Ели КаРон
Есето на Фарисей (44)

Моментът на истината:
Маските започват да падат

Нягул, Алисия и Петра закусваха в трапезарията. Денят бе топъл, а обещаваше да бъде още прашен и задушен: настъпваха юлските „горещници“. Павел Константинович постави каничка чай с лед на масата и се присъедини към компанията. Сложи парче бекон в чинията си, крилце студено пиле, малко сос и започна изискано да се храни.

— Какво ще правим днес? — Запита Алисия. — За пръв път Нягул си е в къщи. При това без работа!

Павел Константинович отговори незабавно:

— Предлагам екскурзия до санаториума. В близост има запуснат рудник, а под някогашните галерии — естествена пещера. Подготвил съм екипи и снаряжение за всички. Участъкът, където ще предстои спускане, е малък: галериите са почти на повърхността. Момичетата като нищо ще се справят! — обърна се той към Нягул.

Нягул кимна в знак на съгласие. Алисия кръстоса приборите си и капризно сви рамене:

— Защо ще ходим в някакъв си рудник? — попита дръпнато тя.

— Ще ви демонстрирам възстановка на едно изобретение от началото на миналия век! — отговори й сериозно Павел Константинович. — МИ 6, чийто представител тука е Петра, също се интересува от феномена. Нали така, специален агент Радклиф? — Обърна се той към Петра, а тя смутено зачовърка в чинията си.

— Уйлям Апълби вчера Ви изпрати съобщение за свръхмощно излъчване на радиовълни, засечено от космоса. Нареди Ви, заедно с резидента на МИ 6 за България („културно аташе“ при посолството), г-н Колинз, да отидете на мястото, заснето от спътника. Но, уверявам Ви, това не е детска играчка: предпочитам да ви заведа лично аз!

Беше ред на Петра да се изненада. Тя наистина получи такова съобщение, но то бе кодирано, а кодът (поне според специалистите) непробиваем!

— Не се учудвайте, Петра — усмихна се Павел Константинович. — Подценили сте количеството и качеството на човешкия потенциал, с който разполагам. Нягул знае, че имам мнозина приятели, радиолюбители, в целия свят. Някои са известни компютърни специалисти, други водещи учени и дори — гении в своята област. Използвахме усилията на много хора и най-съвременни средства, за да направим пробив в системата ви. Несъмнено защитата й е технико-биологически връх, с използване на биометрични данни и ДНК код: в случая — Вашите. Но ние, за късмет, разполагахме с тях…

Меко бе да се каже, че Петра бе потресена от чутото, но не се издаде. Павел Константинович продължи да дълбае по-нататък:

— Като споменах за тайни, Нягул, та се сещам! Защо не каза, че ти е необходим достъп до контейнера ми? Щеше да получиш не само стеганографиращата програмата, но и тази на защитата й. Обзалагам се, че сега ЦРУ и Сикрет сървис, взети заедно, няма да ти помогнат!

Павел Константинович се правеше, че не забелязва конфузията, настъпила след последните му думи. Най-силно преживяваха чутото двамата професионалисти, Петра и Нягул. Алисия — напротив, сякаш се забавляваше и гледаше от нов ъгъл възрастния човек: с уважение и респект, каквито не бе наблюдавала досега у себе си.

— Как си позволявате да влизате в пощата на Петра! — възмути се Нягул. Суперинтендант Радклиф е наша гостенка!

— Петра не е суперинтендант от Скотланд Ярд, Нягул, а специален агент на МИ 6! И никак не е случайно, че тя е „наша гостенка“. Нали така, Петра? — строго я изгледа Павел Константинович. — Случайното в случая е само приключението ти в Лондон, Нягул и хрумването на Алисия да посети страната ни. Тя е единственият непредубеден човек между нас. Но да не губим повече време! Скоро ще се изясни всичко: кой — кой е и защо е дошъл в България. Тъй че да привършваме с яденето и да потегляме към санаториума!

И без да чака потвърждение на думите си, той стана и започна да прибира недоядената им закуска. Никой от присъстващите не му възрази. Нягул, който смилаше информацията относно статута на Петра, бе раздвоен и объркан. На практика се оказваше, че той и Главния секретар са подведени по някакъв начин. А може би подведеният е само той? Петра, която мълча през цялото време и не потвърди, нито отрече казаното, се извини и отиде да се обади по телефона.

Половин час по-късно, спортно облечени и натоварили пещерняшки принадлежности, те пътуваха към планината. На разклона пред санаториума Павел Константинович поиска Нягул да отбие и да паркира колата. Изненадите за този ден не свършваха до тук. На двеста метра по-нагоре бе спрял жълт кар и от кабината им махаше професор Бахманов. Свалиха багажа си и тръгнаха по нанагорнището. Чуха го да крещи възбудено:

— Изненада-а-а, изненада-а-а! Имам изненада за вас: ей тоя помощник. Хайде, товарете се и да потегляме!

Алисия позна кара на санаториума. Идеята бе напълно в стила на Бахманов. Здрависаха се, натовариха саковете и той подкара чудноватото превозно средство по черния път, нагоре и вдясно от разклона. Павел Константинович, седнал до него, не изглеждаше изненадан. Петра, Алисия и Нягул вървяха пеша след машината. След два километра пътят свърши и карът спря. Навлязоха в камениста местност. Потеглиха пеша през валуните, като се ловяха за ниски храсти и хилави дръвчета, обраснали с див хмел. Неочаквано Павел Константинович и Бахманов изчезнаха в близката голяма дупка. „Дупката“ се оказа входа на стръмен тунел. Спряха в началото на тунела, извадиха фенерчета и се преобуха. Точно пред носа си Алисия видя букет бели печурки, като тези, които бе пържил Бахманов. Ето откъде са били гъбите! Обеща й да я заведе на мястото, където растат. Значи е посещавал вече рудника — сам или с Павел Константинович.

Старият хазартен дух се събуди в Алисия. Тя пак долови трепета от приключението. Усети, че се случва нещо изключително и забърза след Павел Константинович. В този момент той завиваше в страничната галерия. В тунела бе тъмно и влажно. От стените сълзеше вода и на тънки струйки се стичаше по наклонения под. Осветена от лъча на фенерчето, тук-там проблясваше рудата. На пода се виеха ръждясали релси, срещаха се захвърлени инструменти и стари вагонетки. Галерията завършваше с дълъг и стръмен склон. Павел Константинович намали темпото и изчака всички да се съберат. Отвори сака, който носеше със себе си, извади въже, завърза го за една издатина в скалата и закачи куката върху колана на Алисия. Тя смело започна да се спуща, а той внимателно придържаше въжето и я следваше. Наклонът бе около трийсет градуса, по склона имаше много издатини и въобще не бе опасно. След тях се спусна Петра, а накрая слезе и Нягул. Оказаха се на кръгла площадка, от която започваха няколко галерии. Отвързаха въжетата и тръгнаха след водача си. След още двеста метра се озоваха пред висока стена. Той натисна малка издатина в скалата над главите им и… Сезам се отвори!

Павел Константинович освети таблото вдясно от входа, присегна се и вдигна шалтера. Разнесе се виещия звук на трансмисия и равномерното бумтене на генератор. Запалиха се около дузина луминесцентни лампи. Светлината им ставаше все по-ярка, докато тъмнината отстъпваше по ъглите и пред погледа им се откри просторна „зала“ с високи сводове. Беше естествена кухина в скалата. Голяма пещера, сътворена от природата и открита от човека, когато търсил вълшебния метал.

Но това бе само черупка, в която се разполагаше най-модерна съвременна лаборатория! Върху елегантна бяла конструкция се редяха уреди и апарати в странни извивки и съчетания. Стените и тавана бяха облицовани с бяла изкуствена материя, което създаваше илюзия за операционна зала. До една от стените се разполагаше причудливо съоръжение, което в горната си част наподобяваше грамофон от началото на двайсети век. Състоеше се от няколко вертикални цилиндрични тела с различни напречни сечения, плавен преход, извит като дъга и вертикален отрязък, след който идваше хоризонтална част, завършваща с нещо като рупор.

Срещуположно стояха няколко шкафа и контролен пулт вдясно от последната секция. Следваха рафтове със сложна апаратура и лабораторна вана с камина. На самото й дъно лежеше малко кварцово цилиндърче, пълно с газообразно вещество, което се движеше из вътрешността му. Друго, подобно на първото, бе поставено на статив, монтиран до ваната.

На малка масичка в единствения празен ъгъл на помещението имаше иконостас със старинна дърворезба и голяма икона на Божията майка с младенеца.

— Лабораторната установка — показа с широк жест Павел Константинович, — е предназначена за предаване на разстояние по радиото ударната вълна на взрива!

Когато премина първоначалното смайване, всички заговориха в един глас:

— Невъзможно е да сте възпроизвели експеримента на Филипов! — възкликна отчаяно Петра.

— Какво знаете за откритието, Петра? — спокойно я запита Павел Константинович.

Но Петра не му отговори. Прехапа си езика и млъкна, като видя как свирепо я гледа Алисия. За малко да я издаде, че се е ровила из файловете на Бахманов и е записала на диск последните му разработки. Тогава Алисия не можеше да знае, че е попаднала на възможно най-изумителното му творение. Много по-късно, в разговор с Петра, тя откри значението на документа, който от празно любопитство бе свалила в нощта, когато изгоря Карла.

— Вие действително стоите пред лабораторна възстановка на експеримента на Филипов! Това е етап от пътя, извървян от група учени от различни сфери на познанието: радиофизика, квантова — и астрофизика, електроника и електротехника и дори философия, докато се стигне до съвременния еквивалент на изобретението.

— Защо не споделихте всичко това с мен?! — Запита го изумен Нягул. — С какви средства оборудвахте лабораторията и какво целите с опитите си?

— Сложно е за обяснение… — Павел Константинович избърса потта, избила по челото му. — Тук виждаш реализиран труда на няколко поколения, Нягул. Ние, в това число Беров и Даскалови, не искахме да те въвличаме в нашите работи. Дейността ни бе извънредно рискова и опасна. Но обстоятелствата се измениха и както казах, моментът на истината настъпи!

„Полицаят“ в Нягул извърши светотатство, което нямаше аналог в живота му. „Той“ сграбчи възрастния човек за раменете и силно го разтърси:

— Но това е нечувана конспирация! Доколкото разбирам, в нея са участвували Беров, братя Даскалови, Бахманов и поколенията назад, без да знам само аз. Ще отговаряте за това, Павел Константинович, кълна Ви се!

— Почакай, Нягул! — спря го изплашена Алисия. — Нека първо разберем защо сме тук.

— Гласът на разума — подкрепи я и Петра. — Хайде, Нягул, нека Павел Константинович да ни обясни!

— Всъщност, доведох ви тук за малка демонстрация — той спокойно отстрани ръцете на Нягул и продължи, като че нищо не се бе случило. — И по-специално заради Петра, която е най-заинтересована от видяното. Сложно е да се обясни с няколко изречения, дори е по-добре да не знаете същината. Освен това, части от апаратурата се помещават под пещерата и в тунела, пробит под къщите на Кралеви, Даскалови и Берови. С тяхно съгласие и участие, разбира се, което води началото си далеч назад в годините. — Ти, Нягул, трябва да се гордееш с предшествениците си, защото те бяха истински патриоти!

Павел Константинович не дочака реакцията му. Приближи се до един от шкафовете и го отвори: вместо задната му стена зееше дълбок изкоп, в който бе инсталиран мощен сървър. Седна, набра паролата и няколко цифри. Отвори се друга ниша встрани от компютъра и по монтирани на пода релси, автоматично се придвижи перископ — като тези в подводниците. Подкани ги с жест да се приближат и да погледнат през уреда. Първа пред перископа застана Петра.

— Виждате ли добре, госпожице Радклиф? Завъртете окуляра наляво или надясно, докато се проясни картината.

Петра кимна, в знак че е разбрала.

— Сега се ориентирайте в местността и потърсете малка канара на десетина метра от входа. Видяхте ли я?

Петра отново кимна утвърдително.

— Добре, а сега елате и вие двамата! — Обърна се той към Алисия и Нягул.

Те повториха същите действия и зачакаха нови указания. Изпълняваха без коментар всичко, което им наредеше.

Павел Константинович отвори друг, вече конвенционален шкаф, извади няколко костюма — защитно облекло за следващата фаза на експеримента и им ги раздаде. След като се облякоха, закопчаха и поставиха каските на главите си, той ги огледа най-щателно. Увери се, че всичко е наред и започна с обясненията:

— Това е лабораторен експеримент — бледа демонстрация за възможностите на изобретението. Ще предизвикам слаб взрив в камината и с помощта на сложна система ще възпроизведа силата на взрива върху канарата пред входа. Взривната вълна изцяло ще се предаде чрез носещата електромагнитна вълна. Така бомба, взривена в пустинята Негев, може да упражни въздействието си в Аляска! Феноменът се предава на разстояние от няколко хиляди километра.

Трябва ни значително количество енергия. И дано не предизвикаме инцидент, както този с Президента на републиката… да я наречем „Мбонго“! — пошегува се Павел Константинович. Но думите му предизвикаха обратен ефект. Нягул гневно се нахвърли върху му:

— Ваша работа ли е била катастрофата, Павел Константинович? За малко да избухне междудържавен конфликт!

— Наложи се да възстановя старата трансформаторна подстанция в мината — невъзмутимо му отговори Павел Константинович. — Монтирах някои съвременни устройства с автоматично управление и защита. Докато съоръженията са превключвали, електрониката в колите се е пообъркала.

— Господи, какво ли ще видим и ще чуем още! — Изохка Нягул и се хвана за главата. Но веднага го блъсна нова, още по-ужасяваща мисъл. — А показните взривявания на мафиотските мерцедеси — те също ли са Ваша работа?

— О, тук имаш пръст и ти, Нягул! Държиш базата данни в компютъра си — шеговито отби атаката му Павел Константинович, но веднага стана сериозен:

— Стига, Нягул, моля те да се владееш! Експериментът няма връзка с радиовзривателите: последните действат на принципа на радиоснаряда. Аз само се шегувам. Би било твърде хубаво, за да е истина.

Наскоро Нягул вече бе чувал същата фраза. Но къде?… Беше я изрекъл самия той и пак по същия повод! Колко страни имаше един медал?

— Но да се върнем отново към експеримента, Павел Константинович — намеси се в престрелката Петра, — нали електроцентралата ще отчете рязък пад на напрежението, а радиолокаторите ще засекат мощно електромагнитно поле?

— А как бях засечен от външното разузнаване, Петра? Посредством военните ви сателити и свръхмощното изллъчване на радиовълноводния тракт!

Сега по фидера към антената ще потече значителна мощност. Затова съм ви облякъл като космонавти! — Павел Константинович отиде и седна пред компютъра. Зададе серия от команди и необичайното съоръжение, което приличаше на грамофон, се завъртя около оста си.

— Ела тук, Петра! Имаш честта първа да натиснеш бутона — той посочи бялото копче на пулта пред себе си. Петра го натисна и дебела плоча от плътен метал започна бавно да затваря камината. След това я накара да натисне червеното копче на превключвателя. Изведнаж лумна интензивен поток светлина — като от мълния и се чу оглушителен взрив: гръмна тръбичката с неизвестния газ.

Павел Константинович отиде, погледна през перископа и ги прикани с жест до себе си. От канарата пред входа на рудника нямаше и помен! Петра, Алисия и Нягул се сменяха пред перископа, като напразно се надяваха да я открият в някой друг квадрант. Нямаше я. Беше изчезнала от лицето на планината!

Тримата интелигентни млади хора постепенно осъзнаваха мащабите на това, което се случи пред погледа им. Беше ново и революционно откритие, което щеше изцяло да промени света! Вече пет пари не струваха всичките атомни бомби и ракети; противо-ракетни отбранителни системи и системи за ранно реагиране; програми за космически, за биологически и психологически войни; за управление на тълпите и какво ли не още. Нямаше да има недосегаеми континенти, държави, градове и дори отделни хора! Играта на война бе невъзможна или по-точно — възможна във всяка точка от планетата. Човечеството по принуда щеше да стане адекватно на мисията си!

Петра първа възприе фактите:

— Какво ще стане оттук нататък, Павел Константинович? Всеки терорист, терористична група или държава ще могат да рекетират човечеството. Темата е доста поизтъркана: на света му стигат атомните бомби и другите оръжия за масово поразяване. Трябва незабавно да унищожите дяволското си творение!

— О не, Петра! Откритието е революционно в много отношения. Посредством насочен сноп радиовълни може да се пренася електричество без жици и далекопроводи: от Европа — направо в Африка. Помислете какво означава това за регионите, потънали в мизерия и мрак по липса на електроенергия? Човечеството ще харчи милиарди, но не за братоубийствени войни и нови оръжия, а за напредъка си!

Почакайте и сами ще се убедите — Павел Константинович отиде при перископа и го обърна на 90 градуса. — Погледнете към манастира и санаториума. Там сега е тъмно: има повреда в електрозахранването. Не без помощта на Бахманов, разбира се — засмя се Павел Константинович.

Отново се изредиха пред перископа. Както им каза, в настъпващия здрач, сградите на манастира и санаториума стояха тъмни. Той отново седна пред компютъра и зададе нови ориентири на „грамофона“. Натисна бялото копче върху таблото и металната плоча се придвижи встрани. Взе второто кварцово цилиндърче от статива, сложи го в камината, придвижи пак металното перде и натисна червеното копче — отново се чу слаб взрив. Едновременно с взрива, светнаха сградите на манастира и санаториума!

— Сега монахините пак имат електричество — потри ръце Павел Константинович. — Черпим го директно от електростанцията, без електропроводи! Изпращаме го в подстанцията и оттам в трафопоста посредством сноп насочени радиовълни!

Стояха безмълвни пред чудото, което отново се извършваше пред очите им! Нягул се опомни пръв. Отстрани се от перископа и се обърна към Павел Константинович:

— Павел Константинович, отговорете на въпроса, който се налага от самосебе си. Напоследък се извършиха редица убийства в престъпните среди. Всички с една особеност: кола хвърчи във въздуха без взривно устройство. Има ли това връзка с експериментите, които току-що проведохте? Не се ли случи, но в по-лека степен, същото и с колата на Веселин Николов, когато ви похити? Имало е взрив зад къщата ни, а експлозивът е активиран посредством радиосигнал. Чрез пистолетчето на Лия и този слаб взрив ли неутрализирахте Веселин Николов? — Нягул го следеше напрегнат в очакване на отговора, но той само сви рамене и каза неопределено:

— Мисли каквото си щеш, Нягул. Това са си само твои предположения. Аз вече отговорих — Павел Константинович изглеждаше уморен, — въздушния интерфейс на МВР е разграден двор: всеки може да подслуша полицейските честоти! И, разбира се, да очисти проговорилия, „засветен“ или неудобен мафиот! Говорите за цифрова клетъчна технология, която позволява 100% защита на информацията, а защо не я внедрявате? След като и средства ви се отпуснаха от Европейския съюз? Внедрихте я на границата, за няколко висши служители на МВР и Първо РПУ, експериментално.

— Какви ще са последствията — върна ги към основната тема Алисия, — ако някой се възползва от откритието с нечисти цели?

— Мислих по въпроса — отговори Павел Константинович, — и предприех съответните действия. Какво ви казах тази сутрин? Че вече е назрял моментът да посетите лабораторията. Това стана възможно, защото именно днес се срещат ръководителите на страните от Г-8. Само преди дни правителствените глави получиха пълен набор материали с чертежите и описанието на изобретението. Идентичен комплект получи и Президентът на Република България.

— Как осъществихте контакт на толкова високо равнище, Павел Константинович?! — запита го, удивена, Петра.

— Ние, радиолюбителите, сме като масонско братство — има ни навсякъде. Интервенирах чрез високопоставени служители, в качеството им на съветници и експерти по върховете. Като първа точка в програмата днес, от страна на Г-8 се подготвя „Заявление за стратегическа стабилност“. Предстои да се уточнява процедурата за съвместен експеримент. Медиите отдавна разгласяват новината, а мисията на няколко поколения приключва днес. Амин! — прекръсти се Павел Константинович и се поклони пред иконата на Богоматер.

Това окончателно сложи капак на всичко, казано дотук.

— Господ да ми е на помощ! — пръв реагира Нягул. — И тази нечувана конспирация се е развивала под носа ми!

Всички бяха вече на предела на силите си, физически и душевни, когато, като по даден сигнал, през главите им премина една и съща мисъл. Алисия първа я изрече на глас:

— А къде е Бахманов? Виждал ли го е изобщо някой от нас? — запита тя, но вече знаеше и отговора.

Бахманов бе останал отвън да бере гъби!

Засуетиха се и започнаха да събличат бързешком странните си костюми. Притесни ги обстоятелството, че можеше да е пострадал при експеримента. Алисия се досети за перископа, предложи да огледат околността и без да чака се залепи за окуляра. Навън бе тъмна нощ с безброй звезди, които в случая бяха съвсем безполезни. Невъзможно бе да се отличи фигура или каквото и друго там да било, ако не се движи сред камънаците.

Павел Константинович се зае пак да рови из шкафовете. Донесе шлем с очила за нощно виждане и го даде на Алисия. Помогна й да го закрепи на главата си, а тя се залепи за окуляра и трескаво затърси Бахманов. Мина малко време докато се адаптира към чудноватата гледка, която се разкри пред погледа й. Изведнъж пронизително извика и Нягул с два скока се намери до нея. Свали каската от главата й, постави я на своята и се зае да разглежда околността.

Отразените от местността, невидими за окото, инфрачервени лъчи постепенно се фокусираха в обектива на прибора. Сред оцветената през очилата в жълто, зелено и оранжево местност, спряха три жълто-зелени джипа, от който се заизсипваха жълто-зелени мъже с пушки. Един от тях се насочи към входа и лицето му изпълни окуляра на перископа. Беше Веселин Николов!

— Аз дори не нося пистолет! — отчаяно възкликна Нягул.

— Какво става, Нягул? — доближи го Павел Константинович. — Какво видя навън?

— Три джипа, пълни с главорези! Предвожда ги Веселин Николов, който трябваше да е в кома!

— Ще се справим — успокои го Павел Константинович. Отиде при шкафовете вляво от компютъра и извади четири бронежилетки. Хвърли по една на Алисия, Петра и Нягул, облече своята и коленичи пред иконостаса. Стана, прекръсти се три пъти и… съдра красивата драпировка, която покриваше стената зад него! В каменната гръд зейна голяма полукръгла ниша. Във вътрешността й бе накачен арсенал от най-съвременни щурмови оръжия, леки картечници и дори един гранатомет! Той свали от закачалката четири каски от суперздрава пластмаса и им ги раздаде. Взе от ъгъла на нишата две раници и нахлузи едната върху плещите на Нягул. По негов знак, Нягул вдигна другата и я постави на мускулестия му гръб.

Павел Константинович сложи по две гранати в джобовете на екипировката си и даде още четири на Нягул.

— Гранатите ще ползваме само навън и в никакъв случай из галериите на мината!

Нягул бързо се съвзе и сега професионално оценяваше окачените направо върху скалата оръжия. Избра си двуцевна автоматична система, която много наподобяваше гранатохвъргачка. Павел Константинович веднага обясни:

— Това е персонално щурмово оръжие — OCIW^[31]. Първата от двете системи, които виждаш, е самостоятелна гранатохвъргачка — и той показа по-голямата от двете цеви. — Основните части: приклад, ръкохватка, мерни прибори и ударно-спускателен механизъм, са като на американската М-16, с която вече си стрелял. Разликата е, че тази пушка се използва при водене на бойни действия в тесни помещения — сгради, бункери, тунели…

Павел Константинович се обърна към Петра:

— В каските ни, Петра — посочи главата си той, — има прибори, които следят обстановката около нас. Автоматите ни са снабдени с термовизори и лазерни целеуказатели. Информацията се анализира от мини-компютри в раниците ни и се праща в централен компютър под пещерата, който работи паралелно с този — посочи той компютъра, пред който стоеше Петра. Централният компютър е от последно поколение и обработва 64 бита информация за една наносекунда. Едно от предназначенията му е да модифицира радиовълните в цифров сигнал. В компютъра има база данни за галериите, техните разклонения, входовете и изходите на рудника. Чрез картина върху монитора ти ще наблюдаваш, в реално време, нашето и на противника ни местоположение и придвижване. Всички сме снабдени с двупозиционна „GPS“ радиовръзка — микрофона и наушниците са за това. Ще ни насочваш съобразно картината от топловизорите, приборите за нощно виждане и картата върху монитора, а Алисия ще ти помага при анализа на обстановката.

После Павел Константинович свали един АН-94^[32] с нощен мерник и подцевна гранатохвъргачка. Огледа Нягул от главата до петите и нареди шеговито:

— Следвай ме, Терминаторе! — и двамата изчезнаха в мрака зад вратата.

Алисия и Петра се разбраха с един поглед. Петра сложи бронежилетка, отиде при нишата с оръжието и огледа това, което бе останало. Спря се на един COMMANDO^[33] с къса цев за щурмови операции в сгради. Зареди прозрачния двуредов пълнител върху цевта и сложи още два пълнителя в джобовете си. Надяна каска за нощно виждане и постави раницата, която Алисия затегна на гърба й. Прекръсти се, прегърна близначката си и последва мъжете.

Алисия се настани пред монитора и включи компютъра. Веднага й бе поискана парола, а тя не я знаеше. Зае се притеснено да търси изход от ситуацията. След кратък размисъл реши да пробва слушалките, които стояха отстрани до компютъра. Постави ги на ушите си и веднага се чу далечна стрелба като от картечница и гласът на Павел Константинович:

— Ало, Ало, Петра… Ало, Ало…

Нямаше време да му обяснява, че не е Петра. Попита го за паролата, за да визуализира рудника върху екрана.

— Нямаш нужда от парола — бодро се отзова гласът в слушалките. Отвори компютърните игри и кликни върху иконата „Free Game“. Щом файлът се отвори, вместо играта, ще се появи триизмерна карта на рудника. Останалото ще свършат базата данни в програмата и GPS — системата.

— Успокой се — продължи да я напътства Павел Константинович, — и започни да ни съобщаваш къде са хората на противника. Повтарям: чрез топловизорите, апаратите за нощно виждане и компютрите в раниците ни, централният компютър получава, анализира и преобразува информацията във вид на червени точки върху картата. Квадрантите са номерирани, а червените точки из оцветените в зелено галерии, са хората на Веселин Николов!

„Щом ме нарича Петра, значи тя още не се е присъединила към тях“ — констатира Алисия, докато отваряше програмата. После нямаше време за нищо друго, освен за екшъна, който се разигра пред погледа й. Увлече се незабавно от взрива на жълти, синьо-зелени и червени багри върху монитора. Изчака очите й да се адаптират и се зае да позиционира червените точки.

Най-напред чрез GPS-а откри двамата мъже. Павел Константинович познаваше разклоненията на галериите като пръстите на ръцете си. Алисия му указваше номера на квадранта, където имаше червени точки и той безотказно ги намираше. Унищожени, точките застиваха неподвижно. Нягул се ориентираше по-бавно, но също елиминира две червени „точки“.

Обади се и Петра: тя вече бе изкачила склона пред пещерата. Алисия й указа посоката, която следваха Павел Константинович и Нягул. Противниците им бързо се топяха, когато се чу взрив и последва силен тътен. Някой хвърли граната и събори прогнилите подпорни греди на главната галерия. Огромно количество земна маса се свлече пред очите й и се плъзна надолу. Видя двамата да тичат обратно към пещерата. Лавината от пръст и камъни ги следваше по петите. Веднага предупреди Петра за свлачището и скоростта, с която се движи. После видя как мъжете я пресрещат, хващат я и я повличат със себе си.

Алисия съобразяваше какво още може да се направи. Силно паникьосана, тя трескаво пребърка планинарските сакове. Взе няколко въжета, куки, рапели, един чук и изскочи навън. Затича се към мястото, откъдето се спуснаха преди няколко часа. Заизкачва се бързо по склона, като се държеше за въжето, укрепено най-горе в скалата. Успя да стигне до ръба на наклонения участък, прехвърли се през корниза и стъпи на плоския под на галерията. Веднага започна да копае нови дупки в стената и да навързва още въжетата. Така нямаше да се налага тримата да се изчакват при спускането. Отгоре й вече се сипеха дребни камъни и пръст и тя слезе обратно на площадка пред пещерата. Влезе, седна пред компютъра и незабавно сложи слушалките. Свърза се с тримата и им съобщи за допълнителните въжета.

Времето течеше твърде бавно. Алисия усети бесния галоп на сърцето си. Само това й липсваше: не си носеше лекарствата! Пред очите й започна да причернява и тя загуби съзнание…

* * *

Тримата — Петра, Нягул и Павел Константинович, се бяха надвесили над нея. Какво искаха? Защо Петра я биеше по лицето и защо цялата бе мокра?

Твърде много въпроси, реши Алисия: първо ще си почине — и пак затвори очи. Събуди я острата миризма на амоняк и раздиращата я кашлица. От очите й течаха сълзи, които Петра попиваше с носната си кърпичка. Надигна се от пода и направи опит да седне. Беше замаяна, но не виждаше повече черни петна и не усещаше слабост.

— Ще можеш ли да се изправиш, мила? — погали я с една ръка Нягул, докато с другата я придържаше на коленете си. — Припадна, но вече се съвземаш и скоро ще си добре. Ако не можеш да ходиш, аз ще те нося — трябва да се измъкнем от лабораторията. Пред вратата е натрупана голяма скална маса и продължава да приижда. Тук има много химикали и пластмаси: ще бъде страшно, ако се възпламенят! Но това не бива да те безпокои: Павел Константинович е предвидил дори противогази.

Алисия предприе следващия опит да се изправи. Нягул внимателно я подкрепяше и тя направи няколко крачки. Всъщност не бе толкова страшно, дори нищо й нямаше.

— Как ще излезем, щом галерията и вратата са затрупани? — зададе напълно смислен въпрос Алисия.

— Павел Константинович ще ни изведе: както и досега, той пак има резервен вариант.

— А какво се случи с нападателите ни?

— Не знаем нищо за съдбата им. Надявам се да са живи — намеси се Павел Константинович, — но хайде да тръгваме към горния свят!

Алисия видя, че един от шкафовете бе отместен, бялата пластмасова ламперия висеше на парцали и отзад зееше тъмен проход. Павел Константинович носеше метален лост и миньорска лампа, за случай че в тунела има газ „гризу“. Раздаде им противогази и каски, на които имаше монтирани фенерчета и те навлязоха в прохода.

— Предстои ни да изминем около два километра — обясни Павел Константинович. — Ще слизаме непрекъснато по наклон и само в последните 500–600 метра ще се катерим.

Постепенно галерията се стесняваше и колкото по-надолу се спущаха, толкова повече скалите ги притискаха от всички страни. Накрая трябваше дори да пълзят. Алисия получи пристъп на клаустрофобия и отново бе близо до припадък. Най неочаквано тунелът се разшири и започна да се изкачва стръмно нагоре. Компанията преодоля последния участък от пътя и спря: галерията свършваше в тупик! Тримата се гледаха отчаяно и Павел Константинович побърза да ги успокои:

— В дъното има ниша, където ще трябва да се сместим, опрени плътно до стената. Отгоре ни ще се излее голяма маса вода, която ще се стече бързо по наклона.

Сместиха се някак и Павел Константинович освети тавана. Видяха очертанията на кръгла, гладка като полирана, каменна плоча. Той вкара лоста в една вдлъбнатина и го напъна. Плочата се наклони и пропусна мощна струя вода, която се изливаше встрани от тях. След няколко минути водата се оттече и той отново пъхна лоста. Този път плочата се завъртя по оста си и застана напречно като шибър…

Високо над главите им светеха луната и ярките звезди на нощното небе!

— Сега вече имаме проблем! — възкликна Петра. — Как ще се изкачим по този комин?

— Ще викаме и все някой ще ни чуе — засмя се Павел Константинович. — Давайте, викайте колкото можете!

Тримата не чакаха да ги подканят. Алисия и Нягул викаха „По-о-м-о-о-щ“, Петра крещеше тиролския вариант на „Ехо-ри-пи-и-и-и…“, а Павел Константинович извади от джоба сигнален пистолет и изстреля една червена ракета.

Отгоре се чу бодрото „Изненада-а-а-а“ и Бахманов цъфна над отвора. Хвърли им въжена стълба и скоро всички бяха… при кладенеца в двора на санаториума!

Там наистина ги очакваше изненада: началникът на направление „терор“ — полковник Сираков и момчетата от СОБТ!

* * *

Павел Константинович, Кралев, Сираков и командосите тръгнаха обратно към входа на мината, за да проверят какво е останало от Николов и хората му.

Алисия и Петра седнаха на земята да си отдъхнат и буквално засипаха с въпросите си Бахманов. Той не можеше да си намери място от радост, че ги вижда отново, живи и невредими. Заговори без да го подканят:

— Ние с Павел Константинович многократно сме проигравали обстоятелствата, които ви доведоха до кладенеца. Допускахме, че някои заинтересовани структури могат да провалят експеримента. Но не бяха предвидени мащабите на срутването и количеството земна маса, която се свлече надолу по склона. Имали сте голям късмет да сте в близост до лабораторията и до резервния й изход!

— Оказва се, че през цялото време сте стоял на пост при кладенеца! — Алисия не се сдържа и спонтанно го прегърна.

— Естествено, мили девойки! Аз нося отговорност за вас пред скъпия ви татко! — Бахманов се обърна и скришом прибърса очите си. — Както вече ви казах, с Павел Константинович имахме план за действие в критични обстоятелства. Аз трябваше да наблюдавам околността и при необходимост, да ви окажа или да повикам помощ. Видях гангстерските джипове, но това бе половин беда: известно ми е цялото съвременно въоръжение на лабораторията. По-лошото бе, че тези безмозъчни типове взривиха граната и предизвикаха верижно срутване в рудника. Оставаше ми да се моля да сте живи, да сте в лабораторията и да се измъкнете през резервния проход. Което и стана, слава Богу!

— Затова ли така напрегнато следяхте действията на водолазите? Спомняте си, нали, когато бях в бунгалото Ви?

— Боях се да не проникнат случайно в лабораторията — кимна й утвърдително Бахманов.

— Но, като хвърлихте трупа на Кирил Беров в кладенеца, Вие създадохте реална заплаха за експеримента на Павел Константинович! — победоносно констатира Алисия.

— По него време бях сравнително неадекватен — защити се отчаяно Бахманов. Пък и всичко това е вече минало…

Петра ги слушаше отдалечено. Мисията й приключи с огласяването на новото супер оръжие.