Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (10)

Седма глава
Вилата с цвят на жълт нарцис

Новата вила беше огромна, висока правоъгълна постройка във венециански стил с избледнели стени с цвят на жълт нарцис, зелени капаци и червен като лисича козина покрив. Намираше се на един хълм над морето, заобиколена от занемарени маслинови горички и притихнали градини с лимонови и портокалови дръвчета. Цялото място навяваше чувство на старинна меланхолия: къщата с попуканите, обелени стени, просторните кънтящи стаи, верандите с натрупаните от вятъра миналогодишни листа, обрасли с пълзящи растения, от което стаите в по-ниската част бяха винаги потънали в зелен сумрак; малката, заобиколена със стена изоставена градина от едната страна на къщата и покритата с ръжда порта от ковано желязо; розите, съсънките и здравеца, пропълзели до обраслите в трева пътечки и разклонилите се неокастрени мандаринови дръвчета, покрити толкова нагъсто с цвят, че човек усещаше аромата им почти непрекъснато. Отвъд оградата бяха неподвижните овощни градини, потънали в тишина, която се нарушаваше само от жуженето на пчелите и от пърхащите от време навреме сред листата птици. Къщата и околните земи бавно и тъжно се разпадаха, потънали в забрава върху хълма над блесналото море срещу тъмните ронливи албански възвишения. Сякаш и вилата, и пейзажът бяха полузаспали, лежаха в унес под пролетното слънце и се сливаха с мъха, папратите и скупчените дребни отровни гъби.

Човекът, който ни намери вилата и организира преместването ни с възможно най-малка суматоха и най-голяма експедитивност, беше, естествено, Спиро. Три дни след като бяхме разгледали вилата, по пътя вече се носеше потъналото в прах шествие на дългите дървени каруци, натоварени догоре с нашите вещи, а на четвъртия ден вече се бяхме настанили.

В края на имението имаше къщичка, където живееше градинарят със своята съпруга — доста грохнала от напредналата възраст двойка, която сякаш западаше едновременно с имението. Задълженията на мъжа бяха да пълни варелите с вода, да бере плодовете, да мачка маслините и веднъж в годината да се подлага на жестоките жила на пчелите, докато измъква меда сред жуженето на седемнадесетте кошера под лимоновите дръвчета. В един прилив на зле насочен ентусиазъм, мама нае жената на градинаря за домашна помощница във вилата. Тя се казваше Лугареция. Беше слаба, с печален вид и косата й все се измъкваше изпод множеството фуркети и гребенчета, които я прикрепяха. По характер бе твърде чувствителна — скоро мама се убеди в това, защото и най-малката забележка за работата й, колкото и тактично да бе отправяна, караше кафявите й очи да плувнат в сълзи, а подобна проява на скръб смущава. Гледката бе толкова сърцераздирателна, че не след дълго мама напълно се отказа да й прави забележки. Само едно нещо на света можеше да накара тъжното лице на Лугареция да се озари от усмивка, а очите й — като очи на спаниел^[1], да проблеснат: разговор за болестите й. Докато за повечето хора ипохондрията е хоби, за Лугареция тя беше ежедневие. Когато пристигнахме, тя не се чувстваше добре със стомаха. Първите вести за състоянието на нейния стомах получавахме в седем часа сутрин, когато ни носеше чая. Минаваше от стая в стая с подносите и даваше на всеки подробен отчет за нощните пристъпи на вътрешностите си. Беше специалистка по изкуството на графичното описание: пъшкаше, задъхваше се, превиваше се от болки, тропаше с крака из стаите и ни представяше такава реалистична картина на страданието си, че скоро собствените стомаси ни заболяваха от съчувствие.

Една сутрин, след като стомахът на Лугареция бе прекарал особено лоша нощ, Лари запита мама:

— Не можеш ли да помогнеш някак на тази жена?

— Какво очакваш да направя? Дадох й малко от твоята сода за хляб.

— Сигурно затова е изкарала толкова зле нощта.

— Положително не се храни правилно — каза Марго. — Вероятно се нуждае от диета.

— Само щик може да й оправи стомаха — забеляза жлъчно Лари. — През последната седмица всяко свиване на дебелото й черво ми стана до болка познато.

— Известно ми е, че тя малко досажда — каза мама, — но в крайна сметка клетата жена наистина страда.

— Глупости — обади се Лесли. — Това й доставя непрестанно удоволствие. Като на Лари, когато боледува.

— Както и да е — побърза да се намеси мама. — Просто трябва да я търпим, защото няма къде да намерим друга помощница. Ще накарам Теодор да я прегледа следващия път, когато дойде.

— Ако това, което Лугареция ми разказа тази сутрин е вярно, трябва да го снабдиш с кирка и миньорска лампа — подметна Лари.

— Лари, дръж се прилично — сърдито каза мама.

За наше облекчение не след дълго стомахът на Лугареция се оправи, но почти в същия миг тя закъса с краката. Куцаше жално из къщата и непрекъснато стенеше на висок глас. Лари забеляза, че мама си е наела не прислужничка, а върколак и предложи да й закупим вериги и топуз. Подчерта, че така поне ще разбираме кога приближава и ще имаме време да избягаме, защото Лугареция имаше обичай да се промъкне незабелязано зад тебе и да изстене високо и неочаквано право в ухото ти. След сутринта, когато тя си свали обувките във всекидневната, за да покаже точно кои пръсти я болят, Лари започна да закусва в стаята си.

Но освен оплакванията на Лугареция, в къщата имаше и други неудобства. Мебелите (които бяхме наели заедно с вилата) представляваха фантастична колекция от викториански реликви, престояли заключени в стаите през последните двадесет години. Бяха изтърбушени, грозни, тежки, непрактични, проскърцваха така, сякаш се заканваха един на други ако човек не вървеше на пръсти, те се разпадаха с пронизителен трясък, с шум като от изстрели с мускети, придружени от облаци прах. Първата вечер единият крак на масата в трапезарията се счупи и всичката храна се изсипа на пода. Няколко дни по-късно Лари седна в едно огромно, солидно на вид кресло, но след миг облегалката изчезна в кълбящия се, щипеш носа прах. Когато мама се опита да отвори един дрешник, голям колкото лятна къща, и цялата врата остана в ръцете й, тя реши, че нещо трябва да се направи.

— Не можем да поканим хората в къща, където всичко става на парчета още щом го погледнеш каза тя. — Единственото спасение е да купим нови мебели. Не ще и дума, това ще бъдат най-скъпо струващите гости, които сме имали.

На следващата сутрин Спиро закара мама, Марго и мене в града, за да купим мебели. Забелязахме, че градът е по-многолюден и по-оживен от обикновено, но не ни мина през ума, че се е случило нещо особено. Разбрахме това едва когато приключихме да се пазарим с продавача в магазина и тръгнахме по тесните криволичещи улички. Мъчехме се да си пробием път до мястото, където бяхме оставили колата, а хората ни бутаха и блъскаха. Тълпата ставаше все по-гъста и по-гъста и толкова плътна, че ни понесе напред против волята ни.

— Струва ми се, че нещо се е случило — мъдро забеляза Марго. — Сигурно има празник или нещо интересно.

— Каквото ще да е, стига да си стигнем до колата — каза мама.

Но бяхме повлечени в обратна посока на колата и накрая ни притиснаха към огромната тълпа, насъбрала се на главния градски площад. Попитах една възрастна селянка наблизо какво се е случило и тя обърна към мене грейнало от гордост лице.

— Днес е свети Спиридон, кирие^[2] — обясни ми тя. — На този ден влизаме в църквата и целуваме краката на светията.

Свети Спиридон беше покровителят на острова. Мумифицираното му тяло стоеше положено в сребърен ковчег в църквата и веднъж в годината правеха шествие, което го разнасяше из града. Той притежаваше много сила: можеше да удовлетворява молби, да изцерява от болести и изобщо да изпълнява много прекрасни неща, ако се случеше човек да се обърне към него, когато светията е в подходящо настроение. Жителите на острова го боготворяха и в негова чест всяко второ новородено момче се кръщаваше Спиро. Този ден бе особен — явно щяха да отхлупят ковчега, да позволят на вярващите да целунат обутите в чехли крака на мумията и да отправят към светията каквито молби имат. Съставът на тълпата показваше колко много жителите на Корфу обичаха светията: виждаха се възрастни селянки, облекли най-хубавите си черни дрехи и съпрузите им, сгърбени като маслинови дръвчета, с буйни бели мустаци; имаше загорели и мускулести рибари с тъмни следи от октоподово „мастило“ по ризите; имаше и болни — малоумни, охтичави, сакати и старци, които едва пристъпваха, както и бебета, увити и стегнати като пашкули, със сбръчкани от непрестанна кашлица восъчнобледи личица. Имаше дори няколко албанци — високи, буйни по нрав овчари, мустакати, с бръснати глави и дълги ямурлуци от овча кожа. Многоцветната маса от мургави хора се движеше бавно към тъмния вход на храма и ни влечеше със себе си като камъчета, пометени от поток ларви. Аз бях по средата — Марго вече се носеше далеч пред мене, а мама бе останала назад. Вървях заклещен от пет дебели селянки, които ме притискаха отвсякъде като възглавници и от тях се носеше миризма на пот и чесън, а мама бе безнадеждно смачкана между двама огромни албански овчари. Бавно и неотклонно ни тласкаха към стъпалата на църквата.

Вътре беше тъмно като в рог. Само една от стените бе осветена от свещи, приличащи на леха разцъфнали минзухари. Брадат свещеник с висока шапка, облечен в черно расо, размахваше в тъмното ръце като крила на гарван и караше хората да застават в колона, която се виеше из църквата, минаваше край големия сребърен ковчег и излизаше навън през другата врата. Ковчегът стоеше изправен и наподобяваше сребърна какавида, а в долната му част капакът бе отхлупен и оттам се подаваха краката на светията, обути с богато избродирани чехли. Всеки, стигнал до ковчега, се навеждаше, целуваше краката и тихо казваше молитва, а в горната част на саркофага иззад стъклен похлупак надничаше черното съсухрено лице на светията с израз на силно неодобрение. Щем не щем, явно ни се налагаше да целунем краката на свети Спиридон. Озърнах се и видях, че мама прави неистови опити да се добере до мене, но албанските телохранители не се отместваха и тя напразно се съпротивляваше. След малко погледите ни се срещнаха и тя започна да прави гримаси, като сочеше ковчега и въртеше ожесточено глава. Това много ме озадачи, а двамата албанци я наблюдаваха с неприкрито подозрение. Мисля, че те стигнаха до заключението, че мама ще получи припадък и имаха донякъде право, защото лицето й беше почервеняло и гримасите й ставаха все по-безумни. Отчаяна, накрая тя пое дълбоко въздух и изсъска над главите на хората: „Кажи на Марго да не целува… да целува въздуха, въздуха…“

Обърнах се да предам маминото послание на Марго, но беше вече твърде късно: тя се беше навела над обутите в чехли крака и ги целуваше с въодушевление, което възхити и доста учуди тълпата. Когато дойде моят ред, аз се подчиних на указанията на мама, като целунах шумно и с израз на много голямо почитание въздуха на около шест инча от левия крак на мумията. След това тълпата ме понесе през църковната врата на улицата, където хората заставаха на групички, смееха се и си приказваха. Марго чакаше на стъпалата и изглеждаше невероятно доволна от себе си. В следващия миг се появи мама, изблъскана през вратата от мускулестите рамене на своите овчари. Олюлявайки се, тя бързо слезе по стълбите и дойде при нас.

— Тези овчари се държаха толкова невъзпитано с мъка успя да изрече тя. — А от миризмата едва не умрях… тамян и чесън… Как успяват да го постигнат?

— Няма значение — весело каза Марго. — Струва си, ако свети Спиридон изпълни желанието ми.

— Твърде нехигиенично занимание — забеляза мама. — По-скоро може да донесе болести, а не изцеление. Тръпки ме побиват като си помисля от какво можехме да се разболеем, ако наистина бяхме целунали краката на светията.

— Но аз ги целунах! — извика учудено Марго.

— Марго, не може да бъде!

— Всички ги целуваха.

— След като изрично ти казах да не ги целуваш!

— Изобщо не си ми казвала…

Аз се намесих, за да обясня, че не бях успял да предам маминото предупреждение.

— След като толкова хора олигавиха чехлите, да отидеш и да ги целуваш!

— Просто правех това, което правеха всички.

— Трябва да си се побъркала, иначе не мога да си го обясня!

— Реших, че може да ме излекува от пъпките.

— От пъпките! — презрително каза мама. — Дано имаш късмет да не пипнеш нещо, което да се добави към пъпките.

На следващия ден Марго се разболя сериозно от инфлуенца и престижът на свети Спиридон пред мама потъна вдън земя. Спиро препусна към града за лекар и доведе дребен човечец с лъскава като лачена кожа коса, с тънички мустачки и очи като копчета за ботинки зад големите рогови рамки на очилата. Казваше се доктор Андручели — очарователен човек. Държанието му край леглото на болната беше неповторимо.

— Тц, тц, тц… — завайка се той, влезе важно в стаята и презрително изгледа Марго. — Тц, тц, тц… Голям ум сте показали, няма що. Да целувате краката на светията! Тц, тц, тц… Можеха да ви нападнат едни неприятни гадини… Но имате късмет — това е инфлуенца. Сега или ще изпълнявате нарежданията ми, или вдигам ръце от вас. И ви моля да не усложнявате работата ми с глупости. Ако в бъдеще пак целунете краката на някой светец, няма да дойда да ви лекувам. Тц, тц, тц… Как можахте!

И докато Марго вехнеше три седмици на легло, а Андручели идваше всеки два — три дни да каже „тц, тц“, ние се нанасяхме във вилата. Лари се настани в огромния таван и нае двама дърводелци, за да направят полици за книги. Лесли превърна покритата веранда зад къщата в стрелбище и закачваше отвън голямо червено знаме, когато се упражняваше. Мама се щураше разсеяно из просторната, застлана с плочи кухня в подземния етаж, готвеше огромни количества говежди бульон, и изслушваше монолозите на Лугареция, като през цялото време се безпокоеше за Марго. Както може да се предполага, ние с Роджър се занимавахме с изследване на петнадесетакровата градина — нов обширен рай, който плавно се спускаше към плитък топъл залив. Тъй като бях временно останал без преподавател (Джордж си беше заминал), можех да прекарвам целия ден навън и се връщах във вилата само за да хапна надве-натри.

В разнообразната околност открих много създания, които вече смятах за стари приятели: златките, сините земни пчели, калинките и паяците с къщичките. Открих обаче и много нови животни, които ме занимаваха. В порутената каменна стена на занемарената градина живееха десетки черни скорпиончета — лъскави и гладки, като че бяха направени от бакелит; сред листата на смокиновите и лимонови дървета точно до градината се криеха множество изумруденозелени дървесни жаби, приличащи на вкусни меки сладкиши. По хълмистите склонове живееха различни видове змии, шарени гущери и костенурки. В овощните градини имаше много птици: сипки, зеленики, червеноопашки, стърчиопашки, авлиги, а понякога и папуняци — розово-оранжеви, черни и бели, които тикаха в меката почва дългите си извити човки, а когато ме забележеха, наежваха учудено качулки и отлитаха.

Под стрехите на вилата се бяха заселили лястовици. Бяха пристигнали малко преди нас и току-що бяха завършили къщичките си, все още тъмнокафяви и мокри, приличащи на сочен пудинг със стафиди. Докато те съхнеха и добиваха по-светлокафявия цвят на бисквити, бъдещите родители усилено ги тапицираха отвътре: ровеха се из градината за коренчета, овча вълна и пера. Две от лястовичите гнезда бяха по-ниско от останалите и точно върху тях съсредоточих вниманието си. Дни наред на стената между двете гнезда стоя опряна дълга стълба и всеки изминат ден аз бавно се катерех все по-високо, докато накрая седнах на най-горната пречка, откъдето можех да надничам в гнездата, вече на четири стъпки от мене. Птиците не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това и продължаваха сериозно да се подготвят за създаването на семейство, докато аз клечах на върха на стълбата, а Роджър лежеше под нея.

Опознах тези лястовици много добре и наблюдавах ежедневната им работа с голям интерес. Две от птиците, за които реших, че са женските, много си приличаха по държание: целенасочени, погълнати от труда, припрени и шумни. Затова пък мъжките птици показваха съвсем различни характери. По време на обзавеждането на гнездото единият носеше отличен материал, но отказваше да приема това за работа. Задаваше се в устремен полет, понесъл стиска овча вълна в човката си, но няколко минути се бавеше, спускаше се ниско над цветята в градината и изписваше осморки, или пък се стрелкаше край стълбовете, които крепяха асмата. Съпругата му се вкопчваше в гнездото и ядосано го хокаше, обаче той отказваше да се отнася сериозно към живота. И втората женска имаше затруднения с другаря си, но от друг вид. Неговото поведение може да се опише само като свръх ентусиазъм. В желанието си да снабди своите малки с най-мекото гнездо в птичата колония, той не оставяше необърнато камъче. За съжаление обаче птицата не притежаваше математически заложби и колкото и усилия да полагаше, не можеше да запомни размерите на гнездото. Долиташе обратно, цвърчеше възбудено, макар и леко приглушено, като носеше голямо колкото себе си перо от кокошка или пуйка, което е толкова здраво, че не може да се огъне. Обикновено няколко минути бяха необходими на жена му, за да го убеди, че колкото и да се мъчат и да се залъгват, перото няма да се хване в гнездото. Силно разочарован, мъжкият накрая пускаше перото и то плавно се понасяше надолу към непрестанно увеличаващия се куп на земята, а после отлиташе, за да потърси нещо по-подходящо. След малко се завръщаше, като едва летеше под товара на овча вълна, толкова сплъстена и втвърдена от кал и клечки, че с мъка успяваше да я вдигне на височината на стрехите, но не и да я постави в гнездото.

Когато най-сетне довършиха гнездата и изпъстрените яйца бяха снесени и излюпени, двамата съпрузи сякаш си промениха характерите. Този, който намираше все ненужни неща за гнездото, сега безгрижно се спускаше и извисяваше над хълмовете, и се завръщаше, небрежно понесъл в човка множество насекоми, подходящи по размери и вкус, които да допадат на треперещите, едва покрити с пух потомци. Другият явно бе станал жертва на ужасната мисъл, че малките в гнездото гладуват. Непрекъснато гонеше насекоми и заприлича на сянка, но се завръщаше все с неподходяща храна: големи бодливи бръмбари, които се състояха сякаш само от крака и твърди крила, или огромни водни кончета, толкова сухи, че изобщо не могат да се смелят. Птицата кацваше на ръба на гнездото и правеше храбри, но напразни опити да натъпче гигантските дарове във вечно зиналите гърла на децата си. Страх ме е да си помисля какво можеше да стане, ако беше успяла да натика някой от тези бодливи трофеи в гърлата им. За щастие, никога не смогваше да го направи, и още повече измъчвана от същата мисъл, тя хвърляше насекомото на земята и бързо отлиташе да търси нещо друго за ядене. Бях много благодарен на тази лястовица, защото тя добави три пеперуди, шест водни кончета и два мраволъва^[3] към моята сбирка.

След като се излюпиха малките, женските продължиха да се държат почти както преди, само дето летяха малко по-бързо и станаха малко по-енергични. Бях заинтригуван, когато за пръв път видях как се поддържа хигиената в едно птиче гнездо. Когато ми се бе случвало да отглеждам в къщи пиленце, винаги се бях чудил защо то си върти опашката и я вдига нагоре, ако иска да екскретира. Сега установих причината. Екскрементите на лястовичетата представляваха топчици, а слузта по повърхността им ги покриваше като желатинова обвивка. Птичетата се изправяха на глава, започваха да въртят опашки, като че известно време играеха буйна румба, и оставяха малките си дарове на ръба на гнездото. Когато пристигаха майките им, те натъпкваха донесената храна в зейналите гърла и после внимателно вземаха в човки топченцата и отлитаха да ги хвърлят над маслиновите горички. Действията им заслужаваха възхищение и аз наблюдавах цялото изпълнение със затаен дъх — от въртенето на опашките, което винаги ми изглеждаше смешно, до последното спускане на птиците над короните на дърветата и хвърлянето на черно-белите бомбички към земята.

Поради навика на едната птица да събира необикновени и неподходящи насекоми за птичетата си, започнах да изследвам мястото под гнездото по два пъти на ден, с надеждата да открия нови екземпляри за сбирката си. Точно там една сутрин видях да лази някакъв твърде необикновен бръмбар. Не мисля, че дори умствено увредена лястовица би могла да донесе такова огромно насекомо, или дори, че може да го улови, но бръмбарът си стоеше там — под гнездата. Беше голям и тромав, синьо — черен на цвят, с огромна кръгла глава, дълги начупени антени и валчесто тяло. Странното в него бяха крилата — изглеждаха така, сякаш ги бе изпращал на пране и се бяха свили: бяха съвсем мънички, като че правени за два пъти по-малко по размер насекомо. Развеселих се от мисълта, че тази сутрин бръмбарът сигурно бе останал без чисти крила, затова бе взел един чифт назаем от по-малкия си брат, но накрая реших, че колкото и да е привлекателна подобна мисъл, тя не може да се приеме за научна. След като го бях пипал, забелязах, че пръстите ми станаха мазни и замирисаха лошо, макар да не го бях видял да изпуска някаква течност. Дадох на Роджър да го помирише, за да разбера дали съм прав, и кучето силно кихна и се дръпна, от което направих заключението, че миризмата не е от ръката ми, а от бръмбара. Внимателно прибрах насекомото, за да може Теодор да определи вида му, когато дойде.

Щом започнаха топлите пролетни дни, Теодор идваше всеки четвъртък във вилата на чай. Пристигаше с файтон от града, облечен с безукорно чистия си костюм, с колосана яка на ризата и мека шапка, странно контрастиращи с мрежите, торбите и кутиите, пълни с епруветки, които го заобикаляха. Преди чая разглеждахме новите екземпляри, с които се бях снабдил, и определяхме към кой вид принадлежат. След чая скитахме из околността и търсехме животинки, или правехме, по думите на Теодор, „екскурзия“ до близко езерце или ров, за да събираме микроскопични представители за неговата колекция. Теодор определи без особено затруднение и странния бръмбар с неподходящите крила и се залови да ми разказва разни необикновени неща.

— Аха. Хъм, да — каза той, като го разглеждаше внимателно. — Това е майка… meloe proscaraboeus… Да, тези бръмбари наистина имат странен вид. Какво казваш? Ах, да, крилата. Това е защото не могат да летят. Има няколко вида твърдокрили, които по една или друга причина са изгубили способността да летят. Много любопитен е животът на този бръмбар. Ти си намерил женски. Мъжкият е значително по-дребен — може да се каже, точно наполовина. Женската снася множество жълти яйчица. От тях се излюпват ларви, покатерват се по стеблата на близките цветя и се скриват в чашките. Там чакат да дойде един специален вид пчела. Когато пчелата кацне на чашката, ларвата… хъм… като кука се забива в нея… забива нокътчетата си в мъхестото й телце. Ако ларвата има късмет, пчелата се оказва женска, която събира мед, за да го сложи в килийката при яйцето си. Щом като пчелата приключи пълненето на килийката и снесе яйцето, ларвата се прехвърля върху него, а пчелата зазижда килийката. Тогава ларвата изяжда яйцето и започва да расте. Това, което винаги ми е изглеждало най-любопитно е, че жертва на ларвата стават само определен вид пчели. Минавало ми е през ума, че много ларви сигурно се насочват към други видове пчели, и накрая умират. После, дори пчелата да е от нужния вид, нищо… хъм… не гарантира, че ще снесе яйца.

Теодор замълча, залюля се няколко пъти на пети и пръсти и замислено впери поглед в пода. После вдигна блесналите си очи.

— Струва ми се — продължи той, — че това прилича на залагане при конни състезания… хъм… когато няма много шансове за успех…

Той леко наведе кутийката с прозрачен капак и бръмбарът се плъзна към другия край, като учудено мърдаше антените си. После Теодор го сложи на полицата при другите екземпляри от сбирката.

— Понеже стана дума за коне… — започна весело Теодор, сложил ръце на хълбоците си, като леко се поклащаше, — казвал ли съм ти за случая, когато, бях начело на кавалкадата и влязох в Смирна, яхнал бял кон? Не? Беше през Световната война… Командирът на нашия батальон си науми да влезем в Смирна… хъм… триумфално… предвождани, по възможност, от кавалерист на бял кон. За нещастие, отредиха ми съмнителната чест да водя войската. Естествено, както можеш да предположиш, бях се научил да яздя, но… хъм… не смятам, че съм опитен ездач. Всичко тръгна добре и конят се държеше много достойно, докато стигнахме предградията. В тази част на Гърция, както ти е известно, имат обичай да заливат героите — завоеватели с благовония, парфюми, розова вода и така нататък. Точно когато яздех в началото на колоната, една старица се спусна от някаква странична уличка и започна да пръска наоколо одеколон. Конят нямаше нищо против, но за жалост сигурно капчици от течността попаднаха в очите му. Беше свикнал с парадите и всичко около тях, но не беше свикнал да пръскат в очите му одеколон. Затова… хъм… твърде се разстрои и започна да се държи повече като циркаджийски, отколкото като кавалерийски кон. Успях да се закрепя отгоре му само защото краката ми се бяха оплели в стремената. Колоната се разбърка, наложи се да опитат да го укротят, но конят беше толкова неспокоен, че накрая командирът реши, че ще бъде неразумно, ако го остави да вземе участие в триумфалното шествие. Докато колоната минаваше през центъра на града под музиката на оркестри и приветствията на хората, аз трябваше да се промъквам през задните улички на белия си кон, а достойнството ми бе допълнително накърнено от факта, че и двамата направо воняхме на одеколон. Хъм… Оттогава насам не обичам да яздя…