Ели КаРон
Есето на Фарисей (35)

Всичко е каквото не е

Даскалов гостоприемно предложи вилата си на професор Радклиф и той прие поканата му. Там, необезпокояван от никого, щеше да чете, да работи и да се чувства в свои води. Най-очарован бе професор Бахманов, който преливаше от щастие и буквално го обсеби. Бащата на Алисия не възразяваше срещу посещенията на човека, който го боготвореше. Напротив — това му се харесваше!

Алисия не се безпокоеше, че на обажданията й по телефона секретарката учтиво, но неизменно отговаряше, че Кралев отсъства. Но постепенно това започна да я озадачава, а после и да я тревожи. Първоначално тя реши, че по някакъв начин го е засегнала. Може би с намесата си по случая Беров? Но нали сам той я насърчаваше, помагаше й с информация, работеха в екип!

Алисия долавяше интуитивно, че Нягул се е засегнал сериозно. Реши сама да направи първата стъпка и отпътува за София. Павел Константинович се зарадва на нейното посещение. Най-очарована бе Лия, която разглеждаше подаръците си и чуруликаше безспирно.

Нягул се завърна в къщи около девет часа вечерта. Алисия скочи да го посрещне, но той я поздрави хладно, отмести я от пътя си и влезе да се измие. Това окончателно я убеди, че трябва да атакува обекта на чувствата си. Реши да изясни странното му поведение и на излизане от банята го притисна в ъгъла между вратата и прозореца.

— Не съм те виждала толкова дистанциран, Нягул! Какво се е случило, за бога?

— Пусни ме да мина, Алисия! — настоя той, като внимателно, но решително се освободи. — Можеше да ме предупредиш: да не ме поставяш в неудобно положение!

Тя не проумяваше какво точно й говори Нягул. Стоеше пред него обидена и скована като статуя. Но постепенно „оживя“, махна с ръка и великодушно опрости греховете му:

— Гордостта на професионала! Мис Марпъл разкрива престъплението!

Алисия не мислеше да се предава. Хвана го под ръка и въпреки съпротивата му, го заведе в хола. Накара го да седне на дивана и започна кръгова обсада:

— Да поговорим цивилизовано и без емоции, Нягул! Щом ще съдиш някого, трябва да вникнеш и в мотивите му! — тя застана зад гърба му, прегърна го през раменете и нежно го погали. — Помниш ли деня, когато внезапно напуснах къщата ти? Докато бях там, ти се държа официално, делово, понякога дори иронично. Не ми даде възможност да ти се представя, да изясня целта на пътуването си. Ти, генералът от МВР, знаеше всичко: коя съм, защо съм в България, с кого се срещам. Разгръщаше бележника ми и говореше от мое име с познатите ми. Отменяше и назначаваше срещите ми. Определяше къде мога да живея и къде да получавам кореспонденцията си… Не бе ли това пълен абсурд? И какво научи от документите ми от посолството? „— Кой? Алисия Радклиф? Да, момент да видим коя бе тя? Аха, културоложката, която изследва Балканите и пише системни монографии.“ — Сега сме квит! — завърши победоносно Алисия.

Очакваше Нягул да й се разсърди и окончателно да се скарат. Вместо това, той я придърпа към себе си, шляпна я лекичко по бедрото и каза примирително:

— Господи, какво магаре съм аз! Но каквото било-било. А защо ти бе цирка в кабинета на шефа?

Но Алисия вече не го слушаше:

— Е, стига толкова! Ти питаш — аз ти отговарям. Ти отново питаш, аз пак ти отговарям и така — ad infinitum, както би казал Бахманов. Хайде да вечеряме: виж какви апетитни гозби е приготвил Павел Константинович! А и вечерта е толкова тиха и топла. Хайде да идем във вилата при баща ми. Ще ви представя един друг…

След час спряха пред входа на вилата. Прозорецът в стаята на баща й светеше. Качиха се на втория етаж и Алисия почука на вратата. Отвори без да чака и подкани Нягул да влезе. Баща й се бе изтегнал по халат на дивана, с книга в ръцете. Щом влязоха, той остави книгата и очаквателно ги изгледа. Изведнъж той прихна да се смее. Смееше се от все сърце, спонтанно, неудържимо, та чак се просълзи:

— А, Кинг-Конг! — давеше се от смях баща й, като се бършеше с бялата си кърпичка с монограм.

Сега и Нягул позна мъжа от Грин парк, когото спаси от зъбите на питбула!

— Значи Вие сте професор Радклиф? И сте бащата на Алисия? — изохка той. — Изненадан съм. Какво говоря — потресен съм от такова съвпадение!

— Нищо лично, младежо. Казах Ви, че пак ще се срещнем.

— Татко, престани! — сопна му се Алисия. — Позволи ми да ти представя приятеля си, генерал майор Кралев.

— Та ние се познаваме, Алисия. Заради генерал Кралев щяха да арестуват сър Филип — каза вече по-сериозно Радклиф. — Би му се отразило добре на стария дявол. Да види как се постъпва с простосмъртните — и пак избухна в заразителен смях.

— Това е още едно недоразумение, Нягул — обясни му притеснената Алисия. — Питбулът, който „се е нахвърлил“ върху баща ми, принадлежи на посланика ни в България. Двамата имат обичай да се срещат и разговарят в парка. Негово Превъзходителство е стар семеен приятел. Вече 30 години живеем заедно в жилищен комплекс на Голден-лейн Сити. Впрочем, той ти е дал и визитката си, но в онзи момент ти, навярно, си я изгубил.

— Кучето е двегодишно — продължи Алисия, — обича да играе, да скача върху баща ми и да го ближе по лицето. Като си помислил, че се готви за скок, ти си реагирал инстинктивно, със заучена реакция. Животното, естествено, отбило нападението, но щом чуло свирката на сър Филип, те е пуснало.

Кучето е съвършено безопасно, кротко и любвеобилно. Прекрасно е обучено и безпрекословно се подчинява на стопанина си. Баща ми пожела до отида най-напред в полицията и да изясня обстоятелствата по случая. Когато, най-накрая, пристигнах в болницата, теб вече те нямаше. На сутринта пожелах да се осведомя за състоянието ти. Отбих се в хотела, но на рецепцията ми обясниха, че си напуснал…

— Това, че идвайки в България — продължи Алисия, — катастрофирах пред дома ти не е случайност: търсех теб!

Преди още Нягул да проумее чутото, вратата на стаята се отвори и на прага застана… Алисия!

Двете „Алисии“ се спогледаха, мигом се втурнаха към себе си и се прегърнаха. Нягул ги гледаше като омагьосан. Потърка очите си — дали не халюцинираше?

— Сестра ми Петра! — грееше от щастие Алисия. Метна се върху ухиления до уши професор и възторжено го прегърна — Не ми каза, когато се чухме по телефона, хитрецо! — После измъкна възглавницата изпод главата му и замери сестра си: — Откога си в България, Петра? Заедно ли пътувахте? Къде бе досега?

На пороя от въпроси и хвърчащи предмети, Петра само вдигаше рамене, смееше се щастливо и се бранеше. Игнорира протокола и се обърна делово към Кралев:

— Позволете да Ви се представя: Петра Радклиф, близначка и „кака“ на Алисия.

Нягул разглеждаше ту едната сестра, ту другата — никаква разлика! Дори прическата им бе еднаква. Изненадата му постепенно се смени с учудване, а после и с интерес.

— Вие ли бяхте в кабинета на Главния секретар? Вас ли ми представи?

— Да, аз съм суперинтендант Петра Радклиф. А Вие трябва да сте годеникът на сестра ми? — и без да дочака отговор, Петра продължи в същия шеговит тон: — Разбирам, че нашият доморасъл детектив е манипулирал не само мен и службите, но и вас! Така ли е, Алисия, или се лъжа?

Днес Нягул Кралев имаше лош ден…