Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (20)

Шестнадесета глава
Езерото с лилиите

Независимо от огромните размери на жилището си, Савараките бяха много възмутени, че са затворени. Тъй като страдаха от вечно незадоволеното си природно любопитство, за тях беше особено неприятно да не могат да научават всичко, което се случва, и да го обсъждат. Зрителното им поле се ограничаваше с предната фасада на къщата, и когато нещо се случеше в задната част, те направо подлудяваха възмутено крещяха и гракаха, летяха в кръг из клетката си и се мъчеха да проврат глави през мрежата, за да видят какво става. Затворът им даваше възможност да посветят много време на научни занимания, които се състояха в създаване на солидна основа по гръцки и английски език и сполучливо подражаване на човешки говор. Не след дълго те можеха да викат по име всички членове на семейството и често коварно изчакваха Спиро да влезе в колата, да измине малко път по хълма, след което се спускаха към ъгъла на клетката и започваха да крещят: „Спиро! Спиро!“, което го караше да удари спирачките ида се върне в къщата, за да разбере защо го викат. Птиците изпитваха невинна радост и когато викаха бързо и последователно „Махай се!“ и „Ела тука!“ на гръцки и на английски, и кучетата напълно се объркваха. Друг номер, който им доставяше безкрайно удоволствие, беше да подмамват клетия рояк пилци, които прекарваха времето си в търсене на храна около маслиновите горички. Домашната помощница периодично излизаше на прага на кухнята и издаваше пискливи звуци, смесени с някакво странно хълцукане. Кокошките знаеха, че това е сигнал за ядене и сякаш някаква магическа сила ги събираше на задната врата. Щом Савараките усъвършенстваха това повикване, направо съсипаха клетниците. Изчакваха най-неподходящите моменти, за да се разкрещят: когато изморените кудкудякащи птици се бяха разположили да си починат на по-ниските дървета, или в най-голямата жега, когато легнеха след обед да поспят в приятната сянка на миртовите храсти. Едва успяваха да задремят блажено, и Савараките започваха да ги викат за ядене — едната наподобяваше пискливите звуци, а другата — хълцукането. Кокошките се оглеждаха неспокойно и всяка чакаше някоя своя съседка да даде признаци на живот. Савараките изкрещяваха отново — още по-съблазнително и припряно. Изведнъж някоя кокошка, която се владееше по-малко от другите, се разкудкудякваше, изправяше се на крака и се понасяше с клатушкане към клетката на Савараките. Останалите също се разкрещяваха, размахваха криле и хукваха подире й. Стигаха до мрежата на клетката, като се блъскаха и кудкудякаха, настъпваха се по краката и се кълвяха, после спираха — една безредна задъхана тълпа, вперила поглед в Савараките. А те, изящни и елегантни в черно-белите си костюми, ги гледаха отвисоко и им се присмиваха, като двама градски мошеници, които ловко са измамили шумна тълпа доверчиви селяни.

Савараките обичаха кучетата, макар че използваха всяка възможност да ги дразнят. Особено бяха привързани към Роджър, който често ги посещаваше, лягаше до мрежата, наострил уши, а Савараките заставаха на пода на клетката, на три инча от носа му и му говореха тихо, като хихикаха хрипливо и от време на време дрезгаво се кикотеха, сякаш му разказваха мръсни вицове. Никога обаче не дразнеха Роджър толкова, колкото двете палета и никога не се опитаха да го подмамят с коварно ласкателство досами мрежата, за да се спуснат и да клъвнат опашката му, както правеха с Пикльо и Посерко. Общо взето, Савараките нямаха нищо против кучетата, но искаха те да изглеждат и да се държат като кучета, затова когато сред нас се появи Додо, Савараките буквално отказаха да приемат, че това е куче и се отнасяха към нея от самото начало с грубо и присмехулно презрение.

Додо беше от породата денди демонт. Тези кучета изглеждат като продълговати и обли, покрити с козина балони, с миниатюрни криви крака, огромни изпъкнали очи и дълги клепнали уши. Колкото и да е странно, това необикновено куче, плод на злополучна кръстоска, се появи сред нас благодарение на мама. Един наш приятел имаше двойка такива кучета, и внезапно женската (след дълги безплодни години) роди шест кученца. Клетият човек се беше побъркал от усилия да настани потомството в добри ръце и мама, без да се замисли, с привичната си доброта бе казала, че ще вземе едно. Отиде един следобед да си избере кученце и доста неразумно избра женско. Тогава не й хрумнало, че е доста неподходящо да доведе кучка в домакинство, населено главно с мъжки кучета. Сграбчила под мишница стъписаното кутре (приличащо на наденица), мама се качила в колата, за да покаже победоносно новата придобивка на семейството. Кутрето, твърдо решило да превърне случая в паметен, повръщало непрекъснато — от влизането в колата, до излизането. Семейството, събрано на верандата, наблюдаваше как трофеят на мама — с изпъкнали очи, с мънички крачета, които бързо ситнеха, за да поддържат в движение дългото, увиснало телце, със силно плющящи уши тромаво върви по пътечката към къщата и от времена време спира, за да повърне сред цветята.

— Какво сладко кученце! — извика Марго.

— Велики Боже! Прилича на морска краставица каза Лесли.

— Мамо! Как е възможно?! — възкликна Лари, като гледаше Додо с отвращение. — Откъде изкопа тоя кучешки Франкенщайн^[1]?

— Много сладичко куче — повтори Марго. — Не го ли харесваш?

— Не него, а нея — каза мама, като гордо гледаше придобивката си. — Тя се казва Додо.

— Две неща не са наред от самото начало — каза Лари. — Първо, името е прекалено противно за животно, второ, направо си търсиш белята, като водиш кучка в къща с три непрокопсаника. Пък и само я погледни! Погледни я на какво прилича! Защо има такъв вид? По рождение, или е пострадала от нещо?

— Не говори глупости, миличък. Това им е породата. Така трябва да изглеждат.

— Не може да бъде! Та това е чудовище! Кой би искал да създаде порода с такава форма на тялото?

Обясних му, че дакелите са горе-долу с такава форма, резултат на специална кръстоска, за да могат да се вмъкват в дупките на язовците. Вероятно породата денди демонт бе създадена по подобни причини.

— Тази порода сигурно е кръстосана, за да могат кучетата да се вмъкват в запушени канали и да вадят нечистотиите.

— Не говори гадости, миличък. Това са много симпатични кученца и явно много се привързват.

— Не се съмнявам, че се привързват към всеки, който покаже интерес към тях. Положително на света няма да се намерят много техни почитатели.

— Смятам, че си прекалено несправедлив към нея. Освен това не ти подхожда да съдиш за красотата по външността: нали тя е скрита? Затова вместо да се хващаш като удавник за сламката в чуждото око, виж гредата в своето — победоносно каза Марго.

Лари се обърка.

— Това поговорка ли е, или цитат от „Вестник на строителя“? — попита той.

— Струва ми се, че Марго има предвид поговорката „Всяко зло за три дни“ — каза Лесли.

— Повръща ми се от вас — каза Марго, изпълнена с гордо презрение.

— Иди тогава при малката Додо в градината.

— Стига, престанете да спорите — обади се мама. — Додо е мое куче, аз си я харесвам и всичко друго е без значение.

И така, Додо заживя сред нас, но още от самото начало се проявиха някои недостатъци на породата й, които ни причиниха много повече главоболия, отколкото другите три кучета, взети заедно. Най-напред, задните й крака бяха прекалено хилави и по всяко време на денонощието можеха да се измъкнат от ябълката без особена причина. Додо не беше стоик по природа и посрещаше поредното нещастие като квичеше пронизително и писъкът й се издигаше до кресчендо с такава сила, че ставаше непоносим. Колкото и да е странно, това никога не й се случваше, ако отиваше на разходка или тромаво като мече гонеше с въодушевление топка по верандата. Затова пък вечер, когато членовете на семейството се събираха и кротко пишеха, четяха или плетяха, кракът на Додо изведнъж се измъкваше от ябълката, кучето лягаше по гръб и надаваше писък, от който всички подскачаха и захвърляха заниманията си. Докато й правехме масаж и наместехме крака й, Додо се изтощаваше да квичи и веднага заспиваше дълбоко и спокойно, а ние се чувствахме така изнервени, че не успявахме да се съсредоточим върху нищо през останалата част от вечерта.

Скоро установихме, че Додо е доста глуповата. В черепа й не можеха да се съберат две идеи едновременно, а когато си наумеше нещо, тя упорито го отстояваше, независимо от несъгласието ни. Съвсем в началото на развитието си Додо реши, че мама й принадлежи, но не беше показала силното си чувство за собственост до следобеда, когато мама отиде в града на покупки и не я взе със себе си. Убедена, че никога вече няма да види мама, Додо изпадна в дълбока скръб — тътреше се из къщата и виеше жално, от време на време дотолкова покрусена, че кракът й излизаше от ябълката. Посрещна завръщането на мама с невероятна радост, но твърдо реши отсега нататък да не я изпуска от погледа си от страх да не изчезне отново. И тя се залепи упорито като пиявица за мама, като се отделяше от нея на не повече от две крачки. Ако мама седнеше, Додо лягаше в краката й; ако мама станеше и прекосеше стаята, за да си вземе книга или цигара, Додо я придружаваше, после се връщаха заедно и сядаха, а Додо облекчено въздъхваше при мисълта, че отново е осуетила опита на мама за бягство. Кучето дори настояваше да присъства, когато мама се къпе — клекваше натъжено до ваната и не сваляше очи от мама, с което я притесняваше. При всички опити да бъде оставена пред банята, Додо започваше да вие като обезумяла и да се хвърля върху вратата, в резултат на което кракът й винаги излизаше от ябълката. Явно кучето смяташе, че не е безопасно за мама да остава сама в банята, дори ако то пази на прага. Сигурно си мислеше, че винаги съществува възможността мама да я надхитри, като се провре през канала на ваната.

Отначало Роджър, Пикльо и Посерко се отнесоха с умерено презрение към Додо — нямаха високо мнение за нея, тъй като беше твърде дебела и твърде късокрака, за да върви на дълъг път, а когато се опитваха да си поиграят с нея, явно предизвикваха пристъп на мания за преследване — Додо се втурваше към къщата и квичеше за помощ. Като цяло те бяха склонни да я приемат за скучна и безполезна добавка към домакинството, докато не откриха, че тя има една превъзходна и твърде приятна черта: да проявява женските си качества в точно определено време. Самата Додо се преструваше, че не разбира за какво става дума, и бе направо трогателна. Изглеждаше не само озадачена, но и направо уплашена от внезапната си популярност, когато почитателите й започваха да пристигат на такива тълпи, че мама трябваше да ходи въоръжена с тежка тояга. Точно поради тази лицемерна невинност Додо се оказа лесна жертва за очарованието на огромните червеникави вежди на Посерко и така я сполетя съдба, „по-лоша от самата смърт“, когато мама, без да иска заключи двете кучета в гостната, докато наглеждаше приготвянето на чая. След внезапното и неочаквано посещение на английския свещеник и съпругата му, които мама въведе в стаята, където двете кучета се забавляваха и последвалите усилия да поддържа нормален разговор, мама беше останала без сили и получи страхотно главоболие.

За учудване на всички (включително и на Додо)от този съюз се роди кученце — странно скимтящо топчесто създание с конструкцията на майка си и с козина на особени кафяви и бели петна като баща си. Това, че се превърна внезапно в майка, се видя на Додо доста упадъчно и тя едва не получи нервно сътресение, защото се разкъсваше между желанието да бъде при кученцето си и подтика да бъде колкото се може по-близко до мама. Ние обаче не съзнавахме този психологически смут. Накрая Додо реши да направи компромис — вървеше подир мама и носеше кученцето си в зъби. Прави това цяла сутрин, докато разбрахме каква е причината. Нещастното новородено висеше от устата й надолу с главата и телцето му се полюшваше, а Додо тромаво се мъкнеше по петите на мама. Карахме й се, молехме я да престане, но напразно. Накрая мама се принуди да стои в спалнята си с Додо и кученцето, а ние им носехме храна на табла. Но дори и това не разреши въпроса — само мама да станеше от стола, и Додо, вечно нащрек, захапваше кученцето и започваше да гледа мама с уплашени очи, готова да хукне подире й, ако стане нужда.

— Ако продължава така, кученцето ще се превърне на жираф — забеляза Лесли.

— Зная. Горкото! — отвърна мама. — Но какво мога да направя? Само да посегна за цигара и тя го взема в устата си.

— Най-лесното разрешение е да го удавим — каза Лари. — И без това като порасне ще бъде отвратително животно. Погледни родителите му!

— В никакъв случай няма да го давиш! — възмутено извика мама.

— Ужасен си, Лари. Клетото животинче! — каза Марго.

— Смятам, че това е нелепо — да позволиш на едно куче да те прикове към стола.

— Кучето е мое, аз самата искам да седя на стола и толкова — твърдо каза мама.

— Но за колко време? Това може да продължи месеци наред.

— Ще измисля нещо — отвърна мама с достойнство.

Накрая мама намери разрешение на въпроса и то беше много просто: нае най-малката дъщеря на домашната помощница да носи кученцето подир Додо. Додо беше много доволна от това споразумение и мама отново можеше да се движи из къщата. Приличаше на източен владетел — влачеше се от стая в стая, Додо топуркаше по петите й, а момичето — София — довършваше шествието изплезило език; с очи, присвити от усилието, то носеше на ръце възглавница, на която се бе разположил странният наследник на Додо. Ако мама се задържаше на едно място по-дълго време, София почтително поставяше възглавницата на пода, а Додо се спускаше към нея и дълбоко въздъхваше. Щом мама се наканеше да отиде до друга част на къщата, Додо слизаше от възглавницата, отърсваше се и заемаше мястото си в кавалкадата, а София вдигаше високо възглавницата, сякаш на нея бе положена корона. Мама надникваше над очилата, за да се увери, че всички са готови, леко кимваше и колоната започваше да се вие по пътя към следващото място.

Привечер мама излизаше на разходка с кучетата и семейството много се забавляваше да гледа как слизат по хълма. Роджър, като най-възрастен, водеше шествието, следван от Пикльо и Посерко. След тях вървеше мама, с огромна сламена шапка на главата, с която приличаше на оживяла гъба. В едната си ръка стискаше голяма лопата, с която изкопаваше интересни диви растения. Додо се тътреше подире й с изпъкнали очи и увиснал език, а София завършваше колоната — стъпваше тържествено, понесла царственото кученце върху възглавницата. Лари наричаше това „Цирка на мама“ и я дразнеше, като крещеше от прозореца:

— Хей! Госпожо! Кога е големият номер?

Лари закупи шише със стимулатор за коса, за да може мама, както ни обясни той, да направи няколко експеримента със София и да се опита да я превърне в „брадата дама“.

— От туй се нуждае представлението ви, госпожо — уверяваше той мама с дрезгав глас. — Да е по-изискано, значи. Едно представление е изискано само ако в него има брадата дама.

Независимо от всичко това мама продължаваше да води необикновения керван към маслиновите горички всеки следобед в пет часа.

В северната част на острова имаше голямо езеро с приятното, звучно име Антиотиса и то стана едно от любимите ни места. Беше дълго около миля — проточила се плитка водна равнина, обрасла гъсто по края с папур и тръстики. Голяма, леко заоблена дюна от ситен бял пясък го отделяше от морето. Винаги, когато ходехме на езерото, Теодор ни придружаваше, защото езерцата, рововете и мочурливите понори по брега ни предоставяха богато поле за изследвания. Лесли винаги понасяше и артилерията си, тъй като тръстиковият гъсталак гъмжеше от дивеч, а Лари не пропускаше да вземе огромен харпун и стоеше по цели часове край потока, който свързваше езерото с морето, като се мъчеше да улучи някоя от големите риби, плуващи там. Мама се натоварваше с кошници, пълни с храна, с празни кошници за растения и с различни градинарски инструменти, с които да изкопава находките си. Марго беше може би най-леко екипирана — с бански костюм, голяма кърпа и шише с течност за почерняване. С такъв багаж пътешествията ни до Антиотиса напомняха на големи експедиции.

Имаше обаче едно време от годината, когато езерото беше най-хубаво — това ставаше през сезона на лилиите. Плавният склон на дюната между залива и езерото бе единственото място на острова, където растяха пясъчните лилии: странни наглед криви луковици, заровени в пясъка, които веднъж в годината изкарваха на повърхността плътни зелени листа и бели цветове, от които дюната заприличваше на цветен глетчер. Винаги ходехме на езерото по това време, защото преживяването тогава се запомняше. Малко след като Додо стана майка, Теодор ни уведоми, че времето на лилиите наближава и ние започнахме да подготвяме пътешествието си до Антиотиса. Скоро открихме, че присъствието на майка кърмачка в групата доста ще затрудни всички.

— Този път ще трябва да отидем с лодка — каза мама и намръщено погледна сложните фигури на блузата, която плетеше.

— Защо? С лодка пътят е двойно по-дълъг — каза Лари.

— Не можем да отидем с кола, миличък, защото Додо ще започне да повръща, пък и без това няма място за всички ни.

— Да не си решила да вземеш това животно? — попита ужасен Лари.

— Няма как, миличък… Две на лице, едно на опаки… Не мога да я оставя… Три на лице… Познаваш Додо.

— Тогава наеми за нея специална кола. Проклет да съм, ако тръгна из острова като човек, току-що ограбил Бетърсийския приют^[2].

— Додо не може да пътува с кола. Нали ти обясних. Знаеш, че й прилошава. Замълчи за малко, миличък, броя бримките.

— Но това е смешно… — започна Лари с възмущение.

— Седемнайсе, осемнайсе, деветнайсе, двайсе — каза мама високо и натъртено.

— Смешно е да изминаваме толкова дълъг път само защото Додо повръща, когато види кола.

— Ето на! — ядоса се мама. — Заради тебе сбърках броенето. Наистина те моля да престанеш да спориш, когато плета.

— А откъде знаеш, че няма да я хване морска болест? — попита с интерес Лесли.

— Хората, на които им прилошава в коли, никога не страдат от морска болест — обясни мама.

— Не ти вярвам — каза Лари. — Това са измислици. Нали, Теодор?

— Не мога да го твърдя със сигурност — мъдро каза Теодор. — Чувал съм, че така се смята, но не зная… хъм… дали това е вярно. На мене самия никога не ми е прилошавало в кола.

Лари го изгледа недоумяващо.

— Това доказва ли нещо? — попита озадачено той.

— А в лодка винаги ме хваща морска болест простичко обясни Теодор.

— Прекрасно! — възкликна Лари. — Имаме избор: ако пътуваме с кола, ще прилошее на Додо, ако смес лодка — на Теодор.

— Не знаех, че страдаш от морска болест, Теодор — каза мама.

— Това е истината, за съжаление. Намирам го за голям недостатък.

— Е, времето е такова, че морето ще бъде много спокойно — мисля, че ще се чувстваш добре — обади се Марго.

— За съжаление… — каза Теодор, като се заклати, — това е без значение. И от най-малкото… хъм… движение… ми прилошава. Няколко пъти, когато бях на кино и показваха кадри на кораби в бурно море, ми се наложи… хъм… да напусна мястото си.

— Най-лесно е да се разделим на групи — каза Лесли. — Половината ще отидат с лодка, а другата половина — с кола.

— Чудесно хрумване! — зарадва се мама. — Това решава въпроса.

Но това не решаваше въпроса, защото открихме, че пътят за Антиотиса е непроходим поради леко срутване и не можем да отидем с кола. Или трябваше да стигнем по море, или да се откажем.

Потеглихме в топла и бисерна утрин, която предвещаваше безветрен, топъл ден и спокойно море. За да поместим цялото семейство, заедно с кучетата, Спиро и София, трябваше да вземем, освен „Морската крава“ и „Тумбел-Нехранимайски“. Скоростта на „Морската крава“ бе намалена, защото трябваше да влачи след себе си кръглия „Тумбел-Нехранимайски“, но нямаше друг избор. По предложение на Лари кучетата, София, мама и Теодор се натовариха на малката лодка, а всички останали — на голямата. За съжаление, Лари не беше взел предвид един важен фактор: вълната, която правеше при движението си „Морската крава“. Водата се вдигаше от кърмата като стена от синьо стъкло и ставаше най-висока точно когато се разбиваше в борда на „Тумбел-Нехранимайски“ — малката лодка подскачаше нагоре и тупваше тежко обратно. Доста дълго време ние не забелязвахме последствията от това, защото шумът на мотора заглушаваше виковете на мама за помощ. Когато най-накрая спряхме и „Тумбел“ се доближи до нас, открихме, че не само Теодор и Додо страдат от морска болест, но и всички останали, включително и Роджър — един стар и опитен моряк. Наложи се да ги преместим в „Морската крава“ и да ги сложим да легнат, а Спиро, Лари, Марго и аз заехме тяхното място. Докато наближим Антиотиса, всички се почувстваха по-добре, освен Теодор, който все още стоеше досами борда, гледаше втренчено върховете на обувките си и отговаряше едносрично на въпросите. Заобиколихме последния нос със златисто — червени скали, които бяха наслоени на вълнисти ивици като гигантски купища вкаменели вестници, или като захвърлени плесенясали книги сред разрушената библиотека на някой великан. „Морската крава“ и „Тумбел-Нехранимайски“ навлязоха в широкия син залив, до който стигаше езерото. Зад извития плаж с бисерно — бял пясък бе голямата дюна, покрита с лилии — белите цветя блестяха на слънцето като хиляди рогове от слонова кост, вдигнати нагоре към небето като към устни. Но наместо музика, от тях се лееше силен, тежък аромат, който представляваше дестилираната есенция на лятото — топла сладост, която те караше час по час да вдишваш дълбоко, за да я запазиш вътре в себе си. Моторът за последен път избумтя, ехото заглъхна сред скалите, двете лодки като шепот се плъзнаха към брега, а ароматът на лилиите се спусна към нас по водата, за да ни приветства.

След като свалихме багажа на брега и го поставихме на белия пясък, всеки тръгна нанякъде. Лари и Марго лежаха полузаспали в плитчината, полюшвани от леките ласкави вълнички. Мама поведе кавалкадата на малка разходка, въоръжена с лопата и кошница. Както се беше съблякъл по долни гащи и газеше из потока, свързващ езерото с морето, Спиро приличаше на мрачен, космат първобитен човек. Стоеше до колене в прозрачната вода, стиснал в ръка тризъбец, и смръщил вежди дебнеше ятата риби, които плуваха край нозете му. Ние с Теодор и Лесли хвърлихме жребий, за да видим коя част от брега на езерото на кого ще се падне и после се отправихме в противоположни посоки. Белегът, който делеше брега наполовина, беше една огромна и много крива маслина. Стигахме до нея, обръщахме се е гръб към дървото и тръгвахме обратно по следите си. Същото правеше и Лесли от другата страна. Това изключваше възможността да бъдем застреляни случайно от него в някой оплетен и объркан тръстиков гъсталак. И така, докато ние с Теодор се ровехме и сновяхме из локвите и ручейчетата като двойка усърдни чапли, Лесли напето крачеше из храсталаците от другата страна на езерото и от време на време ехото от някой изстрел ни осведомяваше докъде е стигнал.

Дойде време за обяд и ние, изгладнели, се събрахме на плажа: Лесли с торба, издута от дивеч — мокри от кръвта зайци, яребици и пъдпъдъци, бекасини и гривяци; ние с Теодор — с епруветките си и шишета, в които гъмжеше от дребни животни. Пламтеше огън, храната бе струпана върху покривките, а виното — донесено от брега на морето, където се изстудяваше. Лари издърпа постелката в своя край към дюната, за да може да се изтегне, заобиколен от белите фунийки на лилиите. Теодор седна прилично, без да се изляга, и брадата му се мърдаше, докато бавно и методично дъвчеше. Марго се разположи изящно на слънцето и кълвеше изискано от плодовете и зеленчуците. Мама и Додо стояха в сянката на голям чадър. Лесли бе седнал по турски на пясъка, сложил на скута си пушката — в едната си ръка държеше голямо парче месо, а с другата замислено гладеше цевите. Недалече от нас Спиро клечеше край огъня, а по набръчканото му лице течеше пот и падаше на блестящи капки върху гъстите черни косми, покриващи гърдите му. Той въртеше над огъня импровизирания шиш от маслинов клон, на който бяха нанизани седем тлъсти бекасини.

— Какво райско място! — изфъфли Лари с пълна уста, легнал блажено по гръб сред свежите цветя. — Чувствам, че това място е било специално създадено за мене. Иска ми се вечно да лежа така, а голи, прекрасни горски нимфи да ми слагат в устата храна и вино. Естествено, като дишам дълбоко и равномерно в продължение на векове, този аромат ще ме балсамира и един ден моите верни нимфи ще ме намерят мъртъв, превърнат на аромат. Може ли някой да ми хвърли една от онези смокини, които изглеждат толкова вкусни?

— Веднъж ми попадна изключително интересна книга за балсамирането — каза оживено Теодор. — В Египет наистина са хвърляли много труд, за да приготвят телата. Да си кажа правичката, методът за… хъм… изваждане на мозъка през носа ми се видя много изобретателен.

— Измъквали са го през дупките на носа с нещо като кука, нали? — попита Лари.

— Лари, миличък, ние се храним.

Когато обедът свърши, отидохме в сянката на близките маслинови дървета и прекарахме в дълбока дрямка горещината на следобеда, докато пронизителната и успокояваща песен на цикадите се лееше над нас. От време на време някой се надигаше, отиваше до морето и се потапяше за миг в плитчината, после се завръщаше разхладен и отново лягаше да си почива. В четири часа Спиро, отпуснал безжизнено огромното си тяло, което потреперваше от хъркането му, изпръхтя, дойде на себе си и се затътри към плажа, за да запали огъня за чая. Ние се събуждахме бавно, сякаш сънят трудно ни напускаше: протягахме се, въздъхвахме и се запътвахме по пясъка към чайника, където водата кипеше и бълбукаше. Наклякахме около огъня с чаши в ръце — премигвахме, потънали в размисъл, все още сънени, а сред лилиите се появи една червеношийка с огненочервена гръд и светнали очи, и заподскача към нас. Приближи ни на десетина стъпки, спря и ни огледа неодобрително. Като реши, че се нуждаем от развлечение, тя заподскача към две преплетени лилии, образуващи красив свод, застана в театрална поза отдолу, изпъчи гърди и отправи към нас чистите трели на своята песен. Когато свърши, изведнъж наведе глава — това приличаше на комично важен поклон, и после се втурна през лилиите, уплашена от внезапно избухналия смях.

— Много са мили червеношийките — каза мама. — В Англия имаше една, която прекарваше часове наред с мене в градината. Много ми харесва как пъчат гърдички.

— Тази се заклати точно като че ли се покланяше — обади се Теодор. — Когато изпъчи гърди, според мене… хъм… много заприлича на оперен певец, макар и с необичайни размери.

— Да, пееше нещо много леко и въздушно… Струва ми се. Щраус — съгласи се Лари.

— Понеже заговорихме за опери… — започна Теодор с блеснали очи, — казвах ли ви за последната опера, която представиха в Корфу?

Отговорихме му отрицателно и се наместихме удобно, тъй като видът на Теодор, който разказва история, ни доставяше не по-малко удоволствие от самата история.

— Беше една… хъм… пътуваща оперна трупа. Мисля, че идваха от Атина, но може да бяха и италианци. Както и да е. Първото им представление трябваше да бъде „Тоска“. Певицата, която изпълняваше главната роля, беше изключително… хъм… добре сложена, както е обичайно за оперните певици. Спомняте си, че в последното действие героинята среща злочестата си съдба, като се хвърля от зъбчатите стени на една крепост… по-скоро на един замък. Първата вечер героинята се изкачи на крепостната стена, изпя прощалната си песен и после… хъм… срещна злочестата си съдба, като падна върху скалите под стената. За съжаление се оказа, че сценичните работници са забравили да нагласят добре това, на което се приземяваше.

Като резултат, строполяването й, пък и последвалите… хъм… викове поради силните болки донякъде отвлякоха публиката от впечатлението, че върху скалите долу лежи бездиханен труп. Актрисата, която трябваше да оплаква факта, че Тоска вече е мъртва, започна да пее доста… хъм… мощно, за да заглуши виковете й. Естествено, героинята беше твърде разстроена от случилото се и на следващата вечер сценичните работници се бяха заели с ентусиазъм да й осигурят приятно приземяване. Поразнебитената Тоска успя криво-ляво да изкара представлението, докато стигна до… хъм… последната сцена. Тогава отново се изкатери на стената, изпя прощалната си песен и се хвърли да срещне смъртта. За съжаление работниците, които в първия случай бяха сложили долу нещо прекалено твърдо, сега бяха стигнали до другата крайност. Натрупаните матраци… те са, както знаете, с пружини… така пружинираха, че когато героинята падна върху тях, отново отскочи нагоре. И докато актьорите се бяха събрали, осветени от… как ги наричаха?… А, да, прожекторите, и си говореха, че Тоска е мъртва, горната част от тялото й се появи два-три пъти във въздуха над стената пред очите на озадачената публика.

Докато Теодор разказваше историята, червеношийката бе дошла наблизо, но отново отлетя, уплашена от избухналия смях.

— Честна дума, Теодор, мисля, че прекарваш свободното си време в съчиняване на истории — възрази Лари.

— Не, не — отвърна Теодор, като щастливо се усмихна в брадата си. — Където и да е другаде по света щеше да ми се наложи, но тук, в Корфу… хъм… изкуството е, така да се каже, на почит.

Изпихме чая, Теодор и аз отново отидохме на брега на езерото и продължихме да търсим животни, докато се здрачи и вече не се виждаше добре. После бавно се върнахме на плажа, където пламъкът на запаления от Спиро огън трептеше и светеше като огромна хризантема сред призрачнобелите лилии. Спиро беше уловил три големи риби и сега, погълнат и намръщен, ги печеше на скара, като от времена време слагаше парченце чесън, изстискваше отгоре лимон или поръсваше с пипер нежното бяло месо, показващо се на местата, където изгорелите люспи бяха започнали да се белят. Луната се издигна над планините и посребри лилиите, освен там, където огънят ги осветляваше с червен отблясък. Върху огряното от луната море бързаха малки вълнички и облекчено въздъхваха, когато най-накрая достигаха брега. В дърветата се обадиха гласове на бухали, а в мрачните сенки летяха светулки и мъждивите им нефритово — зелени фенерчета потрепваха, светваха и изгасваха.

Най-после, като се прозявахме и протягахме, ние отнесохме багажа в лодките. Гребахме до началото на залива, и докато Лесли нагласяше мотора, хвърлихме поглед назад към Антиотиса. На светлината на луната хълмът с лилиите приличаше на заснежено поле, а черният фон на маслиновите дървета изглеждаше като надупчен от фенерчетата на светулките. Нашият огън, който бяхме стъпкали и гасили, преди да тръгнем, тлееше като гранатово петно досами цветята.

— Това наистина е… хъм… едно красиво място — каза Теодор с огромно задоволство.

— Прекрасно място — съгласи се мама, и в заключение прибави своето върховно доказателство за това: — Бих искала да ме погребат там.

Моторът плахо забоботи, после изрева с пълна сила. „Морската крава“ набра скорост и потегли покрай брега. Тя влачеше „Тумбел-Нехранимайски“, а вълната подире им се разстилаше ветрилообразно като бяла тънка паяжина върху тъмните води и тук-таме за миг припламваха фосфоресциращи искрици.