Ели КаРон
Есето на Фарисей (11)

Обкръжението на Нягул Кралев

Павел Константинович Победоносцев бе правнук на професор Бирюзов — виден за времето си физикохимик, преподавател в Генералщабната академия на цар Александър III — Всерусийски.

Константин Бирюзов бе учител на наследника на Александър III, Николай II — Романов. На него Бирюзов предаде твърдото си убеждение в непоклатимостта на самодържавието. Но по ирония на съдбата, която опроверга напълно тези му схващания, Николай II — Романов се оказа последният руски император.

Неизвестно защо, но Николай II заповяда да убият именития руски учен. Когато в къщата избухна пожар и полицията откри, обгорял до неузнаваемост, трупа на Бирюзов, никой не се усъмни, че това е нещастен случай. В действителност царят бе измамен: трупа, идентифициран като „професор Бирюзов“, бе на иконома му. Самият Бирюзов се укри в дома на свой студент, който твърдеше, че го обожава. Бащата на този студент бе висш чиновник в полицейското управление на Санкт Петербург… Впрочем, Бирюзов имаше върху какво да се замисли. Въпросът бе защо, каква изгода има полицейският служител да го укрива с риск за живота и за семейството си? Но той не го направи нито тогава, нито по-късно, а много късно!

През размирната 1917 година, професор Бирюзов и съпругата му заедно с наскоро овдовялата им дъщеря Раиса Победоносцева и осеммесечния й син Константин, живееха във Финландия. Впоследствие, по съвет на приятели, се прехвърлиха в България, където професор Бирюзов отново стана преподавател, но в българската Военна Академия.

Годините неусетно се изтъркаляха: Константин Победоносцев порасна и се ожени за Ксения Сминдяк, също от семейството на руски емигранти. Сдоби им се син, нарекоха го Павел, а Бирюзов имаше вече правнук — Павел Константинович Победоносцев.

Дядото на Нягул Кралев — майор Кралев, бе приятел на професор Бирюзов, когото високо ценеше и уважаваше.

През 1939 година туристи откриха трупа на професор Бирюзов на Витоша. Той бе жестоко изтезаван и пребит до неузнаваемост. Тогава майорът назначи правнука на Бирюзов — Павел Константинович, за свой адютант. Момчето бързо се привърза към него и поради естеството на задълженията си, се премести в дома на Кралеви.

Майор Кралев се прояви като талантлив офицер в полеви условия. Качествата му бяха оценени високо от цар Борис III и той го повиши до чин „полковник“. Като такъв той воюва през цялата втора световна война — веднъж в царската, а после и в новосформираната Българска народна армия. Дослужи до генералски чин и се пенсионира, но преди това уреди Павел Константинович да следва радиофизика в Московския технически университет. Пак по негова препоръка Павел Константинович стана преподавател в обновената Военна академия и бе изпратен на специализация в Институт по механика и оптика в Ленинград.

Бащата на Нягул Кралев бе известен учен-вулканолог. Нягул го боготвореше и следваше във всичко, освен в любовта му към огнедишащите чудовища. Когато изчезваше за дълго по света с нова задача, момчето трепетно го очакваше и се молеше никога повече да не заминава.

Майка му почина ведно с неродената му сестра, докато баща му бе в поредната експедиция. Нягул никога не му прости.

През 1978 година дядо му и баща му загинаха в автомобилна катастрофа.

В памет на своя любим генерал, Павел Константинович остана да се грижи за внука му, но вече като негов наставник. В семейството си Павел Константинович бе получил добро възпитание и светски маниери, които успя да предаде и на Нягул. Говореше с момчето на руски, френски и английски езици, учеше го как да се държи в обществото — нещо рядко за грубите нрави след войната.

Нягул растеше между Павел Константинович и братя Даскалови, които също бяха сираци. Тодор Даскалов бе много по-възрастен, а Ясен Даскалов бе приблизително на годините на Нягул.

Даскалови им бяха съседи и живееха в къща близнак, залепена за къщата на Кралеви. Бащата, Стоян Даскалов и дядото на Нягул бяха приятели от времето, когато строиха къщите си. Свързваше ги фактът, че Стоян Даскалов бе преподавател по радиофизика и асистент на Бирюзов. Така кръгът се затваряше.

Стоян Даскалов почина през 1943 година от мозъчен инсулт. По-големият от братята, Тодор Даскалов, получи стипендия, завърши медицина и специализира кардиология. Ясен Даскалов, вървейки по стъпките на брат си, също завърши медицина и специализира неврохирургия. И двамата защитиха докторските си дисертации, имаха множество публикации и се ползваха с авторитет в страната и чужбина.

Нягул растеше буен, но отговорен младеж, който не им създаваше главоболия. Тодор Даскалов го научи да шофира и на 17 години го записа в шофьорски курс. Пак по негово внушение, момчето завърши висша специална школа — факултет „Народна милиция“ и започна работа в органите на МВР.

Павел Константинович бе голям любител на старите оръжия и имаше ценна колекция още от войната. Поддържаше я в изрядно състояние — всяка пушка и всеки пистолет от неговата колекция можеха да стрелят безотказно. Но най-голямото си увлечение, пиротехниката, бе наследил от прадядо си, професор Бирюзов. Той можеше да направи еднакво лесно фойерверк или бомба, да обезвреди мина и допълнително водеше упражненията по балистика в Академията.

Освен всичко друго, бащата на Нягул и Павел Константинович бяха запалени спелеолози. Павел Константинович продължи семейната традиция, като развеждаше Нягул из най-красивите и тайнствени пещери в България. Предаде му опита си в изкуството да се спуща в земните дълбини, да плува в ледените води на подводни реки и да оцелява при екстремни условия. Но любимото хоби на Павел Константинович бе радиотехниката. Той имаше безброй контакти с радиолюбители от цял свят и непрекъснато майстореше нещо в работилницата си под къщата.

Павел Константинович и Тодор Даскалов поеха цялата отговорност за формирането на характера и кариерата на Нягул. Сега Кралев бе Директор на НСБОП и най-младия генерал-майор в системата на МВР!

Последна в редицата от три къщи бе къщата на Кирил Беров. Семейството бе изключително заможно, но с трагична съдба…