Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (2)

Преселването

Месец юли бе духнат като свещ от режещия вятър, който се втурна в оловносивото августовско небе. Ситните капки пронизващ дъжд се превръщаха в непрогледна вълниста завеса там, където ги подхванеше вятърът. Къщичките по плажната ивица на Борнмът бяха обърнали слепите си дървени лица към сиво-зеленикавата пяна, обрамчила морето, а то с въодушевление прехвърляше вълнолома и се изсипваше на брега. Чайките, запокитени към сушата над града, се виеха, опънали крила високо над покривите, и сърдито пищяха. Такова време е предназначено да поставя на изпитание човешката издръжливост.

Взето като цяло, моето семейство този следобед не представляваше особено привлекателна гледка, защото лошото време дойде заедно с обичайните си болести, към които бяхме предразположени. На мене, легнал на пода, докато надписвах сбирката си от мидени черупки, то донесе катар — бе го насипало в черепа ми като цимент, поради което бях принуден да дишам на пресекулки с отворена уста. Брат ми Лесли, свил се мрачно с кръвнишко изражение край камината, бе получил възпаление на вътрешното ухо и от ушите му течеше кръв — слабо, но непрекъснато. Сестра ми Марго бе ощастливена с нови шарки от акне по лицето, което и без друго бе изпъстрено с петна като червен воал. Майка ми получи обилна, непрестанно бликаща хрема и за разнообразие — ревматичен пристъп. Само най-големият ми брат Лари остана незасегнат, но му стигаше, че се изнервя от нашите страдания.

Разбира се, тъкмо Лари започна цялата работа. Останалите се чувстваха прекалено апатични, за да мислят за друго, освен за болките си, но Лари бе избран от провидението да преминава през живота като малък рус фойерверк, чиито идеи избухват в мозъците на други хора, докато самият той се свива като умилкваща се котка и отказва да поеме вината за последствията. С наближаването на вечерта Лари ставаше все по-раздразнителен. Накрая, като огледа мрачно стаята, той реши да нападне мама, която според него беше очевидната причина за бедите ни.

— Защо търпим този отвратителен климат? — попита изведнъж той, като посочи залятия от дъжда прозорец. — Погледни на какво прилича! А ако е въпрос, и нас погледни… Марго се е издула като паница с алена овесена каша… Лесли броди насам-натам с по петнайсет ярда^[2] памук във всяко ухо… Джери говори така, сякаш по рождение има вълча уста… Погледни и себе си: с всеки изминат ден все повече грохваш и се състаряваш!

Мама надникна иззад големия том, озаглавен „Лесни рецепти от Раджпутана“.

— Нищо подобно! — каза възмутено тя.

— Как така? — настояваше Лари. — Започваш да приличаш на ирландска перачка, а членовете на семейството ти изглеждат като куп илюстрации към медицинска енциклопедия!

Майка ни не можа да измисли никакъв съкрушителен отговор, затова се задоволи да го изгледа втренчено, преди да се оттегли отново зад книгата.

— Това, от което имаме нужда, е слънце — продължаваше Лари. — Не си ли съгласен, Лес? Лес!

Лесли размота дълго парче памук от едното си ухо.

— Какво казваш? — попита той Лари.

— Виждаш ли! — отвърна Лари и погледна победоносно мама. — Да се проведе разговор с Лесли се е превърнало в ужасно трудно действие. Питам те, на какво прилича всичко това? Единият брат не чува това, което му казват, другият не го разбира. Крайно време е да се направи нещо. Не може да се очаква да пиша безсмъртна проза в атмосфера на мрак и миризма на евкалиптово масло!

— Да, миличък — отвърна мама разсеяно.

— Това, от което всички ние имаме нужда — каза Лари, като отново набираше скорост, — е слънце. Страна, където можем да растем.

— Да, миличък, няма да е лошо — съгласи се мама, която всъщност не го слушаше.

— Тази сутрин получих писмо от Джордж; пише, че на Корфу е прекрасно. Защо не си съберем багажа и не заминем за Гърция?

— Добре, миличък, щом искаш… — каза мама непредпазливо.

Когато нещо беше свързано с Лари, тя обикновено много внимаваше да не се ангажира.

— Кога? — попита Лари, доста учуден от готовността й.

Усетила, че е направила тактическа грешка, мама предпазливо наведе „Лесни рецепти от Раджпутана“.

— Струва ми се, че най-разумно ще бъде ти да заминеш пръв, миличък, и да подготвиш нещата. После можеш да ми пишеш, за да узная дали там е хубаво, и ние ще те последваме — каза умно тя.

Лари й хвърли смразяващ поглед.

— Точно това каза, когато предложих да заминем за Испания — припомни й той. — Цели два месеца седях в Севиля и ви чаках да дойдете, а ти само ми пишеше дебели писма за канализацията и водата за пиене, като че ли съм кмет на града. Не, ако ще ходим в Гърция, заминаваме всички заедно!

— Ужасно преувеличаваш, Лари — каза мама с умолителен глас. — Знаеш, че не мога да замина веднага. Трябва да уредя някои работи с тази къща.

— Да уреждаш? Какво, за бога, ще уреждаш? Продай я!

— Не мога да направя това, миличък! — каза изумено мама.

— Защо пък не?

— Нали току-що я купих.

— Точно затова я продай преди още да сме я съсипали.

— Не приказвай смешни работи, миличък — каза твърдо мама. — И дума не може да става. Това е направо лудост.

След което продадохме къщата и избягахме от мрачното английско лято като ято мигриращи лястовици.

 

 

Никой не взе много багаж — всеки носеше само това, което смяташе най-насъщно в своя живот. Когато отворихме чантите за митническа проверка, съдържанието им доста добре разкриваше различните характери и интереси. Така например багажът на Марго съдържаше множество одежди от прозрачна материя, три ръководства за отслабване и цяла купчина шишенца, всяко пълно с някакъв еликсир, гарантиращ излекуването на акне. В пътната чанта на Лесли имаше няколко пуловера с висока яка, чифт панталони, в които бяха увити два револвера, въздушен пистолет, книга със заглавие „Как да си направим сами оръжие“ и голямо шише със смазка, което течеше. Лари пътуваше с два сандъка, пълни с книгите му, и с малко куфарче дрехи. Багажът на мама беше благоразумно разделен: една част с дрехи и втора с различни томове по готварство и градинарство. Аз бях приготвил само тези неща, които смятах за необходими, за да облекчат досадата на дългото пътешествие: четири книги по естествена история, сакче за пеперуди, куче и буркан от сладко, пълен с гъсеници, които всеки миг заплашваха да се превърнат на какавиди. Според нашите схващания, бяхме напълно екипирани и в този вид напуснахме хладните и влажни английски брегове.

От Франция — тъжна и подгизнала от дъжда, Швейцария — напомняща коледен сладкиш и Италия — пищна, шумна и миризлива, у нас останаха само объркани спомени. Корабчето треперливо се отдалечи от тока на италианския ботуш към сумрачното открито море и докато спяхме в душните каюти, някъде по ивицата огряна от луната вода прекосихме невидимата гранична линия и навлязохме в яркия огледален свят на Гърция. Постепенно чувството за промяна се просмука в нас и ето че на зазоряване се събудихме неспокойни и излязохме на палубата.

В светлината на утрото морето се движеше, изпъваше гладките си сини мускули — вълните — и блестящите мехурчета пяна от килватера се стелеха подире ни кротко като разперена опашка на бял паун. По хоризонта на изток бледото небе бе изпъстрено с жълтина. Пред нас се виждаше шоколаденокафявото петно на сушата, обвито в мъгла, с дантели от пяна около брега. Това беше Корфу и ние напрягахме очи, за да различим точните форми на планините, да открием долини, върхове, клисури и плажове, но виждахме само силуети. След това слънцето внезапно прехвърли хоризонта и небето доби гладкия емайлово син цвят на око на сойка. За миг безкрайните педантични извивки на вълните припламнаха, после се обагриха в пурпурночервено на зелени капчици. Мъглата на ивици се източи бързо и леко и пред нас се появи островът — с планини, сякаш заспали под намачкано кафяво одеяло, с петната на зелените маслинови горички по гънките. По брега се виеха бели като слонски бивни плажове, а помежду им — градчета със схлупени къщи от яркозлатист, червен и бял камък. Заобиколихме северния нос, където в гладкия склон на ръждивочервен зъбер се виждаха множество огромни пещери. Дирята на кораба бе подхваната от тъмните вълни, които я понесоха леко към самия вход на пещерите и там тя с жадно съскане се пръсна сред скалите. Когато заобиколихме носа, планините останаха зад нас, а островът плавно се спускаше към морето в мъглявото сияние на сребристозелените маслинови дръвчета, сред които тук-там като пръст, вдигнат предупредително, се извисяваха черни кипариси на фона на небето. Морето в плитчините на заливите бе синьо като пеперудени крилца, а дори през шума на корабните мотори дочувахме слабо звънък звук от брега, като хор от детски гласчета — пронизителното победоносно свирене на цикадите.