Ели КаРон
Есето на Фарисей (3)

В един малък град (по същото време)

По същото време, когато генерал-майор Нягул Кралев презентираше в Лондон намалялата битова престъпност в България, в един малък пограничен град се извърши брутално убийство…

Денят, шести януари 2003 г., бе пазарен ден. Само на осемнадесет километра от границата, един малък град бе зает с грижите си. Хора сновяха по работа из непочистените, заледени улици. Снегът, смесен със сгурта, нахвърляна по тротоарите, имаше оранжево-червен, неестествен цвят.

Възрастен човек, облечен в черни шаячни панталони и шушлеково яке, се прибираше с покупките си: бурканче мед, сирене, хляб и пакет масло. У дома си бе приготвил топло ядене от картофи с ориз и малко чушки от оскъдната си зимнина. Денят обещаваше да бъде хубав — независимо от минусовите температури. Слънчевите отблясъци върху снега и чистото синьо небе навяваха оптимизъм.

Старият човек отключи пътната врата, внесе покупките си в къщи и не излезе повторно, за да я заключи. В пазарния ден хората от сергиите постоянно го посещаваха: кой до тоалетната, кой да пие вода или да се измие на чешмата в двора. Поради видимата му бедност всеки, който ползваше услугите му, пущаше стотинки в паничката до стълбището.

Човекът имаше хоби — правеше люлки за децата и ги раздаваше на познатите си. На долната страна на всяка люлка неизменно гравираше инициалите си: „ДГ“. Надяваше се, по такъв начин, да остави спомен след себе си. Майстореше какво ли не — бе изобретателен и добронамерен. На никого не пречеше, но доживя времена, когато това не бе достатъчно. Щом си слаб и беззащитен, всеки може да посегне на къщата ти, на имота ти и на малката ти социална пенсийка…

Тъй като в двора свободно се влизаше и излизаше, никой не обърна внимание на мъжа, който се качи по стълбището и влезе в преддверието. Старецът беше в кухнята, с гръб към вратата и разтоварваше покупките си на масата. С две крачки мъжът прекоси разстоянието до него. Прегърна го през раменете и затисна с длан устата му, за да не вика. Завъртя го настрани и го удари два пъти с юмрук в слънчевия сплит. Хилавото тяло на стареца омекна и се свлече. Мъжът го метна на леглото, взе възглавница и няколко минути я държа върху лицето му. Захвърли я на пода и опипа с два пръста коронарната му артерия. Пулс нямаше — старият човек бе мъртъв! Не можа дори да се уплаши. Да разбере, че за него хубавият ден свърши…

Мъжът подхвана тялото, отвори вратата и, скрит от парапета, го захвърли на стълбището. Върна се в антрето, взе някакъв плосък предмет и пак излезе. Огледа се и с няколко спокойни крачки отиде до чешмата. Изми ръцете си, пусна стотинки в паничката и напусна къщата. Посещенията в двора на стареца бяха част от ритуала в пазарния ден.

След малко съседката (и племенница на дядото), минавайки покрай оградата, го зърна прострян на стълбището. Старият човек изглеждаше като мъртвец — от устата и по брадичката му се стичаше тънка струйка кръв.

Двамата имаха отколешна вражда, преминала в съдебни дела. Трябваше да действа внимателно, за да не падне съмнение върху нея и съобщника й в съдебния интерес. Тя продължи към страничната улица и се развика за помощ. На виковете й притича възрастна жена, която имаше сергия встрани до къщата. Племенницата посочи лежащия по очи човек върху стълбището. Жената се обърна, зави край къщата и повика хората от близките сергии. Чуха се различни мнения. Млад мъж прегледа оттук — оттам стареца и провери дали има пулс. От събралата се вече тълпа предложиха да се извика полиция. В това време, като по поръчка, мина участъковият полицай. Спря, за да провери дали няма инцидент.

Инцидент, разбира се, имаше и то тъкмо в почивния му ден! С неохота пое задълженията си — провери дали човека е мъртъв и извика по телефона линейката с дежурния лекар. И тъй като от опит знаеше, че ще дойдат най-рано след половин час, изкара хората от двора, заключи вратата и отиде до полицейското управление да вземе лента и да я запечати. Пристигна обратно тъкмо навреме, за да отключи на лекаря. Последният прегледа тялото и констатира, че старецът е мъртъв поне от половин час.

Полицаят докладва за случая в полицейското управление. Дежурният нареди да откарат трупа в окръжния град за аутопсия.

Племенницата незабавно реагира: не бивало да се мести тялото на стареца. Човекът бил самотен и нямало кой да го приготви за погребението. Съседките трябвало да го измият и преоблекат, докато трупа му е още топъл. Така де — както си му е реда и както го изисква човещината!

Полицаят я сряза, че аутопсията е само в неин интерес. Тъкмо тя му е имала зъб приживе.

През цялото време бедният сгърчен труп на слабичкия старец лежеше встрани от тях и тяхното състрадание. Той вече се бе превърнал в статистическа демографска единица. Всички, които бяха живели редом с него, сега му обръщаха гръб. Дори и най-безобидният човек притеснява околните: някои го бяха обиждали приживе, други той бе засегнал. Самотникът бе обещал на всекиго по нещо — шевната машина, одеалата, ламарината от неръждавейка, радиатора, хладилника, гардероба и спалнята — все ценни неща дори за не дотам бедните му познати. И още отсега съседите правеха сметки кой какво ще отмъкне.

Полицаят заключи къщната и входната врати, сложи двуметрова лепенка с надпис „полиция“ и нареди всички да се разотидат.

Една душа отлетя в безкрая, една къща се затвори…