Ели КаРон
Есето на Фарисей (22)

Вилата

— Стана точно както предположихте, госпожице Радклиф! — радваше се майор Цанев. — Игуменката и две от калугерките поискаха среща с професор Даскалов. Предполагам, той ще ги уговори да се обърнат към полицията и ако се съгласят, ще запишем показанията им.

— Аз ще съм в бунгало № 1 — непосредствено до административната сграда, — уточни местонахождението си Алисия. — Бахманов ме покани на партия бридж. Играта почва в три часа и ще завърши до към шест. Ще дойда във вилата на Даскалов веднага щом напусна компанията.

Чу се сигнал и Цанев започна да търси апарата по джобовете си.

— Цанев е на телефона. Да, професоре, както се уговорихме — после се обърна към Алисия:

— Часът е два — разполагате с цял час до играта на карти. Можете да присъствате при разпита на калугерките.

— Няма ли да е неправилно? От гледна точка на следствието, искам да кажа? — подвоуми се Алисия.

— Да вървим! Пътьом ще се обадим на Кралев — сложи край на съмненията й Цанев.

В приемната на вилата седяха игуменката и две непознати монахини.

— Добър ден, Майко игуменке — каза Алисия и се поклони леко.

— Дал бог добро, госпожице Радклиф! — отвърна изненадана игуменката. — Мислех, че сте отпътували за Англия.

— Първоначално планът ми бе такъв, но бях убедена да постъпя в санаториума. Ще приемете ли да присъствам на разговора Ви като наблюдател? В защита на Вашите права и интереси, разбира се — поясни дипломатично Алисия.

Даскалов веднага се намеси в подкрепа на думите й:

— Госпожицата е на обиколка из региона в качеството си на консултант по разширяване на Евросъюза. Присъствието й ще бъде само от Ваша полза, Майко игуменке!

После се обърна към Цанев:

— Игуменката ми разказа какво се е случило в манастира вечерта на 6 юни. Но тя не желае да се замесва в светски скандал и това е разбираемо. Щом показанията им бъдат стенографирани, монахините ще се приберат да прочетат заупокойна молитва за Беров. Приживе той е изразил желанието да бъде погребан при близките си. А, ето го и генерал Кралев! Заповядай, генерале, седни до мен.

Кралев поздрави присъстващите с леко кимване и се разположи на дивана. Трите монахини седнаха на камъшитовото канапенце, пред което имаше масичка и два камъшитови стола. Тези мебели обикновено стояха на терасата, а сега бяха послужили за целите на импровизираната сбирка.

Майор Цанев и Алисия заеха креслата до монахините. Цанев извади от чантата си няколко листа и химикалка. Всичко бе готово да започнат.

— Какво ще желаете — чай или кафе? — попита ги Даскалов.

— Бих пила чай — заяви скромно игуменката. Двете монахини кимнаха в съгласие. Останалите предпочетоха кафе.

Влезе Павел Константинович с две стъклени канички планински чай и кафе. Върна се, донесе чаши и старомодна табличка с бисквити асорти. Огледа се и седна до Нягул.

— Около 10 часа вечерта на шести юни — започна без да се бави игуменката, — когато вече се канехме да си лягаме, клепалото на входната врата заби настоятелно. В толкова късен час не отваряме портата на манастира, но то не ни даваше мира — спираше за малко и пак започваше да бие. Накрая изпратих сестра София да пита кой ни търси.

Сестра София, която седеше вдясно от игуменката, кимна утвърдително.

— След малко — продължи игуменката, — сестра София се върна и каза, че е господин Беров. Допуснах, че се е случило нещо необичайно и отидох лично да говоря с него. Още щом отворих портичката (тя се отваря навътре), г-н Беров падна като подкосен на циментовата площадка. В първия момент реших, че му е прилошало. Наведох се и започнах да го викам по име, но той не реагира. Уплаших се, че се е ударил зле и затова лежи в несвяст. Сестра София ми помогна да го обърнем по гръб. Преместихме го колкото да освободим вратата и заключихме. Сестрата отиде да се обади в санаториума, а аз останах при г-н Беров.

Петнайсет-двайсет минути по-късно от санаториума дойдоха мъж и жена с бели престилки. Натовариха г-н Беров на носилка и го отнесоха. — Игуменката отпи глътка ароматен чай, попи капките пот, които обилно се стичаха от челото й и продължи с видимо усилие:

— До снощи не мислех, че смъртта на г-н Беров има отношение към манастира. Но тази сутрин, като прибирала пощата, сестра Елена — сестрата кимна в знак на съгласие — намерила малък, стегнат пакет без надпис. Помислихме, че е анонимно дарение (случва се понякога да получаваме и такива) и отворихме пакета. Вътре намерихме ето тези вещи — игуменката сложи на масата отворен пакет, в които имаше мъжки портфейл, златен ланец и венчален пръстен.

Познахме ланеца — г-н Беров го носеше на врата си, като спомен от сина му, който се удави преди години. Оттогава той и жена му спонсорираха манастира: на Коледа и по Великден ни поднасяха щедри дарения. Синът им е погребан в манастирското гробище — нещастните родители искаха той да почива тук на спокойствие. Посещаваха гроба всяка седмица, освен когато отсъстваха от страната. После почина съпругата на г-н Беров и той се премести в санаториума. Идваше всеки ден да запали свещичка и да почете паметта на близките си — мир на праха им! — игуменката и двете монахини се прекръстиха набожно и зачакаха какво ще стане по-нататък.

Цанев сложи ръкавици и разгледа внимателно отворения пакет. Взе специален плик и започна да описва предметите един по един, като ги слагаше вътре. Отвори портфейла, извади съдържанието му и също го описа. Даде описа на игуменката и двете сестри да го подпишат и затвори плика.

— Помислихме — каза игуменката, — че вещите трябва да се предадат на близките на починалия и дойдохме да се посъветваме с г-н професора. Той ни каза, че в смъртта на Беров има неизяснени моменти и ни препоръча да разговаряме с полицията. Всъщност, това е всичко, което знаем и можем да разкажем за вечерта на шести юни. Задайте, ако имате и други въпроси. Стига да е е в нашите възможности, ще им отговорим — обърна се игуменката към Кралев.

— Колко време измина, приблизително, докато отворите портичката? — веднага зададе въпрос Кралев.

— Пет-шест минути се питахме как да постъпим: дали да проверим кой бие клепалото или изобщо да не реагираме. После още няколко минути сестра София се обличаше — значи дотук около 10 минути. С отиването до портата и връщането й да съобщи, че г-н Беров иска да ме види, общо около 18–20 минути — уточни игуменката.

— Трупът беше ли още топъл, когато го местехте? — запита Цанев.

Игуменката се замисли, но въпросът не я затрудни особено:

— Ръцете му бяха студени, но вечер в планината е хладно и аз не обърнах внимание на това обстоятелство.

— Значи тялото не е било съвсем изстинало?

— Може би, след като помислих, че е припаднал.

— По очи ли падна трупът, когато отворихте вратата? — продължи да я разпитва Цанев.

— Да и двете със сестра София се изплашихме, че Беров се е наранил при падането — ударът бе много силен! — игуменката извади чиста кърпичка и попи деликатно очите си. — В един момент дори помислихме, че сме го наранили с прибързаните си действия!

Сега Кралев се обърна към сестра София:

— Вие, сестро, сте попитали кой бие клепалото в този късен час. Кирил Беров ли Ви отговори?

— Беше мъжки глас — обясни сестра София. — Назова името си и съобщи, че иска да говори с игуменката. Гласът ми се стори отпаднал, някак си тих и приглушен. Лично аз не съм разговаряла с г-н Беров и не познавам гласа му. Но нито за миг не се усъмних, че това е той. В манастира съдим за другите по себе си: случва се и да сгрешим. Върнах се и предадох на игуменката, че я търси Кирил Беров.

— Нямам повече въпроси — каза Кралев и погледна към Цанев. — Ти имаш ли какво да добавиш?

— Искам да попитам игуменката и сестра София: не видяхте ли някого? Не чухте ли шум от стъпки? Не се ли мярна някаква сянка? — обърна се и към двете Цанев.

— Не видяхме и не чухме нищо подозрително. Бяхме уплашени, че Беров лежи по очи на земята, а бързахме и да затворим вратата — отговори му игуменката.

— Нямам други въпроси — заяви Цанев. — Приключих с протокола. Ако обичате да го прочетете и да го подпишете!

Трите жени с облекчение се заеха да четат написаното в протокола, след което го подписаха. Игуменката стана и с това даде знак на двете монахини, че трябва да си ходят.

Павел Константинович отсервира и тихомълком напусна помещението. Нягул проследи с поглед движенията му и се обърна към Ясен Даскалов:

— Възможно ли е, Ясене, Павел Константинович да развива тумор в мозъка? Случайно видях скенера и изследванията, които си му направил, но той ги прибра без коментар.

— Касае се за най-обикновена мастопатия в тилната област. Ако се наложи, ще му направим амбулаторна операция. Дори няма да разбереш, че се е оперирал — толкова е елементарна!