Ели КаРон
Есето на Фарисей (21)

Есето на Фарисей

След един час Алисия седеше на масата си в столовата. Ана сервира, но не си тръгна. Търсеше повод да я заприказва:

— Г-н Бахманов питаше за Вас. Беше разочарован, че Ви няма на вечеря. Помоли утре, след процедурите, да го посетите в бунгалото му.

— Как мислиш, Ана, удобно ли е да го навестя сега?

— Той работи в кабинета на д-р Пешев. Преди малко видях прозореца да свети.

— Добре тогава, отивам. Благодаря за вечерята!

— Няма защо, госпожице Радклиф! Това влиза в задълженията ми.

— Лека нощ! И, ако обичаш, наричай ме Алисия: можем да пренебрегнем условностите.

Алисия напусна столовата, качи се на горния етаж и почука на вратата. Отвътре се чу гласът на Фарисей:

— Влезте, отключено е! Ах, госпожице Радклиф, не Ви очаквах! — зарадва се неподправено той, като я видя да влиза.

— Да излезем сред природата, професоре! — атакува го от прага Алисия. — Вечерта е вълшебна и топла, сякаш е лято! Чувате ли как пее Балканът? Всяка живинка е обзета от магията на пролетта!

— Моля, влезте и притворете вратата, Алисия! Прозорецът е открехнат, а аз съм чувствителен към теченията — сви зиморничаво рамене Фарисей. Видимо не го вълнуваха звуците на нощта. Алисия се доближи и погледна през рамото му. Той дописа последното изречение и се обърна към нея.

— Работя върху есе на твърде занимателна тема. Ще бъда поласкан, ако прочетете текста, който съм написал дотук. Всъщност, търсих Ви за компетентното Ви мнение.

— Добре, професоре — нека бъде както желаете! — съгласи се Алисия и седна пред монитора.

„Да освободим бъдещето от миналото? Да освободим миналото от бъдещето?“, гласеше темата на конкурса. Тя се задълбочи в текста и веднага бе погълната от идеите, които излагаше професорът. Есето започваше като разказ на самотен, болен човек и преминаваше в стройна теория, опровергаваща Глобализма. Това я заинтересува: бе из областта, която тя също изследваше и предполагаше задълбочена полемика. Вглъби се сериозно в написаното:

„Намирам се високо в планината и си почивам в безбрежието на природата и тишината на майчиното й лоно.

Тук съм поради мутацията на един или няколко гена. В диференциалната ми диагноза се споменават хромозомни аберации, патологична наследственост, мултикондиционалност и прочие фактори на патогенезата на невротрансмистерите. Казва се също, че имам кататимно мислене, т.е. — надценяване на собствената ми личност, като на фона на общото повишение на духа се разгръщат свръхценни идеи, които в моя случай прерастват в мегаломания.

Имам щастието лекуващият лекар да вижда в мое лице, освен пациента, рядко срещания ерудиран събеседник. Именно той ми донесе проспекта на Гьоте-Институт с конкурсната тема. И така:

1. Да освободим бъдещето от миналото

Човечеството е като стадо бодливци на северния полюс: скупчват се, за да се стоплят, но се избождат взаимно и се разпръскват отново.

 

Всичко, написано в есето, е по памет — не притежавам нужната ми литература. Затова цитатите, а дори и терминологията, може да не са съвсем точни.

За да изградя тезата си, че бъдещето непрекъснато и неуправляемо се самоосвобождава от миналото, ще приведа (по памет) една теоретична постановка на Хегел, която ще си позволя да тълкувам и доразвия в есето, а именно, че «… когато милиони свободни воли се обединят, за да осъществят поставена цел, те постигат нейната (на целта) резултанта…» Нека сега си позволим да разтълкуваме тази гениална мисъл. И да ни прости Хегел, ако е разбран неправилно, защото чрез нашето тълкувание ще се породят също толкова гениални мисли и идеи.

Ако си представим всеки индивид от човешката общност като културно-енергетична единица, съставена от дух, разум, воля и сила за себеосъществяване, то ние можем също така да изразим условно тази културно-енергетична единица като единичен вектор със съответстващите му дължина, направление, знак и ниво в културното пространство.

Компонентите му (дух, воля, разум и сила) са носители на генетично зададената и новопридобита информация, която при това постоянно се изменя и самообновява. Необходимостта от постоянно самообновяване включва в себе си един от основните механизми на културата, т.е. — да се запазваш, като се променяш. Взаимното напрежение на последните две тенденции обуславя обект с енергетичен потенциал, чийто статичен и динамичен модел са еднакво възможни за дадената «свободна воля».

Това поражда съществуването едновременно на милиони такива енергетични потенциали, съотнасящи се помежду си като различни — еднакви или противоположни, не съвсем еднакви или не съвсем противоположни, взаимно изключващи се или взаимно допълващи се, вектори. Съотношението им един към друг (събиране, изваждане, деление или умножение) в дадена точка от пространствено-времевия континуум, създава съответната им структурна предопределеност. Същественото обаче е, че не само фактически са налице едни или други определени алтернативи, (чието количество винаги е крайно и за дадената система постоянно), а съществуването на самият принцип на алтернативността, където конкретните позиции на дадената структура представляват интерпретация на информацията на определено равнище!“

На това место Алисия спря да чете и се обърна да погледне Фарисей, който мълчеше в очакване да чуе становището й. Тя за пръв път се докосваше до учения вътре в него на експертно равнище. Дори тук, в санаториума, той бе запазил способността си да мисли в категориите на съвременния научен анализ. Фарисей очакваше да чуе присъдата й върху прочетеното, но тя продължи без коментар оттам, откъдето бе спряла:

„В резултат от това всички двойки от тъй наречените от нас «енергетични потенциали», техните локални подреждания в частни или общи структури или определени семиотични системи, образуват структурно поле, запълнено със съответната информация и заредено с енергия за осъществяване целите на системата…

Събирането на различните културни системи в света в едно, две или повече структурни полета, с един, два или повече културно-енергийни потенциала, е теоретически възможно да доведе до всякакво единство или противопоставяне на същите, както и до всякакъв неочакван обрат в историята на културата. Примери за това могат да бъдат процесите, които протичат на Европейския континент, или тези в «Американския тигел» или дори глобализационните процеси.

Необходимия за това катализиращ фактор може да се окаже нов харизматичен лидер, нова авангардна технология, нов вид информация или възникването на deus ex machina (Бог от машина), което съчетано с frisson historiqe (историческата тръпка), екстремно и парадоксално може да измени всеобщия световен фон, както и самата световна история. Като пример за подобно развитие може да се посочат атентатите от 11 септември в Америка, както и най-новата история на човечеството след тях.“

Тук текстът свършваше, но тя продължи да размишлява върху прочетеното. Чрез оригиналните си доводи и съждения Фарисей потвърждаваше тезата, че обществените явления са произволни…

Той я извади от това състояние:

— Как преценявате идеите, изложени в есето, Алисия? — гледаше я изпитателно и съвсем не приличаше на луд.

— Познавате ли творчеството на Херман Хесе? — попита го изненадващо тя.

Фарисей се зачуди от не на място поставения въпрос, но й отговори утвърдително:

— Чел съм го и препрочитал повече от всеки друг писател! Но каква е връзката с есето?

— Не бих могла да се изразя по-точно, освен с подобна алюзия: извел сте алгоритъма за една вечна „игра на стъклени перли“! Удивително е как човешките конструкции могат да се развиват, да се изменят и многократно да се допълват!

Алисия бе напълно искрена. Идеите, които професорът излагаше, бяха нови и оригинални. Вече не бе убедена, че професорът „развива кататимно мислене и страда от мегаломания“. Есето би могло да даде повод за широк културологичен дискурс или най-малкото — да предизвика спорове в определени научни среди.

— Професоре — продължи тя, — впечатлена съм от прочетеното. Бихме могли да го дискутираме, за да запълним времето, което прекарваме заедно. Вие, например, не ни сочите алтернативи за развитие в бъдещето!

— По-нататък ще изложа схващането си за тази безалтернативност. А именно, от гледна точка на нейната ограниченост там, където миналото обуславя някакъв вид бъдеще, детерминирано от различни по характер, но в значителна степен унифицирани културни системи.

— Но какво следва да се направи, за да останат в миналото пороците, натрупани в множеството култури на социума?

— Съществуват различни възможности. Една от тях е да освободим духа! Без разширяване границите на духовността, не би имало революционен напредък на човечеството! — Фарисей сякаш се отприщи и вече не можеше да спре пороя от мисли, чувства и асоциации, натрупани през времето, прекарано в санаториума — без равностойно общуване и равнопоставени слушатели. А такъв слушател несъмнено бе Алисия.

— Как да стане, ме питате Вие? Ами като освободим духа от оковите на тялото! Човекът се е развил като смъртно, биологично същество. В този смисъл всички сме еднакво равни и еднакво неудовлетворени при всички обстоятелства — бедни или богати, щастливи или нещастни и пр. бинарни противостояния!

— Но — контрира го Алисия, — стратегически приоритет на инфраструктурата „биоформа — енергетичен източник — биоформа“ е, че човекът не може да промени физическите и биологични закони, ако не измени една от компонентите: „биоформа“ или „енергетичен източник“ или и двете заедно!

— И защо не? С напредъка в областта на науката и технологиите бихме могли, условно казано, да се сдобием с „тяло“, което не консумира биоенергетичен, а друг източник на енергия — например водорода от атмосферата!

Фарисей бе в стихията си. Беше се изпотил, лицето му пламтеше от вътрешен огън и като го гледаше такъв, Алисия проумя, че всъщност той не бе шизофреник, а гений!

— Съществуващите сега ограничения на инфраструктурно равнище — продължи да развива тезата си Фарисей, — неминуемо се пренасят в структурните и надстроечни компоненти, така че опитът да се натовари духовната надстройка със стратегически приоритет за промяна на общочовешкия културен модел не е нищо друго освен културидеализъм! Освен ако, както казах вече, не премахнем структурните или енергетични ограничения на човечеството!

— Но Вие сигурно сте чели статиите на известния американски културантрополог Марвин Харис, който казва, че „… За разлика от идеите, схемите на производство и възпроизводство не могат да възникват и изчезват по волята на човека.“? Нима оспорвате това твърдение? — зачуди се Алисия на пълната липса на прагматизъм у Фарисей.

— Е, с малко премерен оптимизъм, аз бих казал, че не е далече деня, когато човечеството, съхранило духовно-волевите си приоритети, без биологичните си такива, ще събори енергитичната бариера и дори — ще напусне диаспората, наречена „Слънчева система“, за да потърси нови хоризонти. И тогава миналото революционно ще се освободи от предначертаното му бъдеще! Но това е във втората част на есето…

— Споменахте за повече от една възможности да се освободи човечеството от пороците си. Може би имате предвид обединяването на основните религии в света?

— И това, разбира се, но най-вече един по-радикален метод, а именно — Бог от машина! Представете си ново мощно оръжие, което може да порази всяка точка на земята и не съществува начин за защита? Няма ли това завинаги да спре войните?! Да промени политиката и дори — мъжката същност, която стои в основата на всички конфликти?

„И все пак е шизофреник“ — помисли Алисия, но на глас каза:

— Уморена съм, професоре, имах дълъг ден. Ще продължим разговора утре — и тя стана да си ходи. Болеше я главата: отдавна не бе водила такъв дълъг и сложен разговор.

Но Фарисей не искаше да я пусне толкова лесно:

— Мила Алисия — заговори й той забързано, — знам, че е късно, но така ми се иска да изпием по биричка! Като нарушавам установения ред, аз усещам, че все още живея!

— А често ли Ви се случва това, професоре? — запита го развеселената Алисия. — Забелязах, че играете сериозна роля в живота на санаториума! Случайност ли е или се дължи на лидерските Ви качества?

— Надценявате ме, мило момиче! — размаха пръст Фарисей и Алисия „седна отново на университетската скамейка“.

Спуснаха се на първия етаж и си взеха бира от хладилника. Алисия имаше съществен принос, за да бъде той добре зареден. Освен бира, в хладилника имаше сирене, кашкавал и колбаси, но никой не злоупотребяваше с консумацията.

Двамата отидоха в бунгалото на Алисия и седнаха на верандата. Тази вечер мястото й изглеждаше почти като дом. Тук имаше всичко, като в един умален модел на обществото. Отвориха шишетата с бира и се чукнаха за здраве. Фарисей се засмя на някаква своя мисъл.

— Цяла нощ „наздраве“, а на сутринта — болен! Имаме такава българска поговорка.

Алисия усети, че мисли за Бахманов в категорията „Фарисей“. От какво бе предизвикана тази метаморфоза?

— Обещахте, г-н Бахманов, да ми разкажете нещо повече за смъртта на Беров. Чух, че се говори вече за убийство!

— Абсурд! Напълно е изключено! Откъде Ви хрумна подобно нещо? — възмути се той.

— Не е хрумване. Спомняте ли си, че след играта отидох да се преоблека? А после не дойдох в столовата, както Ви бях обещала? То е защото се разходих из околностите на манастира. Исках да го посетя и да видя отново лика на Архангел Михаил. Признавам — фреската много ме впечатлява! Но не влязох вътре, защото бе необичайно оживено — полицаите оглеждаха площадката пред портата. После ги видях да разговарят с игуменката и калугерките.

Алисия се вглеждаше в реакциите на своя събеседник. На лицето му се изписа безпокойство, движенията му станаха насечени, отривисти, некоординирани. Фарисей се опитваше да скрие нещо, нещо го тревожеше. Той погледна крадешком по посока на манастира, но с явно усилие се овладя и каза:

— Не мисля, че случилото се има връзка с манастира!

— Но нещо е усъмнило майор Цанев, за да посети монахините…

Изглежда, че Фарисей намери опорна точка във въпроса й, защото обясни вече спокойно:

— Беров и съпругата му спонсорираха манастира. Правеха дарения — особено тя, а той продължи традицията след смъртта й. Манастирът не би се лишил от донора си.

— Това не обяснява защо претърсват околностите му.

— Не знам, Алисия. Наистина не знам, но ще отида при игуменката. Науча ли нещо повече, ще Ви се обадя.

— Добре, г-н Бахманов, разчитам на Вас. Може-би ще е по-разумно да напусна това място?

— О, не! Не и докато не дойде баща Ви! Всъщност, той кога пристига?

— Щом приключи семестъра, надявам се. Най-вероятно в началото на юли.

— Виждате ли! А Вие искате да напуснете санаториума! Тук ще се чувствате добре, уверявам Ви. Лечението едва сега започва: все още Ви изследват. Били сте претоварена с работа и ангажименти. Трябват Ви почивка и условия като тукашните. Намираме се високо в планината, а София е само на четиридесет минути път с автомобил. Професор Даскалов не е за подценяване, както и брат му. Ясен Даскалов е измежду най-добрите хирурзи в България!

— Ана ми се видя подтисната. Как е малката Лия? — измести посоката на разговора Алисия.

— Детето е добре — днес му четох приказки. Утре постъпва в детска градина в Кремиковци. Ана ще я води и ще я прибира, а когато е дежурна — нощният пазач, д-р Пешев и професорът. Детското заведение им е на път.

Фарисей говореше разсеяно и изглеждаше уморен. Алисия констатира със задоволство, че е уплашен от новината за огледа в манастира. Приказката сякаш мина покрай ушите му, но това бе само привидно. Оставаше й да чака какво ще последва. Можеше да счита деня си за успешен…