Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (12)

Девета глава
Светът в една стена

Порутената стена, която ограждаше запустялата градина до къщата, ми предоставяше богато място за лов. Беше много стара, направена от покрити с мазилка тухли, но сега тази горна дреха бе позеленяла от мъх, издута или хлътнала от влагата на много зими. Повърхността й представляваше сложна плетеница от пукнатини, едни — по няколко инча широки, а други — тесни като косъм. Тук-там се бяха откъртили големи парчета, а под тях се виждаха редиците розови тухли, приличащи на ребра. Ако човек се вгледаше отблизо, различаваше истински пейзажи: червени, жълти и кафяви шапчици на стотици мънички гъби като покриви на селски къщи, растящи вкупом на по-влажните места; хълмове от зелен като стъкло на бутилка мъх, чиито туфи бяха толкова симетрични, сякаш ги бяха засаждали и подстригвали специално; „гори“ от дребни папрати, избуяли от по-сенчестите пукнатини, провлекли се надолу като зелени фонтанчета. Отгоре стената представляваше пустиня — беше прекалено сухо за някаква растителност, освен за един ръждивочервен мъх и прекалено горещо, освен за слънчевите бани на водните кончета. В основата на стената растяха различни цветя: циклами, минзухари, бърдуни, пробили със стъбълцата си купчините счупени и очукани керемиди, нахвърляни там. По цялото продължение на страж край стената имаше къпинак, наесен окичен с узрели плодове — меки, сочни и черни като абанос.

Жителите, населяващи стената, бяха от всякакви видове. Разделяха се на дневни и нощни работници, на ловци и дивеч. Нощните ловци бяха жабите, живеещи в къпинака и гущерите гекони — бледи и прозрачни, с изпъкнали очи, криещи се в пукнатините в горната част на стената. Жертва им ставаха колонията глупави разсеяни дългоножки^[1] които жужаха и се лутаха в листака, мушиците с всякакви размери и форми: на райета, на мозаични фигури, на карета, на точици и петънца, които летяха като пухкави облачета край обелената мазилка, закръглените бръмбари, облечени елегантно като внушителни и компетентни бизнесмени, забързани по нощните си дела. Когато последната светулка понесеше фенерчето си, излъчващо изумрудено студена светлина, над хълмчето мъх на път за леглото си и слънцето изгряваше, стената ставаше царство на дневните жители. При тях по-трудно се правеше разлика между похитеното и похитителя — сякаш всеки безразборно използваше всичко за храна. Така например хищните оси ядяха гъсеници и паяци, паяците — мухи, големите, крехки и войнствено червени водни кончета преживяваха с паяците и мухите, а бързите, подвижни и шарени гущери не подбираха насекомите.

Но най-свенливите обитатели на стената, които вечно гледаха да бъдат в сянка, бяха и най-опасни. Човек ги забелязваше само ако ги потърси специално, а те сигурно със стотици живееха в пукнатините. Стигаше само да обелиш с нож парче повдигната мазилка и да я отделиш внимателно от тухлата, за да видиш свито отдолу някое дълго цял инч черно скорпионче, сякаш направено от гладък шоколад. Скорпионите бяха странни на вид — имаха сплескани овални тела, тънки и закривени крачка и огромни рачешки щипци, издути и съставени от свързани като на ризница плочици, а опашката им приличаше на наниз кафяви мъниста и завършваше с жило като трън на роза. Докато човек го разглежда, скорпионът продължава кротко да лежи, само повдига опашка, сякаш с този жест умолява и предупреждава да не дишаш прекалено отблизо върху му. Ако го оставиш твърде дълго на слънце, той просто ти обръща гръб и тръгва нанякъде, за да се подпъхне бавно в друга тясна пукнатина на мазилката.

Привързах се много към скорпионите. Според мене те бяха приятни и скромни създания, които общо взето имаха очарователни навици. Стига да не направи човек нещо глупаво (като например неволно да ги пипне с ръка), скорпионите се отнасят към него с уважение, макар единственото им желание да е да се отскубнат и да се скрият колкото се може по-бързо. Сигурно са ме смятали за голям досадник, защото за да ги наблюдавам, непрекъснато къртех от мазилката, или ги хващах и ги карах да вървят в буркана от сладко, за да видя как се движат краката им. Чрез своите внезапни и неочаквани нападения върху стената научих много за скорпионите. Открих, че се хранят с мухи — месарки (макар че никога не разгадах тайната как ги хващат), скакалци, молци и златоочици. На няколко пъти ги заварих да ядат ближните си — такъв навик ми се видя много странен за същества с толкова безукорно поведение.

Като клечах нощем до стената с фенерче, успях да видя откъслеци от прекрасните любовни танци на скорпионите. Стояха изправени, със свити щипци, вдигнали тела към небесата, любовно преплели опашки, после се завъртаха в бавен валс сред мекия мъх, уловени за щипците. Но имах възможност да гледам тези представления съвсем кратко време, защото почти веднага, след като светнех с фенерчето, танцьорите се сепваха, спираха за миг, и след като разбираха, че нямам намерение да угася светлината, ми обръщаха гръб и се отдалечаваха рамо до рамо, уловени за щипци. Явно бяха животни, които държаха да не се излагат на показ. Ако можех да отгледам колония от тях у дома, сигурно щях да видя целия процес на ухажването, но моите близки ми бяха забранили това, независимо че изтъквах аргументи в полза на скорпионите.

Един ден обаче открих на стената дебел женски скорпион, който ми се видя облечен в нещо като бледо сиво — бежово палто. Като го разгледах по-внимателно установих, че странната одежда не е нищо друго, освен дребни скорпиончета, уловили се за гърба на майка си. Наблюдавах в захлас това семейство и реших да ги пренеса незабелязано в моята стая, за да мога да ги следя и да видя как растат. Крайно внимателно побутнах майката и малките, докато влязат в една кибритена кутийка, и после хукнах към вилата. За зла участ тъкмо тогава поднасяха обеда. Затова сложих кутията на полицата над камината във всекидневната — там скорпионите нямаше да страдат от липса на въздух — и се запътих към трапезарията, за да обядвам заедно с всички. Клъвнах оттук — оттам, тайно давах храна на Роджър под масата и докато слушах споровете на близките ми, съвсем забравих за новите си интересни пленници. Като свърши да обядва, Лари донесе от всекидневната цигарите си, облегна се удобно на стола, лапна една цигара и вдигна кибритената кутия, която бях взел. Забравил за надвисващата опасност, аз го наблюдавах с интерес. Той продължи да говори словоохотливо и отвори кутията.

До ден-днешен съм убеден, че женският скорпион не беше злонамерен. Само се беше изнервил, защото му бе досадило да стои затворен толкова дълго време, затова използва отдалата му се възможност да избяга. Измъкна се невероятно бързо от кутията(малките уплашено се държаха за гърба на майката), и се покатери по ръката на Лари. Там се поспря, защото не знаеше какво да прави по-нататък, но за всеки случай бе извил жило. Лари, усетил движението от щипците на скорпиона, погледна към ръката си да види какво е това, и оттам нататък нещата още повече се объркаха.

Уплашеният му рев накара Лугареция да изпусне чинията, която носеше, а Роджър изскочи изпод масата и високо залая. Лари отърси ръката си и запрати нещастния скорпион на масата между Марго и Лесли, а новородените се посипаха като конфети, докато майката се изтърколи по покривката. Крайно разярено от подобно отношение, насекомото забърза към Лесли, а жилото му трепереше от вълнение. Лесли скочи на крака, като преобърна стола си и отчаяно заразмахва салфетка, поради което запрати скорпиона към Марго, а тя нададе писък, който би представлявал гордост за всеки локомотив. Мама, напълно объркана от този пълен обрат от спокойствие към хаос, си сложи очилата и втренчи поглед в масата, за да открие каква е причината за суматохата, а в същия миг Марго направи безуспешен опит да спре придвижването на скорпиона и го замери с чаша вода. Водната струя мина покрай животното, но изкъпа мама, която не може да търпи студена вода, затова дъхът й секна и тя продължи да седи, без да има сили дори да протестира. Скорпионът се беше скрил под чинията на Лесли, а новородените пълзяха безредно по масата. Роджър, изпаднал в недоумение от паниката, но твърдо решен да внесе своя дял, обикаляше из стаята и лаеше като обезумял.

— Проклетото му хлапе! — викаше Лари.

— Внимавайте! Внимавайте! Приближават! — пищеше Марго.

— Дайте някоя книга — крещеше Лесли. — Запазете спокойствие, удряйте ги с книга!

— Какво ви прихвана? — умолително питаше мама, като бършеше очилата си.

— Проклетото му хлапе… ще ни убие всичките… Погледни масата… Прелива от скорпиони…

— Бързо… бързо… Направете нещо! Внимавайте, внимавайте!

— За бога, престани да пищиш и намери някоя книга! Не се различаваш от кучето. Млъкни, Роджър!

— По божия милост не бях ухапан…

— Внимавай! Ето още един. Бързо, бързо!

— О, млъкни и ми донеси книга или нещо тежко!

— Но как скорпионите се оказаха на масата, миличък?

— Проклетото му хлапе… Всяка кибритена кутия в къщата е смъртоносен капан…

— Внимавай, идва към мене… Бързо, бързо, направи нещо!

— Ударете го с ножа си!… С ножа… Давай, удари го!

Тъй като никой не си направи труда да му обясни какво става, Роджър получи погрешното впечатление, че семейството е нападнато и че негов дълг е да го защити. И понеже Лугареция беше единственият чужд човек в стаята, кучето стигна до логичния извод, че тя е виновна за всичко, и я ухапа поглезена. А това не облекчи положението.

Когато редът донякъде се възстанови, новородените скорпиончета се бяха изпокрили под чиниите и разните прибори. Накрая, след страстни молби от моя страна и с подкрепата на мама, отменихме предложението на Лари цялото котило да бъде унищожено. Докато семейството, все още кипнало от гняв и уплаха, се оттегли във всекидневната, аз прекарах половин час, като търсех новородените скорпиончета, събирах ги с лъжичка и ги връщах на гърба на майка им. После ги сложих върху плитка чиния и страшно неохотно ги пуснах на градинската стена. Двамата с Роджър отидохме да прекараме следобеда из хълмовете, защото ми се стори най-благоразумно да дам възможност на семейството за почивка, преди отново да се появим у дома.

Този случай имаше многобройни последствия. Лари разви фобия от кибритени кутии и ги отваряше невероятно предпазливо, увил носна кърпа около ръката си.

Лугареция куцаше из къщата, стегнала около глезена си ярдове дълъг бинт седмици наред, след като ухапването беше заздравяло и всяка сутрин, когато донасяше чая, ни показваше как зараства раната. От моя гледна точка обаче най-неприятният отглас бе, когато мама реши, че отново съм подивял и е крайно време да ме образоват още малко. Докато търсеха начин да ми наемат редовен домашен учител, тя стигна до извода, че поне френският ми език може да се поддържа. Уговориха се и всяка сутрин Спиро ме закарваше в града на урок по френски при белгийския консул.

Къщата на консула се намираше в лабиринта от тесни вонящи улички на еврейския квартал. Тази част на града бе много привлекателна: по калдъръмената настилка имаше наредени сергии, отрупани с топове шарени платове, с планини от лъскави бонбони, с украшения, изковани от сребро, с плодове и зеленчуци! Улиците бяха толкова тесни, че за да даде път на натоварените със стоки магарета, човек се прилепваше до стената. Мястото бе пищно и колоритно, с шум и суетня, с пискливи гласове на пазарящи се жени, кудкудякане на кокошки, кучешки лай и протяжните викове на мъже, понесли върху главите си големи табли с пресни топли питки. Точно в центъра на квартала, в най-горния апартамент на висока разнебитена сграда, уморено надвиснала над малък площад, живееше белгийският консул.

Той беше приятен дребен човек, чиято най-голяма забележителност представляваше тривърхата му брада и грижливо намазаните с помада мустаци. Приемаше ангажимента си много сериозно и винаги бе облечен така, сякаш се готвеше всеки миг да тръгне да изпълнява някакви служебни задължения — с късо черно сако, раирани панталони, сиво — бежови гети над излъсканите до блясък обуща, огромна вратовръзка като копринен водопад, закопчана със семпла златна игла и висок лъскав цилиндър, завършващ тоалета. Човек можеше да го срещне по всяко времена деня, все в същите одежди, да върви внимателно из мръсните тесни улички, като заобикаля придирчиво локвите, дръпва се със страхотно галантен жест към стената, за да направи път на някое магаре, и докато то минава, леко го потупва по хълбока с бамбуковия си бастун. Хората от града изобщо не намираха облеклото му необикновено.

Мислеха, че той е англичанин, а след като всички англичани са лордове, не само се предполагаше, но и беше задължително всеки от тях да носи съответната „униформа“.

Първата сутрин, когато пристигнах, консулът ме прие във всекидневната, чиито стени бяха украсени с множество фотографии в солидни рамки, на които той бе позирал като един Наполеон. Викторианските столове, облечени с червен брокат, бяха целите застлани с покривчици, а на работната му маса имаше виненочервена кадифена драперия, обточена с ярки зелени ресни. Стаята изглеждаше чудновато грозна. За да провери доколко зная френски, консулът ме покани да седна на масата, извади един дебел и опърпан том на „Le Petit Larousse“, отвори го на първа страница и го сложи пред мене.

— Вас моля те да прочетете това — каза ми той, а златните му зъби приятелски проблеснаха в брадата му.

После започна да суче краищата на мустаците си, присви устни, сложи ръце на гърба си и бавно закрачи към прозореца, докато аз втренчено гледах изброените думи, започващи с „а“. Едва бях успял да разчета първите три, когато консулът замръзна на място, неспособен да сподави възклицанието си. Отначало помислих, че го е стъписало моето произношение, но явно случаят нямаше нищо общо с мене. Консулът бързо прекоси стаята, като си мърмореше, рязко отвори един бюфет и измъкна оттам страшна на вид въздушна пушка, а аз го наблюдавах с нарастващо учудване и интерес, примесени с известен страх за собствената ми безопасност. Той зареди оръжието, като припряно разсипа сачми по килима. После се приведе, пропълзя към прозореца и нетърпеливо надникна навън, полуприкрит зад завесата. След това вдигна пушката, внимателно се прицели в нещо и стреля. Обърна се към мене, бавно и тъжно поклати глава и остави оръжието. С изненада забелязах сълзи в очите му. Консулът издърпа от горното си джобче огромна копринена носна кърпа и шумно се изсекна.

— Ах, ах, ах — занарежда той, като жално клатеше глава. — Клетникът… Но ние с вас трябва да работим… Моля да продължавай четеш, mon ami^[2].

През останалата част от сутринта ме занимаваше вълнуващата мисъл, че консулът бе извършил убийство пред очите ми, или поне враждува на живот и смърт с някой собственик от околностите. Но когато и на четвъртия урок консулът продължи да стреля периодично през прозореца, реших, че не съм намерил вярното обяснение, освен ако не водеше война с многочленно семейство, при това семейство, което явно нямаше възможност да стреля в отговор. Едва след седмица установих какво предизвикваше тези непрекъснати стрелби — причина за тях бяха котките. В еврейския квартал, както и в другите части на града, се въдеха на свобода много котки. Бяха буквално стотици. Не принадлежаха на никого, никой не се грижеше за тях, затова и повечето бяха в ужасно състояние: покрити с язви, с проскубана козина, оголила големи петна по телата им, с изкривени от рахит крака, и толкова кльощави, че беше чудо как са още живи. Консулът много обичаше котки. Доказателство за това бяха трите му персийки^[3] — огромни и охранени. Но видът на гладуващите, страдащи от язва улични животни, които се разхождаха по покривите срещу прозореца му, бе непоносим за чувствителния му характер.

— Не ми е възможно да храня всичките — обясними той. — Поне им създавам щастието да ги застрелям. Така те са по-добре, но толкова голяма е скръбта ми!

Всеки, видял котките, щеше да се съгласи, че консулът изпълнява една много необходима и хуманна мисия. И така, уроците ми по френски бяха непрестанно прекъсвани — консулът се втурваше към прозореца, за да изпрати още някоя котка в едни по-щастливи ловни полета. След проехтяването на изстрела настъпваше тишина в памет на мъртвите, после консулът шумно се изсекваше, покъртително въздъхваше и отново се втурвахме в объркания лабиринт на френските глаголи.

По някаква необяснима причина консулът бе останал с впечатлението, че мама знае френски, и никога не пропускаше възможността да я въвлече в разговор. Когато пазаруваше из града и имаше късмет да забележи цилиндъра, плуващ над тълпата към нея, тя бързо се оттегляше в най-близкия магазин и купуваше множество безполезни неща, докато опасността отмине. Понякога обаче консулът се появяваше внезапно от някоя уличка и я пресрещаше. Приближаваше се широко усмихнат, като въртеше бастуна си, сваляше цилиндъра и се покланяше, като почти се прегъваше на две, докато улавяше неохотно подадената ръка и я притискаше към брадата си. После двамата стояха на средата на улицата, като от време на време някое минаващо магаре ги разделяше, и консулът удавяше мама в поток от френски, като изящно жестикулираше с шапката и бастуна си, явно без изобщо да забелязва недоумението върху лицето й. Сегиз-тогиз той изпъстряше речта си с въпросителното „n’est се pas, madame?“^[4] и това ориентираше мама. Тя събираше всичката си смелост и демонстрираше как прекрасно владее френския език.

— Oui, oui!^[5] — възкликваше тя и се усмихваше нервно, а после добавяше, в случай че не е прозвучало достатъчно възторжено, отново и по-високо: — Oui, oui!

Тази процедура задоволяваше консула. Сигурен съм, че той изобщо не разбра, че това е единствената френска дума, която мама знае. Но тези разговори разсипваха нервите й — стигаше само да кажем: „Я гледай, мамо, консулът иде!“ и тя се втурваше по улицата с походка, подходяща за една дама, но твърде прилична на галоп.

В известен смисъл уроците по френски ми бяха от полза — вярно е, че не научих френски, но към края на сутринта се чувствах толкова отегчен, че следобед правех разходките си из околността с удвоен ентусиазъм. Освен това, оставаше ми винаги четвъртъкът, който чаках с нетърпение. Теодор пристигаше във вилата рано следобед — толкова рано, колкото бе в рамките на приличието и си отиваше, когато луната се издигне високо над албанските планини. Денят бе сполучливо избран, защото точно в четвъртък долиташе хидропланът от Атина, който кацаше в залива недалече от къщата. Теодор страшно обичаше да гледа как кацат хидропланите. За съжаление единствената част от къщата, откъдето можехме добре да наблюдаваме залива, беше таванът, което значеше, че се навеждахме застрашително с протегнати вратове през прозореца. Хидропланът винаги пристигаше по средата на чая. Чуваше се леко монотонно бръмчене — толкова слабо, че човек можеше да го вземе за жужене на пчела. Теодор, тъкмо стигнал до средата на някой анекдот или обяснение, внезапно млъкваше, очите му фанатично заблестяваха, брадата му настръхваше, той накланяше глава на една страна и ни питаше:

— Дали това не е… хъм… да… дали не е шум от хидроплана?

Всички спираха да говорят и се ослушваха. Шумът бавно се усилваше все повече и повече. Теодор внимателно слагаше недоядената кифличка в чинията, старателно си избърсваше пръстите и казваше:

— Аха! Да, шумът е като от аероплан. Наистина… Хъм… да…

Шумът продължаваше да се усилва, а Теодор започваше да се върти на стола. Накрая мама облекчаваше мъките му.

— Искаш ли да отидем горе, за да видиш как каца? — питаше го тя.

— Ами… да… ако не смятате, че… — мънкаше Теодор и пъргаво напускаше мястото си. — Хъм… да… гледката е много привлекателна… щом като нямате нищо против…

В този миг шумът от машините на хидроплана се чуваше точно над нас — нямаше време за губене.

— Винаги… хъм… ме е привличало…

— Побързай, Тео, ще го изпуснеш — в хор му казвахме ние.

След което цялото семейство ставаше от масата, помъквахме и Теодор и се понасяхме нагоре по стълбите, водени от Роджър, който тичаше отпред и весело лаеше. Влетявахме, останали без дъх, в таванската стая, избухвахме в смях, докато краката топуркаха като канонада по голия под, отваряхме прозорците и надничахме отвъд маслиновите горички към залива, приличащ на кръгло синьо око сред дърветата с гладката си като течен мед повърхност. Хидропланът, подобно на тежка охранена гъска, прелиташе над маслиновите горички и се спускаше все по-ниско и по-ниско. Изведнъж се озоваваше над водата и започваше да преследва отражението си върху синята повърхност. После бавно слизаше още по-ниско. Теодор го наблюдаваше, затаил дъх. Очите му се присвиваха, брадата му настръхваше. Хидропланът продължаваше да намалява височината, докато в един миг докосваше водата и оставяше след себе си широка разпенена ивица, след което подскокваше, после се закрепваше и се плъзваше през залива, като оставяше подире си ветрило от бяла пяна. Когато накрая постепенно спреше, Теодор потъркваше с палец брадата си и се дръпваше назад в таванската стая.

— Хъм… да… — казваше той, като отупваше ръце от прахта. — Това наистина е… хъм… много приятна гледка.

Представлението свършваше. Щеше да чака цяла седмица, докато пристигне следващият аероплан. Затваряхме таванските прозорци и шумно слизахме по стълбите, за да възобновим прекъснатия чай. А на следващата седмица всичко се повтаряше.

В четвъртъците двамата с Теодор излизахме заедно — понякога се ограничавахме с градината, друг път предприемахме разходки из околността. Натоварени с кутии и сакове за новите екземпляри, ние се отправяхме към маслиновите горички, а Роджър тичаше отпред и душеше земята. Всичко, което виждахме по пътя си, служеше за мливо на мелницата ни: цветя, насекоми, скали или птици. Теодор очевидно притежаваше неизтощим запас от знания за всяко нещо, но споделяше тези знания с някаква педантична скромност, от която ти се струваше, че той не толкова те учи, колкото ти припомня нещо, което ти си знаел, но по някаква причина се е изплъзнало от паметта ти. Разказите му бяха изпълнени с весели анекдоти, с невероятно несполучливи каламбури и още по-лоши шеги, но той ги разказваше с голяма наслада — очите му блестяха, а носът му се сбръчкваше, когато се смееше беззвучно в брадата си, както на себе си, така и на хумора си.

Всеки пълен с вода ров или езерце беше за нас неизследвана джунгла, гъмжаща от малки рачета и водни бълхи — зелени и коралово червени, застинали като птички, накацали по клоните под водата, а по тинестото дъно дебнеха плячката си „тигрите“: пиявиците и ларвите на водните кончета. Разглеждахме внимателно всяка хралупа — вътре човек можеше да открие събрала се вода, в която живеят ларвите на комарите; обръщахме всеки покрит с перука от мъх камък, за да видим какво има отдолу; разрязвахме всяко попаднало ни гнило дърво. Теодор, облечен в блестящи от чистота дрехи, заставаше изправен до някое езерце и внимателно прекарваше сакчето през водата, после го повдигаше и любопитно разглеждаше малката стъкленица в края, където се бяха събрали миниатюрните водни обитатели.

— Аха! — казваше той, а гласът му звънтеше от вълнение и брадата му щръкваше. — Струва ми се, че това е ceriodaphnia laticaudata^[6].

Измъкваше от джоба на сакото си лупа и се вглеждаше по-внимателно.

— Хъм… да… много интересно… наистина elaticaudata. Би ли ми подал… хъм… чиста епруветка… Благодаря…

И с бутало за пълнене на писалки изсмукваше, малкото създание от стъкленицата, поставяше го внимателно в епруветката и едва тогава оглеждаше останалия улов.

— Като че ли няма друго, което да е особено необикновено… Ах… да… не бях забелязал тази интересна ларва на ручейник… ето, виждаш ли я? Хъм… Изглежда си е направила пашкула от черупките на разни мекотели… Много е красива наистина.

На дъното на малката стъкленица се виждаше продълговат пашкул, дълъг половин инч, направен от нещо, приличащо на копринена нишка, в която имаше множество плоски черупки на охлювчета, кръгли като копчета. От единия край на тази прекрасна къщичка надничаше самият собственик — грозноват подобно на личинка на муха звяр, с глава като на мравка. Той бавно запълзя по стъкленицата, като влачеше подире си красивата си къща.

— Веднъж направих интересен експеримент — каза Теодор. — Улових няколко такива, хъм… ларви, и им махнах черупките. Естествено, не ги заболя от това. После ги сложих в буркани със съвсем чиста вода, в която нямаше нищо… хъм… нямаше каквото и да е, което да им послужи като материал за построяване на нови къщи. След това пуснах на всяка ларва различни по цвят строителни материали: дребнички сини и зелени мъниста, парченца тухла, бял пясък… дори разноцветни стъкълца. Те си построиха къщи от тия неща… и трябва да кажа, че резултатите бяха много любопитни и… хъм… живописни. Ларвите на ручейниците са много умни архитекти.

И Теодор изсипа съдържанието на стъкленицата обратно в езерото, преметна сака през рамото и продължихме пътя си.

— Тъй като стана въпрос за строителство — продължи Теодор с блеснали очи, — казах ли ти какво се случи на един мой… хъм… приятел? Хъм… да. Значи така — той имаше малка къща в провинцията, а семейството му… хъм… се увеличи, и приятелят ми реши, че къщата е тясна. Реши да вдигне още един етаж. Струва ми се, че беше малко самоуверен по отношение на архитектурните си… хъм… способности, затова настоя сам да си направи проекта. Та така. Всичко вървеше добре и етажът бе построен много бързо: със спални, бани и така нататък. Приятелят ми покани гости, за да отпразнува завършването на работата… Ние… хъм… вдигнахме тостове за новия етаж, свалихме съвсем тържествено скелето… Всичко ни изглеждаше съвсем наред, докато един новодошъл гост не поиска да разгледа стаите. Тогава открихме, че няма стълбище. Излезе, че приятелят ми забравил да включи стълбище в плановете, а по време на строителните операции той и работниците така свикнали да се качват на горния етаж по скелето, че никой не забелязал… този очевиден недостатък.

И така, ние продължавахме да вървим в горещия следобед, като поспирахме край езерцата, рововете и потока, пробивахме си път през уханните миртови храсти, прехвърляхме хълмовете, а пиренът скърцаше под краката ни, минавахме по бели прашни пътища, където понякога ни застигаше умърлушено, едва пристъпващо магаре. Понесло на гърба си задрямал селянин.

Привечер бурканите, стъклениците и епруветките бяха пълни с необикновени и вълнуващи форми на живот и ние потегляхме към дома. Докато минехме през маслиновите горички, вече сумрачни от сенките, небето избледняваше до светло златисто, а въздухът ставаше прохладен и изпълнен с множество аромати. Роджър подтичваше пред нас с изплезен език, като от време на време поглеждаше през рамо дали го следваме. Разгорещени, прашни и уморени, с рамене, наболяващи приятно от издутите от сбирките торби, двамата с Теодор крачехме нататък и пеехме една песен, на която той ме беше научил. Игривата й мелодия вдъхваше сили на уморените ни нозе, докато баритонът на Теодор и моят писклив дискант весело отекваха сред мрака на дърветата:

Живееше старец в Ерусалим

слава, алилуя, трамтаририм.

Той имаше шапка като килим

слава, алилуя, трамтаририм.

Ла-ла-ла-ла, та-та-та-та,

слава, алилуя, трамтаририм.