Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (11)

Осма глава
Хълмовете на костенурките

Зад вилата имаше верига невисоки хълмове, които издигаха рошави чела над близките маслинови горички. Те бяха покрити с редици от зелени миртови храсти, избуял пирен и на места с клонести кипариси. Тази околност ме привличаше най-силно, защото в нея кипеше живот. По песъчливите пътечки ларвите на мравколъва дълбаеха малките си конусовидни дупки и се притаяваха в очакване да засипят всяка непредпазлива мравка, престъпила ръба, с пясъчни бомби, от които тя се прекатурваше на дъното на капана, където я захапваха ужасните, остри като ножове челюсти на ларвата. По червеникавите песъчливи сипеи осите помпила — ловци на паяци — копаеха тунели и се спотайваха на дъното, забиваха жилата си в жертвата, парализираха я и я отнасяха за храна на ларвите си. Между цветчетата на пирена бавно се хранеха големите дебели космати гъсеници на пеперудата нощно пауново око^[1] които приличаха на оживели кожени яки. Сред топлия дъхав сумрак на миртовите листа въртяха насам-натам глави богомолките^[2] и дебнеха за плячка. Високо в клоните на кипарисите бяха спретнатите гнезда на сипките, пълни с грозни опулени птичета. Под тях жълтоглавите кралчета виеха малките си крехки гнезда от мъх и влакънца, или увиснали надолу с главите, се ровеха в кората на стъблото за насекоми. Когато откриеха някое паяче или мушица, надаваха едва доловимо радостно цвърчене, а златните им качулки блясваха като малки войнишки кепета, докато подскачаха изящно в сянката на дървото.

Скоро след като пристигнахме във вилата, открих, че тези хълмове всъщност принадлежат на костенурките. Един горещ следобед Роджър и аз се бяхме скрили зад някакъв храст и търпеливо очаквахме една голяма лястовича опашка^[3] да се завърне на любимото си слънчево място, за да я уловим. Това бе всъщност първият горещ ден тази година и сякаш всичко бе потънало в сънлив унес, попило слънчевите лъчи. Пеперудата не бързаше — летеше край маслиновите горички в самостоятелно балетно изпълнение: въртеше се на слънцето, спускаше се и правеше пируети. Както я наблюдавах, забелязах с ъгълчето на очите си, че храстът, зад който се криехме, леко се раздвижи от едната страна. Бързо погледнах на какво може да се дължи това, но кафявата спечена от слънцето земя беше безжизнена. Тъкмо се канех отново да съсредоточа вниманието си върху пеперудата и видях нещо почти невероятно: късчето земя, което бях гледал, изведнъж се повдигна, сякаш нещо го побутваше нагоре, почвата изпука и един малък филиз силно се олюля, преди бледите му коренчета да се изскубнат и да падне настрани.

Зачудих се — какво ли можеше да бъде причина за това внезапно изригване? Може би земетресение? Но има ли толкова малки и ограничени земетресения? Да не би къртица? Не, сухата и безводна местност бе неподходяща за къртици. Докато размишлявах, почвата отново се повдигна, буци пръст се отчупиха и претърколиха и се показа една кафяво — жълта черупка. Черупката изтика още пръст нагоре, а после през дупката бавно и предпазливо се показа сбръчкана люспеста глава, последвана от дълъг мършав врат. Замъглените очи премигнаха веднъж-дваж, докато костенурката ме изучаваше; после, решила, че съм безопасен, тя внимателно и с безкрайни усилия се измъкна от килията си, извървя две — три крачки, спря се на слънце и се унесе в дрямка. След дългата зима под влажната, студена почва първата слънчева баня сигурно е била за влечугото като глътка вино. То лежеше с разперени крака, източило врат, опряло глава на земята, сякаш поглъщаше слънце с всяка клетка на тялото и черупката си. Костенурката стоя така около десет минути, после се надигна бавно и целенасочено, и се затътри по пътечката към сянката на кипариса, където растяха млечка и детелина. Там сякаш краката престанаха да я държат, тя се отпусна и глухо изтропа върху долната част на черупката. После отново подаде глава, бавно се наведе към сочната китка зелена детелина и широко отвори уста. Последва миг, изпълнен с напрежение, след което челюстите й захапаха свежите листа. Костенурката отмяташе глава, за да ги откъсва, и задъвка щастливо с уста, изцапана от първата храна през годината.

Това трябва да беше първата костенурка тази пролет, защото появяването й от подземното леговище прозвуча като сигнал — внезапно целите хълмове се покриха с костенурки. Никога не бях виждал толкова много костенурки, събрани на толкова малко място: големи колкото чиния за супа и малки колкото чашка, шоколадово — кафяви прадядовци и бели като кост хлапета. Всички те тежко пристъпваха по песъчливите пътечки, влизаха и излизаха от пирена и миртовите храсти, а понякога се спускаха към маслиновите горички, където растителността бе по-сочна. Ако човек стоеше на едно място около час, можеше да види да минават не по-малко от десет костенурки, а един следобед си направих експеримент и за два часа намерих тридесет и пет — просто вървях по хълма и ги събирах както си скитаха с целенасочен вид и краката им като чуканчета потропваха по земята.

Едва черупчестите притежатели на хълмовете се бяха появили от зимните си квартири и се нахраниха за първи път, когато мъжките започнаха да показват романтични наклонности. Вървяха гордо на пръсти с невероятна бързина, протегнали вратове до крайност в търсене на другарка. Сегиз — тогиз спираха и издаваха странен писклив звук — страстната любовна песен на мъжката костенурка. Женските вървяха тромаво из пирена, като поспираха да си похапнат и високомерно откликваха. Две — три мъжки костенурки, понесли се в „галоп“, обикновено се срещаха при една и съща женска. Пристигаха задъхани, пламнали от страст и се гледаха с ненавист, като преглъщаха конвулсивно. После се приготвяха за бой.

Беше вълнуващо и интересно да се наблюдават тези боеве. Приличаха по-скоро на свободна борба, отколкото на бокс, защото бойците не притежаваха нито бързината, нито физическата грация, за да осъществят сложни движения с краката си. Общата насока беше да нападнат съперника колкото се може по-устремно и точно преди сблъскването да скрият глави в черупката. Най-добрият удар се смяташе страничният — тогава костенурката притискаше и силно блъскаше черупката на съперника си, а така можеше да го преобърне и да го остави безпомощно да размахва крака във въздуха. Ако не успяваха да ударят отстрани, удряха по коя да е част от тялото на противника. Мъжките водеха боя, като се спускаха един към друг, блъскаха се и се удряха, черупките им потракваха, а понякога с бавно движение захапваха вратовете си, или със съскане скриваха глави в черупките си. Междувременно женската — обект на тяхната полуда — тромаво продължаваше пътя си, като поспираше, за да си хапва, явно безразлична към стърженето и удрянето на черупките зад гърба й. Неведнъж тези боеве така се разгорещяваха, че обзетият от зле насочен ентусиазъм съперник нанасяше страничен удар на дамата на своето сърце. Тогава тя се прибираше в черупката си, сърдито изсумтяваше и изчакваше търпеливо, докато битката я отмине. Тези боеве ми изглеждаха твърде необмислени и ненужни, защото не винаги победител излизаше най-силната костенурка — когато повърхността позволяваше, някоя дребна костенурка лесно успяваше да преобърне два пъти по-едрия си съперник. Освен това не винаги воините спечелваха дамата — на няколко пъти видях как женската се отдалечава от двама сражаващи се мъжки и се спира с друга, новодошла костенурка (която дори не бе ожулила черупката си, за да я спечели), и двете щастливо потеглят заедно.

Часове наред двамата с Роджър клечахме в пирена и наблюдавахме как рицарите — костенурки, облечени в неудобни доспехи, се сражават за своите дами, и тези турнири никога не ни разочароваха. Понякога се хващахме на бас кой ще спечели и до края на лятото Роджър толкова пъти бе залагал неуспешно, че ми дължеше значителна сума. Понякога, ако битката бе свирепа, кучето се вживяваше и проявяваше желание да се включи, но аз го възпирах.

Когато накрая дамата правеше своя избор, следвахме щастливата двойка през медения й месец сред миртовите храсти и дори наблюдавахме (дискретно скрити) заключителното действие на романтичната драма. Брачната нощ (или, по-скоро, ден) на костенурките не буди особено възхищение. Първо, женската проявява неподходящ свян — държи се ужасно презрително и избягва ухажванията на жениха си. Дразни го така, докато той се принуди да използва похватите на пещерния човек и покори моминските й предразсъдъци с няколко бързи странични удара. Последвалият полов акт е най-странното и неумело действие, което съм виждал. Страшно мъчително е да наблюдаваш колко тромаво и неуверено мъжката се опитва да се изкатери върху черупката на женската, как се хлъзга и пързаля, като отчаяно се опитва да намери опора върху гладката броня, как губи равновесие и едва не се преобръща. Изпитвах почти непреодолимо желание да отида и да помогна на клетника и едва се въздържах да не се намеся. Веднъж мъжкият беше дори по-неспокоен от обикновено — падна три пъти, докато се катереше по черупката, и се държеше толкова глупаво, че си зададох въпроса дали няма да му бъде необходимо цяло лято… Накрая, по-скоро благодарение на късмета си, отколкото на сръчността си, той успя да се изкатери и тъкмо се канех да въздъхна с облекчение, когато женската — явно отегчена от некомпетентността на мъжкия — пристъпи към едно листо млечка. Съпругът й отчаяно се мъчеше да се закрепи върху мърдащата черупка, но не намери опора — плъзна се надолу, известно време несигурно се задържа и накрая безславно се прекатури по гръб. Изглежда не можеше да преживее този последен неуспех, защото вместо да направи опит да се изправи, той просто се сви в черупката си и остана така, потънал в скръб. Междувременно женската изяде стръка млечка. Тъй като страстта на мъжкия сякаш се беше изпарила, аз го обърнах и след малко той се отдалечи, като се озърташе с недоумение, без да обърне внимание на нявгашната си съпруга, която му отправи безчувствен поглед, а устата й бе пълна с храна. Като наказание за безсърдечното й поведение аз я отнесох до най-голямата и суха част на хълма и я оставих там налагаше й се да извърви невероятно дълъг път, преди да стигне до най-близката детелина.

Толкова отблизо и ентусиазирано наблюдавах ежедневието на костенурките, че започнах да разпознавам много от тях. Едни различавах по формата и цвета на черупката, други по някой физически недостатък — отчупено парче от бронята, липсващ нокът и така нататък. Имаше една голяма женска с цвят на мед и катран, която не можех да сбъркам с друга, защото беше едноока. Толкова се сближихме с нея, че я нарекох мадам Циклопова. Тя също доста ме опозна и когато се увери, че не й мисля злото, не се криеше в черупката си при появата ми, а протягаше врат, за да види дали не й нося някое лакомство, като парче салата или малко охлювче, които страшно обичаше. Без да се смущава от нас с Роджър, тя съвсем спокойно си вървеше по пътя, а ние я следвахме. Понякога, като специална награда, я занасяхме до маслиновите горички, за да си направи пир с детелина. За голямо съжаление не успях да присъствам на сватбата й, но имах щастието да бъда свидетел на резултата от медения месец.

Един ден я заварих усилено да копае дупка в меката почва на дъното на един сипей. Когато пристигнах, тя вече бе изкопала доста, затова явно се зарадва от възможността да почине и да се подкрепи с няколко цветчета детелина. После отново се залови за работа: дълбаеше дупката с предните си крака и отместваше пръстта на една страна с черупката си. Тъй като не знаех със сигурност каква точно е целта й, не направих опит да й помогна, а легнах по корем в пирена, за да я наблюдавам. След малко, когато натрупа доста пръст, тя внимателно огледа дупката от всички страни и изпита явно задоволство. Тогава се обърна, наведе задната си част над дупката и остана така, с унесен и разсеян поглед, докато снесе девет бели яйца. Аз се изненадах, много се зарадвах и сърдечно я поздравих с постижението й, а тя замислено преглъщаше. После започна да засипва яйцата с изкопаната пръст и накрая я отъпка плътно, като застана отгоре и на няколко пъти се отпусна с цяло тяло. Като свърши тази работа, костенурката си почина и се зае с остатъците от детелината.

Оказах се в ужасно положение — страшно исках да взема едно яйце за сбирката си, но не смеех да го направя в нейно присъствие от страх да не би костенурката да се почувства обидена, да изкопае останалите яйца и да ги изяде, или да направи нещо не по-малко ужасно. Затова седнах и изчаках търпеливо да привърши закуската си, после да поспи и накрая да се запъти към храстите. Известно време вървях подире й, за да се уверя, че няма намерение да се върне, после се втурнах към дупката и внимателно изрових едно яйце. По размери беше като яйце на гълъб, с овална форма и грапава тебеширенобяла повърхност. Отъпках пръстта над дупката, за да не разбере костенурката, че съм бил там и победоносно отнесох трофея си във вилата. Много предпазливо извадих жълтъка от яйцето, сложих черупката в малка кутия със стъклен похлупак и я наредих сред другите си находки. Надписът представляваше достойна смесица на научното и сантименталното: „Яйце от гръцка костенурка (Testudo graeca). Снесено от мадам Циклопова.“

През пролетта и началото на лятото, докато изучавах любовния период на костенурките, към вилата течеше непрестанен поток от приятели на Лари. Едва смогвахме да изпратим една група и да си отдъхнем с облекчение, когато пристигаше ново корабче с гости: по пътя затрополяваха и надуваха клаксони таксита и файтони и вилата отново се изпълваше с хора. Понякога новите гости се появяваха, преди да сме се отървали от старите и настъпваше невъобразим хаос — къщата и градината бяха претъпкани с поети, писатели, артисти и драматурзи, които спореха, рисуваха, пиеха, пишеха на машина и съчиняваха. Вместо обикновените очарователни хора, които ни беше обещал Лари, те се оказаха най-невероятни чудаци, които бяха толкова „интелектуални“, че им представляваше трудност да се разбират един друг.

Между първите пристигна Затопек — арменски поет. Беше нисък и набит, с извит, орлов нос и дълга до раменете сребриста грива, а ръцете му бяха подути и изкривени от артрит. Облечен бе с грамадна надиплена черна пелерина и черна шапка с широка периферия, и пристигна с файтон, натоварен догоре с вино. Гласът му разтърси къщата като сироко^[4] когато той връхлетя вътре с развята пелерина, понесъл куп бутилки. През цялото време на гостуването си почти не спря да приказва. Приказваше от сутрин до вечер и изпиваше невероятни количества вино, дремваше си от време на време, където и да се намира, и почти не спеше нощем. Независимо от напредналата си възраст не беше изгубил въодушевлението си по отношение на противоположния пол — към мама и Марго се отнасяше с някаква овехтяла, старомодна учтивост, но настойчиво преследваше всяка селска девойка от околността. Препъваше се из маслиновите горички, като се смееше гръмогласно и крещеше подире им гальовни думи, а пелерината му се развяваше и единият му джоб бе издут от бутилка вино. Дори Лугареция не бе пренебрегната — когато веднъж метеше под канапето, Затопек я ощипа. Това беше като божия благословия, защото през следващите няколко дни тя забрави да се оплаква, само се изчервяваше и кокетно се смееше, когато видеше поета. Накрая Затопек си замина по същия начин, както бе пристигнал — разположен царствено, увит в пелерината, като непрекъснато редеше ласкави думи, докато файтонът трополеше надолу по пътя, а поетът ни обещаваше да се завърне скоро от Босна и да ни донесе още вино.

Следващото нашествие извършиха трима художници — Джонкил, Дюран и Майкъл. Джонкил изглеждаше и се държеше нагло като коренячка — лондончанка от бедните квартали; Дюран беше възслаб французин, меланхоличен и толкова нервен, че ако човек го заговореше неочаквано, направо подскачаше; Майкъл се явяваше негова противоположност: нисък, пълен човечец с наклонности на сомнамбул, който приличаше на добре сварена скарида, с тъмна, къдрава и рошава коса. Само едно нещо свързваше тримата: желанието да свършат някоя работа. Още с влизането вкъщи, Джонкил ясно заяви това на смаяната ни майка.

— По дяволите почивката — каза свирепо тя. — Дойдох да свърша някоя работа, а не да се занимавам с излети и тем подобни, нали разбирате?

— О, не… тоест, да, естествено — гузно отвърна мама, сякаш беше предвидила огромни банкети в честна Джонкил сред миртовите храсти.

— Смятам, че трябва да ви уведомя — продължи Джонкил. — Нямам намерение да преча на нещо, само искам да свърша някоя и друга работа.

И, облечена с бански костюм, Джонкил излезе в градината, където кротко проспа на слънце целия си престой.

Дюран ни съобщи, че също възнамерява да поработи, но най-напред иска да си успокои нервите. Каза, че е разнебитен, и то напълно, от неотдавнашни преживявания. Разбра се, че когато били в Италия, той бил обзет от желанието да нарисува шедьовър. След много размишления решил, че една градина с цъфнали бадеми би могла донякъде да даде размах на четката му. Загубил доста време и похарчил много пари, докато обикалял с кола да търси подходяща градина. Най-накрая намерил съвършения модел; пейзажът бил великолепен, а цветовете едри и напълно разцъфнали. Той трескаво се заловил за работа и в края на първия ден вече беше поставил фона на платното. Уморен, но доволен, събрал пособията си и се завърнал в селото. След като се наспал добре през нощта, станал освежен и изпълнен с енергия и се втурнал към градината, за да довърши картината си. Но когато пристигнал, онемял от ужас и учудване — дърветата го посрещнали с мрачни оголели клони, а земята под тях била покрита с дебел килим от розови и бели листенца. Явно през нощта се била извила пролетна буря, която игриво съблякла всички градини от околността, включително и специалната градина на Дюран.

— Бях съсипан — каза ни той, а гласът му трепереше и очите му бяха пълни със сълзи. — Заклех се никога да не рисувам отново… Никога! Но постепенно се възстановявам… Не съм вече толкова разнебитен… Някога ще започна отново да рисувам…

Като го разпитахме по-подробно, излезе, че това нещастно преживяване се било случило преди две години, а Дюран все още не се беше съвзел напълно.

Майкъл започна зле. Беше пленен от багрите на острова и ни заяви ентусиазирано, че ще работи върху огромно платно, което да предаде същността на Корфу. Нямаше търпение да започне. Но не му провървя, тъй като се оказа, че страда от астма. Нямаше късмет и защото Лугареция беше сложила върху един стол в неговата стая одеялото, което аз използвах при езда, понеже нямахме седла. Посред нощ бяхме събудени от шум, сякаш някой бавно душеше глутница копои. Все още сънени, ние се събрахме в стаята на Майкъл и го заварихме да хрипти и да се задъхва, а по лицето му се стичаше пот. Докато Марго отиде да направи чай, Лари — да донесе коняк, а Лесли — да отвори прозореца, мама накара Майкъл отново да си легне и тъй като той вече лепнеше от пот, нежно го зави с въпросното одеяло. За наше учудване, независимо от грижите, стана му още по-зле. Докато все още можеше да говори, ние с интерес го разпитахме каква е причината за страданието му.

— Психологическа, психологическа и нищо повече — каза Лари. — На какво ви напомня хриптенето?

Майкъл безмълвно поклати глава.

— Мисля, че трябва да помирише нещо… Да речем, амоняк — предложи Марго. — Амонякът прави чудеса, ако човек припадне.

— Е, той няма намерение да припада — сряза я Лесли, — но ако му дадеш амоняк, може и да припадне.

— Да, миличка, амонякът е малко силен — каза мама. — Чудно ми е какво му се е случило… Да не би да си алергичен към нещо, Майкъл?

В промеждутъците на пристъпа Майкъл ни уведоми, че е алергичен само към три неща: прашец от люляк, котки и коне. Ние надникнахме през прозореца, но докъдето стигаше погледът, нямаше люлякови храсти. Претърсихме стаята, но не намерихме никаква котка. Възмутено отхвърлих обвинението на Лари, че съм довлякъл в къщата някой кон. Едва когато Майкъл изглеждаше почти на умиране, забелязахме одеялото, с което мама грижливо го бе увила чак до брадичката… Този случай толкова зле повлия на клетника, че по време на гостуването си той изобщо не можа да хване четката, за да рисува. Двамата с Дюран седяха редом на шезлонгите и заедно се възстановяваха.

Докато още се занимавахме с тримата художници, пристигна нова гостенка под името Мелани — графиня дьо Торо. Тя бе висока и слаба, с лице на престарял кон, гарвановочерни вежди и огромна копа аленочервена коса. Беше стояла в къщата не повече от пет минути, и вече се оплака от горещината. За ужас на мама и за моя радост графинята хвана аленочервената коса и я махна от главата си, която се оказа гладка като шапчица на гъба. Като видя учудения поглед на мама, графинята обясни с дрезгавия си груб глас:

— Доскоро бях болна от еризипел^[5]. Цялата ми коса окапа. Не успях да намеря в Милано вежди и перука, които да си подхождат. Може би ще успея да намеря в Атина.

За съжаление графинята фъфлеше, тъй като изкуствените й зъби не прилягаха добре и мама доби впечатлението, че прекараната от нея болест е доста неблагородна по характер. И при първия удобен случай мама притисна Лари в един ъгъл.

— Безобразие! — прошепна тя е треперещ глас. — Чу ли я какво каза? И твърдиш, че ти е приятелка!

— Приятелка ли? — попита учудено Лари. — Та аз почти не я познавам… Не мога да я търпя. Обаче характерът й е интересен и ми се искаше да го проуча отблизо.

— Похвално! — възмути се мама. — Поканваш това същество, за да ни зарази с някоя отвратителна болест, докато ти си водиш бележки. Съжалявам, Лари, но тя трябва да си замине.

— Що за глупост, мамо?! — ядоса се Лари. — Не можеш да се заразиш, освен ако не възнамеряваш да спиш в едно и също легло с нея.

— Ти си невъзможен! — каза вбесена мама. — Няма да търпя тази долна жена в къщата си!

Двамата продължиха да спорят шепнешком през целия ден, но мама остана непреклонна. Накрая Лари предложи да повика Теодор и да го запита за мнението му по въпроса, и мама се съгласи. Изпратиха бележка до Теодор, в която го молеха да ни дойде нагости. Отговорът, с който приемаше поканата, пристигна с файтон, в който се бе разположила увитата в пелерина фигура на Затопек. Оказа се, че той погълнал невероятно количество вино, когато си вземал сбогом с Корфу, сбъркал кораба, на който щял да пътува и по погрешка пристигнал в Атина. Тъй като за това време изпуснал уговорката си в Босна, мъдро се натоварил на следващия плавателен съд за Корфу, като докарал няколко коша с вино. Теодор се появи на следващия ден, нахлупил в чест на лятото панамена шапка вместо обичайното бомбе. Преди мама да има възможност да го предупреди за плешивата ни гостенка, Лари вече ги беше запознал.

— Лекар ли сте? — възкликна графиня дьо Торо с блеснали очи. — Много любопитно. Може би ще ми помогнете със съвет… Наскоро прекарах еризипел.

— Ах… Така ли? — отвърна Теодор и я заразглежда. — С какво ви лекуваха?

И те ентусиазирано се впуснаха в дълъг професионален разговор. Мама трябваше да направи твърде явни усилия, за да ги откъсне от темата, която според нея беше неподходяща.

— И Теодор не пада по-долу от тази жена — каза мама на Лари. — Опитвам се да бъда с широки възгледи, но всичко си има граници, пък и не смятам, че подобни неща могат да бъдат обсъждани по времена чай.

По-късно мама видя Теодор насаме и той й обясни естеството на болестта на графинята. Тогава мама започна да страда от угризения на съвестта, че е обвинила несправедливо жената, затова до края на деня се държа много приветливо и дори й предлагаше да си свали перуката, ако й е горещо.

Вечерята беше необикновено колоритна. Така се захласнах по събраните на едно място оригинали и различните разговори, че не знаех какво да слушам, без да раздвоявам вниманието си. Газените лампи кротко пушеха и хвърляха върху масата топла светлина с цвят на мед, от която порцеланът и стъклото заблестяваха, а червеното вино се плискаше в чашите като лумнал огън.

— Не, момчето ми, не си проникнал в същността… Наистина, наистина! — гърмеше гласът на Затопек, а извитият му нос бе увиснал над чаша с вино. Не може да се говори за поезия така, като че ли става въпрос за бояджийство…

— … и аз му казвам: „Няма да направя проклетата рисунка за по-малко от десет лири, и без това е дяволски евтино…“

— а на следващата сутрин направо се вкамених… Изумлението ми нямаше граници… Хиляди смачкани и изпопадали цветове… Казвам ви — ще престана да рисувам… Нервите ми бяха напълно разбити… Цялата градина бе изчезнала… Хоп! И вече я нямаше… А аз…

— … а после, разбира се, си правих серни бани…

— А, да… хъм… макар че, според мене балнеолечението… малко… така да се каже… се надценява. Убеден съм, че деветдесет и два процента от боледуващите…

Чиниите бяха отрупани с храна като леко димящи вулкани. В средата на масата имаше поставена фруктиера с извисяваща се купчина лъскави ранни плодове. Лугареция куцукаше около масата и тихичко охкаше. Брадата на Теодор проблясваше на светлината на лампата. Лесли усърдно фабрикуваше хлебни топчета, за да замерва една мушица, която се въртеше около лампите. Мама сипваше яденето, усмихваше се разсеяно на всички и следеше какво прави Лугареция. А под масата Роджър бе опрял студения си нос в коляното ми с няма молба.

Марго и все още хъхрещият Майкъл в разговор за изкуството:

— … обаче аз мисля, че Лорънс прави същото много по-добре. Той разполага с много по-богати краски, така да се каже… Нали сте съгласна? Имам предвид „Лейди Чатърли“^[6]…

— Да, имате право. При това в пустинята той е правил истински чудеса, нали? После написва онази прекрасна книга… как се казваше… „Седмата стълба на мъдростта“^[7], мисля, че така беше…

Лари и графинята в разговор за изкуството:

— … човек трябва да притежава целенасочена простота, яснотата на детското виждане… Да вземем най-хубавото детско стихотворение… стихотворението за Хъмпти Дъмпти… Това се казва поезия… Простота, освобождаване от клишетата и старомодните кумири…

— … обаче е безсмислено да се приказва за прост подход към поезията, ако човек се готви да създаде дрънканици, които са не по-директни и неусложнени от камилски стомах…

Мама и Дюран:

— … можете да си представите как ми подейства това… Бях направо съсипан…

— Не се съмнявам, положително. Какво безобразие, след такава подготовка… Да ви сложа ли още малко ориз?

Джонкил и Теодор:

— … а латвийските селяни… Не бях виждала такова нещо…

— Да, тук в Корфу… хъм… струва ми се, че в някои части на Албания селяните имат много подобен… да… обичай…

През прозореца надничаше лицето на луната сред филиграна на лозовите листа, а кукумявките пищяха странно и напевно.

Кафето, както и още вино, поднесоха на терасата, между увитите с лоза колони. Лари задрънка на китара и изпя маршова песен от елизабетинската епоха. Това припомни на Теодор един от фантастичните, но основани на истината анекдоти за Корфу, който той ни разказа с дяволито задоволство.

— Както знаете, в Корфу правят всичко наопаки. Всеки първоначално има най-добри намерения, но нещо се променя. Когато преди няколко години гръцкият крал посети острова… хъм… върхът на обиколката му представляваше… да… нещо като театрално представление… пиеса. Кулминация на драмата беше битката при Термопилите. При спускането на завесата гръцката армия трябваше да подкара… хъм… персийската армия победоносно към… как се казваше? Ах, да… към кулисите. Обаче хората, които играеха персийците, бяха малко недоволни, че трябва да се оттеглят пред очите на краля, пък и фактът, че играеха ролята на персийците също малко… хъм… ги измъчваше.

Необходим бе само дребен повод, за да обърка всичко.

Не щеш ли, по време на битката водачът на гръцката армия… хъм… прецени лошо разстоянието и доста силно удари по главата персийския военачалник с дървения си меч. Разбира се, направи го неволно. Искам да кажа, че клетникът нямаше такова намерение. Но това бе достатъчно, за да развълнува персийската армия до такава степен, че… хъм… вместо да отстъпва, тя започна да напада. Сцената се превърна в мелница от тела, на нахлупили шлемове войници, вкопчили се в мъртва схватка. Двама паднаха в оркестъра, преди някой да се сети да спусне завесата. По-късно кралят споменал, че най-силно впечатление му направил… хъм… реализмът, показан в сцената на битката.

Избухналият смях накара геконите^[8] да избягат уплашено нагоре по стената. Лари се усмихна иронично:

— Теодор, положително ти си съчинил тази история.

— Не, не! — запротестира Теодор. — Самата истина е. С очите си я видях.

— Звучи ужасно неправдоподобно.

— Тук, в Корфу — каза Теодор със светнали от гордост очи, — може да се случи всичко.

Морето, набраздено от лунната светлина, проблясваше през клоните на маслините. Долу край кладенеца квакаха дървесните жаби, повели оживен разговор. На дървото под терасата двете кукумявки спореха. В асмата над главите ни гущерите пълзяха по кривите клони и жадно наблюдаваха рояците насекоми, привлечени като прилив от светлината на лампата.