Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (14)

Единадесета глава
Омагьосаният архипелаг

Лятото ставаше все по-горещо и по-горещо и ние решихме, че хвърляме много сили, като гребем с „Морската крава“ покрай брега до залива, където се къпехме, затова приспособихме към лодката външен мотор. Тази машина разкри пред нас нови брегове. Вече можехме да отиваме много по-надалече, да предприемаме пътешествия покрай нарязаната брегова линия до непознати и пустинни плажове, златисти като пшеница, или като луни, паднали сред назъбените скали. По този начин осъзнах факта, че мили наред по продължение на брега бе пръснат архипелаг от малки островчета — някои доста обширни, други просто големи скали с коса от зеленина, настанила се несигурно отгоре им.

По някаква причина, която не можех да си обясня, този архипелаг много привличаше морската фауна, а по края на островите, в насъбраната между камъните вода и в пясъчните заливчета с размери на голяма маса, имаше учудващо много представители на животинския свят. Успях да подлъжа близките си на няколко пътешествия до тези островчета, но там нямаше особено хубави места за къпане и те скоро се отегчиха да седят по напечените от слънцето скали, докато аз непрекъснато изследвах езерцата и изкопавах от време навреме по някой странен — и, по тяхно мнение, отвратителен морски звяр. При това островите бяха разположени близо до брега — широк само двадесет стъпки пролив разделяше някои от тях от сушата, и имаше много рифове и скали. Затова насочването на „Морската крава“ през тези опасни места, при което гледахме перката да не закачи нещо и да не се счупи, превръщаше всяка екскурзия в сериозен навигационен проблем. Независимо от моите доводи, започнахме да пътуваме дотам все по-рядко и аз се измъчвах от мисълта за прекрасните създания в кристалните езерца, които чакаха да бъдат уловени, но нищо не можех да направя, защото не разполагах с лодка. Предложих да излизам с „Морската крава“ сам, но семейството се възпротиви по най-различни причини. И точно когато бях загубил всяка надежда, хрумна ми една блестяща идея: наближаваше рожденият ми ден, затова бях сигурен, че ако обработя семейството ловко, ще се снабдя не само с лодка, но и с много други необходими неща. Затова предложих вместо те да ми избират подаръци за рождения ден, аз да им кажа какво най-много ми се иска. По този начин щяха да бъдат сигурни, че не са ме разочаровали. Тъй като не знаеха как да постъпят, близките ми се съгласиха и после доста подозрително ме запитаха какво искам. Невинно заявих, че не съм обмислил още, но че ще изработя списък за всекиго, а те могат да си изберат по едно-две неща от него.

Много време обмислях и съставях списъците, като в значителна степен приложих психологически похвати. Знаех, например, че мама ще ми купи всичко от нейния списък, затова в него включих някои от най-необходимите и скъпи съоръжения: пет дървени кутии, отвътре с корк и със стъклени капаци, в които да сложа сбирката си от насекоми; две дузини епруветки; пет пинти^[1] метанол, пет пинти формалин и микроскоп. Списъкът на Марго ме затрудни малко повече, защото трябваше да се състои от неща, които да я накарат да посети любимите си магазини. Засега й предлагах да ми купи пет ярда тънък муселин, десет ярда бяло платно, шест големи кутии карфици, два пакета памук, две пинти етер, пинсети и две бутала за пълнене на писалки. Разбирах, че е съвсем безнадеждно да искам от Лари неща като формалин и карфици, но ако в неговия списък покажех някакъв литературен уклон, нямаше да сбъркам. Затова изписах цял внушителен чаршаф със заглавия, имена на автори, издатели и цени на всичките книги по естествена история, от които имах нужда, като отбелязах със звездичка тези, които щях да приема с най-голяма благодарност. Тъй като ми оставаше само едно желание, реших да обработя Лесли в разговор, вместо да му давам списък, но знаех, че ще трябва да улуча подходящ момент. Изчаках няколко дни, докато сметнах, че моментът е благоприятен.

Тъкмо му бях помогнал да завърши успешно няколко балистични експеримента, които се състояха в следното: връзваше се една стара пушка, която се пълни от дулото, към дърво и се стреляше с нея посредством дълга връв, прикрепена за спусъка. При четвъртия опит постигнахме това, което Лесли явно смяташе за успех: цевта се пръсна и на всички страни се разхвърчаха късчета метал. Лесли беше доволен и старателно си направи бележки върху един плик. После се заехме да съберем останките от пушката. Докато правехме това, попитах го между другото какво би искал да ми подари за рождения ден.

— Не съм мислил още — отговори разсеяно той, докато разглеждаше с явно задоволство едно изкривено метално парче. — Каквото си поискаш… каквото си избереш, без значение е.

Казах му, че искам лодка. Усетил, че е попаднал в клопка. Лесли възмутено заяви, че лодката е прекалено голям подарък за рожден ден и че нямал достатъчно пари. Аз отвърнах не по-малко възмутено, че самият той ми предложи да си избера каквото искам. Лесли се съгласи, че е така, но добави, че не е имал предвид лодка, защото лодките са ужасно скъпи. Аз повторих, че когато човек каже „каквото си поискаш“, това наистина означава всичко възможно, включително и лодка, но че не съм очаквал да ми купува лодка. Тъй като съм знаел, че разбира от лодки, мислел съм, че ще може да ми я направи. Но щом като той смята, че това е прекалено трудно…

— Изобщо не е трудно — изпусна се Лесли, но после побърза да добави: — Е, трудно е, но не чак толкова. Обаче изисква време. Изисква да се работи дни наред. Виж какво, не може ли да излизаме двамата с „Морската крава“ два пъти седмично?

Но аз бях непреклонен. Исках лодка и бях готов да чакам, докато я получа.

— Е добре, добре! — вбесен се съгласи Лесли. — Ще ти направя лодка. Обаче не съм съгласен да ми висиш над главата, докато я правя, ясно ли ти е? Ще стоиш настрани. Ще я видиш чак когато я довърша.

С удоволствие приех тези условия. През следващите няколко седмици Спиро пристигаше с колата, натоварена с дъски, и шумът от рязане с трион, чукане и ругатни витаеше около задната веранда. Къщата се напълни със стружки и навсякъде, където отиваше, Лесли оставяше подире си следа от стърготини. Не ми представляваше особена трудност да потисна нетърпението и любопитството си, защото по това време ме занимаваше нещо друго. Току-що бяха завършили някои ремонтни работи в задната част на къщата, от които бяха останали три големи торби розов цимент. Бях си ги присвоил, и се залових да направя няколко изкуствени езерца, където да слагам не само сладководната фауна, но и прекрасните нови създания, които се надявах да уловя с лодката си. Да се копаят езерца в средата на лятото се оказа по-трудно, отколкото предполагах, но накрая успях да изкопая няколко квадратни трапа, а двата дни, когато се плесках с лепкавата каша на чудесния коралово — розов цимент, бързо ми помогнаха да се съвзема. Следите на Лесли от стружки и стърготини сега образуваха из къщата прекрасни фигури заедно с розовите отпечатъци отстъпките ми.

В навечерието на рождения ми ден цялото семейство предприе експедиция до града по три причини. Първо, отидохме за подаръците. Второ — да купим хранителни припаси. Бяхме решили, че няма да каним много хора — всички изказаха мнението, че мразят тълпите, затова внимателно се спряхме на десетина души, които можехме да си позволим да изтърпим. На събирането щяха да присъстват малко, но забележителни хора, които ни харесваха. След като единодушно решихме това, всеки член от семейството покани по десет души. За съжаление гостите не се повтаряха, с изключение на Теодор, който получи пет различни покани. В резултат на това точно преди празника мама откри, че гостите няма да бъдат десет, а четиридесет и пет. Третата причина за пътуването до града имаше за цел Лугареция непременно да отиде на зъболекар. Напоследък много се оплакваше от зъби и доктор Андручели, който надникна в устата й, изцъка няколко пъти, а това беше израз на ужас. Той каза, че Лугареция трябва да си извади зъбите, тъй като явно те са поводът за всичките й оплаквания. След едноседмични уговорки, придружени с потоци сълзи, успяхме да накараме Лугареция да се съгласи, но тя отказа да го направи без моралната ни подкрепа. Пребледняла и обляна в сълзи, тя седеше в средата на групата, и така влязохме в града.

Завърнахме се чак вечерта, уморени и изнервени. Колата бе догоре натъпкана с храна, а Лугареция лежеше като труп върху скутовете ни и ужасно стенеше. Стана съвсем ясно, че тя няма да бъде в състояние да помогне при готвенето и другата работа на сутринта. Когато се обърнахме за съвет към Спиро, той сърдито ни отвърна с обичайния си отговор:

— Не се тревожите. Оставяш ми всичкото на мене.

На следващата сутрин се случиха куп неща: Лугареция се беше съвзела достатъчно, за да поеме по-леката работа, вървеше по петите ни из къщата и гордо показваше кървавите дупки във венците си, като описваше подробно мъките, които бе преживяла с всеки отделен зъб. Бях инспектирал внимателно подаръците си и бях благодарил на семейството, след което отидохме с Лесли на задната веранда, където стоеше нещо тайнствено, покрито с брезент. С вид на вълшебник. Лесли дръпна покривалото и видях моята лодка. Гледах я в захлас — без съмнение това беше най-хубавата лодка, която може да съществува. Блестящ в току-що боядисаната си дреха, моят кон чакаше да потегли към омагьосания архипелаг.

Лодката беше дълга седем стъпки и с почти кръгла форма. Лесли побърза да ми обясни (да не би да си помисля, че това се дължи на нескопосна дърводелска работа) причината за това — дъските се оказали прекалено къси за рамката, и обяснението му ми се видя напълно приемливо. В крайна сметка, такова досадно нещо може да се случи на всеки. Твърдо заявих, че формата на лодката е прекрасна, и наистина бях убеден в това. Тя се различаваше от обикновените лодки — издължени, тесни и с доста хищнически вид. Беше плавно заоблена и кръглата й форма излъчваше някакво успокояващо съвършенство. Със сериозния си вид ми напомняше на торен бръмбар — насекомо, което много ми харесва. Лесли, доволен от видимата ми радост, каза умолително, че му се наложило да я направи с плоско дъно, тъй като по куп технически причини това било най-безопасно. Отговорих му, че най обичам плоскодънните лодки, защото мога да слагам в тях бурканите с образците без голяма вероятност да се разсипят. Той ме попита дали харесвам цветовата гама, сякаш малко се съмняваше в това. Според мене най-хубавото на лодката беше начинът, по който бе боядисана — като завършек, който увенчава едно изключително произведение. Вътрешността бе в зелено и бяло; издутите бордове бяха боядисани на бели, черни и ярко оранжеви ивици комбинация от цветове, която ми се видя както високохудожествена, така и дружелюбна. После Лесли ми посочи дългото гладко кипарисово стъбло, което бе отрязал за мачта, но ми обясни, че не може да се постави, докато лодката не се пусне на вода. Въодушевен, му предложих веднага да я изпробваме. Лесли, който много държеше на традициите, заяви, че един плавателен съд не може да бъде пуснат на вода, преди да бъде кръстен, и попита дали вече съм избрал име. Това беше труден въпрос. Цялото семейство се събра, за да ми помага. Стояха скупчени около лодката, която приличаше на гигантско цвете, и се мъчеха да измислят нещо.

— Защо не я наречеш „Веселия Роджър“^[2]? — попита Марго.

Отхвърлих презрително предложението й — обясних, че името трябва да намеква за нещо дебело, за да подхожда на външния вид и характера на лодката.

— Тогава „Арбъкъл“^[3] — подхвърли, без да се замисля мама.

И това не ставаше — просто лодката не приличаше на този киноартист.

— Наречи я „Ноевия ковчег“ — предложи Лесли, но аз поклатих глава.

Отново настъпи тишина, в която всички гледаха втренчено лодката. Изведнъж нейното име ми дойде на ум: Тумбел, така щях да я нарека.

— Чудесно, миличък — одобри избора ми мама.

— Тъкмо се канех да предложа „Нехранимайски“ — обади се Лари.

— Лари, за бога! — укори го мама. — Не учи детето на такива работи.

Прехвърлих предложението на Лари през ума си името наистина звучеше необичайно, но така звучеше и „Тумбел“. И двете сякаш обединяваха формата и характера на лодката. След много размисъл реших какво ще направя. Извадих кутия черна боя и старателно изписах с доста разкривени главни букви името на лодката върху единия борд: „Тумбел-Нехранимайски“. Това вече беше нещо: не само звучеше необикновено, но бе разделено и с аристократично тире. За успокоение на мама казах, че при разговор с непознати ще наричам лодката само Тумбел. След като разрешихме въпроса с името, заловихме се със задачата да пуснем лодката на вода. Наложи се Марго, Питър, Лесли и Лари да обединят усилията си, за да отнесат лодката надолу по хълма до пристана, а мама и аз ги следвахме с мачтата и с малка бутилка вино, за да спуснем лодката в морето по всички правила. В края на пристана носачите спряха и се олюляваха от умора, докато ние с мама се борехме със запушалката на бутилката.

— Какво толкова правите? — нервно попита Лари. — Побързайте, за бога — не съм свикнал да ме използват за хелинг^[4].

Накрая успяхме да отпушим бутилката и аз обявих с ясен глас, че кръщавам кораба „Тумбел-Нехранимайски“. После разбих бутилката в заоблената задна част на лодката и за нещастие като последствие от това половин пинта бяло вино се изля върху главата на Лари.

— Внимавай, внимавай! — запротестира той. — Кого ще пускаме в морето — лодката или мене?

Накрая те здравата се засилиха и пуснаха „Тумбел-Нехранимайски“ в морето. Плоското дъно изплющя във водата като оръдеен залп и на всички страни полетяха пръски, след което лодката стабилно се закрепи и уверено се поклащаше на вълните. Само десният й борд бе съвсем лекичко по-наклонен, но аз щедро отдадох това на виното, а не на майсторството на Лесли.

— Хайде! — каза Лесли, който ни ръководеше. — Да поставим мачтата!… Марго, дръж носа!… Така. Сега ти, Питър — качи се на кърмата, а ние с Лари ще ти подадем мачтата. Ти само ще я закрепиш в гнездото.

Марго легна по корем и улови носа на лодката, а през това време Питър пъргаво скочи вътре и застана разкрачен, за да поеме мачтата, която държаха Лари и Лесли.

— Тая мачта ми изглежда малко дългичка, Лес каза Лари, като я оглеждаше изпитателно.

— Глупости! Точно по мярка е, само да се сложи — отвърна Лесли. — Е, Питър готов ли си?

Питър кимна, застана устойчиво, улови мачтата с две ръце и я пъхна в гнездото. После се изправи, отупа ръцете си, след което със забележителна за формата му скорост „Тумбел-Нехранимайски“ се преобърна. Питър, облечен с единствения си приличен костюм, който бе сложил в чест на моя рожден ден, изчезна в дълбините почти безшумно. На повърхността останаха само шапката му, мачтата и ярко оранжевото дъно на лодката.

— Ще се удави! Ще се удави! — изпищя Марго, която при кризисни моменти бе винаги черногледа.

— Глупости! Не е достатъчно дълбоко — възрази Лесли.

— Казах ти, че мачтата е прекалено дълга — заядливо се обади Лари.

— Не е — озъби се ядосано Лесли. — Тоя глупак не я постави както трябва.

— Не си позволявай да го наричаш глупак! — извика Марго.

— Не може да сложиш мачта, дълга двадесет стъпки, върху леген и да очакваш да не се прекатури обади се Лари.

— Щом си толкова умен защо не взе ти да направиш лодка?

— Никой не ми е казал. Освен това се предполага, че ти си специалист, макар да се съмнявам, че ще те вземат на работа в Клайдсайд^[5].

— Виж ти. Лесно е да се критикува… само защото тоя глупак…

— Не го наричай глупак! Как смееш?

— Успокойте се, успокойте се, не се карайте така, милички — каза кротко мама.

— Лари се прави на толкова важен — слава Богу! Изплува — каза Марго с развълнуван глас, когато Питър изскочи на повърхността със съсипани дрехи, като плюеше вода.

Измъкнахме го на брега, а Марго бързо го заведе в къщи, за да се опита да изсуши костюма му, преди да са дошли гостите. Ние ги последвахме, като все още спорехме. Лесли, вбесен от критиката на Лари, се съблече по плувки и, въоръжен с обемист наръчник по направа на яхти, отиде да спасява лодката. Прекара останалата част от сутринта, като режеше с трион части от мачтата, докато успя да я закрепи права, но от нея бяха останали само три стъпки. Лесли бе много озадачен, но обеща да постави нова мачта веднага щом изработи точната спецификация. Затова „Тумбел-Нехранимайски“ остана вързан на пристана и се полюляваше от вълните в цялото си великолепие, наподобяващ много пъргава, макар и дебела безопашата котка от остров Ман.

Спиро пристигна рано следобед. Водеше със себе си висок възрастен човек, който приличаше на посланик. Спиро обясни, че човекът е бившият иконом на гръцкия крал, който се бил оттеглил от попрището, но Спиро го убедил да ни помогне за рождения ден. След това изгони всички от кухнята и двамата с иконома се затвориха вътре. Аз излязох навън, надникнах през прозореца и видях, че икономът се е съблякъл по жилетка и бърше чаши, а Спиро, замислено смръщил вежди, си тананика и се разправя с огромен куп зеленчуци. От време на време той се навеждаше и раздухваше силно седемте огнища със скари край стената и въглените в тях припламваха като рубини.

Първият гостенин, който пристигна, бе Теодор. Седеше пременен във файтона, облечен с най-официалния си костюм, с лъснати до блясък обуща и, специално за случая, без колекционерски принадлежности. В едната си ръка държеше бастун, а в другата грижливо увит пакет.

— Аха… хъм… Честит рожден ден! — каза той, като се ръкува с мене. — Донесох ти нещо за спомен… хъм… да… един малък дар… тоест, подарък, в чест на… хъм… празника ти.

Отвих пакета и с радост открих, че съдържа обемиста книга, наречена „Обитатели на езерата и потоците“.

— Мисля, че това… хъм… е подходяща нова книга за библиотеката ти — каза Теодор, като се поклащаше на пети и пръсти. — Съдържа много интересни данни за… хъм… да… за сладководните животински организми.

Постепенно гостите пристигаха и пред вилата се събра върволица файтони и таксита. Голямата всекидневна и трапезарията бяха пълни с хора, които разговаряха, спореха и се смееха, а икономът (който за ужас на мама бе облякъл фрак) лавираше бързо през тълпата като стар пингвин и сервираше питиетата и храната с такъв царствен вид, че много от гостите се чудеха дали това наистина е иконом, или е някой наш ексцентричен роднина, отседнал във вилата. Долу в кухнята Спиро поглъщаше невероятни количества вино, докато се движеше между тенджерите и тиганите; отблясъците от огъня хвърляха червени отражения по смръщеното му лице, а той гръмогласно пееше. Въздухът бе напоен с миризмата на билки и подправки и по Спирово нареждане Лугареция непрекъснато куцукаше с доста голяма скорост между кухнята и гостната. Понякога тя успяваше да притисне някой нещастен гостенин в ъгъла и докато държеше чиния с храна под носа му, започваше да му описва подробно преживяванията си при зъболекаря, като подражаваше съвсем реалистично и отвратително на звука, който издавал кътникът, когато го изскубвали с корена и отваряше широко уста, за да покаже на жертвата си ужасното опустошение, което цари вътре.

Пристигаха все нови и нови гости, а с тях — и подаръци. От моя гледна точка повечето бяха безполезни, тъй като не можеха да се използват в работата по естествена история. Струва ми се, че най-хубавите подаръци бяха две палета, донесени от едно селско семейство, което живееше наблизо. Едното пале беше кафяво на бели петна, с надвиснали червеникави вежди, а другото — черно като катран, също с надвиснали червеникави вежди. Тъй като това бяха подаръци, семейството естествено не можеше да не ги приеме. Роджър ги гледаше с подозрение и интерес, затова реших, че трябва да се запознаят и ги затворих в трапезарията, като поставих между тях голяма чиния с лакомства. Резултатите не бяха точно според очакванията ми, защото когато потокът от гости съвсем се увеличи, наложи се да отворим междинната врата и да поканим някои хора в трапезарията, където заварихме унило седящия на пода Роджър. Около него играеха двете палета, а стаята беше така „украсена“, че не оставаше съмнение колко обилно си бяха похапнали новодошлите животни. Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена.

Продължаваха да пристигат гости, прехвърляха се от препълнената всекидневна в трапезарията, минаваха през стъклените врати и се разполагаха на верандата. Някои бяха дошли с мисълта, че ще им бъде скучно, но след около час така се бяха забавлявали, че се качваха на файтоните си, отиваха до къщи и се завръщаха с останалата част от семействата си. Виното се лееше, въздухът синееше от тютюневия дим, а гущерите толкова се бяха изплашили от шума и смеха, че се бояха да се покажат от процепите на тавана. В ъгъла на стаята Теодор, смело свалил сакото си, танцуваше каламатиано с Лесли и е още неколцина по-развеселени гости: тропаха и люлееха тела, като подскачаха и удряха крак. Икономът, който вероятно бе изпил малко повече вино, отколкото можеше да носи, така се захласна да гледа националния танц, че остави подноса и се присъедини — заподскача и заудря крак, не по-зле от всеки друг, независимо от възрастта си, а пешът му се развяваше. Мама се усмихваше доста насила и притеснено, заклещена между английския свещеник, който наблюдаваше надиграването с растящо неодобрение, и белгийския консул, който й шепнеше нещо на ухото и сучеше мустак. Спиро се показа от кухнята, за да види къде се бави икономът, и веднага се присъедини към веселието. Из стаята летяха балони — удряха се в краката на танцуващите и се пукваха изведнъж със страшен трясък. На верандата Лари се опитваше да научи група гърци на някои от най-хубавите английски лимерици^[6]. Пикльо и Посерко бяха заспали в нечия капела. Пристигна доктор Андручели, като се извини на мама за закъснението си.

— Заради жена ми стана, мадам. Жена ми току-що роди — каза гордо той.

— Моите поздравления, докторе! Да пием за тяхно здраве — предложи мама.

Спиро, изтощен от танца, седеше на близкото канапе и си вееше.

— Какво?! — изрева той на Андручели, като свирепо се озъби. — Още една бебе ли се е родило?

— Да, Спиро, момче — потвърди грейнал Андручели.

— Колко станаха с него? — попита Спиро.

— Шест, само шест — учудено отвърна докторът. Защо?

— Би трябвало да се засрамите — каза с отвращение Спиро. — Шест деца… Божке! Карате я като котаци и кучки. Когато се ожених, попитах съпругата си колко деца иска — каза високо Спиро. — Тя отвърна две, получи си ги от мене и накарах да я зашият. Шест деца! Боже мили, направо ми се повръща… Котаци и кучки!

В този миг английският свещеник реши, че макар и да не му се иска, ще трябва да си тръгне, защото утре му предстои дълъг път. Двамата с мама го изпратихме, а когато се върнахме, видяхме, че Андручели и Спиро са се присъединили към танцьорите.

Когато последният файтон изтрополи по пътя, ние стояхме на портата и се прозявахме, а морето бе утринно спокойно и хоризонтът на изток светлееше. После аз легнах в кревата — в краката ми се беше свил Роджър, от двете ми страни бяха палетата, а рошавият Одисей седеше на корниза — и гледах през прозореца небето. Руменината се разливаше над върховете на маслините и гасеше звездите една по една. Помислих си, че общо взето рожденият ми ден бе минал много добре.

Много рано на следващата сутрин си взех колекционерските принадлежности и малко храна и придружен от Роджър, Пикльо и Посерко, се отправих на пътешествие с „Тумбел-Нехранимайски“. Морето беше спокойно, слънцето светеше на синьото като тинтява небе и подухваше съвсем лек ветрец. Денят беше великолепен. Лодката се клатеше по вълните покрай брега бавно и с достойнство, на носа Роджър изпълняваше ролята на наблюдател, а Пикльо и Посерко тичаха от единия до другия край, биеха се, опитваха се да пият морска вода, наведени от борда, и изобщо лудуваха, като че се намираха на сушата.

Каква радост е да си имаш лодка! Колко приятно е да усещаш могъществото си, когато гребеш с веслата и чувстваш, че лодката се плъзга, а водата край бордовете шумоли, сякаш някой разгръща коприна. Слънцето леко топли гърба ти и от лъчите му морето просветва със стотици багри. Колко вълнуващо е да си проправяш път през сложния лабиринт от покрити с водорасли рифове, а ярките им цветове да светят току под тебе. Доставяха ми удоволствие дори мехурите, които излизаха по дланите ми, макар от тях да усещах ръцете си изтръпнали и сковани.

Направих много пътешествия с „Тумбел-Нехранимайски“ и преживях много приключения, но нищо не може да се сравни с първото пътуване. Тогава морето ми се видя по-синьо, по-кристално и по-прозрачно, а островите — по-далечни, по-опалени от слънцето и по-омагьосани от преди, и сякаш всички живи същества се бяха събрали в малките езерца и проливчета, за да приветстват мен и моята лодка. На около сто стъпки от островчетата аз прибрах веслата и се покатерих на носа, проснах се до Роджър и загледах през бистрата вода към дъното, докато „Тумбел-Нехранимайски“ плаваше към брега, устойчив като целулоидно пате. Когато наподобяващата черупка на костенурка сянка на лодката лягаше върху морското дъно, пред очите ми се разкриваше многоцветният и жив гоблен на морския живот.

 

В ивиците на сребристия пясък на купчинки стояха отвесно забучени миди със зинали уста. Понякога между двете назъбени черупки виждах мъничък рак — пустинник с цвят на светла слонова кост — едно от крехките изродени създания с меко тяло, които водят паразитен живот, защитени от здравите стени на големи раковини. Беше ми интересно да видя как многочислената колония от миди дава сигнал за опасност. Оставих се водата да ме завлече над една група, докато стигнах точно над мидите, отворили черупки. След това леко пъхнах във водата дръжката на сака и докоснах една черупка. Тя мигновено се затвори и малко облаче бял пясък се изви като ураган. Раздвижването, причинено от уплахата на тази мида, се пренесе по водата и останалата част от колонията го почувства. В същия миг наляво и надясно започнаха да захлопват „вратите“ и водата се напълни с вихрушки от бял пясък, които се издигаха и виеха около черупките и падаха на дъното като сребрист прах.

Между мидите имаше и морски червеи с красиви перести „листа“, разположени в края на дълга и дебела сива тръбица, които непрестанно се движеха в кръг.

Поклащащите се пипала, оранжево златисти и сини, изглеждаха съвсем не на място върху грубите „стъбла“ — все едно, че някоя орхидея бе цъфнала на пънче от гъба. И червеите имаха система, откриваща опасността, много по-чувствителна, отколкото тази на мидите — само прокарвах дръжката на шест инча от водовъртежа на трептящите листенца, и всички те насочваха връхчета нагоре; събираха се и се напъхваха обратно в тръбичката (най-напред потъваше главата), и се виждаха само стъбълцата им, подобни на парченца от миниатюрни маркучи, забити в пясъка.

Из рифовете, които бяха само на няколко инча под водата и при отлив оставаха отгоре, имаше скупчени най-много организми. В дупките се криеха нацупените морски кучета и когато размърдваха перки, дебелите им бърни придаваха на лицата им дързък негроиден израз. В сенчестите процепи сред водораслите имаше купчинки морски таралежи, приличащи на лъскавите семенни кутийки на дивия кестен, а бодлите им помръдваха леко като стрелки на компас, готови да уловят заплашващата ги опасност. Недалече от тях прилепналите към скалите кичести и разноцветни актинии полюшваха пипалата си в някакъв унесен източен танц, като се опитваха да хванат прозрачните като стъкло скариди, минаващи край тях. Започнах да разкопавам тъмните подводни дупки и открих новородено октоподче, разположило се на скалата като главата на Горгона, което смени цвета си на кално кафяв и ме гледаше с доста тъжни очи изпод плешивото кубе на главата си. При следващото ми движение то бурно изстреля черно мастилено облаче, което увисна поклащайки се в бистрата вода, докато октоподчето побягна зад прикритието му, стрелна се напред, а пипалата му се влачеха след него, от което то заприлича на украсен с ленти балон. Върху рифа имаше и крабове: дебели, зелени и лъскави, те размахваха щипки като за приятелски поздрав, а долу върху потъналото във водорасли морско дъно се виждаха морски паяци^[7] с остри шипове на черупките и дълги тънки крака, облечени в дреха от водорасли, или от спонгии^[8], а понякога — грижливо засадили актиния върху гърба си. Навсякъде из рифовете, сред водораслите и по песъчливото дъно, се движеха стотици раковини — на красиви ивици, със сини, сребристи, сиви и алени петънца, от които надничаха възмутените лица на раците — пустинници. Те приличаха на малки тежки фургони — блъскаха се едни в други, лавираха из водораслите или бързаха тромаво по пясъка сред извисяващите се мидени черупки и морски ветрила^[9].

Слънцето се спусна ниско и водата в заливите под клатушкащите се отражения на скалните замъци придоби тъмносивия цвят на вечерните сенки. Веслата едва чуто проскърцваха и аз бавно подкарах „Тумбел-Нехранимайски“ към къщи. Пикльо и Посерко спяха, изтощени от горещината и морския въздух, а лапите им потрепваха и ръждивочервените им вежди се движеха, когато те преследваха въображаеми крабове сред безкрайните рифове. Роджър седеше заобиколен от буркани и стъкленици, в които имаше малки рибки, актинии размахваха пипала и морски паяци докосваха стените на стъклените си затвори с нежните си щипци. Кучето надничаше в бурканите с наострени уши, поглеждаше ме от време навреме и за миг завърташе опашка, преди отново да потъне в проучванията си. Роджър проявяваше усърдно интерес към морския живот. Когато закръглената задна част на „Тумбел-Нехранимайски“ леко се удари о дървения пристан, слънцето проблясваше като монета иззад маслиновите дръвчета, а морето бе набраздено със златни и сребърни ивици. Гладен, жаден, уморен, с глава, бръмнала от видените цветове и форми, бавно понесох скъпоценните си находки нагоре по хълма към вилата, а трите кучета с прозевки и протягане ме последваха.