Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (22)

Осемнадесета глава
Прием с животни

Къщата кипеше от оживление. Край задната врата се тълпяха групи селяни, натоварени с пълни кошници продукти и навързани кудкудякащи кокошки. Два, а понякога и три пъти на ден Спиро пристигаше с колата, натъпкана догоре с каси вино, столове, сгъваеми маси и кутии с храна. Савараките, полудели от въодушевление, летяха между стените на клетката, подаваха глави през мрежата и шумно обсъждаха суетнята и оживлението. Марго бе легнала на пода в трапезарията, заобиколена от големи листове опаковъчна хартия и рисуваше с разноцветни тебешири огромни картини, които да окачим по стените. Лесли седеше във всекидневната, заобиколен от купища мебели и правеше математически изчисления колко столове и маси може да побере къщата, без да стане необитаема. В кухнята мама (подпомагана от две селски момичета с пискливи гласове) се движеше в обстановка, която напомняше кратер на вулкан, заобиколена от облаци пара, пръскащи искри огньове, и тихото къкрене и пуфтене на врящи съдове. Аз ходех с кучетата от стая в стая — помагахме, с каквото можем, давахме съвети и изобщо гледахме да допринесем някаква полза. Горе в спалнята си Лари кротко спеше. Семейството се готвеше да посреща гости.

Както винаги, едва в последния момент решихме да направим събиране, и то без повод — просто така. Преливащо от любов към хората, семейството бе поканило всички, за които се бе сетило — дори тези, които изобщо не ни допадаха. Заловихме се за подготовката с въодушевление. Понеже беше началото на септември, решихме да го наречем Коледен празник, а за да не бъдат претупани нещата, поканихме гостите на обед, следобеден чай и вечеря. Това предполагаше приготвяне на огромни количества храна, и мама (въоръжена с куп парцаливи готварски книги) изчезна в кухнята и остана там часове наред. Когато накрая се появи, очилата й бяха запотени от парата и почти не беше възможно да водиш с нея разговор, който да излиза извън рамките на храната.

Както обикновено, това бе един от редките случаи, когато семейството, единодушно в желанието си да се забавлява, започна подготовката толкова отдалече и с такъв възторг, че в деня на празника всички бяха изтощени и изнервени. Излишно е да казвам, че посрещането на гости никога не ставаше според предвижданията. Каквито и усилия да полагахме, в последния миг се явяваше някаква спънка, която объркваше всичко и променяше плановете ни в съвсем друга насока, напълно различна от първоначалните ни намерения. Добре че с течение на времето бяхме свикнали да става така, защото в противен случай коледният ни празник щеше да бъде осъден на провал, тъй като бе напълно завладян от животните. Всичко започна твърде невинно — със златните рибки.

Неотдавна с помощта на Костис бях уловил престарялата костенурка на име Стария Пльок. Чувствах, че след като съм се сдобил с такова великолепно и интересно попълнение към колекцията от животни, трябва да ознаменувам събитието. Реших, че е най-добре да направя подобрение на „езерото за костенурки“, което представляваше просто едно метално корито. Струваше ми се, че същество като Стария Пльок заслужава нещо повече от такъв разнебитен „бордей“, затова се снабдих с голяма правоъгълна каменна цистерна (някога в нея бяха държали дървено масло) и започнах да я украсявам изискано с камъни, водни растения, пясък и чакъл. Когато привърших, изглеждаше съвсем като в природата — костенурките и водните змии явно одобряваха направеното. Аз обаче не бях напълно доволен. Макар че си личеше положеното старание, явно нещо липсваше. След много размисъл стигнах до заключението, че картината ще изглежда завършена само ако има златни рибки. Но откъде можех да ги намеря? Най-близкото място за такава покупка беше Атина, ала това усложняваше много нещата и изискваше време. А езерото трябваше да бъде готово за деня на празника. Знаех, че семейството е прекалено заето, за да обърне внимание на нуждата да се намерят златни рибки, затова поставих въпроса на Спиро. След като описах с графични подробности какво представляват златните рибки, той заяви, че молбата ми е неосъществима — никога не бил виждал такава „риба“ в Корфу. Все пак обеща да провери какво може да направи. Последва дълго очакване и аз вече мислех, че Спиро е забравил, но в деня преди идването на гостите той ме повика в един тих кът, огледа се да не би някой да чуе, и каза с дрезгав глас:

— Господинчо Джерис, мислиш, че може да ти намериш златните рифове. Но пазиш пълна тайна. Идваш с мене в града тази вечер, когато водя майка ти да си прави косата, и носиш нещо, в което да ги сложи.

Развълнуван от тази вест, защото заговорническият тон на Спиро предизвикваше приятното усещане за опасност и тайнственост, аз прекарах следобеда в приготвянето на кутия, в която да сложа рибките. Тази вечер Спиро закъсня и ние с мама доста дълго чакахме на верандата, преди да чуем клаксона на ръмжащата по пътя кола, която изскрибуца и спря пред вилата.

— Божке, госпожо Дарълс, съжаляваш, че закъснява — извини се той, като помагаше на мама да се качи в колата.

— Нищо, Спиро. Само се притеснявахме да не си катастрофирал.

— Да катастрофирал?! — презрително отвърна Спиро. — Не, пак ме забави диарията.

— Диария ли? — учуди се мама.

— Да. По такова време винаги имаш диарията каза замислено Спиро.

— Защо тогава не отидеш на лекар? — предложи мама.

— На лекар?! — повтори учудено Спиро. — Че защо?

— Нали знаеш, диарията може да е опасна — напомни му мама.

— Опасна?!

— Да, ако не се лекува човек.

Известно време Спиро замислено се мръщи.

— Става дума за диария на аеропланите — каза накрая той.

— Диария на аероплани?!

— Италианците му викат диария.

— Искаш да кажеш, авария с аеропланите?

— Точно това казал: диария — възмути се Спиро.

Вече се смрачаваше, когато оставихме мама при фризьора, и Спиро ме откара в другия край на града. Спряхме пред огромна желязна порта. Спиро се измъкна от колата, огледа се предпазливо, после шумно се запъти към оградата и изсвири. След малко от храстите се показа възрастен тип с бакенбарди, и двамата шепнешком се договориха. Спиро се върна при колата.

— Даваш кутията, господинчо Джерис и стоиш тук — нареди той. — Няма се забавиш.

Типът с бакенбардите отвори портата, Спиро се вмъкна вътре и двамата на пръсти се скриха в храстите. Половин час по-късно Спиро се появи, притиснал кутията към масивния си гръден кош. Обущата му жвакаха, а от панталона му капеше вода.

— Готово, господинчо Джерис — каза той и ми тикна в ръцете кутията. Вътре плуваха пет дебели и блестящи златни рибки.

Страшно доволен, аз се разсипах да благодаря на Спиро.

— Дребна работа — каза той, като запали колата. — Само го пазиш в тайна, нали?

Попитах откъде бе взел рибките — чия беше градината?

— Няма значение — смръщи вежди Спиро. — Само ги криеш и не казваш на никого.

Едва няколко седмици по-късно се случи заедно с Теодор да минем покрай желязната порта и аз го попитах какво е това място. Той ми обясни, че това е дворецът, където гръцкият крал (или друга царска особа) отсяда, когато посети острова. Възхитих се безкрайно от Спиро — стори ми се забележително постижение да се прокраднеш в дворец и да измъкнеш златни рибки от царското езеро. Това значително увеличи стойността им — поне за мене — и ми се струваше, че дебелите рибки, плуващи край костенурките, заблестяха още по-силно.

Събитията започнаха да се развиват едва на сутринта на празника. Най-напред мама откри, че Додо е избрала именно този ден, за да покани почитателите си. Едно селско момиче получи задачата да стои на задната врата и да пъди с дълга метла кучетата, за да не се откъсва мама от готвенето, но дори при тази мярка имаше панически мигове, когато някой по-храбър Ромео успяваше да се вмъкне в кухнята през предната врата.

След закуска изтичах да видя златните рибки и за свой ужас открих, че две са мъртви и полуизядени. В радостта си, че намерих рибки, аз бях забравил, че както костенурките, така и змиите понякога се хранят с риба. Това ме принуди да преместя влечугите в газена тенекия, докато намеря разрешение на въпроса. Изчистих клетките на Савараките и Алеко и им дадох да ядат, но все още не бях измислил по какъв начин да държа заедно риби и влечуги. А наближаваше пладне. Всеки миг щяха да пристигнат първите гости. Мрачно се запътих към грижливо украсеното „езеро“ и за свой ужас открих, че някой е преместил тенекията на припек. Змиите лежаха на повърхността толкова безжизнени от горещината, че за миг помислих, че са мъртви. Ясно беше, че могат да бъдат спасени само ако им се окаже първа помощ, затова грабнах тенекията и се втурнах в къщи. Мама, изнервена и разсеяна, беше в кухнята, като се опитваше да раздвои вниманието си между готвенето и почитателите на Додо.

Обясних бедата, сполетяла змиите и казах, че единственото спасение е да напълня ваната, за да стоят дълго време потопени в студена вода. Попитах мама дали мога да ги оставя в банята около час.

— Да, миличък, не виждам защо да не може. Провери само дали банята не трябва на някого. Няма да забравиш да дезинфекцираш ваната след това, нали?

Напълних ваната с приятно студена вода и внимателно пуснах змиите вътре. След няколко минути имаше признаци, че се съживяват. Много доволен, аз ги оставих да се понакиснат добре, и се качих горе да се преоблека. На слизане наминах към верандата да видя как е наредена масата за обед, която бяха сложили под асмата. В средата й — там, където сигурно бяха поставили красиво наредени цветя, се бяха разположили Савараките и леко се поклащаха. Изстинал от уплаха, огледах масата. Приборите бяха безразборно разхвърляни; дебел слой масло покриваше допълнителните чинийки, а по цялата покривка имаше мазни отпечатъци от стъпки. Пиперът и солта бяха почти изразходвани в украсяването на размазаните остатъци от съдържанието на купата с лютеница. Каната с вода бе изпразнена върху всичко, за да му придаде онзи окончателен, неповторим вид като истинско творение на Савараките.

Реших, че виновниците се държат невероятно странно — вместо да отлетят колкото се може по-бързо, те стояха сред раздърпаните цветя и ритмично се полюляваха. Очите им блестяха и те си разменяха доволни крясъци. След като известно време ме гледаха унесено, едната прекоси масата с несигурна походка, загуби равновесие в края на покривката и тежко тупна на земята. Другата дрезгаво изкрещя от радост, пъхна главата си под крилото и заспа. Необичайното поведение на птиците ме озадачи. После видях на плочите счупена бутилка от бира. Стана ми ясно, че Савараките си бяха организирали собствен празник и бяха много пияни. Съвсем лесно улових и двете, макар че тази на масата направи опит да се пъхне под една омазана салфетка и да се престори на невидима. Тъкмо стоях със Савараките в ръце и се чудех дали ще мога да ги сложа незабелязано в клетката и да се престоря, че не зная нищо за белята, когато се появи мама, понесла купа със сос. Уловен на местопрестъплението, нямаше да ми повярват, ако започнех да твърдя, че бъркотията се дължи на внезапно извила се буря, на плъхове или нещо друго, което ми хрумне. Заедно със Савараките трябваше да изпия горчивия хап.

— Не бива така, миличък, трябва да затваряш вратата на клетката. Добре ги познаваш — каза с умолителен глас мама. — Както и да е, станало е случайно. Пък и мисля, че не са съвсем виновни, щом като са пияни.

Когато отнесох в клетката отпуснатите Савараки, които гледаха с помътнели очи, открих, както и се боях, че Алеко също е използвал възможността да се измъкне. Сложих птиците вътре и ги порицах хубавичко. Те бяха изпаднали вече в агресивно състояние и свирепо закълваха обувката ми. Скараха се на коя да се падне честта да изяде връзката и накрая се сбиха. Оставих ги да размахват криле, да кръжат несигурно като обезумели и от време на време да се опитват напразно да се улучат с човки, и тръгнах да търся Алеко. Прерових градината и къщата, но го нямаше никъде. Реших, че е отишъл до морето да се поизкъпе и изпитах облекчение, че няма да се мотае наоколо.

Вече бяха пристигнали първите гости — поднесли им бяха питие на верандата. Присъединих се към тях и скоро бях погълнат от разговора с Теодор. Докато приказвахме, с учудване видях, че Лесли се задава откъм маслиновите горички — с пушка под мишница и мрежа, пълна с пъдпъдъци и голям заек. Бях забравил, че отиде на лов, като се надяваше да убие някой подранил бекас.

— Аха! — възкликна доволно Теодор, когато Лесли се покатери през верандата и ни показа торбата с дивеча. — Да не би да си улучил звяра, защото… хъм… стреляш с вяра?

— Теодор! Плагиатстваш от Лам^[1]! — каза Лари с укор.

— Хъм… да… боя се, че е така. Но не можах да се въздържа — отвърна каещият се Теодор.

Лесли изчезна в къщата да се преоблече, а ние с Теодор възобновихме разговора си. Появи се мама и седна на перилата, а Додо клекна в краката й. Представянето на мама като изискана домакиня донякъде се разваляше от факта, че прекъсваше често думите си, за да погледне свирепо и да размаха голяма тояга към задъханата глутница кучета, стълпили се в градината пред вилата. От време на време сред приятелите на Додо избухваше караница и те с ръмжене се счепкваха. Тогава цялото семейство се обръщаше и всеки изреваваше заплашително: „Млък!“ Като резултат от това по-нервните ни гости разсипваха чашите си. След всяка подобна пауза мама се усмихваше ведро и правеше опити да възстанови нормалния разговор. Тъкмо беше успяла да го направи за трети път, когато всички отново млъкнаха като попарени от рева, който се дочу от къщата. Така би крещял Минотавъра, ако страда от зъбобол.

— Какво му става на Лесли? — попита мама.

Нямаше възможност дълго да се чуди, защото самият Лесли се появи на верандата гол, с увита около кръста кърпа.

— Джери! — изрева той, а лицето му бе почервеняло от гняв. — Къде е това хлапе?!

— Почакай, миличък — опита се да го успокои мама. — Какво се е случило?

— Змии! — озъби се Лесли, като разпери широко ръце, за да покаже колко са дълги, но веднага ги прибра, за да хване падащата кърпа. — В къщата има змии!

Беше интересно как реагират на това гостите. Тези, които ни познаваха, наблюдаваха сцената с жив интерес, а непосветените явно се чудеха дали Лесли не е леко побъркан и не знаеха дали да се преструват, че нищо не се е случило и да продължават разговора, или да скочат отгоре му, преди да е нападнал някого.

— За какво говориш, миличък?

— Тоя непрокопсаник е напълнил банята с отвратителни змии! — отвърна Лесли и всичко стана ясно.

— Недей да ругаеш, миличък, не бива — машинално каза мама и разсеяно добави: — Струва ми се, че е по-добре да се облечеш, може да настинеш толкова гол.

— Страхотно големи са, дълги като маркучи… Едва не ме ухапаха.

— Станалото — станало, миличък, аз съм виновна. Разреших на Джери да ги сложи там — извини се мама и усетила, че гостите имат нужда да им бъде обяснено, добави: — Клетите създания, бяха получили слънчев удар.

— Честна дума, мамо, това е прекалено! — избухна Лари.

— Ти не се намесвай, миличък — твърдо отсече мама. — Лесли се е къпал със змиите, а не ти.

— Не ми е ясно защо Лари се бърка във всичко — подхвърли огорчена Марго.

— Да се бъркам във всичко ли? Нищо подобно. Когато мама заговорничи с Джери и пълни ваната със змии, смятам, че е мой дълг да протестирам.

— О, я млъквай! — обади се Лесли. — Искам само да зная кога хлапето ще махне тия гнусотии от банята.

— Мисля, че вдигаш прекалено голям шум — каза Марго.

— Щом е станало наложително да извършваме процедурата „къпане“ в гнездо с кобри, аз ще бъда принуден да си замина — предупреди ни Лари.

— Ще мога ли да се изкъпя, или не? — дрезгаво попита Лесли.

— Защо не извадиш змиите сам?

— Само свети Франциск Асизки^[2] би могъл да се чувства у дома си в такава къща…

— За бога, престанете!

— Имам не по-малко право да си изкажа възгледите, отколкото…

— Искам да се изкъпя, нищо повече. Не моля кой знае за какво…

— Почакайте, милички, не се карайте — каза мама. — Джери, най-добре иди и извади змиите от ваната. Сложи ги известно време някъде — да речем, в умивалника.

— Никога! Да ги изхвърли веднага!

— Добре, миличък, само не викай.

Накрая взех една тенджера от кухнята и сложих змиите си в нея. За моя радост те се бяха съживили напълно и яростно съскаха, докато ги вадех от ваната. Като се върнах на верандата, заварих Лари да занимава надълго и нашироко гостите.

— Уверявам ви, че в тази къща смъртта дебне на всяка крачка. Няма дупчица и цепнатина, която да не бъка от отровна фауна, готова да скочи отгоре ти. Не мога да си обясня как съм се отървал да не остана сакат за цял живот. И най-простото и невинно действие — например, да си запалиш цигара — крие опасност. Дори неприкосновеността на спалнята ми е пренебрегната. Най-напред бях нападнат от скорпион — грозен звяр, който ръсеше отрова и новородени скорпиончета навсякъде. После стаята ми бе разпердушинена от свраки. Сега банята ни е пълна със змии, а из околността хвърчат ята албатроси, които издават звуци като лошо функционираща канализация.

— Лари, миличък, не преувеличавай — каза мама, като се опита да се усмихне на гостите.

— Мила ми майко, не само че не преувеличавам, но дори омаловажавам нещата. Ами нощта, когато Квазимодо реши да спи в стаята ми?

— Нищо страшно нямаше в това, миличък.

— Е, може би на тебе ти доставя удоволствие да бъдеш събудена в три часа през нощта от гълъб, който е решил да натика задника си в окото ти… — каза надменно Лари.

— Е, стига сме говорили за животни — побърза да го прекъсне мама. — Мисля, че обедът е готов. Защо не седнем на масата?

— Каквото и да си приказваме — каза Лари, докато вървяхме към масата, — това хлапе е цяла напаст… Главата му е пълна с бръмбари.

Настаниха гостите по местата им, издърпваните столове застъргаха по плочите, после всички насядаха и успокоени се усмихнаха. В следващия миг двама от гостите нададоха силни викове и излетяха от столовете като ракети.

— О, господи, сега пък какво се случи? — уплашено попита мама.

— Сигурно пак има скорпиони — каза Лари и бързо напусна мястото си.

— Нещо ме ухапа… ухапа ме по крака!

— Видяхте ли? — извика Лари и хвърли победоносен поглед. — Точно както ви казах! Вероятно под масата има меча бърлога!

Единственият човек, който не се вцепени от ужас при мисълта, че в краката му може да има скрит звяр, беше Теодор. Той важно се наведе, повдигна покривката и пъхна глава под масата.

— Аха! — каза той, и в заглушения му глас се долавяше любопитство.

— Какво има там? — попита мама.

Теодор показа глава.

— Това е изглежда нещо… някаква… птица. Голяма птица с черни и бели пера.

— Това е проклетият албатрос! — развълнувано извика Лари.

— Не, не… — поправи го Теодор. — Мисля, че е от рода на чайките.

— Не мърдайте… Стойте неподвижно, ако не искате да отхапе краката ви до коляното — осведоми гостите Лари.

Като изявление, направено с намерение да успокои духовете, думите на Лари далеч не постигнаха целта си. Всички вкупом станаха и напуснаха масата.

Изпод масата Алеко нададе продължителен и странен крясък — трудно е да се каже дали от съжаление, че е изпуснал жертвите си, или защото протестираше срещу вдигналия се шум.

— Джери, веднага улови тая птица! — заповяда ми Лари от безопасно разстояние.

— Улови я, миличък — съгласи се мама. — Най-добре я върни в клетката. Не може да остане под масата.

Леко повдигнах покривката и видях Алеко, разположил се господарски под масата, да ме гледа сърдито с жълтите си очи. Протегнах ръка да го хвана, но той разпери криле и заплашително затрака с клюн.

Явно не беше в добро настроение. Взех една салфетка и се помъчих да стигна с нея до клюна му.

— Не би ли искал да ти помогна, мило дете? — попита Кралевски, който сигурно чувстваше, че славата му на орнитолог изисква да предложи нещо, но изпита явно облекчение, когато отказах помощта му.

Обясних, че Алеко е в лошо настроение и ще ми трябва малко време, за да го хвана.

— За бога, побързай — супата изстива! — нервно се сопна Лари. — Не можеш ли да го подмамиш с нещо? Какво ядат тия зверове?

— Обичат чайките моряка, както хубавиците^[3]… — подхвърли много доволен Теодор.

— О, моля те, престани! — с мъка в гласа запротестира Лари. — Как можеш в такъв критичен момент.

— Боже! Наистина изглежда свиреп — забеляза Кралевски, докато аз се борех с Алеко.

— Сигурно е гладен — весело каза Теодор. — И мисълта, че сядаме да обядваме, му се е видяла горчива като пелин.

— Теодор!

Накрая успях да хвана клюна на Алеко и го измъкнах навън, а той размахваше криле и кряскаше. Докато уловя и крилете му, плувнах в пот и се разроших. Оставих го в клетката да сипе ругатни и заплахи по мой адрес и се върнах да продължа обеда си.

— Спомням си, че веднъж мой близък приятел бе нападнат от чайка — започна да разказва Кралевски, докато ядеше супа.

— Наистина ли? — попита Лари. — Нямах представа, че са чак толкова долни птици.

— Разхождал се край скалите с една Дама — продължи Кралевски, без да чува Лари, — когато изневиделица се появила някаква чайка и се спуснала отгоре им. Приятелят ми едва успял да я прогони с чадъра си. Не е за завиждане подобно преживяване, нали?

— Не може да бъде! — каза Лари.

— Трябвало е да насочи чадъра към чайката и да извика „Не мърдай, или ще стрелям!“ — подхвърли сериозно Теодор.

— Защо? — попита Кралевски озадачен.

— Чайката щеше да му повярва, да се уплаши и да отлети — обясни му любезно Теодор.

— Но не разбирам… — започна Кралевски, като се намръщи.

— Нали знаете, чайките са доста отчаяни създания — каза доволно Теодор.

— Честна дума, Теодор, ти си като стар брой на „Пънч“^[4] — изпъшка Лари.

Чуваше се звънтене на чаши, потракване на вилици, бутилките с вино кълколеха и обедът продължаваше. На масата се появяваха деликатес след деликатес, и след като гостите единодушно похвалеха всяко ядене, мама скромно се усмихваше. Естествено, разговорът се въртеше около животните.

— Спомням си, бях дете, когато ме пратиха да погостувам на една от многобройните ни престарели и ексцентрични лели. Тя бе издигнала в култ пчелите — в градината имаше стотици кошери и се чуваше жужене като от телеграфни стълбове. Един следобед тя си забули лицето с огромна мрежа, сложи си ръкавици, заключи ни за по-сигурно във вилата и излезе навън, за да извади малко мед от един кошер. Явно не беше замаяла пчелите достатъчно — или каквото се прави там — защото като вдигна капака на кошера, те се изсипаха като водна струя и накацаха по нея. Видяхме всичко това през прозореца. Нямахме много познания за пчелите и решихме, че това е в реда на нещата, докато леля не хукна из градината, като правеше отчаяни опити да се отърве от пчелите, а мрежата се закачаше по розовите храсти. Накрая стигна до къщата и се хвърли към вратата. Но ние не можехме да й отворим, защото беше взела ключа. Опитвахме се да й припомним това, но жуженето на пчелите и стенанията й ни заглушаваха. Струва ми се, че на Лесли му хрумна блестящата мисъл да я залеем с кофа вода от прозореца на спалнята. За жалост, обзет от ентусиазъм, той пусна и кофата. Да те измокри до кости студена вода, а после върху главата ти да се стовари голяма ламаринена кофа е доста неприятно, но да се мъчиш да се спасиш от рояци пчели в същото време е направо непоносимо. Когато най-накрая вкарахме леля в къщи, тя беше толкова подута, че не приличаше на себе си. — Лари прекъсна историята и натъжено въздъхна.

— Наистина ужасно! — възкликна Кралевски, широко отворил очи. — Можела е да умре.

— Да, можеше — съгласи се Лари. — И без друго заради това ваканцията ми изцяло пропадна.

— А оправи ли се тя? — попита Кралевски. Ясно беше, че замисля разказ за приключение със свирепи пчели и Дама.

— О, да, след няколкоседмичен престой в болница — с безразличие отвърна Лари. — Обаче това не я отказа от пчелите. Не след дълго един рояк се заселил в комина, и като се опитвала да ги прогони с дим, подпалила къщата. Когато пристигнала пожарната, били останали само овъглените основи, около които гъмжало от пчели.

— Ужасно, ужасно! — промълви Кралевски.

Теодор, който внимателно си мажеше парче хляб с масло, едва чуто изсумтя от доволство. Лапна го, дъвка минута — две съсредоточено, преглътна и грижливо обърса брадата си със салфетка.

— Понеже заговорихме за пожар — започна той, а очите му блеснаха дяволито, — разказвал ли съм ви за времето, когато модернизираха пожарната команда на остров Корфу? Вероятно началникът беше ходил в Атина, където силно… хъм… го впечатлили различните съвременни съоръжения за борба с огъня. Решил, че е крайно време Корфу да захвърли цистерната с вода, возена от коне… и да се снабди с нова… хъм… за предпочитане лъскава и червена на цвят пожарникарска кола. Завърна се обзет от… хъм… ентусиазъм. Първото, което нареди, беше да пробият кръгла дупка в тавана на сградата, за да могат пожарникарите да се плъзгат до долу по един стълб, както си му е редът. Обаче в бързината да модернизира всичко, беше забравил стълба, и още първия път, когато правиха подготовка, двама от пожарникарите си счупиха краката.

— Извинявай, Теодор, но не мога да ти повярвам. Не може да бъде.

— Не, не, уверявам те, че това е самата истина. Доведоха пострадалите в лабораторията ми да им направя рентгенова снимка. Явно началникът не беше обяснил на пожарникарите, че трябва да има стълб и те решили да скачат през дупката. Това беше само началото. На доста висока цена закупиха изключително… хъм… голяма пожарникарска кола. Началникът настоявал да бъде възможно най-голямата и най-хубавата. За съжаление се оказа толкова голяма, че можеше да минава през града само по определен път — знаете колко тесни са повечето улички. Често я виждахме, полетяла с пълна пара и с лудо дрънчаща камбанка в посока, противоположна на пожара. Излизаше извън града, където пътищата са донякъде по-широки, и оттам заобикаляше до мястото на пожара. Струва ми се обаче, че най-интересна беше историята със свръхмодерната противопожарна сигнализация, която беше докарал началникът — от онези кутии, на които счупваш стъклото, а вътре има нещо като… хъм… телефон. Избухна спор къде да я сложат. Каза ми, че им е много трудно да решат, защото не знаят къде ще избухнат първите пожари. И за да не предизвикат объркване, поставиха сигнализацията на вратата на тяхната сграда.

Теодор замълча, потърка брадата си с палец и отпи от виното.

— Едва се бяха организирали, когато избухна първият пожар. Имах щастието да бъда наблизо и видях всичко с очите си. Пламна един гараж и огънят доста се беше разгорял, докато собственикът отиде до пожарната и счупи стъклото на сигнализацията. После изглежда си размениха по някоя груба дума с началника, който се ядосваше, че стъклото е счупено без време. Каза на човека, че е трябвало да почукана вратата, защото сигнализацията е чисто нова и ще бъдат нужни седмици, докато подменят стъклото. Най-после изкараха пожарната кола на улицата и пожарникарите се събраха. Началникът произнесе кратка реч, в която ги призова да изпълнят… хъм… дълга си. После заеха местата си. Настъпи лека препирня на кого да се падне честта да звъни с камбанката, но накрая самият началник се зае с това. Трябва да си призная, че когато пристигна, пожарната кола наистина имаше внушителен вид. Пожарникарите наскачаха, засуетиха се и правеха впечатление, че си знаят работата. Развиха един голям маркуч, и точно тогава се яви ново затруднение. Не можеха да намерят ключа за задната част на колата, където се прикрепва маркуча. Началникът каза, че го е дал на Яни, а той ползвал свободен ден. След много спорове някой изтича до къщата на Яни, която беше… хъм… за щастие, наблизо. Докато го чакаха, пожарникарите се възхищаваха от пламъците, които вече горяха с все сила. Човекът се завърна и съобщи, че Яни не е у дома — жена му казала, че отишъл на пожара. Започнаха да го търсят из тълпата и го откриха сред зяпачите с ключа в джоба. Изпълнен с негодувание, началникът ядосано заяви, че точно такива неща създават лоша слава. Отвориха капака, прикачиха маркуча и пуснаха водата. Естествено, за това време почти целият гараж беше изгорял и нямаше какво да гасят.

Обедът привърши и гостите бяха така натъпкани с храна, че не можеха да помръднат, затова останаха да си отдъхнат на верандата. Опитът на Кралевски да организира състезание по крикет бе посрещнат без всякакъв ентусиазъм. Ние, по-енергичните, помолихме Спиро да ни откара до морето, за да поплуваме и киснахме във водата, докато стана време за следобедния чай — още едно от гастрономическите постижения на мама. Появиха се клатушкащи се купчини топли кифлички, хрупкави, тънки като хартия бисквити, сладкиши като снежни преспи, от които капеше конфитюр, тъмнокори кейкове с плодове — сочни и вкусни, пълни с мед дребни сладки, ронливи като корали. Разговорът почти замря. Чуваше се само лекото прозвънтяване на чашите и дълбоката въздишка на някой гост, вече натъпкан до горе, който си взема още едно парче кейк. След това се разположихме из верандата на малки групи и си приказвахме несвързано, като в полусън, докато приливът на зеления здрач се процеди през маслиновите горички и така сгъсти сенките под асмата, че лицата почти не се виждаха в мрака.

След малко откъм дърветата се появи колата на Спиро, който беше предприел някаква лична потайна експедиция. Надуваше клаксона, за да съобщи на всички за пристигането си.

— О, защо Спиро смущава вечерния покой с този отвратителен шум? — попита Лари с измъчен глас.

— Прав сте, прав сте — промърмори сънливо Кралевски. — По това време трябва да чуваме песента на славеите, а не автомобилни клаксони.

— Спомням си, че бях много озадачен, когато Спиро ме возеше за пръв път — донесе се от мрака гласът на Теодор, който звучеше леко насмешливо. — Не се сещам точно за какво говорехме, но Спиро изведнъж ми каза: „Така е, докторе, когато минавам през някое село, хората направо умират.“ Веднага пред очите ми се появи… хъм… картина на съвсем обезлюдени села и купища трупове край пътя. Спиро продължи: „Така ужасно надувам клаксона, че хората направо умират от страх.“

Автомобилът зави пред къщата, фаровете за миг се насочиха към верандата и осветиха къдравия навес от бледозелени лози, разпръснатите групички разговарящи и смеещи се гости и двете селски момичета с алени забрадки, които тихо сновяха насам-натам, а босите им крака шляпаха по плочите, докато слагаха масата. Моторът заглъхна и Спиро се показа на пътеката, притиснал до тялото си огромен и явно доста тежък пакет, увит в кафява хартия.

— Господи! Погледнете! — възкликна драматично Лари, като го сочеше с разтреперания си показалец. — Издателите пак ми връщат ръкописа!

Спиро, който се бе запътил към къщата, спря и погледна смръщено през рамо.

— Божке, няма такова нещо, господинчо Лорис — обясни със сериозен тон той. — Това са трите пуйки, дето жена ми сготвеше за майка ти.

— Е, тогава все още има надежда — въздъхна Лари с престорено облекчение. — Едва не ми прилоша от изненада. Защо не влезем да пийнем нещо?

Газените лампи осветяваха стаите, а цветните картини на Марго леко потрепваха по стените от вечерния ветрец, който внимателно оправяше криво закачените листове. Весело звънтяха чаши, тапите изскачаха със звука, с който камъчета цопват в кладенец, сифоните въздишаха като уморени локомотиви. Гостите се пооживиха — очите им заблестяха, разговорът се извиси в кресчендо.

Отегчена от тържеството и от това, че не успява да привлече вниманието на мама, Додо реши да се поразходи сама в градината. Заклати се по осветения от луната двор и си избра подходящо местенце под магнолията, за да общува с природата. Какъв беше ужасът й, когато изведнъж видя насреща си глутница настръхнали и сърдити кучета със страшен вид, които явно имаха възможно най-лоши намерения към нея. Додо уплашено изскимтя, завъртя опашка и хукна обратно към къщи, доколкото й позволяваха късите дебели крачета. Но пламенните поклонници нямаше да се откажат без борба. Бяха се изнервили през горещия следобед в очакване да се запознаят с Додо и явно не искаха да изпуснат пратената им от всевишния възможност да направят опит за близост с нея. Додо се втурна в претъпканата всекидневна, а по петите й се изсипа запъхтяната и ръмжаща вълна от кучета. Роджър, Пикльо и Посерко, които се бяха промъкнали в кухнята да похапнат, бързо дотичаха и се ужасиха от картината, която видяха. Те смятаха, че щом се налага да бъде прелъстявана Додо, това трябва да направи някой от тях, а не краставите селски парии. Нахвърлиха се ожесточено върху нейните преследвачи и след миг стаята се изпълни с вкопчени едно в друго ръмжащи кучета и с подскачащи, пищящи гости, които се пазеха да не бъдат ухапани.

— Вълци!… Това е поличба, че зимата ще бъде тежка! — извика Лари и ловко скочи върху един стол.

— Запазете спокойствие, запазете спокойствие! — изрева Лесли, сграбчи една възглавница и я запрати по най-близкото кълбо от биещи се кучета. Възглавницата падна и мигновено пет челюсти яростно я захапаха и разкъсаха. Огромен облак от леки пера се издигна и се понесе из стаята.

— Къде е Додо? — с разтреперан глас питаше мама. — Намерете Додо, ще й направят нещо!

— Спрете ги! Спрете ги! Те се убиват! — разпищя се Марго, грабна един сифон със сода и започна да пръска най-безразборно кучета и гости наред.

— Мисля, че червеният пипер много помага при кучешки сбивания — подхвърли Теодор, а перата падаха по брадата му като сняг. — Обаче не съм го пробвал.

— Господи! — извика Кралевски. — Внимавайте! Да спасим дамите! — и последва съвета си, като помогна на най-близката до него жена да се покачи на дивана и сам се покатери до нея.

— И за водата се смята, че помага — продължи да размишлява Теодор и сякаш за да провери дали това е вярно, изсипа много внимателно виното от чашата си върху едно минаващо куче.

По съвета на Теодор, Спиро изтича до кухнята и се завърна, стиснал в своите приличащи на свински бутове ръце газена тенекия, пълна с вода. Спря на прага, вдигна я над главата си и изрева:

— Пазете се! Сега ще наредиш тия мръсници!

Гостите се разбягаха на всички страни, но не бяха достатъчно бързи. Гладката, блестяща водна маса се изви във въздуха, стовари се върху пода, отново се вдигна нагоре, после се изви и се разби като огромна вълна в стените на стаята. За най-близкостоящите гости последствията бяха пагубни, но най-странно бе мигновеното й въздействие върху кучетата. Уплашени от плисъка и шума на водата, те се разделиха и изчезнаха в нощта, оставяйки подире си картина на погром, от която спираше дъхът. Стаята приличаше на кокошарник, пострадал от ураган — приятелите ни се въртяха в кръг, мокри и покрити с пера; по лампите също имаше полепнали пера и след малко въздухът се изпълни с неприятна миризма на изгоряло. Мама, взела Додо на ръце, оглеждаше стаята.

— Лесли, миличък, иди донеси няколко кърпи, за да се изсушим. Ама че мръсна е тази стая. Е, както и да е, може би най-добре да излезем на верандата? — предложи тя и очарователно се усмихна. — Прощавайте за случилото се. Нали разбирате, няма как — в момента Додо представлява голям интерес за кучетата.

Най-после изсушиха гостите, изчистиха перата от тях, напълниха чашите им и ги настаниха на верандата, където луната бе отпечатала по плочите мастилено черните сенки на лозовите листа. Лари тихо подрънкваше на китарата и тананикаше неразбираемо, с пълна уста; през големите стъклени врати се виждаха Лесли и Спиро, смръщили вежди от усилие, докато ловко разкъсваха голяма пуйка с тъмно месо. Мама се движеше насам-натам из сенките и разтревожено питаше гостите имат ли достатъчно ядене. Кралевски бе седнал на парапета — силуетът му напомняше омар, луната надничаше над гърбицата му, а той разказваше на Марго някаква дълга и объркана история. Теодор изнасяше лекция за звездите на доктор Андручели, като посочваше съзвездията с недооглозгана пуешка кълка.

Вън лунната светлина покриваше острова със сребристи и черни ивици и петна. Далече в низината бухалите се успокояваха с викове сред мрака на кипарисите. Небето изглеждаше черно и меко като козина на къртица, покрита с нежните росни капки на звездите. Магнолията извисяваше над къщата клони, обсипващите ги бели цветове бяха като стотици миниатюрни отражения на луната, а тежкият им сладък аромат висеше неподвижно над верандата — упойващият аромат, който очарова и примамва навън, сред тайнствената, осветена от луната природа.