Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (15)

Дванадесета глава
Зимата на горския бекас

Когато лятото наближи своя край, за щастие аз отново се оказах без домашен учител. Мама беше открила, че Марго и Питър „прекалено много са се привързали един към друг“, както деликатно се изрази тя. Тъй като семейството единодушно не одобряваше Питър за бъдещ роднина, явно нещо трябваше да се направи.

Единственият принос на Лесли към въпроса беше предложението му да застреля Питър — план, който по неизвестни причини бе посрещнат с присмех. Намирах тази идея великолепна, но бях малцинство. Лари предложи да изпратим щастливата двойка да поживее един месец в Атина, с цел, както той обясни, „да им го избием от главата“, но мама не се съгласи, защото било неморално. Накрая мама се освободи от услугите на Питър, той си замина набързо и потайно, а ние трябваше да се справим с отчаяната, разплакана и страхотно възмутена Марго, която по случай събитието бе облякла най-надиплените си и мрачни одежди и изигра отлично ролята си. Мама я успокояваше и нежно й повтаряше всеизвестни истини, Лари й изнасяше лекции за свободната любов, а Лесли, по известни само нему причини, реши да се превъплъти в образа на оскърбения брат, поради което постоянно се появяваше, размахал револвера, и заплашваше да застреля Питър като куче, ако кракът му отново стъпи в къщата. Сред всичко това стоеше Марго, сълзите убедително се стичаха по лицето й, а тя правеше трагични жестове и заявяваше, че животът й е съсипан. Спиро, който обичаше хубавата драма не по-малко от всеки друг, прекарваше времето си, като плачеше от съчувствие към Марго и пращаше различни свои приятели по пристанищата, за да бъде сигурен, че Питър няма да се опита да се завърне на острова. Всички ние прекрасно се забавлявахме. Точно когато историята вече загиваше от естествена смърт, и Марго беше в състояние да изяде цял обяд, без да избухне в сълзи, тя получи писмо от Питър, който казваше, че ще се върне да я вземе. Марго изпадна в паника от тази идея, показа писмото на мама и семейството с въодушевление отново поде фарса. Спиро удвои наблюдението на пристанищата, Лесли смаза оръжията си и започна да се упражнява в стрелба по голяма картонена фигура, закрепена на фасадата на къщата, а Лари непрекъснато убеждаваше Марго или да се преоблече като селянка и да се хвърли в обятията на Питър, или да спре да се държи като Камила^[1].

Обидена, Марго се заключи на тавана и отказа да вижда, когото и да било, освен мене, тъй като аз единствен не бях взел страна. Тя лежеше там, лееше обилно сълзи и четеше томче със стихове на Тенисън^[2], като се откъсваше от това само от време на време, за да погълне с неизменен апетит големите количества храна, които аз й качвах горе на поднос.

Марго остана затворена на тавана около седмица. Накрая се принуди да слезе долу от една ситуация, която беше завършек на цялата история. Лесли откри, че от „Морската крава“ са изчезнали няколко дребни неща и подозираше в това рибарите, които плаваха край пристана нощем. Затова реши да накара крадците да се замислят и закрепи на прозореца на стаята си три дългоцеви пушки, които да държат пристана на прицел. С едно хитро приспособление той можеше да стреля с тях последователно, без дори да става от леглото. Разбира се, разстоянието беше прекалено голямо, за да се случи някаква беля, но профучаването на куршумите през маслиновите дървета и цопването им в морето според него щеше да подейства като доста добро предупреждение. Той бе толкова погълнат от собствената си находчивост, че забрави да спомене на останалите за този капан против злосторници.

Бяхме се оттеглили в стаите си и всеки се занимаваше с нещо. Във вилата цареше тишина. Отвън се носеше кротката песен на щурците в горещия нощен въздух. Изведнъж се чу поредица от колосални експлозии, които разтърсиха къщата, и кучетата на долния етаж се разлаяха. Изтичах на площадката, където бе настъпила суматоха: кучетата се бяха втурнали нагоре, за да се присъединят към развлечението, подскачаха и възбудено скимтяха. Мама, уплашена и разтревожена, облечена в огромната си нощница, бе изскочила от спалнята си с мисълта, че Марго се е самоубила. Лари пристигна ядосан и искаше да знае какъв е този шум, а Марго, сигурна, че Питър се е завърнал да я вземе и е бил застрелян от Лесли, се мъчеше да отключи вратата на тавана и пищеше с цяло гърло.

— Тя е направила някаква глупост… Направила е някаква глупост — хлипаше мама и правеше отчаяни опити да се отскубне от Пикльо и Посерко, които, уверени, че това е някаква весела нощна лудория, бяха захапали края на нощницата и я дърпаха, като ръмжаха свирепо.

— Това минава всички граници! Не оставят човек дори да спи спокойно… Това семейство ще ме подлуди — викаше Лари.

— Не го мъчете… Оставете го, страхливци… — чуваше се пискливият разплакан глас на Марго, докато тя дращеше по вратата на тавана и се мъчеше да я отвори.

— Крадци!… Запазете спокойствие, това са само крадци — викна Лесли от прага на стаята си.

— Тя е още жива… Още е жива… Махнете тези кучета!

— Зверове! Как посмяхте да го застреляте? Отворете ми, отворете!…

— Стига с тоя шум! Казвам ви, крадци са…

— По цял ден животни и експлозии, а посред нощ оръдейни залпове! Това минава всички граници на ексцентричността!

Накрая мама успя да се промъкне горе, като влачеше уловилите се за края на нощните й одежди Пкльо и Посерко, и бледа и трепереща, отвори вратата на тавана, където завари също толкова бледата и трепереща Марго. След доста перипетии разбрахме какво се беше случило и какво всъщност си беше помислил всеки от нас. Мама, разтърсена от шока, сурово порица Лесли.

— Не бива да правиш такива неща, миличък — увещаваше го тя. — Направо е глупаво. Когато стреляш с пушките си, поне ни предупреждавай.

— Да — добави с горчивина Лари. — Поне малко ни подготвяй. Извиквай, да речем: „Да ме убие господ!“ или нещо подобно.

— Не виждам как бих могъл да изненадам крадци, ако трябва да предупреждавам всички ви наред отвърна обидено Лесли.

— Проклет да съм, ако разбирам защо трябва да изненадваш и нас — протестираше Лари.

— Бий някаква камбанка тогава, миличък. Прави нещо, но не повтаряй това, което се случи… Чувствам се много особено…

Тази случка обаче накара Марго да напусне тавана, и както каза мама, „доведе поне до едно добро“.

Макар че Марго вече донякъде общуваше със семейството, тя все пак предпочиташе да лекува раненото си сърце в самота, затова взе да изчезва за дълги периоди от време, като вземаше кучетата за придружители. Тя изчака да започне внезапният, свиреп есенен сироко, за да реши, че най-подходящото място да бъде сама е на малкото островче в залива точно срещу къщата, на около половин миля навътре в морето. Един ден, когато стремежът й към усамотяване бе непреодолим, тя взе „Тумбел-Нехранимайски“ (без мое разрешение), натовари в него кучетата и се отправи към острова, за да полежи на слънце ида размишлява върху любовта.

Едва когато дойде време за чая, аз открих с помощта на бинокъла къде са изчезнали лодката ми и Марго. В яростта си доста неразумно съобщих на мама къде се намира Марго и подчертах, че на нищо не прилича да ми взема лодката без разрешение. Кой, попитах злъчно аз, ще ми построи нова лодка, ако и „Тумбел-Нехранимайски“ се разбие?

А сироко вече виеше около къщата като глутница вълци. Мама, задвижена от нещо, което отначало приех като силна загриженост за съдбата на лодката ми, запъхтяно изкачи стълбите и се наведе от прозореца на спалнята ми, за да огледа с бинокъла залива. Лугареция плачеше, кършеше ръце и куцайки я следваше. Разтреперани и уплашени, двете тичаха от прозорец на прозорец и гледаха разпенените води на залива. Мама искаше да изпрати някого на помощ на Марго, но бяхме сами. Затова й оставаше само да виси на прозорците, прилепила към очите си бинокъла, докато Лугареция отправяше молитви към свети Спиридон и непрекъснато разправяше на мама някаква дълга и объркана история за своя чичо, който се удавил точно в такова сироко. За щастие, мама успяваше да разбере от разказа на Лугареция на седем думи една.

Постепенно Марго явно, проумя, че е най-добре да потегли към къщи, преди бурята да се е усилила. Видяхме я, че слиза между дърветата към мястото, където вързаният „Тумбел-Нехранимайски“ подскачаше и се клатушкаше. Обаче Марго вървеше бавно и доста странно: първо на два пъти падна, после излезе на брега на около петдесет ярда от лодката и известно време се луташе в кръг, като явно я търсеше. Накрая, привлечена от лая на Роджър, тя се запрепъва по плажа и намери лодката. После с голяма мъка убеди Пикльо и Посерко да влязат вътре. Те нямаха нищо против да плават с лодка при спокойно време, но никога не бяха пътували при бурно море и сега също не възнамеряваха да го направят. Марго тъкмо успяваше да сложи вътре Пикльо и се обръщаше да хване Посерко, когато Пикльо отново скачаше на брега. Това продължи доста, след което тя най-после улови и двамата, скочи вътре след тях и известно време правеше усилия да гребе, преди да разбере, че не е отвързала лодката.

Мама със затаен дъх следеше как лодката се приближава през залива. Тъй като тя лежеше ниско на водата и не се виждаше непрекъснато, всеки път, когато изчезнеше зад някоя особено голяма вълна, мама уплашено изтръпваше, убедена, че лодката е потънала заедно с всичко на борда. Едва когато смелата оранжево — бяла топчица се появеше отново върху гребена на вълната, мама поемаше дъх. Посоката, в която Марго караше лодката, беше странна — „Тумбел-Нехранимайски“ се движеше насам-натам из залива наслука, а понякога се появяваше от вълните с нос, насочен към Албания. Един-два пъти Марго с мъка се изправи на крака и огледа хоризонта, заслонила с ръка очи; после сядаше и отново се залавяше да гребе. Накрая, когато лодката (по-скоро случайно, отколкото целенасочено) доближи брега, ние слязохме на пристана и започнахме да надникваме съскането и плясъка на вълните и рева на вятъра, като наставлявахме Марго. Насочена от гласовете ни, тя храбро загреба към брега и се удари в пристана с такава сила, че едва не събори мама в морето. Кучетата се измъкнаха навън и се втурнаха нагоре по хълма — явно уплашени, че ще им се наложи отново да пътуват със същия капитан. Помогнахме на Марго да слезе на брега и тогава открихме причината за обърканата навигация. Когато стигнала до острова, Марго се проснала на слънце и заспала толкова дълбоко, че се събудила едва от силния вятър. Тъй като спала почти три часа на изгарящото слънце, клепачите й били така подпухнали и подути, че почти нищо не виждала. Вятърът и водните пръски влошили положението и когато стигна пристана, тя вече не виждаше нищо. Кожата й бе почервеняла и възпалена от слънцето, а клепачите й бяха толкова подпухнали, че приличаше на страшно зъл азиатски пират.

— Повярвай ми, Марго, понякога се чудя дали си съвсем в ред — каза мама, докато слагаше на очите й компрес със студен чай. — Такива глупости вършиш!

— О, мамо, ти винаги напразно вдигаш шум — каза Марго. — На всекиго може да се случи.

Но това произшествие изглежда излекува разбитото й сърце, защото тя престана да предприема самотни разходки и не посмя отново да излезе с лодката. Започна да се държи нормално, доколкото й беше възможно.

Зимата на острова винаги настъпваше постепенно. Небето все още беше ясно, морето беше синьо и спокойно, а слънцето — топло. Но във въздуха се долавяше някаква несигурност. Златистите и алени листа, които вятърът трупаше на купчини из полето, разговаряха и тихо се смееха, или правеха опити да тичат от място на място, като се въртяха подобно на цветни кръгове между дърветата. Сякаш репетираха и се подготвяха за нещо, което оживено обсъждаха с дрезгави гласове, когато се скупчваха край стволовете. Птиците също се събираха на малки групи, пъчеха гърди и дълбокомислено цвърчаха. Целият въздух бе пропит с чувството, че нещо ще се случи, сякаш огромна публика чакаше да се вдигне завесата. После една сутрин човек отваряше капаците и поглеждаше над маслиновите горички и синия залив към ръждивокафявите планини на сушата и разбираше, че зимата е дошла, защото всеки планински връх бе нахлупил опърпана снежна шапка. Тогава чувството на очакване нарастваше с всеки изминат миг.

След няколко дни бели облачета започваха зимното си шествие: меки и пухкави, проточени и размъкнати, или дребни и крехки като перца, те преминаваха през небето, гонени от вятъра, който ги подкарваше пред себе си като стадо от различни породи овце. Отначало той беше топъл и повяваше леко, промъкваше се из маслиновите горички и листата затрептяваха и ставаха сребристи от вълнение, разклащаше кипарисите и те леко се полюшваха, вдигаше окапалата шума във весели, вихрени танци, които замираха така внезапно, както и започваха. Игриво разрошваше перцата по гърбовете на врабчетата, а те потръпваха и настръхваха, спускаше се неочаквано върху чайките и те замираха в средата на полета и свиваха белите си криле, за да се запазят. Капаците се затръшваха и вратите внезапно изтракваха в рамките си. Но слънцето все още грееше, морето бе все така кротко и планините се извисяваха спокойни, опалени от слънцето, нахлупили окъсаните си снежни шапки.

Около седмица вятърът си игра с острова — закачаше го и си тананикаше сред голите клони. След това последва затишие — няколко невероятно спокойни дни. И внезапно, точно когато най-малко го очаквахме, вятърът се завърна. Обаче това беше вече друг вятър — безумен, тръбящ и ревящ, той връхлетя върху острова и се опита да го издуха в морето. Синьото небе изчезна и тънка пелерина от сиви облаци зави острова. Морето потъмня, стана почти черно и се покри със слой от пяна. Кипарисите се поклащаха на фона на небето като тъмни махала, а маслините (които цяло лято бяха сякаш вкаменени, неподвижни и приличаха на вещици) се заразиха от лудостта на вятъра, олюляваха се и проскърцваха на злочестите си, възлести стволове, а листата им свистяха, докато цветът им като седеф се променяше от зелено в сребристо. Ето за какво си бяха шепнали окапалите листа, ето за какво се бяха подготвяли и сега ликуващо се издигаха във въздуха и танцуваха, въртяха се като пумпали, спускаха се, връхлитаха върху земята и падаха от изтощение, когато вятърът се умореше и отминеше. След него идваше дъждът, но той беше топъл — цяло удоволствие бе да се разхождаш в такъв дъжд: големите кръгли капки тупкаха една подир друга по капаците, почукваха по листата на лозата като палки по барабан и мелодично клокочеха във водосточните тръби. Високо в албанските планини реките прииждаха озъбени, захапваха бреговете и се спускаха надолу, повлекли насъбралите се през лятото клечки, клони, туфи, трева — какво ли не, и ги изсипваха в морето, а големите извити вени на тинята и плавея образуваха фигури по тъмносините му води. Постепенно тези вени се спукваха и морето придобиваше жълто-кафяв цвят. После вятърът накъсваше повърхността и издигаше водата на тежки вълни, подобни на едри светлокафяви лъвове с бели гриви, които дебнешком се нахвърлят върху брега.

Настъпваше ловният сезон: на континенталната част голямото езеро Бутринто бе заобиколено с дантела от звънтящ лед, а повърхността му бе нашарена от ятата диви гъски. Сред гъсталаците на кафявите хълмове, мокри и размити от дъжда, се събираха зайци, сърни и глигани — тъпчеха и ровеха замръзналата почва, за да изкопаят луковици и корени. Над блатата и езерата на острова се появиха тънките ленти на ятата бекасини, които кълвяха мочурливата земя с дългите си жилави човки и изсвирваха като стрели, когато изхвърчаха изпод краката ти. Сред маслиновите дръвчета и миртата се спотайваше горският бекас — дебел и тромав, той отскачаше встрани, когато го разтревожеха, и шумно размахваше крила, приличащи на струпани от вятъра есенни листа.

Естествено, по това време на годината Лесли беше в стихията си. Заедно с група ентусиазирани съмишленици той предприемаше пътешествия до континенталната част веднъж на две седмици, и се завръщаше с туловището на някой четинест глиган, с окървавени заешки пелерини и огромни кошници, пълни догоре с дъгоцветни телца на патици. Мръсен, небръснат, вмирисан на смазка и кръв, Лесли ни разказваше подробно лова със светнали очи, като крачеше из стаята и показваше къде и как е бил застанал, къде и как се е появил глиганът, как изстрелът от пушката проехтял и отекнал сред голите планини, куршумът се забил, а глиганът се препънал и запремятал из пирена.

Описанието му беше толкова картинно, че се чувствахме участници в лова. В един миг Лесли беше глиганът, душещ срещу вятъра, несигурно пристъпващ сред тръстиковия гъсталак, вперил поглед под рунтавите вежди, заслушан в шума, вдиган от викачите и кучетата; след миг беше викач — движеше се предпазливо из високия до пояс храсталак, гледаше наляво и надясно и издаваше странния гъргорещ звук, който вдига дивеча от убежището му; а след малко, когато се появяваше глиганът — спускаше се по хълма и грухтеше — Лесли вдигаше въображаемата пушка и стреляше; пушката като истинска риташе и в ъгъла на стаята глиганът се премяташе и се търкулваше към своята смърт.

Мама нямаше високо мнение за ловните пътешествия, докато Лесли не донесе първия глиган. Като огледа грамадното, мускулесто тяло и острите бивни, които повдигаха горната устна на животното, тя тихо ахна.

— Господи! Не съм предполагала, че са толкова големи — каза мама. — Надявам се, че ще внимаваш, миличък.

— Дребна работа — отвърна Лесли. — Освен ако не ти изскочи точно под краката. Тогава е малко сложно, защото ако не улучиш, ще те връхлети.

— Твърде опасно, значи — отбеляза мама. — Не съм предполагала, че са толкова големи… Някой такъв звяр лесно може да те нарани или да те убие, миличък.

— Ами, мамо. Никаква опасност няма, освен ако не ти изскочи точно под краката.

— Не виждам защо и тогава да е опасно — намеси се Лари.

— Как така? — учуди се Лесли.

— Е, ако те нападне и не го улучиш, защо просто не го прескочиш?

— Не ставай смешен — захили се Лесли. — Проклетият звяр е висок около три стъпки и е дяволски бърз. Нямаш време да го прескочиш.

— Наистина не те разбирам — каза Лари. — Все едно, че прескачаш стол, не може да е по-трудно. Както и да е. Но щом като не можеш да го прескочиш, защо не се метнеш отгоре му?

— Чисти глупости приказваш, Лари. Никога не си виждал как се носят глиганите. Невъзможно е да ги прескочиш, нито да се метнеш отгоре им.

— Бедата при вас ловците е, че ви липсва въображение — критично отбеляза Лари. — Предоставям ти великолепни идеи — остава само да ги изпробваш. Но вместо това ти ги отхвърляш напълно.

— Ела тогава на следващия лов и покажи как се прави това — предложи Лесли.

— Нямам претенциите да съм герой с космати гърди — отвърна хладно Лари. — Мястото ми е в царството на идеите — на мозъчната дейност, така да се каже. Давам мозъка си на разположение за всякакви планове и стратегии, а вие с мускулите ги изпълнявате.

— Е, няма да изпълня последния ти план — уверено заяви Лесли.

— Звучи ужасно безразсъдно — каза мама. — Не прави глупости, миличък. А ти, Лари, престани да пълниш главата му с опасни идеи.

Лари винаги бе пълен с идеи за работи, в които нямаше опит. Съветваше мен кой е най-добрият начин да изучавам природата, Марго — за облеклото, мама — как да управлява домакинството и да покрива превишения кредит от банката, а Лесли — за стрелбата. Самият той не беше застрашен от подобно нещо — знаеше добре, че никой от нас няма да го учи съответно как най-добре се пише. Без изключение, винаги, когато някой от семейството имаше някакъв проблем, Лари знаеше най-добрия начин за разрешаването му. Ако някой се хвалеше, че е постигнал нещо, Лари вечно се чудеше защо вдига толкова шум — всичко ставало много лесно, стига човек да използвал разума си. Точно поради това свое надуто държание той подпали вилата.

Лесли се беше завърнал от континенталната част, натоварен с дивеч и гордо се пъчеше. Както ни обясни, за първи път стрелял „вляво и вдясно“ с двуцевката. Трябваше обаче дълго да ни обяснява, докато схванем напълно колко славна е тази проява. На ловен жаргон да стреляш „вляво и вдясно“ означавало да убиеш две птици или животни едно след друго първо с дясната цев, после с лявата. Застанал в средата на голямата каменна кухня, осветена от червените отблясъци на огъня. Лесли ни описа как ятото диви патици се появило и разтеглената му редица пресякла зимното утринно небе. Крилете им тънко свистели, когато минавали над него, и Лесли се прицелил във водача, стрелял, обърнал пушката към втората птица и стрелял повторно с такава бързина, че когато смъкнал димящата двуцевка, двете патици цамбурнали в езерото почти едновременно. Събрано в кухнята, семейството слушаше като омагьосано картинното описание. Широката Дървена маса бе отрупана с дивеч, мама и Марго скубеха връзка патици за вечеря, аз оглеждах различните видове и си вземах бележки в дневника (който бързо се изцапа от кървави петна и залепнали пера), а Лари седеше на един стол, сложил в скута си една убита зеленоглава патица, гладеше разрошените й пера и наблюдаваше Лесли, до пояс затънал във въображаемото блато, за трети път да ни показва как направил знаменития изстрел.

— Чудесно, миличък — каза мама, когато Лесли описа сцената за четвърти път. — Сигурно е било много трудно.

— Не виждам защо — обади се Лари.

Лесли, който тъкмо се канеше отново да опише случката, се сепна, свирепо го изгледа и каза войнствено:

— Не виждаш значи, а? Да не би да имаш някаква представа за това? Не можеш да улучиш маслиново дръвче от три крачки, да не говорим за летяща патица.

— Любезни приятелю, нямам желание да те подценявам — отвърна му Лари с възможно най-ироничен и мазен глас. — Само че не виждам защо се смята за толкова трудно извършването на нещо, което ми изглежда съвсем просто.

— Просто ли? Ако имаше някаква представа от стрелба, нямаше да го наричаш „просто“.

— Не виждам защо е необходимо да имам представа от стрелба. Единственото, което човек прави в подобни случаи, е да запази спокойствие и да се прицели сравнително точно.

— Глупости приказваш — каза Лесли с отвращение. — Винаги смяташ направеното от другите за просто.

— Това е наказанието да бъдеш многостранна личност — въздъхна Лари. — Обикновено ако се опитам да повторя направеното от друг, оказва се смешно просто. Затова не разбирам причината да се вдига толкова шум само защото стрелбата е била точна.

— Смешно просто се оказва, така ли? — повтори изуменият Лесли. — Не ми се е случвало досега да видя как действаш по някое от предложенията си.

— Злостна клевета! — отвърна жегнат Лари. — Винаги съм бил готов да докажа, че идеите ми са правилни.

— Е добре, да видим как ще улучиш два пъти последователно!

— Готово. От тебе пушката и жертвите, а аз щети докажа, че за това не са нужни никакви способности — всичко е въпрос на бърз ум, който математически да прецени обстановката.

— Точно така. Утре ще отидем в мочурището за бекасини. Да видим как ще приложиш бързия си ум.

— Не ми доставя удоволствие да унищожавам бекасините, които и без това изглеждат сакати по рождение — отговори Лари. — Но тъй като честта ми е заложена на карта, мисля, че мога да ги принеса в жертва.

— Ако улучиш една, ще бъде чудо — каза доволен Лесли.

— Повярвайте ми, деца, но вие наистина спорите за страшно глупави неща — каза с философски тон мама, като изтриваше очилата си от полепналите перца.

— Съгласна съм с Лес — внезапно се обади Марго. — Лари много обича да поучава хората, без той самият да прави нещо. Няма да му навреди, ако получи хубав урок. Мисля, че Лес е показал голямо умение, като е убил с два куршума един заек — как го нарече точно той…

Лесли, с впечатлението, че Марго не е разбрала подвига му, започна отново и още по-подробно да описва епизода.

Цяла нощ валя, затова когато рано на следващата сутрин всички потеглихме да видим как Лари ще извърши своя подвиг, земята бе подгизнала, жвакаше под краката ни и ухаеше с остър аромат, подобен на пудинг със стафиди. В чест на събитието, Лари беше затъкнал голямо перо от пуяк във вълнената си шапка и приличаше на един дребен, представителен и невероятно горд Робин Худ. Докато стигнем мочурището в долината, където се събираха бекасините, той непрекъснато мърмореше. Било студено, било прекалено хлъзгаво, не можел да разбере защо Лесли отказва да повярва на думите му, а правел такъв нелеп фарс, пушката му била тежка, сигурно нямало да има никакъв дивеч, смятал, че само някой умствено увреден пингвин можел да излезе в такъв ден… Сурово и безжалостно, ние го подтиквахме да върви към мочурището, като се правехме, че не чуваме всичките му доводи и протести.

Мочурището всъщност представляваше по-гладката част на малка долина — около десет акра равнинна земя, която бе обработваема през пролетните и летни месеци. През зимата я оставяха да подивява — и тя се превръщаше в гора от тръстики и трева, пресечена от препълнени напоителни канавки. Тези канавки, които прорязваха цялата местност, затрудняваха лова, защото повечето бяха твърде широки, за да ги прескочиш, нито пък можеше да ги прегазиш, тъй като в тях имаше около шест стъпки рядка кал и четири стъпки мръсна вода.

Тук-там отгоре им бяха поставени тесни дъсчени мостчета, повечето — разнебитени и прогнили, но човек можеше да се придвижва единствено по тях. Времето на лова се разделяше между търсенето на дивеча и търсенето на следващия мост.

Едва-що бяхме минали по първото мостче, когато изпод краката ни изхвърчаха три бекасини и профучаха в далечината, като се поклащаха настрани, докато летяха. Лари вдигна пушката към рамото си и припряно дръпна спусъците. Петлетата паднаха, но изстрели не последваха.

— Няма да е зле да заредиш пушката — каза Лесли с леко задоволство в гласа.

— Смятах, че ти си я заредил — с горчивина отвърна Лари. — Нали играеш ролята на проклетия оръженосец. Щях да улуча тази двойка, ако ти не беше толкова муден.

После зареди пушката и ние бавно тръгнахме сред тръстиките. При всяко движение чувахме как две свраки някъде пред нас се смеят злокобно. Лари бълваше заплахи и ругатни по техен адрес, защото предупреждавали дивеча. Но те продължаваха да летят напред и да се смеят шумно, докато Лари безкрай се вбеси. Той спря в началото на мъничък мост, който висеше над спокойните води на един доста широк канал.

— Не може ли да се направи нещо с тези птици? — попита разгорещено той. — Ще изплашат всичко живо из околността.

— Не и бекасините — отвърна Лесли. — Бекасините се вдигат едва когато почти стъпиш отгоре им.

— Вижда ми се съвсем безполезно да продължаваме — каза Лари. — Все едно, че сме пратили напред духов оркестър.

Той сложи пушката под мишница и ядосано тропна с крак по мостчето. Тогава стана произшествието. Лари беше стигнал до средата на стенещата и разклатена дъска, когато две бекасини, лежали скрити във високата трева при другия край на моста, полетяха като ракети и се стрелнаха към небето. От вълнение Лари забрави особеното си положение, вдигна пушката към рамото си и като едва пазеше равновесие върху люлеещия се мост, стреля и от двете цеви. Пушката изтрещя и ритна, бекасините невредими отлетяха, а Лари с уплашен вик се стовари по гръб в напоителния канал.

— Дръж пушката над главата си!… Дръж я над главата! — крещеше Лесли.

— Не се изправяй, ще потънеш! Не мърдай — пищеше Марго.

Но Лари, легнал по гръб с разперени ръце, бе обзет само от една мисъл: да се измъкне колкото се може по-бързо. Повдигна се и се помъчи да стане на крака, като за ужас на Лесли използва цевта на пушката за опора. Задържа се прав, рядката тиня се разплиска и закипя, пушката изчезна от погледа ни, а Лари хлътна до пояс.

— Погледни какво направи с пушката! — закрещя обезумял Лесли. — Напълни с тиня цевите!

— Какво по дяволите ми оставаше? — озъби се Лари. — Да лежа и да чакам да ме погълне ли? За бога, подай ми ръка!

— Извади пушката! — ядосано каза Лесли.

— Отказвам да спася пушката, щом ти отказваш да ме спасиш! — изкрещя в отговор Лари. — По дяволите, да не съм тюлен! Измъкни ме оттук!

— Ако ми подадеш края на пушката, ще те изтегля, глупако! — викна му Лесли. — Иначе не мога да стигна до тебе!

Лари усилено започна да бърка за пушката и потъна с още няколко инча, преди да я изтегли — запушена с черната и страшно смрадлива тиня.

— Боже господи! Само я погледни! — простена Лесли, докато я бършеше от калта с носната си кърпа. — Само я погледни!

— Няма ли да спреш да опяваш проклетото оръжие и да ме измъкнеш оттук? — попита саркастично Лари. — Или искаш тинята да ме погълне като един Шели^[3], който се занимава със спорт?

Лесли протегна към него цевта и всички ние задърпахме. Това изглежда не оказа никакво въздействие, защото когато спряхме изтощени, Лари потъна още по-дълбоко.

— Идеята е да ме спасите — подчерта той, задъхвайки се, — а не да прилагате coup de grace^[4].

— О, престани да дрънкаш и се опитай да се повдигнеш нагоре — каза Лесли.

— А ти какво си мислеше, че правя? Имам вече руптури на три места, така да се каже.

Накрая, след много усилия, тинята изригна страшен звук, Лари излетя на повърхността и ние го изтеглихме на сушата. Стоеше, покрит с черна и воняща кал, и приличаше на статуя от шоколад, която е била поставена близо до разпалена пещ — когато го приближихме, сякаш се топеше.

— Как се чувстваш? — попита Марго.

Лари я изгледа сърдито.

— Прекрасно — отвърна саркастично той. — Направо прекрасно. Никога не съм се забавлявал толкова много. Като оставим настрана леката пневмония, натъртения гръб и факта, че едната ми обувка е на тридесет стъпки под тинята, прекарах чудесно.

Той куцаше към вилата и сипеше върху главите ни презрението и гнева си, а докато се прибрахме, вече беше напълно убеден, че цялата работа е била плод на заговор. Когато влезе в къщи, оставяйки след себе си следа като прясно изорана бразда, мама ахна ужасено.

— Какво си правил, миличък? — попита тя.

— Какво съм правил ли? Ходих на лов. А ти какво си мислеше?

— Но какво е станало? Защо капе от тебе? Да не би да си паднал някъде?

— Повярвай ми, мамо, вие с Марго притежавате такава забележителна прозорливост, че понякога се чудя как още сте живи.

— Само питам, миличък.

— Ясно, че съм паднал. А ти какво си мислеше?

— Трябва да се преоблечеш, миличък, иначе ще настинеш.

— Нищо ми няма — рече Лари с достойнство. Просто днес направиха прекалено много опити, за да ме лишат от живота.

И като отказа всички предложения за помощ, Лари извади бутилка коняк от килера и се оттегли в стаята си, където, по дадените от него указания, Лугареция бе напалила огромен огън. Седна увит в леглото, кихаше и пиеше коняк. По обед поиска да му изпратят още една бутилка, а по време на чая вече чувахме прочувствените му песни, прекъсвани от шумни кихавици. Вечерта Лугареция защъпурка нагоре с трета бутилка и мама започна да се безпокои. Изпрати Марго да види как е Лари. Настъпи продължително мълчание, последвана от гневно извисения глас на Лари и жалостивите молби на Марго. Мама се намръщи и тежко затрополи по стълбите да види какво става, а Лесли и аз я последвахме.

Огънят ръмжеше зад решетката на камината, а Лари лежеше скрит под голям куп завивки. Марго, с чаша в ръка, ужасена стоеше до леглото.

— Какво му е? — попита мама и смело приближи.

— Пиян е — отвърна ужасена Марго. — Не мога да му измъкна от устата една смислена дума. Опитвам се да го накарам да вземе английска сол, но той отказва. Крие се под завивките и твърди, че искам да го отровя.

Мама взе чашата от ръцете на Марго и пристъпи към леглото.

— Хайде, Лари, не се дръж глупаво — ядосано отсече тя. — Изпий това веднага!

Завивките се повдигнаха и от дълбините се показа разрошената глава на Лари. Той втренчи невиждащ поглед в мама и замислено намигна.

— Ти си една ужасна старица… Сигурен съм, че съм те виждал някъде — подхвърли той и преди мама да се съвземе от шока, който й причини това изявление, Лари бе потънал в дълбок сън.

— Е, сигурно е прекалил — каза мама с погнуса. Както и да е, добре че заспа. Само ще стъкнем огъня и ще го оставим. На сутринта ще се чувства по-добре.

Рано на следващата сутрин Марго видяла, че купчина недогорели дърва от огъня се били свлекли между дъските на стаята и подпалили гредата отдолу. Още по нощница, тя се спуснала по стълбите и влетяла, бледа от вълнение, в мамината спалня.

— Къщата гори! Излизай… излизай… — пищяла тя драматично.

Мама пъргаво скочила от леглото.

— Събуди Джери… Събуди Джери! — развикала сетя, като се опитвала, по някаква известна само на нея причина, да закопчае корсета си над нощницата.

— Ставайте, ставайте! Пожар, пожар! — чухме Марго да крещи колкото й глас държи.

Лесли и аз излязохме на площадката.

— Какво има? — попита Лесли.

— Пожар! — изкрещя Марго в ухото му. — Лари се е подпалил!

Появи се мама е определено ексцентричен вид, както беше закопчала накриво корсета си върху нощницата.

— Лари се е подпалил? Бързо, да го спасяваме! — изпищя тя и се втурна нагоре към тавана, а ние я следвахме по петите. Стаята на Лари бе пълна с лют дим, който се промъкваше през дъските на пода. Самият Лари кротко спеше. Мама се втурна към леглото и силно го разтърси.

— Събуди се, Лари, събуди се за Бога!

— Какво има? — сънено попита той и седна.

— Стаята гори!

— Нищо чудно — отговори той и отново си легна. — Накарай Лес да я угаси.

— Излейте нещо отгоре — викаше Лесли. — Донесете нещо, за да залеем дъските!

В изпълнение на тези указания Марго грабна една бутилка, пълна до половината с коняк и пръсна съдържанието върху голяма част от пода. Пламъците се извисиха и се чу весело пукане.

— Глупачко, не с коняк! — изкрещя й Лесли. — С вода! Донесете вода!

Обаче Марго, смазана от мисълта за своя принос към пълното унищожение, избухна в сълзи. Лес, мърморейки гневно, дръпна завивките от унесения Лари и ги използва, за да потуши пламъците. Лари възмутен седна.

— Какво по дяволите става тук? — поиска да узнае той.

— Стаята се е подпалила, миличък.

— Не виждам защо трябва да замръзвам от студ. Защо ми взехте завивките? Господи, каква суматоха създавате. Толкова е лесно да се угаси пожар.

— О, я млъкни! — извика Лесли, който скачаше върху хвърлените на пода завивки.

— Не познавам други хора, които така да изпадат в паника — каза Лари. — Просто трябва да се запази спокойствие. Лес се е справил с най-тежкото, сега ако Джери донесе брадвичката, а вие с Марго, мамо, донесете малко вода, без време ще угасим пожара.

Накрая, докато Лари лежеше в кревата и ръководеше действията, ние успяхме да откъртим дъските и да угасим тлеещата греда. Сигурно беше тляла цяла нощ, защото макар и направена от маслинов ствол, дебел дванадесет инча, бе вече до половината изгоряла. Когато най-после се появи Лугареция и се залови да чисти мръсотията от тлеещите завивки, треските, коняка и водата, Лари отново с въздишка си легна.

— Виждате ли? — подчерта той. — Всичко стана без шум и паника. Просто човек трябва да запази спокойствие. Може ли някой да ми донесе чаша чай? Имам страхотно главоболие.

— Не ми се вижда чудно. Снощи приличаше на пияна кукумявка — каза Лесли.

— Щом не можеш да направиш разлика между силна треска, дължаща се на настинка, и пиянска оргия, няма защо да се опитваш да ме злепоставяш възпротиви се Лари.

— Е, поне хубав махмурлук ти е останал от треската — каза Марго.

— Това не е махмурлук — заяви с достойнство Лари. — Това е нервно напрежение, защото зората едва бе пукнала, когато бях събуден от истерична глутница хора, за да се справя с кризисното положение.

— Много добре се справи от леглото — промърмори Лесли.

— Не е важно действието, важна е мозъчната дейност, която се крие зад него, съобразителността, способността да запазиш самообладание, когато всички наоколо са го загубили. Ако не бях аз, сигурно щяхте да изгорите в леглата си.