дългия си врат. Обичаше да я хранят и се просваше доволно на слънцето, докато й подавахме салата, млечка или грозде. Обичаше грозде не по-малко от Роджър, затова вечно си съперничеха. Ахил седеше и дъвчеше зърната, сокът се стичаше по устата му, а Роджър лежеше наблизо и го гледаше с мъка в очите, а от муцуната му капеше слюнка. Роджър винаги получаваше своя дял от грозда, но явно смяташе, че не си струва такъв деликатес да се дава на костенурки. Когато храненето приключеше, ако не го държахме под око, Роджър пропълзяваше до Ахил и се опитваше да оближе сока, с който влечугото се бе покапало. Възмутен, че кучето си позволява толкова много, Ахил се мъчеше да захапе носа му, а след време, когато близането ставаше прекалено енергично и започнеше да му мокрее, той се оттегляше в черупката, съскаше недоволно и отказваше да се покаже, докато не прогонехме Роджър.

Но плодовете, които Ахил обичаше най-много, бяха дивите ягоди. Полудяваше само като ги зърнеше, източваше глава, за да види дали се каним да му дадем от тях и ни гледаше умолително с мъничките си като копчета за ботинки очи. Най-дребните ягоди поглъщаше на един дъх, защото те бяха не по-големи от грахово зърно. Но ако му дадеше човек голяма ягода, да речем колкото лешник, той използваше начин, който надминаваше всичко видяно. Сграбчваше плода и като го държеше здраво в уста, тромаво се понасяше към някое сигурно и потайно място сред цветните лехи, където пускаше ягодата на земята, ядеше я на спокойствие и когато свършеше, се връщаше за нова.

Към разгорялата се страст за ягоди Ахил добави и страстта си за човешка компания. Само някой да излезеше и да седнеше в градината на слънце — за да почете или по някаква друга причина, и не след дълго се чуваше шумолене сред мушкатото и между цветовете се подаваше сериозното сбръчкано лице на Ахил. Ако човекът седеше на стол, костенурката се задоволяваше да се промъкне колкото се може по-близо до краката му и там потъваше в дълбок спокоен сън, положила подадената от черупката глава, опряла в земята муцунка. Ако обаче човекът лежеше на постелка, за да прави слънчеви бани, Ахил смяташе, че той се намира на земята единствено за да го забавлява. Тогава се втурваше през пътечката върху постелката с доволно добродушно изражение на лицето. Поспираше, оглеждаше замислено легналия и после си избираше някоя част от тялото му, на която да демонстрира алпинизъм. Да усетиш внезапно как острите нокти на решителна костенурка се забиват в бедрото ти, докато тя се мъчи да ти се изкатери върху корема, едва ли би те накарало да се отпуснеш спокойно. Ако човек отърсеше Ахил от себе си и преместеше постелката, отдъхваше си само временно — костенурката преброждаше градината и отново го намираше. Този обичай на Ахил стана толкова досаден, че след множество оплаквания и заплахи от страна на семейството, ми се наложи да го прибирам винаги, когато лежахме в градината. После един ден бяха оставили градинската порта отворена и Ахил изчезна. Веднага организирахме спасителни групи и членовете на семейството, които до този миг прекарваха времето си, като открито заплашваха да убият влечугото, се скитаха из маслиновите горички и викаха: „Ахил! Ахил! Ягоди! Ахил, ягоди!“ Накрая го намерихме. Тътрил се по обичайния си начин, той беше паднал в един пресъхнал кладенец, чиито стени отдавна се бяха срутили, а дупката бе обрасла с папрат. За голяма жалост бе безвъзвратно мъртъв. Дори опитите на Лесли да му прави изкуствено дишане и предложението на Марго да пъхнем насила ягоди в гърлото му (за да му припомним, както тя обясни, красотата на живота), бяха безответни. Сред печал и мълчание погребахме тленните му останки в градината под една ягода (по предложение на мама). Кратката надгробна реч, написана от Лари, която той прочете с треперлив глас, превърна събитието в паметно. Единствено Роджър разваляше обстановката, защото независимо от протестите ми въртя опашка по време на цялата погребална церемония.

Скоро след като загубихме завинаги Ахил, получих друго животинче от човека със златките. Този път — гълъб. Беше още много мъничък и трябваше да го храним насила с хляб, напоен с мляко или с размекнати зрънца. Наглед беше ужасно неприятна птица, перцата му бяха наболи по розовата кожа, покрита с отвратителния жълт пух, който имат новородените гълъбчета и от който изглеждаше като с изрусена коса. Поради отблъскващия му вид, Лари предложи да наречем охраненото пиле Квазимодо и аз се съгласих, без да зная какво има предвид, защото името ми хареса. Дълго след като вече се хранеше сам и му бяха пораснали пера, Квазимодо остана с петно жълт пух на главата, поради което приличаше на важен съдия с перука, която му е много малка.

Получил необичайно възпитание, а и поради факта, че нямаше родители, които да го насочат в живота, Квазимодо бе убеден, че изобщо не е птица и отказваше да лети. Където и да отиваше, вървеше. Ако искаше да се покачи на маса или на стол, той заставаше отдолу, навеждаше глава и гукаше контраалтово, докато някой го вдигне. Винаги изпитваше желание да се присъедини към нас, каквото и да правехме, и дори се опитваше да ни придружава по време на разходките. Принудихме се обаче да го спрем, защото или трябваше да го носим на рамо, което заплашваше с нежелано произшествие по отношение на дрехите, или да го оставим да върви подире ни. Когато вървеше, трябваше да се движим бавно, в крак с него, защото ако избързахме далече напред, се чуваха диви жалостиви крясъци и когато се обърнехме, виждахме Квазимодо отчаяно да тича след нас и да поклаща умолително опашка, а гръдта му с преливащи се оттенъци беше издута от възмущение поради проявената жестокост.

Квазимодо настояваше да спи в къщата; нито с добро, нито с лошо можехме да го накараме да се засели в гълъбарника, който му бях направил. Предпочиташе да спи на края на леглото на Марго. В последствие обаче го изгонихме на канапето във всекидневната, защото ако Марго се обърнеше на сън, Квазимодо се будеше, подскачаше по леглото и се разполагаше върху лицето й, като гукаше високо и любовно.

Лари беше човекът, който откри, че Квазимодо е музикален гълъб. Не само че обичаше музика, но изглежда дори различаваше две разновидности — валса и военния марш. Когато музиката беше обикновена, той се примъкваше колкото се може по-близо до грамофона и заставаше, надул гръд с полупритворени очи, като тихичко си гукаше. Но ако се изпълняваше валс, непрекъснато обикаляше около апарата, като се кланяше, въртеше и гукаше възбудено. При маршове обаче (предпочиташе Суса^[1]) той се изпъваше в цял ръст, изпъчваше се и крачеше нагоре-надолу из стаята, а гукането му ставаше дотолкова плътно и гърлено, че се бояхме да не се задуши. Никога не предприемаше такива действия, ако музиката не беше маршова или валсова. Случваше се обаче, ако отдавна не бе слушал музика, да приеме марша за валс и обратно (от ентусиазъм, че е пуснат грамофонът), но още по време на изпълнението винаги спираше и се поправяше.

Един тъжен ден, когато събудихме Квазимодо, открихме, че е правил всички ни на глупаци, защото между възглавничките лежеше лъскаво бяло яйце. Гълъбът не можа да се примири с това. Стана потиснат, мрачен и ядосано кълвеше, ако човек се опиташе да го вземе на ръце. После снесе още едно яйце и характерът му изцяло се промени. Той, или по-скоро — тя — подивяваше все повече и повече, държеше се към нас като че бяхме най-големите й врагове и се прокрадваше към вратата на кухнята за храна така, сякаш животът й бе в опасност. Дори грамофонът не можеше да я изкуши да се върне в къщата. Последния път, когато я видяхме, бе кацнала на едно маслиново дръвче и гукаше престорено и свенливо, а недалече на същия клон един огромен гълъб с мъжествен вид се надуваше и гукаше, полудял от възхищение.

Известно време човекът със златките се появяваше във вилата доста редовно и добавяше нещо към менажерията ми: някоя жаба или врабче със счупен крак. Един следобед мама и аз, изпаднали в екстравагантна сантименталност, купихме всичките му златки, и когато той си отиде, ги пуснахме в градината. Дни наред вилата бе пълна с тях — пълзяха по леглата, спотайваха се в банята, летяха срещу запалените лампи и падаха като изумруди в скутовете ни.

За последен път видях човека със златките една вечер, когато седях на върха на малък хълм над пътя. Той явно се връщаше от някакъв празник, където му бяха дали да пие много вино, защото криволичеше из пътя и свиреше тъжна мелодия на кавала си. Извиках му за поздрав, но той унесено ми махна с ръка, без да се обърне. Когато изчезваше на завоя, за миг силуетът му се очерта на фона на бледото лавандуловосиньо вечерно небе. Виждах ясно старата му шапка с разветите пера, издутите джобове на палтото му, бамбуковите клетки на гърба, пълни със сънливи гълъби, а над главата му различавах неясните петънца на златките, обикалящи унило в кръг. После човекът зави по пътя и останаха само младият месец, плаващ като сребърно перце в бледото небе и нежният глас на кавала, който замираше в здрачината.