Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (4)

Втора глава
Ягодовочервената вила

Червеното лице на неголямата квадратна вила, разположена сред своята градинка, излъчваше увереност.

Капаците на прозорците бяха избелели от слънцето до нежно пастелнозелено; на места боята се бе попукала и надигнала. Градината, заобиколена с жив плет от обички, бе с цветни лехи, изобразяващи сложни геометрични фигури, по краищата с гладки бели камъни. Белите калдъръмени пътечки, широки колкото по тях да се мине с гребло, се виеха изкусно около лехите с размери колкото голяма сламена шапка, оформени като звезди, полумесеци, триъгълници и кръгове, всичките обрасли с раздърпани, вплетени едно в друго подивели цветя. Рози ронеха листа, които изглеждаха големи и гладки като чинийки — огненочервени, лунно бледи, лъскави и свежи. Невените като плеяда раздърпани слънца стояха и гледаха как техният родител се движи по небето. Под тях градинските и дивите теменуги се мъчеха да покажат кадифените си невинни очи или тъжно клюмаха глави под листенцата с формата на сърце. Пищната бугенвилия^[1], плъзнала на всички страни по малкото предно балконче, беше като специална карнавална украса с тъмнопурпурните си, висящи като фенери цветове. В сумрака на живия плет хиляди главички се поклащаха в очакване, подобно на балерини. Топлият въздух тегнеше от мириса на стотици умиращи растения, изпълнен с нежното, успокояващо шумолене и жужене на насекоми. Още щом видяхме това място, прииска ни се да живеем там — изглеждаше така, като че вилата стоеше и очакваше нашето идване. Усетихме, че сме пристигнали у дома.

Спиро, който се вмъкна толкова непредвидено в нашия живот, сега пое напълно нещата в ръцете си.

Обясни ни, че е по-добре той да се оправя с всичко, защото хората го познавали и е сигурно, че няма да го измамят. „Не се безпокоиш себе си за нищо, госпожа Дарълс — каза начумерено той. — Оставял всичко на мене.“

Така например той ни водеше да пазаруваме и след едночасово потене и разправии успяваше да уговори покупката по-евтино, да речем, с две драхми. Това бе равно точно на едно пени, но както той обясни, важни са не парите, а принципът. Другата причина, разбира се, се криеше във факта, че той беше грък и му правеше удоволствие да се пазари. Спиро бе човекът, който като разбра, че парите ни не са пристигнали още от Англия, ни субсидира и пое ангажимента да отиде и да проведе заплашителен разговор с банковия управител за недостатъците в учреждението му. Това, че грешката не беше на управителя, ни най-малко не го възпря. Спиро бе човекът, който плати хотелската ни сметка, намери каруца да откара багажа ни до вилата и взе самите нас в колата си, натоварена догоре с храна, която беше купил за семейството ни.

Скоро разбрахме, че той не се хвали като казва, че се познава с всички хора на острова. Където и да спреше колата му, половин дузина гласове го викаха по име, ръце го придърпваха да седне при тези, които пиеха кафе на малки масички под дърветата. Полицаи, селяни и свещеници му махаха с усмивка, когато минаваше; рибари, бакали и кафеджии го поздравяваха като роден брат. „А, Спиро!“, казваха те и му се усмихваха приятелски, сякаш беше пакостливо, но обично дете. Уважаваха неговата честност, войнствения му нрав, а повече от всичко се възхищаваха на типично гръцкото му презрение и безстрашие, когато имаше работа с държавната бюрокрация, под каквато и да е форма. При пристигането ни два от куфарите, съдържащи спално бельо и други вещи, бяха конфискувани на митницата под предлог, че това са търговски стоки.

Затова когато се преместихме в ягодовочервената вила и изникна въпросът за бельото, мама каза на Спиро за куфарите ни, изчезнали в митницата, и поиска от него съвет.

— Божке, госпожа Дарълс — изрева той, а огромното му лице почервеня от гняв. — Защо досега не ми казвала? Кучите синове в митницата. Ще ви заведеш утре там и ще ги наредиш: аз всичките ги познаваш, а и те ме познаваш. На мене оставяла всичко — ще ги наредиш.

На следващата сутрин той закара мама до митническата барака. Ние ги придружихме, защото не искахме да пропуснем гледката. Спиро се втурна в митницата като разярена мечка.

— Къде били вещите на тия хора? — попита той дебеличкия дребен митничар.

— Искаш да кажеш кутиите им със стока? — попита митническият служител на най-добрия си английски.

— Не разбира ли ти какво говориш аз?

— Тука са — призна неуверено митничарят.

— Дошъл сме да ги вземе — ядосано каза Спиро. — Приготвяш ги.

И като му обърна гръб, излезе от бараката, за да потърси някой, който да му помогне да носи багажа, а когато се върна, видя, че служителят, взел ключовете от мама, тъкмо се кани да повдигне капака на един от куфарите. Спиро изръмжа гневно, втурна се и затръшна капака върху пръстите на нещастника.

— За какво ги отварял, кучи сине? — попита вбесен той.

Митничарят размаха свитата си в юмрук ръка и ядосано взе да протестира, че било негов дълг да провери съдържанието.

— Дълг ли? — каза Спиро с лека насмешка. — Какво говори ти, дълг? Твой дълг ли е да напада беззащитни чужденци, а? Все едно, че контрабандисти ли? Това ли ти нарича дълг?

Спиро замълча за миг и дълбоко пое въздух, после взе във всяка ръка по един голям куфар и тръгна към вратата. Там спря и се обърна, за да изстреля последния си куршум.

— Добре те познаваш, Христаки, затова ти недей ми говориш за дълг. Аз си спомня, че те глобиха дванадесет хиляди драхми за риболов с динамит. Няма да позволи на някакъв престъпник да ми говори за дълг!

Заминахме си от митницата победоносно с непокътнатия и непрегледан багаж.

— Тия кучи синове си мислиш, че островът им е бащинѝя — беше коментарът на Спиро. Изглежда съвсем не осъзнаваше факта, че той самият се отнасяше към острова като към своя собственост.

Заел се веднъж с нещата, Спиро се залепи за нас като ореол. Само няколко часа му трябваха, за да се превърне от таксиметров шофьор в наш защитник; след седмица стана наш гид, философ и приятел. Превърна се дотолкова в член на семейството, че скоро почти нямаше нещо, което да замислим, без той по някакъв начин да участва. Винаги беше наоколо: с волски дебел глас, начумерен, той вечно уреждаше необходимите ни неща, съветваше ни колко да плащаме за покупките, загрижено наблюдаваше „децата“ и уведомяваше мама за всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Като огромен, почернял и грозен ангел, той нежно ни закриляше, сякаш бяхме малко бавноразвиващи се младенци. А мама направо боготвореше и на висок глас пееше „осанна“ в нейна чест, където и да се намирахме, от което тя силно се притесняваше.

— Вие трябва да внимаваш какво правите — казваше ни той, като угрижено кривеше лице. — Не иска да тревожиш ваша майка.

— Защо не, Спиро? — протестираше Лари с престорено учудване. — Тя никога не ни е помагала с нищо. Защо да се съобразяваме с нея?

— Божке, млади господине Лорис, не си правите такива шеги — казваше Спиро с изтерзан вид.

— Лари е напълно прав, Спиро — обаждаше се сериозно Лесли. — Нали разбираш, не я бива много като майка.

— Не приказваш така, не приказваш така! — изреваваше Спиро. — Честен кръст, ако аз имаше майка като ваша, всяка сутрин ще падах на колене и ще й целувах крака.

Така се настанихме във вилата и всеки съответно започна да привиква и да се приспособява към обстановката. Марго си навлече микроскопичен бански костюм и тръгна да прави слънчеви бани в маслиновите горички, поради което привлече пламенна банда от красиви селски момци, които изникваха от привидно безлюдната околност винаги, когато някоя пчела кръжеше около нея или когато шезлонгът й трябваше да се премести. Мама се видя принудена да изтъкне, че смята тези слънчеви бани за доста неразумно нещо.

— В края на краищата, миличка, банският ти не прикрива кой знае какво, нали така? — обоснова се тя.

— О, мамо, не бъди толкова старомодна — припряно отвърна Марго. — В края на краищата човек умира само веднъж.

Макар да стъписа мама, тази забележка съдържаше истина, затова успя да я накара да млъкне.

Три плещести селски момчета се бяха потили и пъшкали половин час, за да вкарат сандъците на Лари във вилата, докато той се суетеше около тях и ръководеше действията им. Единият от сандъците бе толкова голям, че се наложи да го внесат през прозореца. След като настаниха багажа, Лари преживя един щастлив ден в разопаковане и стаята така се напълни с книги, че стана почти невъзможно да се влиза и излиза. Като построи крепости от книги около стените, Лари прекара целия следващ ден там с пишещата машина и виждахме унесената му физиономия само по време на ядене. На втората сутрин той се появи в доста изнервено състояние на духа, защото един селянин бе вързал магарето си досами оградата. През точно определено време животното отмяташе високо глава и издаваше продължителен и печален рев.

— Питам ви: има ли нещо смешно във факта, че бъдещите поколения ще бъдат лишени от моите творби само защото някакъв грубиян е вързал миризливия си впрегатен добитък до прозореца ми? — каза Лари.

— Прав си, миличък — съгласи се мама. — Защо не го преместиш, щом ти пречи?

— Мила ми майко, не можеш да очакваш от мене да си губя времето, като гоня магарета из маслиновите горички. Хвърлих по добитъка една брошура за „Крисчън сайънтистс“^[2] — какво друго очакваш да направя?

— Клетото животно е вързано. Не можеш да очакваш да се отвърже само — обади се Марго.

— Трябва да има закон, който да забранява паркирането на тези отвратителни зверове близо до къщите. Не може ли някой от вас да излезе и да го премести?

— От къде на къде? На нас не ни пречи — каза Лесли.

— Точно тук се крие нещастието на това семейство — каза с горчивина Лари. — Никакво разбирателство, никакво зачитане на другите.

— Ти самият не зачиташ особено другите — каза Марго.

— Мамо, ти си виновна за всичко — заяви безмилостно Лари. — Можеше да ни възпиташ да не бъдем такива егоисти.

— Хубава работа! — извика мама. — Че кога съм ви възпитавала така?!

— Не е възможно да сме станали такива егоисти, без да си ни насочвала поне малко към това — каза Лари.

Накрая мама и аз отвързахме магарето и го преместихме по-надолу по хълма.

Междувременно Лесли бе разопаковал револверите си и стряскаше всички ни с безкрайна поредица от експлозии, докато се целеше в някаква стара консервена кутия от прозореца на спалнята си. След една особено оглушителна сутрин Лари изскочи като светкавица от стаята си и заяви, че не може да се очаква да работи, докато вилата се клати из основи на всеки пет минути. Лесли се наскърби и каза, че трябва да се упражнява. Лари отвърна, че това му прилича по-скоро на индийски метеж, отколкото на упражнения. Мама, чиито нерви също бяха малко поопънати от изстрелите, предложи на Лесли да се упражнява с празен револвер. Лесли изгуби половин час да й обяснява защо това е невъзможно. Накрая с нежелание премести консервената кутия по-далече от къщата и шумът достигаше до нас малко позаглушен, но все така ни изненадваше.

Покрай това да се грижи за всички ни, мама малко по малко привикваше към живота на Корфу по свой начин. Къщата се просмука с миризмата на билки и с острия дъх на чесън и лук; кухнята бе пълна с множество къкрещи тенджери, между които тя се движеше с изкривени настрани очила и си мърмореше на глас. На масата се извисяваше куп от книги, в които тя надзърташе от време на време. Когато успяваше да се отскубне от кухнята, бродеше щастлива из градината, като подрязваше и оформяше с нежелание, но плевеше и засаждаше с въодушевление.

За самия мен градината представляваше доста голям интерес; двамата с Роджър научихме там някои изумителни неща. Роджър например установи, че е неразумно да души стършелите, че селските кучета се разбягват с квичене, ако ги гледа от вратата, и че пилетата, които изскачат внезапно от живия плет и с писък се разпръсват като обезумели, са незаконна, макар и желана плячка.

Голямата колкото за кукленска къща градинка беше вълшебна страна — гора от цветя, където се скитаха създания, каквито не бях виждал дотогава. Между стегнатите копринени листенца на всяка роза живееха дребни, прилични на морски раци паяци, които отстъпваха странично, ако нещо ги разтревожеше. Прозрачните им телца бяха с цвета на растението, в което живееха: розови, слонова кост, виненочервени, жълти като масло. По стеблата на розите, инкрустирани с листни въшки, се движеха калинки, наподобяващи току-що боядисани играчки: бледочервени на големи черни точки, ябълковочервени на кафяви точки, оранжеви на сиви и черни лунички. Закръглени и дружелюбни, калинките пълзяха и се хранеха сред анемичните стада листни въшки. Диви пчели, прилични на мечки с електрикова козина, летяха на зигзаг между цветята и бръмчаха равномерно и усърдно. Пърхащи като колибри нощни пеперуди, лъскави и изящни, се стрелкаха нагоре-надолу по пътеките, като припряно се суетяха, а невидимите им от бързото движение крилца се появяваха само ако спираха, за да пъхнат дългите си нежни хоботчета в цветовете. По белия калдъръм огромни черни мравки се събираха и оживено разговаряха около някой странен трофей: умряла гъсеница, късче розово листенце, сух клас тревица, пълен със семенца. Като съпровод на цялата тази дейност, от маслиновите горички отвъд живия плет се носеше непрекъснатото треперливо свирене на цикадите. Ако странната мъглява мараня издаваше звук, той щеше да бъде точно чудното и отчетливо жужене на тези насекоми.

Отначало бях така зашеметен от това изобилие на живот на самия ни праг, че само се движех из градината в захлас и наблюдавах ту едно, ту друго същество, докато вниманието ми непрекъснато бе отклонявано от летящите ярки пеперуди, които кръжаха над живия плет. Постепенно, като посвикнах с оживената дейност на насекомите сред цветята, открих, че мога по-добре да се съсредоточавам. Часове наред седях подгънал крака или легнал по корем и наблюдавах личния живот на заобикалящите ме създания, а Роджър седеше наблизо с израз на примирение. По този начин научих множество великолепни неща.

Установих, че паячетата — раци могат да сменят цвета си не по-малко успешно от хамелеона — вземаш паяк от някоя виненочервена роза, където той е изглеждал като зърно от корал, и го поставяш надълбоко в хладната бяла роза. Ако остане там (а повечето оставаха), виждаш как цветът му постепенно избледнява, сякаш от промяната е получил анемия, докато горе-долу два дни по-късно го видиш как лежи сред белите листенца като бисер.

Открих, че под окапалата шума на живия плет живее друг вид паяк — малък свиреп ловец, коварен и кръвожаден като тигър. С блестящи от слънцето очи той се спотайваше на континента си от листа, после се сепваше и се изправяше на косматите си крачета, за да огледа околността. Видеше ли някоя муха да се разполага на припек, замръзваше; след това бавно като покълващо стръкче се придвижваше напред: незабележимо, все по-близко и по-близко, като понякога спираше, за да закрепи „водолазното“ си въже — копринената нишка — към повърхността на листата. Едва когато скъсеше разстоянието, ловецът заставаше на едно място, леко помръдваше крачета докато се намести и после скачаше с разперени за космата прегръдка крака право върху сънливата муха. Нито веднъж не видях някой от малките паяци да не улучи жертвата си, след като беше извършил маневри да заеме точна позиция.

Всички тези открития ме изпълваха с невероятен възторг, затова трябваше да ги споделям: обикновено се втурвах внезапно в къщата и стресвах цялото семейство с вестта, че странните островърхи черни гъсеници върху розите изобщо не са гъсеници, а новородени калинки, или пък с не по-малко изумителната вест, че мушиците златоочици с дантелени крилца си снасят яйцата върху нишки. Имах щастието да бъда свидетел на това чудо. Видях златоочица, кацнала върху една роза и я гледах как се провира между листенцата, възхищавах се на красивите и крехки крилца, приличащи на зелено стъкло и на огромните й воднисти златни очи. След малко тя спря върху едно листенце и наведе надолу върха на коремчето си. Остана за миг неподвижна, после повдигна задната си част и от нея, за мое учудване, се проточи тънка като бял косъм нишка. После на самото връхче на това стъбълце се появи яйцето. Женската си почина малко и повтори представлението, докато върху повърхността на листенцето сякаш порасна горичка от дребен плавун. Като приключи снасянето, женската леко поклати антените си и отлетя в зеления газен облак на крилцата си.

Може би най-вълнуващото откритие, направено от мене в тази разноцветна Лилипутия, до която имах достъп, беше гнездото на щипалката. Отдавна си мечтаех да намеря такова гнездо и бях търсил безуспешно навсякъде, затова, когато се натъкнах неочаквано на него, радостта ме обзе така, сякаш внезапно бях получил прекрасен подарък. Отместих парче кора и под нея видях люпилня — малка вдлъбнатина в земята, която насекомото сигурно бе изкопало само. В средата клечеше щипалката и криеше под себе си няколко бели яйца. Беше се разположила върху им като квачка и не се помръдна от нахлулия поток светлина, когато повдигнах кората. Не можех да преброя яйцата, но не изглеждаха много, затова реших, че все още не е снесла всичките. Внимателно поставих обратно парчето кора.

От този миг нататък ревниво пазех гнездото. Издигнах около него защитна стена от камъчета и като допълнителна предпазна мярка написах бележка с червено мастило и я закачих на близкия стълб, за да предупреждава семейството. Бележката гласеше:

„Внимавай — гнездо на щипалка — саблюдавай тешина.“ Забележителното беше, че единствените думи без грешки бяха биологическите. Горе-долу на всеки час подлагах майката щипалка на внимателен оглед. Не смеех да я изследвам по-често, защото се боях да не напусне гнездото. Постепенно купчината яйца под нея се увеличи и тя като че ли свикна с това, че повдигах покрива на къщата й. Дори реших, че е започнала да ме разпознава, защото поклащаше приятелски антените си.

За мое горчиво разочарование, независимо от всичките ми усилия и това, че постоянно стоях на пост, малките се бяха излюпили през нощта. Мислех си, че след всичко, което бях направил, женската можеше да забави излюпването, за да присъствам и аз на него. Както и да е — те вече съществуваха: чудесно котило от малки щипалки — дребни, нежни, като че изрязани от слонова кост. Движеха се внимателно под тялото на майка си, минаваха между краката й, а по-дръзките дори се изкатерваха по щипците й. Гледката бе радост за очите. На следващия ден люпилнята бе празна — прекрасното семейство се бе пръснало из градината. Видях едно от децата малко по-късно — естествено, вече по-голямо, кафяво на цвят и заякнало, но аз го познах веднага. Беше се свило и заспало в купчинка листа от роза, а когато го закачих, само повдигна ядосано щипците над гръбчето си. Иска ми се да вярвам, че това бе приветствие, весел поздрав, но честността ме принуждава да призная, че това бе само предупреждението, което всички щипалки отправят към вероятния враг. И все пак не му се обидих. В крайна сметка, когато го бях видял за последен път, беше съвсем малко дете.

Запознах се със закръглените селски девойки, които минаваха покрай градината всяка сутрин и вечер. Яздеха седнали странично върху лениви магарета с клепнали уши; имаха пискливи гласове и бяха ярко облечени, като папагали; бърборенето и смехът им отекваха из маслиновите горички. Сутрин те засмяно извикваха за поздрав, докато магаретата им отминаваха топуркайки, а вечер се навеждаха през живия плет, като с мъка се крепяха върху гърбовете на „бързите си коне“ и с усмивка ми подаваха някой подарък: чепка кехлибарено грозде, запазило топлината на слънцето, черни като катран смокини с розови ивици там, където се бяха напукали от сладост, или огромна диня със сърцевина като розов лед. С времето започнах да разбирам какво ми казват. Това, което отначало ми се виждаше объркано бърборене, се превърна в поредица от разбираеми звуци. После изведнъж в тях откривах смисъл и бавно и със запъване сам започнах да ги употребявам; след време струпвах научените нови думи и ги подреждах в граматически неправилни и тромави изречения. Съседите ни бяха много доволни, сякаш им правех някакъв изискан комплимент с това, че се опитвах да науча езика им. Облягаха се на оградата с напрегнати лица, докато аз неумело се мъчех да изкажа поздрав или проста мисъл, а когато успешно завършех, погледите им грейваха, засмяно ми кимаха одобрително и пляскаха с ръце. Малко по малко научих имената им, кой на кого беше роднина, кой беше женен и кой се надяваше да се ожени, както и други подробности. Научих, че къщичките им са сред маслиновите горички и когато се случеше двамата с Роджър да минем край някоя, цялото семейство, оживено и зарадвано, излизаше да ни поздрави и изнасяха стол, за да мога да седна под асмата и да ме почерпят с плодове.

Постепенно островът ни завладяваше с магията си и прилепваше към нас като цветен прашец. Всеки ден криеше спокойствие, беше извън времето и на човек му се искаше това да продължава безкрайно. Но след като тъмната кора на нощта се обелеше, ни очакваше нов ден — светъл и пъстър като детска рисунка и също като нея малко фантастичен.