Ели КаРон
Есето на Фарисей (12)

Алисия (действието вече се развива последователно)

Алисия получи покана да прекара уикенда в дома на „Академика“, както го наричаха в близкото му обкръжение. Академик Попов бе заместник-председател на българския парламент. Семейството организираше VIP-парти в отбран кръг: депутати, министри, един експрезидент, лидери на основни партии, бизнесмени и банкери, техните съпруги или любовниците им. Списъкът на поканените се оглеждаше най-внимателно за съвместимостта им. На поляната зад къщата бе подредена „шведска маса“. Имаше и барбекю: апетитно миришеше на скара и непрекъснато се разнасяха различни маркови напитки. Академика се приближи до Алисия с две чаши сухо мартини. Съпровождаше го възрастен, невисок и небрежно облечен мъж.

— Позволете да Ви представя — каза Академика, — господин Жеков, екс-президент — госпожица Алисия Радклиф, експерт по разширяване на Евросъюза.

Екс-президентът се поклони вежливо и целуна ръката й. Жестът бе прекалено старомоден, но и той не бе вече млад.

— Прочетох статията Ви „Предизвикателства на глобализацията“ — започна Жеков без предисловие. — Впечатлен съм от изложеното. Най-вече в частта за новата координатна система на социализиращия се свят. За съюзи, подобни на европейския, които ще възникват и ще инициират съревнование помежду си. Визирате, предполагам, африканския континент и ролята на Кадафи. Намирам за радикална идеята Ви, че глобализацията ще доведе до преоценка по оста „производство — разпределение — потребление“. Съгласен съм с някои Ваши изводи и не споделям други…

— Благодаря за вниманието, но и аз съм чела Ваши книги. Чух вече, че пишете и мемоарите си. Вие сте сред първите политици, заемали висшия държавнически пост след комунизма. Интересно е как сега, от разстоянието на времето, бихте определили философията на прехода?

— Боя се, че подценихме сложността на прехода, Алисия — мога ли да Ви наричам така?

— Разбира се, че можем да скъсим дистанцията — окуражи го тя, — но се надявам бившата Първа дама да не ни чуе. Алисия не успя да остане сериозна и се засмя, при което на бузите й се появиха две прелестни трапчинки. Засмя се и екс-президентът.

— Бихте ли изложили накратко основанията си за това твърдение? — запита го тя.

— Първо — започна той, — културата е наследствената памет на колектива или на индивида. Очаква се тя да се променя бавно от вътрешните и външни фактори.

Жеков направи пауза и погледна към Алисия, но тя го слушаше внимателно.

— Второ: характерно за тоталитарната култура е, че тя не допуска съществена промяна на формулираните правила и ценности. По такъв начин тя не се съобразява със знаниетоза бъдещето. Бъдещето е като спряло време, като безкрайно разтеглено „сега“. Това осигурява необходимата биологическа стабилност на индивида.

Тук той отново направи ефектна пауза и завърши:

— Но ние „навихме“ часовника, пуснахме спрялото време и започнахме резки промени в системата! Ясен ли съм дотук? — запита я експрезидентът.

— В основни линии да — отговори му Алисия.

— Културата е наследствената памет на колектива или на индивида, както вече казах — продължи да развива мисълта си той. — Но какво направихме ние? Поискахме с един замах да изтрием народната памет и упражнихме недопустим натиск за ускоряване на промените. Започнахме с това, че нарисувахме картата на страната си с лагери и черепи! Това го бе имало, разбира се, но с пропаст от 30–40 години и няколко поколения. Споменът за тези явления отдавна бе сублимиран и изтласкан от колективната памет.

Експрезидентът я хвана под ръка и я поведе към шведската маса. Взеха си по една чиния и си поставиха поред от съдържанието на апетитните блюда. После той заговори отново:

— Вместо да използваме колективната енергия, разделихме народа си на „про“ и „анти“; разсипа се, с действие или бездействие, стопанството на България; позволи се на корупцията и престъпността да завладеят обществото; безкрайно се забавиха законотворчеството и реформите. Като резултат — застрашено е самото биологично съществуване на 15-20% от населението. За това безапелационно говорят демографския срив и емиграцията. — Веднъж започнал, той не можеше да спре:

— С други думи — продължи да развива тезата си Жеков, — разруши се стабилността в битието на индивида. Това са катастрофалните резултати от бездарното управление на няколко правителства през прехода. Засегнати са не само културата, но и корените на хилядолетната българска държавност! Но веднага, забележете, започна да се възражда българският дух! — ентусиазира се експрезидентът. — Вглеждаме се в собствената си култура и копнеем за златните периоди на българщината. Това вече го е имало в историята ни: след Василий II — Българоубиец и по време на османското робство. Отново се е възраждал българският дух. Народът е оцелявал, съхранявал е ценностите си и вековната си държава!

„Ха така! — помисли си Алисия. — Страната е в колапс, хората — апатични и демотивирани, а политиците витаят в облаците. На този не само времето му е «забързано», но е сбъркал и посоката.“

— Извинете, увлякох се! Може би имате още въпроси към мен? — запита я Жеков.

— Ще се извършат ли реформите в правосъдието и вътрешния ред — основно изискване на ЕС? — зададе следващия си въпрос Алисия.

— Вярно е, че съдебната ни система не отговаря на всички демократични стандарти и изисквания. Но лесно е да рушиш институциите в държавата, както стана това у нас. По-трудно е да ги изградиш отново с необходимия им авторитет и капацитет за ефективно действие.

Рефлексът ни на европейска държава е да създаваме европейски закони и да водим европейска политика. Далече сме от съвършенството, но и светът е осеян с метастази на глобалната престъпност. Заразата е навсякъде около нас и в самите нас. Това трябва да се промени, госпожице Радклиф…

Експрезидентът продължаваше да говори и Алисия, която мислено се бе отдалечила от разговора, отново се заслуша.

— … Демокрацията, в най-различните й проявления, се намира някъде между хаоса и диктатурата — казваше й той.

— Скоро, в една книга за предизвикателствата на глобалния капитализъм, прочетох нещо, което особено ме впечатли. Авторите твърдят, че престъпният свят може значително да усложни ситуацията, ако лидерите му осъзнаят, че е по-лесно да управляват света по своите закони, отколкото да му се противопоставят. Вероятността, че в перспектива сенчестият свят ще се опита да подчини човечеството, е предмет на основателна тревога при обсъждане темата за международната престъпност.

Експрезидентът се оказа интересен събеседник и Алисия го провокира с друг ключов въпрос:

— Как, пост фактум, ще охарактеризирате движението „Симеон II“ и неговия „нов морал“?

Жеков махна с ръка на минаващия келнер и взе питие за себе си и за нея:

— Зададохте ми въпрос с повишена трудност, госпожице Радклиф. Иска ми се да вярвам, че както при всяка знакова личност, изявленията на Симеон бяха кодови послания: за да ги разбереш, трябва да ги разкодираш. Според Лесли Уайт, например, всеки морал е „код от закони, предназначени да уредят поведението на индивида така, че да се уреди доброто на групата“. С тази първостепенна задача обеща да се заеме Симеон: да създаде стабилна законова база и да оправи бъркотията в държавата. Според мен именно това се съдържаше в посланието му за „нов морал“.

Темата явно го интересуваше, защото той продължи:

— Симеон съзря, че народът е разочарован от политиците в основните партии: популизмът разми разликите между „лявото“ и „дясното“ пространства. Както в програмите им, които не се изпълняват, така и в „борбата“ с престъпността и корупцията, които самите те генерират. Нещо повече: поведението на т.нар. „политическа класа“ е поредния абсурд. Самоопределяйки се по такъв начин, тя се отдалечава от избирателите си. Именно в това Симеон намери своята ниша — движението „Симеон II“, което да „обедини“ българите.

— Колкото до мащабната платена кампания чрез лобитата и медиите — продължи Жеков, — целяща дискредитацията на Симеон Сакскобургготски, бих казал, че тя значително загрубя (Ръцете на бившите управляващи не са по-чисти!), но се води по правилата на политическата игра, парламентаризма и демокрацията…

Експрезидентът помълча изразително и завърши с думите:

— Мисля, че с показното си лицемерие и наказателния вот на народа, политиците си пуснаха лисица в лозето…

„Философът си остава философ, а държавникът — дипломат“ — реши за себе си Алисия. Разговорът можеше да продължи, но тя го прекъсна до тук. Имаше си етикет, който трябваше да спазва, ако иска да осъществи и други контакти на партито…

Насочи се към малка групичка, в центъра на която бяха застанали Академика и съпругата му. Представиха я на Министъра на културата и неговата съпруга. Семействата се договаряха за посещение на манастир в околностите на София: поканиха любезно и нея.

После Академика я заведе при висок и едър, но с добра физическа комплекция мъж, облечен с черно кожено яке, което контрастираше с вечерните костюми на гостите. Представи й го като Главния секретар на МВР. Тя вече бе слушала по новините и чела в пресата за високия морал, отговорност и почтеност на генерала при изпълнение на служебните му функции. Отзивите за него от страна на европейските полицейски структури бяха не по-малко ласкателни.

Главният полицай на държавата й се усмихна обаятелно, отклони с жест Академика и най-непринудено, сякаш са отдавнашни познати, я взе под ръка. Алисия бе омагьосана от безцеремонното му, но напълно естествено поведение и без съпротива се поддаде на чара му. С изострените си сетива долови аурата, която го заобикаляше, обгръщаше я и пораждаше видения за силно присъствие, непреклонна воля и груба мъжественост. Но зад тези му неоспорими качества се криеше нежна душевност, обвита с дебелата черупка на боец. „Този мъж познава подземния свят, но е недостъпен за пороците му; трениран е за лов по следи и се движи като престъпника, когото гони. В негово лице полицията има борец за ред и справедливост!“ — състави тя психологическия му портрет. Последните съждения й се сториха емоционално оцветени и леко приповдигнати, но подсъзнанието й услужливо се изключи и Алисия отговори на обаятелната му усмивка. Облегната на силната му ръка, тя се остави на течението и то ги отнесе към бюфета…

Вечерта продължи все в този дух. Партито бе успешно за всички — домакини и гости. Изведнъж тя се почувства уморена: от етикета, от изпитото вино, от разговорите. Прииска й се да остане сама и тръгна напосоки из парка. Стигна до малък воден басейн — джакузи, който досега бе убягвал от вниманието й. Събу се боса, доби усещане за лекота и то бе така завладяващо, че Алисия разпери ръце и направи няколко пируета. Тревата бе кадифено гладка и нямаше камъчета, които да бодат ходилата й. Тя се завъртя още по-бързо, загуби равновесие, залитна и… падна в басейна. Веднага някой скочи след нея, подхвана я, повдигна я на ръце във въздуха и внимателно я постави върху циментовия бордюр. От дрехите й се стичаха тънки струйки вода. Алисия се облегна назад и усети хладината на росната трева. Стана й студено и неволно потрепери. Обърна се да види кой я бе извадил така светкавично от басейна. Наведен, Кралев изстискваше мократа си риза. Тя забеляза, че той има мощен торс и силни, мускулести ръце с изпъкнали бицепси. Под дрехите това не се забелязваше, напротив: Кралев изглеждаше снажен и елегантен, поне доколкото тя си го спомняше.

Нягул Кралев седна до нея и й заговори, сякаш помежду им не бе имало спречкване:

— Тази вечер сте недосегаема!

Той взе сакото си, захвърлено на тревата и я загърна.

Алисия провеси босите си крака във водата. Вечерната й рокля се намокри, косата й висеше на кичури по раменете:

— Не бяхте на приема — изрече на пресекулки тя, като едва си поемаше дъх.

— Пристигнах и Ви видях да падате във водата. Помислих си: „басейнът е плитък и няма да се удави, но пък е добро начало за роман!“… и скочих след Вас!

— Защо идвате толкова късно? Партито почти свърши.

— Дойдох главно заради Вас. Надявах се да Ви срещна!

— Ласкаете ме! — засмя се непринудено Алисия.

Нягул Кралев седна на тревата, придърпа я рязко до себе си, обхвана я през раменете и с широката си, силна длан закри нежно устните й. Даде й знак да замълчи:

— Чувате ли славея? — беззвучно я запита той.

Алисия бе изненадана от необикновената проява на фамилиарност, но с нищо не го показа и внимателно се заслуша. Чуваше се само кучешки лай, многогласен хор на щурчета и жабешко крякане…

И тогава, някъде горе високо над главите им, в клоните на старо дърво, запя славей. Волно и радостно се носеха трелите му над смълчания балкан. Любовната песен бе пра-пра-стара: славеят зовеше любимата си… Нягул откликна на стихийния зов и притисна Алисия плътно до себе си. Докосна устните й: отначало плахо, нежно, изпитателно… После я зацелува — жадно, пламенно и настървено… Причиняваше й болка, притискаше я и я галеше. Целуваше я отново и отново, страстно и ненаситно…

Накрая Алисия се предаде, сля се с порива му и също толкова всеотдайно му отговори.

Когато бурята ги отмина, прегърнати и смълчани, те продължаваха да лежат на тревата, смазани от внезапните си силни чувства и от порива, нахлул в сърцата им. В цялата необятна природа съществуваха само те двамата и славеят, който пееше неспирно в нощта…

Постепенно Алисия взе да проумява защо напусна панически дома му. Там, очертан в рамката на вратата, тя бе припознала своя първоздан любим. Своя прабългарин!

Замаяна и като на сън, го чу да проговаря:

„Приятно е

вратата да затвориш

и мълчаливо да лежиш.^[2]“

Цитираше Каруми! Тя преведе машинално стиховете на японски:

„Мон шимете

даматте нетару

омошироса…“

Нягул й отговори с нова строфа, този път от Чора:

„Слънцето изгрява.

Подкани го далечна песен

на славей.^[3]“

Алисия се засмя щастливо и отново се сгуши в обятията му. А в себе си се помоли: „Ох, ако може, Господи… Ох, ако може… Ако може да не се събуждам!“

Нягул наруши мълчанието пръв:

— Откъде знаеш японски език, мила?

— Живяла съм в Япония — отговори му Алисия. — А ти откъде знаеш хайку?

— От Фарисей, т.е. имам приятел с такова прозвище. Казва се Стефан Бахманов — професор в Софийския университет. Истински чудак и голям поклонник на японската култура. Някой ден ще посетим заедно санаториума и ще те запозная с него.

— Да го направим още утре! Канена съм на пикник със семейството на Академика. Ще ходим в Кремиковския манастир и ще гостуваме на професор Даскалов. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Графикът ми е много натоварен, но ще гледам да те вместя в него, обещавам! — тържествено й се закле Нягул. После я подхвана, взе я на ръце и стъпи здраво върху краката си. Понесе я внимателно край бордюра и… я хвърли във водата! Преди Алисия да се е съвзела от изненадата, след нея скочи и той. Пляскаше шумно, смееше се високо и заразително, вдигаше водопади от водни струи. Тя бързо се окопити и на свой ред го атакува весело. Гостите, привлечени от врявата, заприиждаха към басейна. Скоро и други вечерни тоалети бяха мокри. Партито навлизаше в своя последен и решителен етап.