Ели КаРон
Есето на Фарисей (2)

Нягул Кралев

Генерал-майор Нягул Кралев, директор на НСБОП^[1], се разхождаше из Лондон. Качи се за една спирка на метрото и слезе в Дертфорд. Измина разстоянието до Грийн парк пеша. Януарският ден бе мразовит и сив, но в парка нямаше свободни пейки. Той дълго обикаля из алеите, докато видя сам мъж и седна до него.

Кралев участваше в семинар на Интерпол под патронажа на президента Сьора. Той презентира дейността на МВР срещу организираната престъпност в България. Експозето, предпоследно в програмата на семинара, мина спокойно и на добро ниво. Вместо обяд, организаторите се задоволиха с шведска маса и коктейл. Остана му свободен полуден и Кралев се зае да систематизира впечатленията си. Повдигаше му се само при мисълта за демо-версиите, които изложи пред колегите си. Както обичаше да казва Главния секретар: никакви бази данни и хай-тек чудеса нямаше да помогнат, ако законите само се „прилагат“, а не се налагат!

Предстоеше да се изгради служба за международно оперативно сътрудничество, така наречената Национална точка за контакт (НТК) — любимата рожба на Главния секретар. Службата се създаваше като част от една по-широка програма за прилагане на националната стратегия за борба с престъпността. Комплектоваха се вече дежурните екипи, които щяха да поддържат 24 часова връзка с НТК в европейското пространство, Генералния секретариат на Европол и правоохранителните агенции. В ход бе и подготовката на споразумение за сътрудничество между Европол и българската полиция. Въобще задачи имаше много…

От дълбокия размисъл го изведе нежелано странично присъствие. Беше голямо мастито куче — питбул. Едър, мускулест екземпляр, с лъскав косъм и добре развити рефлекси. Кучето спря на известно разстояние и ги заоглежда с любопитния си, злобен поглед.

Мъжът, който седеше на пейката до него, четеше задълбочено книгата си. „Ювелирна изработка. Шагренова кожа на обложката, заглавие с позлатени и калиграфски изписани букви — антикварна рядкост“ — определи томчето Кралев. Преценяваше го по навик, професионално: „Интелектуалец, над шейсет годишен, състоятелен. Скъп балтон от камилска вълна, под който се вижда туидов костюм. Носи безупречни ръкавици от естествена кожа.“ Сравни ги със своите, също от кожа, но малко по-груби. „Мъж с добро обществено положение“ — продължи той етюда си с портрета на непознатия. „Обувки ръчна изработка. Едър, добре сложен възрастен мъж, с правилен профил, гъста черна коса и дебели вежди. Скулесто лице и четвъртита, волева брадичка — мъж с характер…“

Добре трениран, Кралев долови, че кучето се готви за скок. Той бързо се изправи, събори мъжа от пейката и с отработена, почти автоматична, реакция пъхна лакът в устата на звяра. Железните челюсти светкавично се сключиха върху ръката му. Под натиска на едрото туловище той се строполи върху пейката, но веднага възстанови равновесие и се смъкна на земята заедно с кучето. В следващия момент бе вече на колене, за да намали тежестта на животното. Питбулът се разкрачи, задълба с крака замръзналата почва, но не разхлаби захапката си. Чу се пронизително изсвирване. След малко звукът се повтори, но вече много по-силен, по-продължителен и по-настойчив. Двамата, човекът и звярът, се гледаха изпитателно в очите. Зъбите на кучето постепенно се разтвориха и освободиха ръката му. Животното се обърна и се затича по посока на звука…

Събра се малка групичка от развълнувани хора. Мъжът, когото събори от пейката, продължаваше да лежи на земята. Стопанинът на кучето пристигна, отиде най-напред при човека и размени няколко думи с него. Помогна му да се изправи, потупа го по рамото и двамата се засмяха приятелски. После извади мобилен телефон и се обади за да повика линейка и да уведоми полицията. Чак след това се представи на Кралев и му предложи своята визитна картичка. Нягул я пое с ухапаната си ръка, опита да я пусне в джоба на балтона си, но тя се приплъзна и падна на земята. Извади непохватно визитника си и предложи една от своите. Докато траеше размяната на любезности, на мястото на събитието, едновременно с линейката, пристигна и полицията. Кралев се легитимира и обясни какво, според него, се бе случило. Болката в ръката му непрекъснато се усилваше и стана почти нетърпима. Огледа пораженията си — ръкавът на новия му балтон висеше разпран и изцапан (ще се наложи да го отнесе на поправка и на химическо чистене). По тъканта вече избиваха кървави петна (сигурно има разкъсани кръвоносни съдове). Лекарят помогна на човека да се качи в линейката, размени няколко думи с шофьора и се зае с генерала. Помогна му да свали балтона си, да запретне ръкава на ризата си и внимателно прегледа ръката му. По нея се виждаха дълбоки рани — следи от кучешките зъби. Постави му обезболяваща инжекция и настоя да го отведат в болница. Нямаше нужда да го увещават: той и без това едва се държеше на краката си. Постепенно мисълта му започна да се прояснява. Макар и със закъснение осъзна, че се е борил с куче убиец! Как се бе озовало в парка без намордник щеше да решава полицията. Тя вече си вършеше работата. Единият от полицаите записваше показанията на стопанина на кучето и преглеждаше документите му. Другият разпитваше хората, станали неволни свидетели на инцидента.

Кралев седна до шофьора на линейката и хвана наранената си ръка със здравата. Придружаваше ги единият от двамата полицаи. В болницата му направиха няколко шева, превързаха го и му биха инжекция против тетанус. След това полицаят записа и неговите показания. Държеше се почтително и дружелюбно. Предложи да го закарат до хотела и Кралев се съгласи с благодарност. Осведоми се за състоянието на мъжа, когото бе спасил и пожела да го види, преди да напусне болницата.

Широк коридор ги отведе до асансьорите. Качиха се на деветия етаж. Полицаят бързо се ориентира и влезе в манипулационната. Излезе, придружен от млада жена в бяла престилка. Тя се представи като дежурен лекар на отделението. Съобщи, че шокът е преминал, пациентът се чувства добре и разреши посещението.

Болницата бе първокласна, в това нямаше съмнение. Но стаята, в която го въведоха, надмина всичките му представи. Приличаше не толкова на болнична стая, колкото на кабинет, ако човек се абстрахира от скъпата медицинска апаратура. Беше просторна, с големи френски прозорци и изглед към Темза. Имаше маса, кристална ваза пълна със свежи цветя, диван и две кресла за посетителите. Точно срещу леглото, на изящно малко шкафче, бе поставен 42-инчов плазмен телевизор, по който вървеше баскетболен мач. Мъжът в болничното легло не се интересуваше от спорт: продължаваше да чете, както бе чел и в парка. Сега той вдигна поглед от книгата си в очакване да разбере целта на визитата им. Премести го върху превързаната ръка, преметнатия през рамото балтон, скъсания ръкав на Кралев и съчувствено се усмихна. Лицето му се промени: одухотвори се, изчезна първоначалната дистанцираност и погледът му се затопли. Появиха се дори наченки на задушевност. „Или тънък усет за хумор?“ — помисли си Кралев.

Мъжът ги наблюдаваше мълчаливо, един по един. Усмихна се на лекарката, сякаш реши част от ребуса. Униформеният полицай бе още по-лек случай. Накрая погледът му окончателно се спря на Кралев. Последният бе удивен от спокойните маниери на човека. Запита се уместно ли е, че поиска да го посети? Полицаят го изведе от затрудненото положение.

— Сър, господинът искаше да се увери, че сте добре преди да се сбогува.

— Казвам се Нягул Кралев — представи се генералът. — Днес имахте лош ден и няма да Ви безпокоя. Исках просто да се уверя, че сте добре. Доста грубичко Ви съборих от пейката! — извини се неочаквано и за себе си той.

— Кралев? — човекът безпогрешно изговори името му. — Какво означава Кралев? Нещо като King, т.е. „крал“, когато се отстрани окончанието? Да, Вие наистина се държахте храбро, но по-скоро като Кинг Конг, господине!

И пак стана чудо: лицето му грейна с дълбоко заровена вътрешна топлота.

— Така и ще Ви наричам: Кинг Конг! — смееше се от сърце мъжът и пребърсваше очите си с бяла батистена кърпичка с монограм.

„Тонът му звучи по-скоро иронично, отколкото признателно!“ — удиви се Кралев, но учтиво го запита:

— Свързахте ли се вече с близките си? Мога ли да направя нещо за Вас?

— Не се безпокойте: нямам сериозни увреждания. Мога да напусна болницата, когато си пожелая. Дъщеря ми вече е уведомена. Очаквам я всеки момент да пристигне, за да ме отведе у дома. Впрочем, каним Ви да ни посетите на чай.

— Може би друг път? Утре ще летя за България. Трябва да подредя багажа си и да свърша куп други неща. Така че моля да ме извините, сър…

— Ще се радвам пак да се срещнем, господин Кинг. Но вече при по-добри обстоятелства!

С това аудиенцията приключи: мъжът кимна великодушно и отново взе книгата си.

„Странен човек — каза си Кралев — дори не се назова. Такава е тя, човешката благодарност!“ От тази мисъл острата, виеща болка в ръката му се засили. „Трябва да си купя обезболяващи“ — реши и тръгна да търси дежурна аптека…

На сутринта взе такси до Хийтроу, качи се на самолета и полетя за България. С нетърпение очакваше да види дома си и Павел Константинович. Той вече приготвяше любимите му блюда.