Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (17)

Глава тринадесета
Снежнобялата вила

Кацнала отгоре на хълма сред маслиновите дръвчета, новата вила, бяла като сняг, беше от едната страна с широка веранда, по която се спускаше плътната завеса на лозата. Пред къщата имаше голяма колкото носна кърпа грижливо обиколена със стена градина, която представляваше гъста плетеница от диви цветя. Цялата градина бе засенчена от голяма магнолия, чиито лъскави тъмнозелени листа хвърляха дебела сянка. Изровен коловоз се спускаше от къщата надолу по хълма през маслинови горички, лозя и овощни градини, докато стигнеше до пътя. Харесахме вилата още в мига, когато Спиро ни я показа. Стоеше разнебитена, но невероятно изискана сред олюляващите се като пияни маслинови дръвчета и приличаше на госпожица от осемнайсети век, която си почива сред множеството си слуги. По мое мнение чарът й още повече се подсилваше от факта, че в една от стаите открихме прилеп — вкопчил се надолу с главата за капака на прозореца, той зловещо писукаше. Надявах се, че ще продължава да живее денем във вилата, но щом се нанесохме, той явно реши, че става твърде пренаселено и се премести в някоя тиха маслинова хралупа. Съжалявах за решението му, но тъй като ме занимаваха най-различни неща, скоро забравих за него.

Точно в бялата вила аз се запознах отблизо с богомолките — дотогава ги бях виждал да дебнат из миртовите храсти, но никога не им бях обръщал особено внимание. Сега те ме принудиха да го направя, защото по хълма, където бе разположена вилата, имаше стотици богомолки и повечето от тях бяха с много по-големи размери, отколкото ония, които бях срещал досега. Те надменно се разполагаха сред маслиновите клонки или върху гладките зелени листа на магнолията, а нощем се събираха в къщата, бръмчаха около лампата със зелените си крила, въртящи се като веслените колела на старите речни кораби, докато кацнеха на масите или столовете, местеха се дебнешком със ситни стъпки и търсеха плячка, приковали в нас изпъкнали очи върху лица без брадички. Дотогава не бях забелязал, че богомолките могат да пораснат толкова много — някои от екземплярите, които ни посещаваха, бяха дълги по цели четири инча и половина. Тези чудовища не се бояха от нищо и без да се поколебаят, нападаха животни, големи колкото себе си, а дори и по-големи. Насекомите явно смятаха къщата за своя собственост, а стените и таваните — за законните си ловни полета. Но гущерите гекони, които живееха из пролуките в градината, също смятаха къщата за свое ловно поле, затова водеха с богомолките непрестанна война. Повечето битки представляваха схватки между отделни представители на двата вида, ала тъй като обикновено силите бяха равни, борбата рядко изглеждаше интересна. Но се случваха и битки, които си заслужаваха гледането. Имах щастието да наблюдавам една подобна борба направо от ложата, тъй като тя бе проведена над, върху и в леглото ми.

През деня повечето гекони живееха под разкъртената мазилка на градинската стена. Когато слънцето залезеше и сянката на магнолията обвиеше къщата и градината, те се появяваха — подаваха малките си главички от цепнатините и златистите им очи оглеждаха с интерес околността. Постепенно излизаха на стената и късите им плоски телца с почти конусовидни опашки изглеждаха пепелявосиви в сумрака. Движеха се предпазливо по обраслата с мъх стена, докато попаднеха под закрилата на лозата над верандата, и там търпеливо изчакваха небето да потъмнее и да запалят газените лампи. Тогава избираха ловните си полета и се отправяха към тях по стените на къщата — някои отиваха в спалните, други в кухнята, а трети оставаха на верандата сред лозите.

Имаше един гекон, който бе обявил моята спалня за свое ловно поле. Опознах го много отблизо и го кръстих Джеронимо, тъй като нападенията му върху света на насекомите ми се виждаха не по-малко коварни и добре обмислени от нападенията на известния индианец. Джеронимо изглеждаше по-амбициозен от другите гекони. Първо, живееше сам под голям камък в лехата с цинии под прозореца ми и не търпеше друг гекон да доближи дома му. По същите причини не позволяваше на други гущери да влизат в спалнята ми. Събуждаше се по-рано от събратята си и напускаше камъка, когато стената и къщата все още бяха потопени в слаба слънчева светлина. Минаваше бързо през пропастите в обелената бяла мазилка, докато стигнеше до прозореца на стаята ми, надникваше над перваза, любопитно се оглеждаше и бързо поклащаше два-три пъти глава — никога не знаех дали е това ме поздравява или изразява задоволството си, че стаята не се е променила по времена отсъствието му. Заставаше на перваза и започваше да преглъща, докато се стъмнеше и донесяха лампа; на златистата светлина на лампата цветът му от пепелявосив като че ли се променяше в седефенорозов и шарките по настръхналата му кожа се очертаваха по-ясно, а от това тя ставаше толкова нежна, че изглеждаше почти прозрачна, сякаш вече се виждаха вътрешностите в дебелото му коремче, завити грижливо като хоботче на пеперуда. Очите му горяха от въодушевление, докато прекосяваше по стената до любимото си място — левия ъгъл на стаята от външната страна, където увисваше надолу с главата и чакаше да се появи вечерята му.

Храната не се бавеше много. Първият поток от дребни мушици, комари и калинки, които Джеронимо пренебрегваше, биваше последван от дългоножки, златоочици, неголеми мухи и някои по-едри бръмбари. Поучително беше да наблюдаваш Джеронимовата тактика на дебнене. След като златоочицата или мушицата се повъртеше около лампата, докато й се завиеше свят, тя политаше и кацаше на тавана в белия кръг от сянката на лампата. Джеронимо, увиснал надолу с главата в ъгъла си, замираше. Два-три пъти бързо поклащаше глава, после започваше внимателно да се промъква по тавана стъпка по стъпка, приковал блесналите си очи в насекомото. После бавно се плъзгаше по мазилката, докато стигне на около шест инча от жертвата, където спираше за миг и се виждаше как намества меките си лапи, за да се залови по-устойчиво. От възбуда очите му изпъкваха още повече, после погледът му придобиваше (както той явно смяташе) израз на смразяваща кръвожадност, върхът на опашката му потръпваше, а след това геконът се спускаше плавно по тавана, като капка вода, щракваше тихо челюсти и се обръщаше, а на лицето му бе изписано щастливо доволство: златоочицата беше в устата му, а краката и крилата й странно висяха навън и се мърдаха като мустаци на морж. Тогава енергично размахваше опашка — като развеселено куче — и бавно изтопуркваше обратно на мястото си, за да си изяде вечерята на спокойствие. Притежаваше необичайно остро зрение, защото често виждах, че забелязва някоя дребна мушица в другия край на стаята и обикаля по тавана, докато се доближи достатъчно, за да я хване.

Отношението му към съперниците, които се опитваха да си присвоят територията му, беше недвусмислено. Веднага щом те прехвърлеха ръба на перваза и се спираха да си починат след дългото изкачване по стената на вилата, се чуваше шум от тътрене — Джеронимо бързо се спускаше по тавана и стената и леко тупваше на перваза. Преди новодошлият да помръдне, Джеронимо се втурваше и скачаше отгоре му. Любопитното беше, че за разлика от другите, той не нападаше главата или тялото на врага си. Насочваше се право към опашката на противника, захапваше я на инч от връхчето, увисваше на нея като булдог и я дърпаше насам-натам. Разтревожен от необичайно подлия похват в нападението, новодошлият се спасяваше по издържалия проверката на времето начин: изоставяше опашката си и се спускаше колкото се може по-бързо през ръба на перваза по стената до лехата с цинии. Джеронимо, леко задъхан от направеното усилие, заставаше тържествуващо на перваза. От устат му висеше противниковата опашка, която се извиваше настрани като змия. Като се увереше, че съперникът му си е отишъл, Джеронимо се разполагаше удобно и започваше да яде опашката — отвратителен навик, който ни най-малко не одобрявах. Но явно той така празнуваше победата си и изпитваше пълно щастие едва когато опашката изчезнеше на сигурно място в издутото му коремче.

Повечето богомолки, които долитаха в стаята ми, бяха сравнително дребни. Джеронимо винаги изпитваше силно желание да се пребори с тях, но те се оказваха прекалено бързи за него. За разлика от други насекоми, богомолките явно не се влияеха от светлината на лампата: вместо унесено да кръжат около нея, те спокойно се разполагаха на някое удобно място и се залавяха да разкъсват танцьорите, когато те се спираха, за да съберат нови сили. Насекомите виждаха с изпъкналите си очи не по-зле от гущерите — те винаги забелязваха Джеронимо и бързо се преместваха, преди той да допълзи на подходящо за борба разстояние. Обаче в нощта на голямата битка гущерът се срещна с богомолка, която не само че не отлетя, но дори тръгна насреща му, а това бе вече непоносимо за него.

От известно време си задавах въпроса как се размножават богомолките. Бях наблюдавал нещастното мъжко насекомо, застанало на гърба на женската, която с пълно безразличие извръщаше глава и започваше да се храни с него. Дори след като главата и гръдният му кош изчезнеха във фината уста на женската, задната част на мъжкия продължаваше да изпълнява дълга си. След като бях наблюдавал този доста дивашки начин на любов, бях много любопитен да видя снасянето и излюпването на яйцата. Такава възможност получих един ден, когато скитах по хълмовете и се изправих, така да се каже, лице срещу лице с една изключително голяма женска богомолка, която с царствен вид крачеше горделиво из тревата. Коремчето й беше издуто и аз почувствах, че тя положително очаква щастливо събитие. Богомолката поспря, полюшна се на нежните си крачка и като ме огледа недружелюбно, продължи надуто пътя си през тревите. Реших, че ще е най-добре да я уловя, за да снесе яйцата си в кутия, където да мога да наблюдавам как се развиват. Веднага щом разбра, че се опитвам да я уловя, богомолката се завъртя и се изправи, разпери бледи крила с цвят на зелен нефрит и изви нагоре зъбчестите си предни крака в поза, изразяваща предизвикателство. Видя ми се забавно, че се държи войнствено със същество, което е толкова по-голямо от нея и небрежно я улових за гръдния кош с палеца и показалеца си. Мигновено тя протегна дългите си бодливи крака през гърба си и ги впи в палеца ми, от което изпитах чувството, че в кожата ми се забиват поне половин дузина игли. От изненада я изпуснах, седнах и засмуках пръста си. Открих, че три от раничките са много дълбоки и като ги стиснах, излязоха капки кръв. Уважението ми към богомолката нарасна — това явно беше насекомо, с което трябва да се съобразяваш. При следващия си опит бях по-предпазлив и използвах двете си ръце: с едната я хванах за гръдния кош, ас другата държах опасните й предни крака. Тя безуспешно се въртеше, но не се измъкна; опита се да ме ухапе, като наклони злото си остро личице и загриза кожата ми, но челюстите й бяха прекалено слаби, за да постигне нещо. Отнесох я у дома и я затворих в голяма кутия, покрита с газена материя и старателно украсена с папрат, пирен и камъчета, сред които тя грациозно се движеше с леки стъпки. Кръстих я Сисъли — нямах нищо определено предвид, и отделях доста време, за да й ловя пеперуди, от които тя изяждаше огромни количества, без апетитът й да намалява, а коремчето й се издуваше все повече и повече. Точно когато бях сигурен, че ще снесе яйца всеки миг, тя намери някаква пролука в затвора си и избяга.

Една нощ четях седнал в леглото, когато чух бръмченето от бързо движещи се крила — Сисъли прелетя през стаята и тежко кацна на стената, на около десет стъпки от Джеронимо, който усърдно дояждаше последните хапки от една доста мъхната муха. Той вдигна глава с полепени по устата косъмчета и учудено погледна Сисъли. Сигурен съм, че за първи път виждаше толкова голяма богомолка — Сисъли беше поне с половин инч по-дълга от него. Изненадан от размерите й и стъписан от безочливото й посегателство върху неговата територия, няколко секунди Джеронимо само я гледаше втренчено. Междувременно Сисъли въртеше глава и се оглеждаше със зловещ интерес, като недодялана стара мома в картинна галерия. Като се посъвзе от изненадата, Джеронимо реши, че трябва да даде хубав урок на наглото насекомо. Опря уста на тавана и я избърса, после бързо заклати глава и замята опашка, като явно се готвеше да изпадне в състояние на смъртоносна ярост. Сисъли не му обърна внимание продължи да се оглежда и леко се полюшваше на дългите си тънки крака. Джеронимо бавно тръгна по стената и като преглъщаше от ярост, най-после стигна натри стъпки от богомолката, където поспря и се намести, за да бъде по-устойчив. Тогава Сисъли неумело се престори, че току-що го е забелязала. Остана в същата поза, но обърна глава и надникна през рамо. Джеронимо свирепо отвърна на погледа й, като запреглъща още повече. След като го огледа изпитателно с изпъкналите си очи, Сисъли продължи да изследва тавана, сякаш гущерът не съществуваше. Джеронимо предпазливо се придвижи още няколко инча и отново се намести, а върхът на опашката му затрепери. После се хвърли напред и тогава се случи нещо странно. Сисъли, която до тоя миг изглеждаше погълната от изучаването на една цепнатина в мазилката, изведнъж подскочи във въздуха, завъртя се и кацна на същото място, но вече, разперила криле като пелерина, тя се изправи на задните си крака и сви в очакване двата си предни крака. Джеронимо се оказа неподготвен за подобно нелюбезно посрещане, на около три инча от нея спря да се плъзга и се вторачи. В отговор тя го изгледа презрително и предизвикателно.

Джеронимо сякаш бе озадачен от всичко това според опита му богомолката трябваше да избяга да профучи през стаята при приближаването му, ала вместо това тя се бе изправила, готова да го ужили, а зеленото наметало на крилата й леко шумолеше, докато тя се поклащаше. Но след като беше стигнал толкова далече, той вече не можеше да отстъпи, затова напрегна тялото си и скочи върху жертвата.

Бързината и теглото му си казаха думата — той се стовари върху богомолката, тя се завъртя и челюстите му захапаха долната част на гръдния й кош. Сисъли му отвърна като заби и двата си предни крака дълбоко в задните му крака. Противниците се счепкаха и се местеха тежко по тавана и надолу по стената, като всеки се мъчеше да излезе отгоре. Настъпи леко затишие, докато те си починаха и се приготвиха за следващия рунд, все така вкопчени един в друг. Не знаех дали да се намеся — не ми се искаше някой да загине, но битката беше толкова интересна, че нямах сили да ги разделя. Преди окончателно да реша, те отново се счепкаха.

Кой знае защо, Сисъли си бе поставила за цел да се опита да смъкне Джеронимо на пода, докато той имаше не по-малко твърдо намерение да я повлече към тавана. Настъпиха няколко критични момента, в които всеки се мъчеше да надделее, но без да последва решителна промяна. След това Сисъли направи фатална грешка: като използва предоставената й възможност при едно от затишията, тя се вдигна във въздуха, сякаш се опитваше да прелети през стаята, докато държи Джеронимо в лапите си — същински орел, понесъл агне. Но тя не бе предвидила тежестта на тялото му. Внезапният й скок изненада гущера и отлепи пръстите му от стената, но щом двамата се озоваха във въздуха, тялото му натежа като камък, а на такава тежест Сисъли не можеше да издържи. Кълбото от преплетената опашка и крила тупна върху леглото.

Падането толкова ги изненада, че те се пуснаха и застанаха на одеялото, като се загледаха с пламнали погледи. Реших, че това е удобна възможност да се намеся и да обявя битката за приключена и тъкмо се канех да ги хвана, когато те отново се хвърлиха един върху друг. Този път Джеронимо прояви повече разум и захапа с челюсти единия бодлив преден крак на Сисъли. Тя му отвърна, като го хвана през врата с другия крак. Одеялото пречеше и на двамата, защото краката им се закачиха в него и това ги спъваше. Те се боричкаха по леглото, после започнаха да се придвижват към възглавницата. И двамата вече бяха доста пострадали: едно от крилата на Сисъли беше смачкано и откъснато, един от краката й висеше пречупен, а по гърба и врата на Джеронимо имаше доста кървящи драскотини, причинени от острите предни крака на Сисъли. Вече изпитвах прекалено голям интерес да разбера кой ще излезе победител, за да ми минава през ум да ги спирам, затова, когато наближиха възглавницата, аз напуснах леглото — не изпитвах никакво желание Сисъли да забие крак в гърдите ми.

Изглеждаше, че богомолката отпада, но щом стъпи върху гладката повърхност на чаршафа, тя сякаш отново се съживи. За съжаление обаче насочи прилива на нови сили към погрешна цел. Пусна врата на Джеронимо и улови опашката му — не зная дали си мислеше, че по този начин може да го вдигне във въздуха и така да го обезвреди, но стана точно обратното. Щом заби зъби в опашката, Джеронимо се освободи от нея, но в яростта си рязко дръпна настрани главата си и предният крак на Сисъли се откъсна и остана в устата му. В резултат на това, Сисъли бе сграбчила с единия си крак мятащата се опашка, а в устата на окървавения, останал без опашка Джеронимо, потръпваше левия преден крак на богомолката. Сисъли можеше да се справи, ако беше сграбчила бързо Джеронимо, преди той да изплюе налапания крак, но тя бе прекалено погълната от мърдащата опашка, която сигурно смяташе за жизненоважна част от тялото на противника си, затова продължаваше да я стиска здраво с единствения си преден крак. Джеронимо изплю другия крак и се хвърли отгоре й, челюстите му изщракаха, и главата и гръдният кош на насекомото изчезнаха в устата му.

Това всъщност беляза края на битката — сега оставаше само Джеронимо да поизчака, докато Сисъли умре. Краката на богомолката потръпваха, крилата й се разпериха като зелени ветрила и леко шумоляха, докато ги размахваше, издутото й коремче пулсираше, а спазмите на умиращото й тяло придвижиха двамата противници в една гънка на насъбраните постелки. Доста време не ги виждах, само чувах пращенето от крилата на богомолката, но след малко и това спря. Настъпи тишина, а после над чаршафа надникна изподраскана окървавена главичка, две златисти очи ме погледнаха победоносно и Джеронимо уморено изпълзя навън. От рамото му бе откъснато голямо парче кожа, а на негово място имаше обелено розово петно; гърбът му бе изпъстрен с капчици кръв там, където се бяха забивали крачката на богомолката, а сълзящото чуканче от опашката му оставяше червена следа по чаршафа. Гущерът беше съсипан, отпуснат и изтощен, но постигнал победа. Спря се за миг и запреглъща, като ми позволи да избърша гърба му с памук, увит около клечка кибрит. За награда му улових пет тлъсти мухи, и той ги изяде с удоволствие. Като си възстанови донякъде силите, Джеронимо бавно запълзя край стената, прехвърли перваза на прозореца и се спусна надолу към дома си под камъка в лехата с цинии. Явно беше решил, че след подобно изнурително преживяване има нужда добре да си почине през нощта. На следващата вечер се появи отново на обичайното си място, енергичен както винаги, и радостно размахваше чуканчето от опашката си, докато предвкусваше угощението с въртящите се около лампата насекоми.

Две седмици след тази голяма битка, една вечер Джеронимо се показа над перваза и за мое учудване водеше със себе си друг гекон. Новодошлият беше съвсем дребен, на половината на Джеронимо, със седефенорозова кожа и огромни блестящи очи. Джеронимо застана както винаги в ъгъла, а новодошлият си избра място в средата на тавана. Заловиха се много съсредоточено да хващат насекоми, без изобщо да си обръщат внимание. Тъй като новодошлото гущерче беше много дребно, отначало го помислих за Джеронимовата невяста, но от изследването на лехата с цинии установих, че жилището под камъка все още принадлежи на ерген. Новият гекон явно спеше другаде и само нощем придружаваше Джеронимо, когато той се изкатерваше по стената в спалнята ми. Като имах предвид колко заядливо се държи Джеронимо със събратята си, трудно можех да си обясня защо търпи новодошлия. Хрумна ми, че може да му е син или дъщеря, но знаех, че гущерите изобщо не водят семеен живот — просто снасят яйца и оставят малките си (когато се излюпят) да се грижат сами за себе си, затова идеята ми не беше приемлива. Все още не бях решил какво име да дам на новия обитател на спалнята ми, когато го постигна жестока съдба.

Вляво от вилата имаше голяма долина като купа, в която е подредена зеленина, и в нея нагъсто растяха кривите редици на маслиновите дръвчета. Долината бе заобиколена от високи около двадесет стъпки глинесто — песъчливи скали, в чието подножие миртови гъсталаци покриваха срутилите се натрошени камъни. За мене това представляваше богато място за лов, защото в него и наоколо живееха множество различни животни. Един ден ловувах сред заоблените камъни и открих под храстите голям полуизгнил ствол на маслина. Помислих си, че отдолу може да намеря нещо интересно, затова смело го отместих, докато се претърколи и опря в земята размекнатата си долна част. В падината, направена от тежкото дърво, се гушеха две същества, които ме накараха да ахна от удивление.

Доколкото разбирах, те бяха обикновени жаби, но за пръв път виждах такива едри екземпляри. Обиколката на всяка надминаваше по размери средно голяма чинийка. Бяха сиво-зелени на цвят, покрити с множество брадавици, със странни бели петна по тялото там, където кожата лъщеше и бе депигментирана. Клечаха като две дебели, прокажени статуи на Буда, преглъщаха и ме гледаха с виновното изражение, което имат жабите. Взех ги в ръце — все едно, че държах две спаднали кожени топки. Жабите мигаха с красивите си филигранни златисти очи и се наместиха по-удобно в дланите ми, като ме гледаха доверчиво, а големите им бърнести устни бяха разтеглени в нещо като смутена и несигурна усмивка. Зарадвах се много на находката и вълнението ми беше толкова силно, че ако останеше дълго време несподелено, усещах как ще се пръсна от насъбралото се чувство. Хукнах към вилата, понесъл във всяка ръка по една жаба, за да покажа новата си придобивка на семейството.

Когато се втурнах вътре, мама и Спиро бяха в килера и проверяваха запасите от зеленчуци. Вдигнах високо жабите и горещо ги молех да погледнат тези прекрасни земноводни. Бях застанал сравнително близо до Спиро и когато той се обърна, озова се лице с лице срещу едната жаба. Смръщените му вежди се изгладиха, очите му изпъкнаха, а кожата му придоби зеленикав оттенък — приликата между него и жабата стана изумително голяма. Спиро измъкна носната си кърпа и я сложи на устата си, после с несигурна крачка излезе на верандата и неудържимо повърна.

— Не бива да показваш на Спиро такива неща, миличък — укори ме мама. — Знаеш, че е много гнуслив.

Изтъкнах, че макар да знаех колко е гнуслив Спиро, не ми беше хрумнало, че видът на двете прекрасни създания така ще го разстрои.

— Какво им е на животните? — попитах озадачен аз.

— Нищо им няма, миличък, те са чудесни — отвърна мама, като изгледа подозрително жабите. Просто не всички хора ги харесват.

Спиро се дотътри от балкона. Беше пребледнял и триеше потта от лицето си с кърпичка. Побързах да скрия жабите зад гърба си.

— Божке, млади господине — каза жалостиво той, защо ми показали такива работи? Извиняваш, че така избягам, госпожа Дарълс, ама честен кръст — щом видя някоя от тия проклетии, веднага ми се повдига и решаваш, че е по-добре да повърна вън, отколкото вътре. Моля те, Джерис, друг път никога не ми показваш такива работи.

За мое разочарование останалите членове на семейството реагираха на жабите — близнаци горе-долу като Спиро и след като открих, че не мога да събудя възхищение у никого, аз ги отнесох в спалнята си и внимателно ги оставих под леглото.

Вечерта, когато запалиха лампите, пуснах жабите да се разходят из стаята и се позабавлявах, като им събарях от въртящите се около лампата насекоми, а те ги изяждаха. Жабите умислено скачаха насам-натам и поглъщаха даровете ми, а широките им усти се захлопваха с леко тропване, когато лепкавите им езици прибираха вътре насекомото. След малко в стаята влетя невероятно голяма и припряна нощна пеперуда и понеже реших, че представлява деликатес, започнах да я преследвам безжалостно. Накрая тя кацна на тавана, където не можех да я стигна, на няколко инча от приятеля на Джеронимо. Тъй като пеперудата бе поне два пъти по-голяма от него, гущерът благоразумно не й обърна внимание. В желанието си да я сваля за жабите, аз я замерих с едно списание. Това беше глупост, защото списанието мина край нея, но улучи гущера през средата точно когато се бе вторачил в една приближаваща се златоочица. Книжката падна в ъгъла на стаята, а гущерът тупна в средата на килима точно пред по-голямата от жабите. Преди влечугото да си поеме дъх и преди да предприема нещо за спасяването му, жабата се наведе с благо изражение на лицето, широката й уста се отвори като подвижен мост, езикът й изскочи и се прибра заедно с малкия гекон, а жабата отново затвори уста и доби свенлив и добронамерен вид. Джеронимо, увиснал с главата надолу в своя ъгъл, изглеждаше напълно безразличен към съдбата на другаря си, но аз бях потресен от случилото се и ужасен, че съм виновен за това. Бързо взех жабите и ги сложих в кутията им от страх, че Джеронимо ще стане следващата жертва на тяхната кръвожадност.

Бях много заинтригуван от гигантските жаби по няколко причини. Първо, те изглежда принадлежаха към най-разпространения вид, но телата и краката им бяха нашарени със странни бели петна. Пък и другите обикновени жаби, които бях виждал, бяха една четвърт от размера на тези чудовища. Друга любопитна подробност беше, че ги бях намерил заедно под паднало дърво — щеше да бъде естествено да бях намерил само едно чудовище, но ми се струваше, че да намеря две застанали редом животни е уникално явление. Дори се чудех дали няма да излезе, че видът им е неизвестен на науката. С тази надежда аз ги държах затворени под леглото си до следващия четвъртък, когато дойде Теодор. Тогава, силно развълнуван, изтичах до спалнята и му ги занесох да ги види.

— Аха! — отбеляза Теодор, като ги огледа внимателно и пипна едната с показалеца си. — Наистина са едри екземпляри.

После извади едната жаба от кутията и я сложи на пода. Тя го загледа жалостиво и се издуваше и спадаше като топка плесенясало тесто.

— Хъм… да… — продължи Теодор. — Обаче изглежда са от вида на същинските жаби, макар че са изключително хубави екземпляри. Странните петна се дължат на недостатъчна пигментация. Бих казал, че се дължат на преклонната възраст… въпреки че… хъм… може и да греша. Трябва да са доста стари… хъм… щом са достигнали такива размери…

Учудих се, защото никога не бях смятал, че жабите са особено дълголетни. Попитах Теодор колко средно живеят.

— Трудно е да се каже… Хъм… Няма статистически данни, на които да се опре човек… — каза той с блеснали очи. — Обаче мисля, че един толкова голям екземпляр може да е на дванадесет, или дори на двадесет години. Жабите изглежда са много издръжливи. Някъде четох за жаби, вградени в стените на къщи — остават затворени години наред. В един от случаите престояли двадесет и пет години.

Теодор извади и другата жаба от кутията и я постави до другаря й. Двете стояха редом, преглъщаха и примигваха, а увисналите им кореми се повдигаха при дишане. Теодор ги съзерцава известно време, после извади от джоба си щипки. Обиколи из градината и обърна няколко камъка, докато намери огромен, влажен кафеникав червей. Улови го внимателно с щипците и се запъти обратно към верандата. Застана над жабите и пусна извиващия се червей на каменните плочи. Червеят се сви на кълбо, а после бавно започна да се развива. По-близката до него жаба повдигна глава, бързо запримигва и леко се извърна, за да застане точно срещу него. Червеят продължаваше да се гърчи като вълнен конец върху въглени. Жабата се наведе и го погледна с израз на изключителен интерес върху широкото лице.

— Аха! — каза Теодор и се усмихна в брадата си.

Червеят се изви в сложна осморка, а жабата от вълнение се наведе още по-напред. Отвори голямата си уста, изстреля навън розовия си език и предната половина на червея потъна в зиналата паст. Жабата щракна челюсти, а висящата навън част от червея се заизвива бясно. Жабата се изправи и много старателно се зае да я тъпче в устата си, като си помагаше с лапи. Колкото по-навътре го напъхваше, толкова по-трудно преглъщаше и притваряше очи, като че усещаше силна болка. Бавно, но сигурно, членче по членче червеят потъваше между дебелите устни, докато накрая навън остана само връхчето, което потрепваше.

— О! — каза Теодор с доволство. — Винаги с интерес наблюдавам това. Прилича ми на номера, когато фокусниците вадят от устата си безкрайно дълги въжета или цветни панделки… хъм… да, естествено, в случая става наопаки.

Жабата примигна, с мъка преглътна, очите й се затвориха и последното късче на червея изчезна в устата й.

— Чудя се дали жабите не могат да бъдат приучени да гълтат саби… Струва си да се опита — каза замислено Теодор.

После внимателно вдигна жабите и ги сложи в кутията им.

— Естествено, не остри саби — каза той, като се изправи и започна да се клати, а очите му светнаха. — Ако сабите са остри, жабата може да изпадне в затруднено положение.

И той тихо се засмя, като поглади брадата си с палец.