Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (13)

Десета глава
Карнавално шествие от светулки

Пролетта бавно се сля с дългото, горещо, потопено в слънце лято. Пригласяха му цикадите — пронизително и развълнувано, и островът пулсираше от песента им. Царевицата в полето започна да се налива, свилената коса от кафява бе станала жълта като масло; когато обелиш увитите листа мамули и захапеш редовете бисерни зърна, сокът като мляко пръсва в устата ти. По лозите накуп висяха гроздове, пъстроцветни и топли. Маслиновите дръвчета сякаш бяха поприведени под тежестта на плодовете — гладки висулки от зелен нефрит, сред които свиреха на цитрите си оркестрите от цикади. В портокаловите горички между тъмните гладки листа проблясваха червеникавите плодове — като руменина, която залива зелената грапава кожа.

Горе на хълмовете, покрити с тъмни кипариси и пирен, танцуваха ята пеперуди — въртяха се като конфети, носени от вятъра и сегиз-тогиз кацваха на някой лист, за да снесат купчинка яйца. Различни скакалци изскачаха като навити с ключе играчки изпод краката ми и прелитаха несигурно над пирена, а крилата им светеха на слънцето. Сред миртовите храсти обикаляха богомолки — безшумно и предпазливо, леко полюшвайки тела — олицетворение на злото. Бяха длъгнести и зелени, с лица без брадичка, а чудовищно изпъкналите им очи със студен златист цвят излъчваха алчно, хищническо безумие. Свитите предни крачка с редица остри шипове отправяха кротко и жалостиво своята престорена молба към света на насекомите, но леко трепваха, ако наблизо прелетеше пеперуда.

Привечер, когато ставаше прохладно, цикадите спираха да пеят и мястото им заемаха зелените дървесни жаби, прилепили влажни тела към листата на лимоновите дръвчета край кладенеца. С изцъклени очи, сякаш хипнотизирани, с гърбове лъскави като листака, където се криеха, те издуваха гуши и дрезгаво квакаха с такава сила, че те хващаше страх влажните им тела да не се пръснат от напъване. Когато слънцето залезеше, за миг падаше ябълковозелен сумрак, който избледняваше и ставаше морав, а въздухът се разхлаждаше и попиваше вечерните аромати. Появяваха се краставите жаби — с цвят на маджун и петна като географски карти по бутилково — зелените гърбове. Подскачаха и се прокрадваха из избуялите туфи в маслиновите горички, където летящите безредно дългоножки сякаш покриваха земята със стелеща се газена материя. Жабите стояха и примигваха, после внезапно лапваха някоя минаваща дългоножка, отпускаха се на земята и малко смутено набутваха стърчащите навън крила и крака в големите си усти, като си помагаха с лапи. Над тях върху порутените стени на запустялата градина черните скорпиончета, уловени за ръка, важно се разхождаха сред меките хълмчета от зелен мъх и горичките от миниатюрни гъби.

Морето бе гладко, топло и тъмно като черно кадифе. Нито една вълничка не набраздяваше повърхността. Далечните албански брегове леко се очертаваха от блед червеникав отблясък. Постепенно, с всеки изминат миг, отблясъкът ставаше все по-наситен и по-ярък, като се разпростираше по небето. После от ръба на изрязаната планинска верига се показваше огромната, виненочервена луна и проправяше кървавочервената си пътека през тъмното море. Тогава се появяваха кукумявките — прелитаха безшумно като падащи сажди от дърво на дърво и викаха учудено „кукумяу“, докато луната се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, ставаше най-напред розова, после златиста и накрая, когато се настаняваше в звездното си гнездо, изглеждаше като сребърно мехурче.

Заедно с лятото дойде и моят нов учител — Питър — висок, красив млад човек, току-що завършил „Оксфорд“, чиито твърдо установени схващания за образованието, ми се видяха най-малкото изнурителни. Постепенно обаче атмосферата на острова коварно му влезе под кожата, той се отпусна и почти заприлича на човек. Отначало уроците бяха безкрайно мъчителни: непрекъсната война с дроби и проценти, с геоложки ери и топли течения, със съществителни, глаголи и наречия. Но когато слънцето успя да омагьоса Питър, дробите и процентите престанаха да му се виждат изключително важна част от живота и постепенно бяха изтикани на заден план; той откри, че сложните ери и резултатът от топлите течения могат да се обяснят много по-просто; докато плуваме край брега, и че най-лесният начин да уча английски е да ми дава всеки ден нещо за писане, което след това да поправя. Беше ми предложил да водя дневник, но аз се възпротивих, като изтъкнах, че вече водя дневник за природата, в който записвам всичко интересно за деня. Ако трябва да водя още един, какво щях да пиша в него? Питър не можа да се противопостави на такъв аргумент. Предложих му да опитам нещо по-предизвикателно и интересно от дневник. Самоуверено предложих да напиша книга и като не можа да измисли някаква причина, поради която да не пиша именно книга, Питър, малко стреснат, се съгласи. Затова всяка сутрин прекарвах щастливо около час, като добавях нова глава към моя епос — вълнуваща история, описваща околосветско пътешествие на семейството, по време на което ловяхме с невероятни капани всевъзможни представители на фауната. Имитирах стила на списанието „Само за момчета“^[1], поради което всяка глава завършваше на най-интересното място — или мама биваше нападната от ягуар, или Лари се бореше с увилия се около него огромен питон. Понякога тези кулминации бяха толкова оплетени и гъмжащи от опасности, че на следващия ден ми беше много трудно да измъкна семейството невредимо. Докато работех върху своя шедьовър и дишах тежко с изплезен език, като прекъсвах само за да обсъдя с Роджър някои по-сложни моменти от сюжета, Питър и Марго се разхождаха из запустялата градина и разглеждаха цветята. За мое учудване и двамата внезапно проявиха влечение към ботаниката. По този начин утрините минаваха приятно за всички. В началото Питър понякога се разболяваше от внезапни пристъпи на съвест и тогава епосът ми бе отпращан обратно в чекмеджето, а ние размишлявахме върху математически задачи. Но когато летните дни пораснаха и Марго започна да показва по-настоятелен интерес към градината, такива досадни периоди се случваха по-рядко.

След злощастната случка със скорпиона семейството отдели една голяма стая на първия етаж, където да слагам зверовете си — с напразната надежда, че по този начин те ще стоят само в една част от къщата. Тази стая, която наричах свой „кабинет“ (другите я наричаха „бълхарника“), миришеше приятно на етер и денатуриран спирт. Там държах книгите си по естествена история, дневника си, микроскопа, инструментите за дисекция, сакчетата, торбите за сбирките и други важни неща. В големи картонени кутии съхранявах сбирките от птичи яйца, бръмбарите, пеперудите и водните кончета, а по полиците бях наредил красиви шишенца със спирт, в които имаше интересни екземпляри, като четирикрако пиле (подарък от съпруга на Лугареция), различни гущери и змии, жабешки хайвер в последователни стадии на развитие, новородено октоподче, три средно големи плъха (принос на Роджър) и миниатюрна новоизлюпена костенурка, която бе умряла от зимните студове. Стените бяха украсени малко, но с вкус: с плосък отломък, представляващ вкаменелост на риба, с моя снимка, на която се здрависвам с едно шимпанзе и с един препариран прилеп. Бях направил прилепа сам, без чужда помощ и страшно се гордеех с постижението си. Като се има предвид колко слаби бяха познанията ми по препариране, според мен чучелото твърде много приличаше на прилеп, особено ако го гледаш от другия край на стаята. Закачен с разперени крила върху корковото табло на стената, той гледаше свирепо към пода. С идването на лятото обаче, прилепът изглежда почувства горещините: малко увисна, козината му изгуби блясъка си, и някаква нова и неизвестна миризма потисна миризмата на етер и денатуриран спирт. Отначало погрешно обвинявахме клетия Роджър и едва по-късно, когато миризмата проникна дори в спалнята на Лари, задълбоченото разследване установи, че източникът е в моята стая. Бях учуден и доста се ядосах. Принудиха ме да изхвърля прилепа. Питър ми обясни, че не съм го изчистил хубаво и обеща ако намеря друг екземпляр да ми покаже как трябва да направя това. Разсипах се от благодарности, но благоразумно предложих да запазим тази идея в тайна — поясних му, че семейството гледа с подозрение на препараторското изкуство и ще трябва да ги убеждавам досадно дълго, за да ги докарам до състояние да го приемат.

Усилията ми да осигуря друг прилеп не се увенчаха с успех. Въоръжен с дълга бамбукова пръчка, чаках часове наред в нашарените от луната проходи между маслиновите дръвчета, но прилепите се стрелкаха край мене бързи като живак и изчезваха, преди да употребя бамбука. Ала докато напразно се надявах да улуча някой прилеп, видях много други нощни същества, които иначе не бих забелязал. Наблюдавах как една млада лисица търси в склона бръмбари: ровеше с изящни лапи пръстта и щом ги изкопаеше, лакомо ги схрускваше. Веднъж от миртовите храсти изскочиха пет чакала и спряха изненадани, че ме виждат, а после се стопиха като сенки сред дърветата. Размахали безшумно копринените си крила, козодоите като големи черни лястовици плавно се плъзгаха сред редовете маслинови дръвчета и бързо минаваха над тревата, преследващи танцуващите в опиянение дългоножки. Една нощ на дървото над главата ми се появиха два съсела и започнаха да се гонят като полудели из горичката — скачаха от клон на клон като акробати, профучаваха нагоре — надолу по стъблата, а рунтавите им опашки изглеждаха на лунната светлина като кълба сив дим. Така се захласнах по тях, че реших да си уловя един съсел. Най-подходящото време за това бе, естествено, денем, когато те спят. Изследвах старателно горичките, за да открия убежището им, но търсенето ми бе напразно, защото всеки сгърчен и крив дънер представляваше хралупа, а всяка хралупа се състоеше от половин дузина дупки. Но търпението ми все пак бе възнаградено, защото веднъж си пъхнах ръката в една дупка и пръстите ми обгърнаха нещо малко и меко, което се мъчеше да се изскубне, докато го вадех. На пръв поглед находката ми приличаше на грамадно глухарче, украсено с огромни златисти очи; като я изследвах по-отблизо, оказа се малка сова, все още облечена в бебешки пух. Известно време се гледахме, след което птичето, явно възмутено от неприличния ми смях по повод на външния му вид, заби дълбоко малките си нокти в палеца ми. Изпуснах клона, за който се бях хванал, и паднахме от дървото. Сложих възмутената сова в джоба си, отнесох я у дома и с известен трепет я представих на семейството.

За моя изненада тя бе посрещната с невероятно одобрение и никой не се противопостави да я задържа. Настаних я в една кошница в своя кабинет и след много спорове я нарекохме Одисей. Още от самото начало той показа, че е птица с много силен характер, с която трябва да се съобразяваш. Макар че лесно можеше да се побере в чаена чаша, беше безстрашен и без колебание нападаше всичко и всички, независимо от размерите. Тъй като се налагаше да бъдем в една стая, реших, че няма да е зле, ако те с Роджър се сприятелят, затова веднага, след като Одисей посвикна, ги представих един на друг. Сложих совата на пода и казах на Роджър да се приближи, за да се запознаят. Роджър гледаше много философски на факта, че го карам да се сприятелява с различните същества, които аз осиновявах, и докато се приближаваше, се помъчи да се оприличи на сова. Въртеше бързо опашка и се умилкваше, а Одисей стоеше на пода и изражението му бе всичко друго, но не и приятелско. Наблюдаваше приближаването на Роджър, впил кръвожаден поглед в него. Роджър започна да напредва не толкова самоуверено. Одисей продължи да го гледа втренчено, сякаш го хипнотизираше. Роджър спря, ушите му клепнаха, опашката му се въртеше вече съвсем бавно и той ме погледна, за да го окуража. Заповядах му строго да продължи стъпките към приятелството. Той погледна нервно совата и после с голямо безразличие я заобиколи, решил да се приближи към нея откъм гърба. Одисей обаче също завъртя глава, без да сваля очи от кучето. Роджър, за първи път видял същество, което може да гледа зад гърба си, без да се обръща, изглеждаше малко озадачен. След като поразмисли, реши да опита със закачка — да предложи игра. Легна по корем, сложи глава между лапите си и бавно запълзя към птицата, като леко квичеше и приятелски въртеше опашка. Одисеи си стоеше неподвижно като чучело. Роджър, все още по корем, успя да стигне съвсем близко, но направи фатална грешка. Издаде напред косматата си муцуна и усилено и любопитно взе да души птицата. Одисей беше много търпелив, но не можеше да позволи да го души някакво грамадно куче с черна къдрава козина. Затова реши, че трябва да покаже на този невъзпитан и безкрил звяр, че прекалява. Спусна клепачи, изтрака с човка, подскочи във въздуха, приземи се точно върху муцуната на кучето и заби острите си като бръснач нокти в черния му нос. Роджър уплашено изквича, отърси се от птицата и се скри под масата. Никакви увещания не бяха в състояние да го изкарат оттам, докато Одисей не бе затворен в кошницата. Когато совата порасна, загуби бебешкия си пух. Поникнаха й хубави пепелявосиви, ръждивокафяви и черни пера, а бледата й гръд бе красиво нашарена с черни малтийски кръстове. Появиха й се и дълги пискюлчета над ушите, които се наежваха, ако човек си позволеше прекалени волности. Тъй като вече бе прекалено голяма, за да живее в кошница, а силно се противопоставяше на идеята за клетка, бях принуден да й дам на разположение целия кабинет. Одисей провеждаше уроците си по летене между масата и дръжката на вратата, а щом като усъвършенства това изкуство, избра рамката на корниза за свой дом и през целия ден спеше горе, заприличал досущ на пънче от маслиново дръвче. Ако го заговорех, леко отваряше очи, пискюлчетата щръквах цялото му тяло се удължаваше, поради което изглеждаше като странен съсухрен китайски идол. Ако беше в особено добро настроение, тракаше с човка, или в знак на голямо благоволение долиташе до тебе и те клъвваше бързо по ухото.

Когато слънцето залезеше и гущерите започнеха да шарят по стените на къщата, Одисей се събуждаше. Прозяваше се изящно, протягаше крила, почистваше опашката си и после силно се отърсваше, така че перата му настръхваха като листенца на разрошена от вятъра хризантема. После много небрежно повръщаше топче несмляна храна върху вестника, постлан отдолу за тази и за други цели. След като се приготвеше за нощни дела, той пробваше гласа си с едно „тихуу“, за да види дали е във форма, а после плавно политаше, понасяше се из стаята тихо като прашинка пепел и кацваше на рамото ми. Известно време стоеше там и леко ме кълвеше по ухото, после отново се отърсваше, оставяше настрани чувствата и се настройваше за работа. Долиташе до прозореца, отново задаваше въпроса си: „Тихуу?“ и ме поглеждаше с очите си с цвят на мед. Това беше знак, че трябва да отворя капаците. Щом като ги вдигнех. Одисей се плъзваше навън и за миг силуетът му се очертаваше на фона на луната, преди да потъне сред тъмнината на маслините. Малко по-късно прозвънтяваше предизвикателното „тихуу, тихуу!“ — това беше предупреждение, че ловът започва.

Одисей прекарваше в лов различно време — понякога влетяваше обратно в стаята само след час, друг път ловуваше цяла нощ. Но където и да ходеше, задължително се връщаше между девет и десет часа, за да получи вечерята си. Ако в кабинета ми не светеше, той се спускаше до прозореца на всекидневната и надничаше да види дали съм вътре. Ако не се окажех там, политаше нагоре покрай фасадата и кацваше на перваза на спалнята ми. Започваше леко да чука по капаците, докато не отворех и не му сервирах чинийката с кълцано месо, нарязано птиче сърце или някакво друго лакомство, предвидено в менюто за деня. Когато глътнеше последната хапка сурово месо, той надаваше лек писък, приличащ на хълцане, после оставаше известно време замислен и накрая политаше над осветените върхове на дърветата.

След като доказа силата си, Одисей започна да се държи приятелски с Роджър, и ако слизахме към морето късно вечер, за да поплуваме, понякога успявах да го убедя да ни придружи. Яздеше на гърба на Роджър, вкопчил се в черната козина. Често се случваше Роджър да забрави за пътника и да тръгне прекалено бързо или игриво да прескочи някой камък тогава очите на Одисей светваха, той размахваше криле, като отчаяно се мъчеше да запази равновесие и с възмущение шумно затракваше с човка, докато не напомнех на Роджър да внимава. На брега Одисей се разполагаше върху късите панталони и ризата ми, докато ние с Роджър се гонехме из топлата вода на плиткото. Одисей наблюдаваше лудориите ни, изпънат като гвардейски офицер и с малко неодобрително изражение в кръглите си очи. Сегиз-тогиз напускаше поста си и плавно се плъзваше над главите ни. Изтракваше с човка и се връщаше на брега, но дали го правеше от страх за нашата безопасност, или защото искаше да вземе участие в игрите ни, не успях да разбера. Понякога, ако останехме в морето прекалено дълго. Одисей се отегчаваше и отлиташе в градината, като извикваше на прощаване „тихуу!“

През лятото при пълнолуние семейството обичаше да ходи на морето нощем, защото през деня слънцето свирепо жареше и морската вода ставаше прекалено топла, за да освежава. Щом луната изгрееше, тръгвахме през горичките към проскърцващия дървен пристан и се натоварвахме в „Морската крава“^[2]. Лари и Питър на едното гребло, Марго и Лесли на другото, а Роджър и аз на носа в ролята на наблюдатели. Спускахме се покрай брега на около половин миля^[3] до един малък залив с ивица бял пясък и няколко удобни валчести камъка, гладки и все още запазили слънчевата топлина, върху които чудесно се разполагахме. „Морската крава“ хвърляше котва в дълбокото, а после се гмуркахме, за да се гоним и плонжираме, от което лунната светлина по повърхността на залива затрептяваше. Когато усетехме умора, започвахме да плуваме бавно към брега и лягахме върху топлите скали, загледани в луничавото от звезди небе. Обикновено след около половин час разговорите ми доскучаваха, плъзвах се обратно във водата и бавно прекосявах залива, легнал по гръб в обгръщащото ме топло море, загледан в луната. Една нощ, когато направих това, открих, че нашият залив се използва и от други същества.

Лежах, отпуснат като разперил криле орел, в меката свилена вода и само леко помръдвах ръце и краха, за да се държа на повърхността. Гледах Млечния път, който се бе развял като тънък шал по небето, и се чудех от колко ли звезди се състои. Чувах гласовете на останалите, които се смееха и разговаряха на брега, а щом повдигнех глава, виждах къде са се разположили по трепкащите огънчета на цигарите им. Носех се по водата отпуснат и замечтан, но внезапно се стреснах, защото дочух съвсем близо до мене плясък и бълбукане, последвани от дълга, дълбока въздишка и поредица леки тласъци, които ме залюляха нагоре-надолу. Изправих се бързо и размахах крака, за да видя доколко съм се отдалечил от плажа. Ужасен открих, че се намирам далече не само от брега, но и от „Морската крава“, а изобщо не си представях какво животно може да плува в тъмните води под мене. Чувах как останалите на брега се смеят вероятно на някоя шега, видях как един хвърлен фас полетя високо в небето като червена звезда, после описа дъга и угасна в крайбрежната плитчина. Притеснявах се все повече и повече и тъкмо се канех да извикам за помощ, когато на около двадесет стъпки от мене видях морето да се разделя с тих плясък и бълбукане. Появи се лъскав гръб, чу се дълбока въздишка на облекчение и гърбът отново потъна под водата. Едва бях успял да разпозная какво е това, когато се оказах заобиколен от морски костенурки. Те излизаха на повърхността, шумно въздъхваха, а черните им корубести гърбове блестяха на лунната светлина. Трябва да бяха осем. Една от тях се показа толкова наблизо, че можах да загреба три пъти и да докосна абаносово черната й глава. Като поемаха дъх и тежко въздишаха, те заиграха из залива, а аз заплувах заедно с тях и наблюдавах, без да мога да откъсна поглед, как те се вдигат и набраздяват повърхността, поемат си въздух, после отново се гмурват, а подир тях остава само разширяващ се кръг от пяна. След малко, сякаш подчиняващи се на някакъв сигнал, те смениха посоката и заплуваха към открито море, към далечните албански брегове, а аз размахвах крака, за да се задържа на едно място и наблюдавах как си отиват по проточилата се бяла лунна пътека. Когато изскачаха на повърхността, гърбовете им лъсваха, след което се потапяха с доволство в топлата сякаш току-що издоено мляко вода. Зад себе си оставяха диря от големи мехури, които се поклащаха и леко просветваха като миниатюрни луни, преди да изчезнат под вълничките.

След този случай често срещахме морски костенурки, когато ходехме да плуваме по пълнолуние, и веднъж, подпомогнати от най-привлекателните насекоми, обитаващи острова, те направиха представление с илюминации в наша чест. Бяхме забелязали, че през горещите месеци морето започва да фосфоресцира. На лунна светлина това не си личеше — виждаше се само зеленикаво блещукане около носа на лодката и кратко просветване, когато някой се гмурне. Открихме, че фосфоресцирането е най-ярко в безлунни нощи. Друг светещ обитател на летните месеци беше светулката. Тези нежни кафяви бръмбари политаха веднага след здрачаване — плавно се спускаха на групи през маслиновите горички, коремчетата им светваха и гаснеха и излъчваха зеленикаво бяла светлина, а не златистозелена като морето. Но и светулките бяха най-ярки, когато нямаше ясна луна, която да затъмнява фенерчетата им. Странното е, че ако не беше банският костюм на мама, никога нямаше да видим общото представление на костенурките, светулките и фосфоресциращото море.

От известно време мама много ни завиждаше за плуването — както денем, така и нощем, но когато я викахме с нас, заявяваше, че е прекалено стара за подобни занимания. Обаче накрая, след като всички настойчиво я убеждавахме, мама отиде до града и се завърна във вилата, свенливо понесла тайнствен пакет. Отвори го и ни изненада, защото извади някаква необичайна безформена дреха от черна материя, покрита отгоре до долу с безброй къдрици, плисета и басти.

— Е, как ви се струва? — попита мама.

Гледахме странната дреха и се чудехме за какво ли служи.

— Какво е това? — попита накрая Лари.

— Бански костюм, разбира се — отвърна мама. — А вие какво си мислехте?

— Прилича ми на лошо одран кит — обади се Лари, като го заразглежда по-отблизо.

— Мамо, да не би наистина да го облечеш? — попита ужасена Марго. — Изглежда като направен през 1920 година!

— А за какво са тия къдрици и тям подобни? — полюбопитства Лари.

— За красота, разбира се! — възмути се мама.

— Що за хрумване? Не забравяй да изтръскаш рибата от тях, когато излизаш от водата!

— На мене пък ми харесва — твърдо заяви мама и отново уви чудовищния костюм. — И ще си го обличам.

— Трябва да внимаваш да не потънеш, когато се напълни с вода — сериозно я посъветва Лесли.

— Но, мамо, костюмът е ужасен, как ще го облечеш! — извика Марго. — Защо не си купи нещо по-модерно?

— Когато човек е на моите години, миличка, не може да се разхожда по отделен бански… Фигурата не му позволява.

— Иска ми се да зная каква е фигурата, за която е бил създаден този бански — подхвърли Лари.

— Ти наистина си безнадеждна, мамо! — отчаяно каза Марго.

— Но на мен ми харесва… Не те карам ти да го обличаш! — възпротиви се войнствено мама.

— Правилно, прави каквото искаш — съгласи се Лари. — Не се отказвай. Положително щеше да ти отива много, ако можеха да ти пораснат още три — четири крака.

Мама изсумтя възмутено и се втурна към горния етаж да пробва костюма. След малко ни повика да видим резултата и ние се стълпихме в спалнята. Роджър влезе пръв, и когато бе поздравен от странния призрак, облечен в огромния черен костюм, целия покрит с къдрици, той бързо се дръпна заднешком към вратата и свирепо заджафка. Мина малко време докато го убедим, че това наистина е мама, ала дори и тогава той продължаваше да я поглежда доста недоверчиво с крайчеца на окото си. Но независимо от оказаното съпротивление, мама твърдо държеше на банския си костюм, макар че той приличаше на палатка и накрая ние се предадохме.

За да отпразнуваме първото къпане на мама в морето, решихме да си направим излет на лунна светлина на плажа и изпратихме покана на Теодор — единствения чужд човек, когото мама можеше да приеме в такъв специален случай. Настъпи денят на голямото потапяне. Приготвихме храна и вино, изчистихме лодката, струпахме в нея възглавнички и когато пристигна Теодор, всичко беше вече готово. Като разбра, че се готвим да правим излет на луна и да плуваме, той ни напомни, че тази нощ е безлунна. Всички започнаха взаимно да се обвиняват, че не са проверили фазите на луната и спорът продължи, докато се смрачи. Накрая бе взето решение да направим излета, независимо от всичко, тъй като се бяхме подготвили изцяло, затова се запрепъвахме по пътя към лодката, натоварени с храна, вино, кърпи и цигари, и потеглихме покрай брега. Двамата с Теодор седяхме на носа като наблюдатели, а останалите се редуваха да гребат, докато мама насочваше кормилото. Отначало, тъй като очите й не бяха привикнали с тъмнината, мама ловко насочваше лодката в кръг, затова след десет минути мъчително плаване лодката изведнъж застрашително се надигна и ние се стоварихме един върху друг. Без да се смути ни най-малко, мама изпадна в другата крайност — насочи лодката към открито море и сигурно щяхме да акостираме в Албания, ако Лари не беше забелязал това навреме. Тогава кормилото пое Марго, която се справяше съвсем добре, само дето от вълнение забравяше, че за да завием надясно, трябва да дръпне ръчката наляво. В резултат ни се наложи да оправяме и дърпаме лодката, която Марго в бързината бе насочила към една скала, вместо обратно. Общо взето това беше добро предзнаменование за първото къпане на мама.

Накрая стигнахме залива, простряхме постелките върху пясъка, извадихме храната, наредихме батальона от бутилки с вино в плиткото, за да се охлаждат, и настъпи великият миг. След множество приветствия мама свали пеньоара си и застана в целия си блясък, облечена в банския костюм, в който приличаше, както изтъкна Лари, на морски паметник на принц Алберт^[4]. Роджър се държа много добре, докато не видя мама да нагазва бавно и с достойнство в плиткото. Тогава страшно се развълнува. Изглежда беше на мнение, че банският костюм е някакво морско чудовище, което е сграбчило мама и се опитва да я завлече навътре в морето. Разлая се страшно и се хвърли на помощ — захапа една от къдриците, които висяха разкошно по костюма и я задърпа с всичка сила, за да измъкне мама на безопасно място. Мама, която току-що бе отбелязала, че водата е малко хладна, изведнъж усети, че нещо я тегли назад. Тя изпищя уплашено, загуби равновесие и тежко се пльосна в дълбоката две стъпки вода, докато Роджър дърпаше с такава сила, че откъсна голямо парче от волана. Въодушевено от факта, че врагът явно се разпада, кучето заръмжа окуражително към мама и се зае да махне и останалата част от проклетото чудовище от тялото й. Ние се въргаляхме по пясъка, изтощени от смях, а мама седеше без дъх в плитчината, отчаяно се мъчеше да се изправи на крака и пъдеше Роджър, като гледаше да запази поне част от костюма си. За съжаление, платът беше много дебел, между него и тялото й се бе събрал въздух, поради което костюмът се изду от водата като балон, и на мама й стана още по-трудно да удържа този въздушен кораб, състоящ се от волани и басти. Накрая Теодор прогони Роджър и помогна на мама да се изправи на крака. После мама изпи чаша вино, за да се съвземе и да отпразнува спасението си, което Лари нарече „Персей избавя Андромеда“, а ние отидохме да плуваме. Мама седеше дискретно скрита в плитчината, а Роджър клечеше наблизо и заплашително лаеше по костюма, който се издуваше и развяваше около кръста й.

Фосфоресцирането тази вечер беше много красиво. Когато човек пъхнеше ръка във водата и я прокараше по повърхността, изписваше се широка златистозелена ивица от студени искри, а ако се хвърлеше в морето, врязващото се във водата тяло сякаш потъваше в хладна пещ от блещукащи светлинки. Когато се изморихме, излязохме на брега. Водата се стичаше по телата ни, които сякаш пламтяха. Полегнахме на пясъка и започнахме да ядем. Когато в края на вечерята отвориха виното, сякаш нарочно в маслиновите дръвчета зад нас се появиха светулки — нещо като пролог към представлението.

Отначало се виждаха само две-три зелени петънца, които плавно се плъзгаха между клоните и примигваха на равни интервали. Постепенно обаче светулките ставаха все повече, докато на места горичката се озари от странна зелена светлина. Никога не бяхме виждали толкова много светулки, събрани наедно място. Цели рояци просветваха между дърветата, пълзяха по тревата, по храстите и стволовете на дърветата, прелитаха над главите ни и се сипеха върху постелките като зелени въгленчета. Проблясващи потоци се носеха над морето, въртяха се над повърхността, а после, като по поръчка, се появиха костенурките. Заплуваха в редица из залива, като се поклащаха ритмично във водата, а гърбовете им сякаш бяха намазани с фосфор. Достигнаха средата на залива и завиха, като се гмуркаха и полюшкваха, а понякога подскачаха високо във въздуха и падаха в пожара на отблясъците. Гледката беше фантастична — отгоре потрепваха светулките, отдолу блестяха костенурките. Виждахме дори светлите следи под повърхността, където костенурките плуваха и озаряваха при движението си песъчливото дъно, а когато подскачаха високо във въздуха, изумрудено блестящите водни капки падаха надолу и не се знаеше какво вижда човек — фосфоресцирането или светулките. Наблюдавахме това факелно шествие около час, после светулките бавно се оттеглиха на сушата и надолу по брега. След това костенурките се подредиха и забързаха към открито море, оставяйки подире си огнена пътека, която блестеше и просветваше, докато накрая бавно угасна, подобно на догарящ клон, хвърлен напряко на залива.