Ели КаРон
Есето на Фарисей (6)

Алисия (продължение)

Алисия се замисли за политическата драма, която по утвърден вече сценарий се разиграваше в България.

Едно от обществените явления в западната демокрация бе невероятната самоизолация на политическата класа. Независимо от убежденията, които определяха облика на групата играчи — „ляво“, „дясно“ или „център“, тя образуваше компактна прослойка и се отделяше от другите обществени групи. Тази класа по природата си бе дифузна, обградена със своеобразна мембрана (пропускаща само в посока отвътре навън) и преминаваше отвъд границите на собствените си държави и общества. Политическите средства биваха „заемани“ и се предаваха от група на група и от поколение на поколение. Инструментите й (религия, църква, държава), отработени перфектно, се бяха превърнали в изкуство. Явления, чужди на социалния живот, можеха да се „заемат“. Заемаха се цели институции — съда в Хага, ООН, военните блокове и специфични за дадената цивилизация явления: етнически и междуетнически, дори тероризмът! Този инструментариум й осигуряваше държавно, блоково и глобално господство над света. Беше срасната с едрия капитал, промишлените корпорации, културния елит, медиите и информационните пулове от т.нар. „пъблик рилейшънс“. Така тя определяше насоките, в които се развива обществото.

България все още не покриваше всички критерии на демократичната държава. Политическата класа бе току-що сформирана, а пазарното стопанство — в зародиш. Неочаквано в страната протекоха процеси, които никой в Европа не бе предвидил. Преобладаващият (по своите нагласи „ляв“) електорат гласува за наследника на своя бивш монарх и му делегира правото да управлява държавата. Изненадата от изборите отново фокусира вниманието на Европа върху България. Но, както се оказа впоследствие, народните нагласи лесно се променят…